Александър Горбовски
Експеримент с неуправляеми последствия

Утрото не беше добро. Не беше добра и мъртвешката светлина над пустинния космодрум. Равната като стъкло повърхност на космодрума се появяваше иззад хоризонта и се скриваше зад хоризонта. Тук минаваше линия, от другата страна на която започваше Космосът. И започваха да действат други мащаби на времето, на пространството и на всичко съществено.

Сред предутринната пепелна светлина стояха трима души. Те чакаха кога от мъглата ще се появи сияещото кълбо на кораба, ще очертае ослепителна дъга и ще изчезне в тясното отвърстие на шахтата.

Този участък на космодрума се считаше за карантинен. Тук скритите дълбоко под земята шахти приемаха рядко появяващите се кораби от опасни, далечни и слабо познати краища на Вселената.

Астронавтът Мартел, най-младият от тримата, беше тук за първи път. