Анатолий Днепров
Когато задават въпроси…

Тези годишни срещи наричахме вечеринки в чест на далечните призрачни времена, когато бяхме студенти. Вече отдавна на Ленинските хълмове се извисява островърхият университет и пететажният ковчег на Физическия факултет се изпълва от новите поколения бъдещи ломоносовци и айнщайновци, а ние не можем да забравим сводестите сутерени под стария клуб на Московския държавен университет на улица „Херцен“. И всяка година се събираме тук, гледаме се един друг и водим отчет кой е налице, а кого вече го няма. Там разговаряме за живота и за науката. Както и тогава, през онова отдавна минало време…

Така започна и този път, но разговорът някак не потръгваше. Никой не сподели някаква интересна идея, никой не възрази на казаното и внезапно почувствувахме, че последната интересна среща се е състояла миналата година и че сега можем само да се повтаряме.

— Встъпили сме в онази прекрасна възраст, когато идеите и възгледите най-после са получили завършена форма и завършено съдържание — с горчива ирония заяви Федя Егорев, доктор на науките, член-кореспондент на академията.

— Весела история — отбеляза Вовка Мигай, директор на един „хитър“ институт. — А какво наричаш завършено съдържание?

— Това е, когато към онова, което съществува, вече не може нищо да се прибави — мрачно поясни Федя. — По-нататък ще започне естествена загуба и нищо няма да се прибавя. Интелектуалният живот на човека има ярко изразен максимум. Някъде към четиридесет и пет…

— Можеш да не обясняваш, знаем го и без твоите лекции. А всъщност, момчета, просто не мога да повярвам, че вече съм неспособен да възприема нищо ново, нито една нова теория, нито една нова наука. Просто ужас!

Леонид Самозванцев, закръглен дребен физик с неповторимия маниер да говори бързо, като преглъща окончанията и цели думи, въобще не приличаше на четиридесет и пет годишен мъж. Напомняха му го при всеки удобен случай.

— На теб, Ляля, много ти потръгна. Ти беше болезнено детенце с продължителен инфантилизъм. И все още не можеш не само да измислиш нова теория за време-пространството, но дори да научиш старата.

Всички се разсмяха, като си спомниха, че Ляля, тоест Леня, четири пъти се явява на „относителността“.

Самозванцев бързо отпи от чашата си.

— Бъдете спокойни, няма да има никакви нови теории.

— А защо? — попита Мигай.

— Не е подходящо времето и възпитанието.

— Нищо не разбирам.

— Не се изразих съвсем правилно — започна да обяснява Ляля. — Разбира се, ще има нови теории, но така да се каже, те ще уточняват старите. Нещо като изчисляването на още един десетичен знак за числото „пи“ или прибавянето към сумата на още един член от безкрайна прогресия. А да се създаде нещо съвършено ново — не…

Самозванцев наблегна на думата „съвършено“.

Дочули, че завързахме разговор, от различните ъгли на ниското, но широко помещение се запримъкваха момчета.

— Тогава определи какво наричаш „съвършено нова теория“.

— Ами например електромагнитната теория за светлината по отношение на теорията за ефира.

— Ха, ха — сякаш събудил се от дрямка, прогърмя Георги Сичев. Той вдигна алуминиевата си патерица — тъжен спомен от войната — и като побутна с нея Ляля по бедрото, се обърна към всички ни. — Този физико-Хегел иска да каже, че Максуел не е следващият член на безкрайната прогресия след Юнг. Ха, ха, мой човек! Давай нов пример, иначе ще заспя.

— Добре. Да вземем Фарадей. Той откри електромагнитната индукция…

— И какво?

— Това откритие е революционно, то веднага обедини електричеството и магнетизма, стана причина да се роди електротехниката.

— И какво? — продължи да настоява Сичев. Като повечето инвалиди той беше склонен към напълняване. Сега беше просто дебел, с подпухнало, силно състарено лице.

— Това, че Фарадей не е имал понятие дори за твоя Юнг и неговия еластичен ефир. И не е знаел за никакъв Максуел. Всъщност Максуел е набутал Фарадей в уравненията си.

Сичев отметна глава назад и неестествено се разсмя.

— Престани да ръмжиш, Жорка! — подвикна му Мигай. — В думите на Ляля има нещо. Продължавай, Ляля, не му обръщай внимание.

— Уверен съм, че ако Фарадей беше умен, дори колкото нас…

Момчетата наоколо весело зашумяха.

— Не се смейте. Ако беше толкова умен, нямаше да направи нито едно откритие…

Всички веднага млъкнаха и се втренчиха в Самозванцев. Той объркано въртеше очи, като държеше чашата си до устните.

— В метода на „опитване“ има нещо. В нашия институт работи цяла група умни момчета и момичета. Те никога не си врат носовете в списания, за да намерят там намек за решаване на задачите. Те просто пробват. Постъпват и така, и инак, както им падне. Подобно на Фарадей.

— Ето, виждаш! И какво, постигат ли нещо?

— Представете си — да. И трябва да добавя, че най-оригиналните решения се получават при тях…

Нашият член-кореспондент не издържа.

— Увличате се. Сега ще започнете да доказвате, че най-добре е да се занимаваш с научна работа, когато нищо не знаеш. Физиците винаги са склонни да си поиграят с парадокси. Но вече не сме на подходяща възраст…

— Ставаш досаден с тази твоя възраст. Остави Ляля да говори. Значи, твърдиш, че Фарадей е работил по метода на „опитването“?

— Разбира се. Той просто е бил любознателен момък. А какво ще стане, ако ударим по магнита с чук? Ами, ако го нагреем до червено? А ще засветят ли очите на котката, ако я подържим гладна? И така нататък. Най-нелепите „а какво ще стане, ако…“ И така, като си задавал купища въпроси, той им отговарял с помощта на експеримент. Затова наоткрил купища всякакви явления и ефекти, които по-нататък оформили нови теории. А ето — на нас, умните, ни се струва, че няма повече никакви „а какво ще стане, ако…“ При нас теорията е винаги на пръв план…

— А… да — неопределено изръмжа член-кореспондентът и се отдръпна встрани. След него тръгнаха няколко души.

— Ще се наложи да поддържаме „опитващите“ — каза Вовка Мигай и тъжно се усмихна. — Току-виж сред тях се намерил някой Фарадей.

— Има много прост начин да се открие Фарадей — намеси се в разговора Николай Завойски, нашият изтъкнат теоретик, също доктор и член-кореспондент.

Не го обичахме много заради прекалено аристократичните му маниери.

— Хайде, разправи ни за твоя начин да се намери Фарадей.

— Трябва да се обяви всесъюзен конкурс за най-голямо и най-добро количество „а какво ще стане, ако…“ Участниците в конкурса сами ще си задават въпроси и сами ще им отговарят. Естествено, с помощта на експерименти.

— Не е лошо. В твоето предложение има някакво зрънце. Но цялата беда е в това, че на много „а какво ще стане, ако…“ може да се отговори и без да се провежда експеримент.

— Точно затова пък „фарадеевският“ въпрос ще бъде онзи, на който съвременната теория не може да даде отговор.

Трябваше да признаем заслугата на Завойски. Неговата идея се хареса на всички и скоро неразговорчивите преди физици се оживиха и започнаха да „играят на Фарадей“. От различните краища на помещението се разнесоха „а какво ще стане, ако…“ После хората се събраха и играта придоби буен и весел характер. Сами си задаваха най-диви въпроси и сами им отговаряха.

— А какво ще стане, ако на кашалота му турим очила?

— А какво ще стане, ако сварим метеор в краве мляко?

— А какво ще стане, ако през човешко тяло се пропусне електрически импулс от милион ампера за милионна част от секундата?

— А какво ще стане, ако…

Въпросите се сипеха непрекъснато. Отговаряха им всички заедно. Започнаха изчисления, съставяха се уравнения, позоваваха се на източници — изобщо беше призован целият арсенал на физическите знания и скоро се изясни, че да се зададе „фарадеевски“ въпрос е много трудно, но възможно. И, дявол да го вземе, такъв въпрос почти винаги се оказваше този, над който си биеха главата съвременните физици. Ляля Самозванцев, който предизвика цялата суматоха, въздъхна разочаровано.

— А аз си мислех, че ще ходатайствуваме пред президиума на академията да се създаде научноизследователски институт по фарадеевски изследвания.

— Момчета, помните ли Альошка Монин? Нали в курса така го наричахме — Фарадей?

Всички млъкнахме. Обърнахме погледи към Шура Корнева, главната организаторка на тазгодишната ни сбирка. С червеникава коса, цялата в лунички, тя никога не се опитваше да се представя за красива.

— Шуренка, а защо Алик не е сред нас?

— Момчета, днес е зает.

— Защо?

— Има нощно дежурство в клиниката… Освен това каза…

— Какво?

— Каза, че му е неудобно да посещава нашите вечери. Там, рече, се събират академици, в краен случай кандидати, а пък аз… Изобщо, разбирате…

Изобщо разбирахме. Смятахме, че на Монин съвсем не му провървя и че той сам си е виновен за това. Достатъчно беше да се види как изпълнява лабораторните задания по физика, за да се разбере, че от него нищо свястно няма да излезе. Вместо, както се полага, да запише честотната характеристика на генератора, той сядаше пред осцилографа и с часове се любуваше на странните фигури, които изписваше електронният лъч. „Алик, екранирай проводника, иначе нищо няма да излезе…“ — „И глупакът знае, че ако се екранира проводникът, всичко ще е наред. А какво ще стане, ако не е екраниран?“ — „Чудак, обикновени смущения. Токът от мрежата, рентгеновият апарат в съседната лаборатория…“ Алик се усмихваше тайнствено и екранираше проводника. Фигурите върху екрана се променяха, но оставаха все така странни. „Лошо си екранирал. Затвори капака на уреда.“ Той го затваряше, но положението никак не се подобряваше. „Заземи корпуса.“ Заземяваше го и картината ставаше още по-лоша. У никого не се получаваше така, както у Алик. Вместо да намери характеристиката на генератора, той изписваше цяла дебела тетрадка. Отчетът му за извършената работа се четеше като научнофантастична повест за странното поведение на генератора, когато е екраниран, когато не е екраниран, когато вентилаторът охлажда усилващата лампа и когато върху нея лежи мокър парцал. Накрая всичко се объркваше и на него му пишеха поредното „незачетено“.

В нашето общежитие на „Строминка“ винаги беше проблем да се умиеш по-бързо. Студентите обичаха да си поспиват и в седем часа сутринта всички наведнъж се втурваха към умивалнята. Там започваше люта блъсканица. Веднъж Монин стана организатор на колективно закъснение за лекции. Пред умивалнята имаше голяма опашка, а той се беше навел над умивалника и нещо си баеше.

— Фарадей, да не си заспал?

— Не. Погледни…

Умивалникът се беше запушил, почти до ръба му имаше мръсна вода. Алик хвърли във водата малко прах за миене на зъби и частиците бързо се пръснаха встрани.

— Голяма работа! Повърхностно напрежение… Дръпни се…

Алик дори не помисляше.

— А виж сега…

Отново хвърли във водата щипка прах, но този път частиците се втурнаха една към друга и се събраха в купчина. Ние онемяхме.

— Направи го пак…

Той повтори опита. Оказа се, че ако се хвърли прахът от една височина, частиците се пръсваха, а от друга — се събираха.

Физиците от първи до пети курс запушиха отвърстията на умивалниците и започнаха да сипват в тях прах за зъби. Бъдещият член-кореспондент Федя Егорев направи опит с тютюн, изваден от цигара. Елегантният теоретик Завойски донесе три вида пури и пудра срещу потене на краката. Домъкнаха пудра захар, сол, сяра от кибритени клечки, прах против главоболие и дявол знае още какво. В тоалетната зацари напрегната изследователска атмосфера. Праховете се държаха по най-чудовищен начин. По повърхността на водата те се събираха в купчинки, разпръсваха се по краищата на умивалника, потъваха, отново изплуваха, въртяха се на място, образуваха мъглявини и планетни системи, бягаха по права линия и дори подскачаха. И всичко това зависеше от височината, от която ги хвърляха, от начина, по който ги хвърляха, от нивото на водата в умивалника, от това, дали във водата имаше сапун, или не и дали преди бяха хвърляли дори прах в нея. Всичко, което физиците знаеха за повърхностното напрежение още от втори курс, рухна като къщичка от карти за игра — тук, в тоалетната, и виновен за това беше Альошка Монин.

— Жалко, че го няма. Любопитен момък — въздъхна Федя Егорев. — Истински Фарадей. Само че несполучил.

— Сигурно не си е задавал подходящи въпроси…

— Другари, а какво ще стане, ако… не се върна навреме у дома?

Беше един часът след полунощ. Всички се разсмяхме. Каза го Абрам Чайтер, любител-атомник, както го наричахме заради страстта му да публикува популярни статии по атомна физика. Той имаше съвсем друга специалност. Всички знаеха, че жената на Абрам беше страшно ревнива.

— Децата ще загубят любимия си писател, пишещ за войната — рече Ляля.

Започнахме да се обличаме и си тръгнахме.

На улицата преваляваше слаб дъжд. Сбогувахме се и някои забързаха към такситата. Край входа на клуба се задържаха четирима: Федя Егорев, Вовка Мигай, Ляля Самозванцев и аз. Няколко минути мълчахме и пушихме.

— По наше време тук минаваше трамвай — подхвърли Федя. — Веднъж заварих Алик точно на това място с вдигната нагоре глава. Знаете ли какво наблюдаваше сигурно от около два часа?

Не знаехме.

— Цветът на искрите между лирата на трамвая и проводника. Разправи ми, че стоял там вече цяла седмица и че има връзка между цвета на искрите и атмосферните условия. Наскоро прочетох за това като за откритие…

— Ами дали да не му идем сега на гости? — предложих аз. — Някак си неудобно излиза… Ние се събираме, а той остава настрана.

— Добра идея. Да вървим.

Винаги обичахме Федя за неговата решителност. И сега, след толкова години, беше си останал същият. Висок, слаб, той бързо закрачи по булевард „Маркс“ към улица „Горки“. Пред хотел „Национал“ спряхме. Член-кореспондентът каза:

— Ще вляза в ресторанта да купя бутилка вино.

Федя знаеше как се влиза в бюфета през кухнята. Скри се в тъмния проход и след няколко минути чухме как някой, вероятно портиерът или готвачът, викаше след него:

— Нещастни пияници! Малко ви е цял ден! Влачите се през забраненото помещение!

Но задачата беше изпълнена. Скоро таксито ни отнасяше бързо към другия край на града, където работеше Алик Монин.

Болницата беше разположена в голям парк. Тръгнахме по мократа асфалтирана алея между високи храсти и дървета. Валеше слаб пролетен дъжд и младите листа като светулки трептяха в лъчите на електрическите лампи. Мигай високо и вдъхновено разказваше как успял да наблюдава в мехурчеста камера следи на К-мезони и раждането на резонансни частици. Самозванцев се хвалеше с квантовия си генератор, всичко необходимо за който можело да се купи във всяка аптека, а Федя ги наричаше щиглеци, защото техните нещица въобще не можели да се сравняват с неговата универсална цифрова машина, която вчера го учила да играе шах. Спряхме за миг. По алеята минаха двама санитари с носилка, покрита с чаршаф.

— На този вече не му е до нашите генератори и резонансни частици — потръпна Мигай. — Там вероятно е моргата…

Огледахме високата сграда с колони. Върху сивия фронтон ясно изпъкваше барелеф, изобразяващ борбата на римски воини с галите.

— Все пак е унизително накрая да попаднеш в тази организация — забеляза Ляля.

— Не е рентабилна, но няма да я закрият…

Стигнахме до сградата на неврохирургичното отделение, без да проговорим.

Алик Монин ни посрещна объркан и смутен. Беше с незакопчана бяла престилка, в ръката си въртеше вечната химикалка, която му попречи да се здрависа с нас.

— Слушай, ти си станал същински доктор, имам предвид — лекар — викна Мигай.

Уточнението съвсем не беше на място. На езика на двете науки — медицината и физиката — титлата „доктор“ звучи доста двусмислено. Алик се смути още повече. Тръгнахме след него по полутъмния коридор. Той само шепнеше:

— Сега насам, момчета. Насам. Нагоре. Вдясно…

— Не бива да се говори високо — рече назидателно Федя, като се обърна към говорещия басово Мигай.

В малкия кабинет, осветен само от настолна лампа, насядахме около бюрото. Федя извади от джобовете две бутилки „Цинандали“ и тържествено ги постави пред смутения Монин.

— Ох, дяволи такива! — възкликна той тихо. — От вечеринката ли идвате?

— Точно така. Говорихме за Фарадей и си спомнихме за теб. Ти защо се криеш?

— Ами съвсем не… Ей сега…

Алик изчезна в коридора и ние се заехме да разглеждаме кабинета на дежурния лекар. Нищо особено. Покрай стените шкафове, натъпкани с картотеки, вероятно епикризи, отстрани някакъв уред, край умивалника масичка със стъкленици. И бюро.

Федя взе някаква книжка от бюрото и прочете с шепот:

— „Електросън“. Физиката и тук е допълзяла.

— Не бих искал тук да се занимавам с физика… — изломоти неразбираемо Самозванцев. — В съседство физика и моргата. Някак си не си подхождат…

— Може би някога физиката ще съдействува да се закрие тази нерентабилна организация.

Алик влезе безшумно, като носеше няколко химически мензури с различен размер.

— Случай, когато размерът на съда е без значение — изкоментира член-кореспондентът. — Всичките са с деления.

Наляхме.

— За двадесетте и пет години…

— За двадесетте и пет години…

Пихме също и за здравето на всички ни. Сега този тост беше станал почти необходимост.

— Разказвай, какво правиш тук.

Алик повдигна рамене.

— От всичко по малко. Занимавам се с болните…

— Наистина ли си се научил да лекуваш?

— Какво говорите! Разбира се, че не. Занимавам се с диагностика…

— Какво?…

— Това означава, че помагам на неврохирурзите.

— При вас оперират ли мозъци?

— И това се случва. Но по-често операциите са свързани с травми на нервните пътища.

— Интересно ли е?

— Понякога е интересно…

— А можеш ли да се занимаваш с изследвания?

— При нас всеки болен си е изследване.

— Ужасно обичам разкази за интересни болни. Разкажи нещо, Алик. Някакъв необичаен случай.

Мигай отпи отново и приближи стола до бюрото. Алик с нервно движение оправи очилата си с тънка метална рамка.

— Най-много ме интересуват случаите на загуба на паметта във връзка с различни заболявания…

— Как така — загуба на паметта?

— При едни има пълна загуба, а при други — частична.

— Наскоро прочетох книгата на Макалох „Робот без памет“ — каза Федя.

— Аз също я четох. Глупост. Онова, което Макалох е получил въз основа на математическата логика, е съвършено неприложимо при хората, загубили паметта си. Тяхното поведение е значително по-сложно…

— Винаги съм се замислял над въпроса, къде се помещава тази памет — рече Федя.

Алик се оживи.

— Да, наистина, къде? С голяма достоверност може да се каже, че в мозъка няма специален център на паметта.

— Да не е в някакви молекули…

— Едва ли — не се съгласи Алик. — Паметта е прекалено устойчива, за да е записана на молекулярно ниво. В резултат на непрекъснатия обмен на веществата молекулите постоянно се обновяват…

Замислихме се. Когато говориш с Монин, простите на пръв поглед неща изведнъж започват да изглеждат чудовищно сложни и объркани.

— Що за машина е това? — попита Мигай, като повдигна калъфа, покрил нещо на една масичка.

— Стар модел енцефалограф.

— Аха, да, вълните на главния мозък?

— Да. Осемканална машина. Сега има по-съвършени.

Алик отвори едно чекмедже на бюрото и извади куп листове.

— Ето енцефалограми на хора, загубили паметта си…

Заразглеждахме кривите с почти строго синусоидна форма.

— А ето биотокове от мозъка на нормални хора.

— Интересно! Значи с помощта на тази хармоника веднага може да се установи дали човек притежава памет, или не?

— Напълно безпогрешно. Наистина…

— Какво?

— Откровено казано, не считам термина „биотокове на мозъка“ за законен.

— Защо?

— Ами ние записваме електрическите потенциали не от мозъка. Той е екраниран от черепната кутия, после от тъкан, богата на кръвоносни съдове, кожа…

— Но честотите са ниски…

— Все едно. Направих изчисления. Ако се вземе предвид проводимостта на екранировката, трябва да се допусне, че в мозъка се разхождат чудовищни електрически потенциали. При опити с животни това не се потвърди…

Отново пихме.

— Какво е това тогава?

— Биотокове на тъканите, върху които поставяме електроди.

— Хм… Но нали е доказано, че тези криви са свързани с работата на мозъка? Например паметта…

— И какво? Нима мозъкът работи самостоятелно?

— Искаш да кажеш, че паметта…

— Искате ли да запиша биотоковете от вашите глави? — Алик се усмихна и стана.

Федор Егорев се почеса по тила и ни огледа.

— Да рискуваме ли, момчета?

Поехме риска, но някак си се почувствувахме много неудобно. Сякаш се бяхме озовали пред лекар, от когото нищо не можеш да скриеш. Пръв в креслото седна Мигай. Алик постави на главата му осем електрода и включи енцефалографа. Хартиената лента бавно запълзя. Писците оставаха неподвижни…

— Никаква дейност на главния мозък — изкоментира Самозванцев.

— Уредът още не е загрял.

Внезапно потръпнахме. Тишината се наруши от шумното скърцане на метал върху хартията. Вгледахме се в лентата. По нея като луди с огромен размах осемте писеца оставаха странни линии.

— Когито ерго сум — облекчено издекламира Мигай и въздъхна. — Сега провери мозъка на член-кореспондента. Това е много важно за научния съвет в нашия институт. Той му е председател.

Останахме изненадани, когато установихме, че биотоковете на член-кореспондента са съвсем същите като у Мигай, Самозванцев и у мен. Дори и да имаше някаква разлика, не можахме да я забележим. Гледахме въпросително Алик. Той се усмихна загадъчно.

— Момчета, енцефалограмите са еднакви, защото вие сте, така да се каже, на еднакво ниво на опиянение. При пияните винаги е така… Също като при шизофрениците или епилептиците преди пристъп…

Стана ни неудобно и пийнахме отново. Монин спря лентата, порови се в купчината листове и ни показа още няколко енцефалограми.

— Ето запис на биотокове от мозъка на спящ човек. А това е типична крива на будно състояние. Върху алфа-ритмите се наслагат тета и гама…

— Любопитно — замислено произнесе Федя. — Според теб къде се намира паметта на човека?

Алик започна нервно да набутва енцефалограмите в чекмеджето. После седна и по ред ни изгледа.

— Не осуквай, Фарадей. Усещаме, че знаеш нещо. Къде е паметта, разправяй!

Мигай стана и шеговито хвана Алик за ревера на престилката. Тя не беше закопчана и под нея се виждаше старо протъркано сако.

— Щом толкова настоявате…

— Не само настояваме, а изискваме. Трябва да знаем къде складираме драгоценната ни ерудиция, за която държавата така щедро ни плаща!

Мигай никога не е бил тактичен. Неговото мислене беше идиотски логично и отвратително праволинейно. Когато се изказа така, на мен ми се стори, че в очите на Монин блесна зла искрица. Той стисна устни, стана и се приближи към един от стенните шкафове. Върна се с човешки череп в ръце — обикновен череп, какъвто може да се види в биологическия кабинет на всяко училище. Без да каже нито дума, той го постави на масичката до енцефалографа и започна да го кичи с електроди. Вкаменихме се от смайване.

Когато електродите се оказаха по местата, Алик втренчи в нас поглед от полумрака и завъртя ключа. Осемте писеца едновременно, пронизително изскърцаха и затанцуваха по лентата. Като хипнотизирани гледахме в насмешливо празните очни орбити. А уредът продължаваше бързо и развълнувано да изписва трескавата крива на биотокове на човек в будно състояние.

— Ето, това е… — рече назидателно Монин.

Станахме и набързо се сбогувахме с него, като се страхувахме да погледнем към масичката с енцефалографа.

В тъмнината сбъркахме пътя, дълго вървяхме по високата мокра трева, заобикаляхме ниските тъмни сгради, крачехме покрай металната ограда, зад която се простираше слабо осветената сива улица. Клоните на шипките се закачаха по шлиферите ни и драскаха противно по тях. Когато най-после излязохме през портала и спряхме, за да отдъхнем, нашият член-кореспондент Федя Егорев каза:

— Смущения. Разбира се, смущения от тока на мрежата…

С тази удобна, успокоителна мисъл се разотидохме по домовете си.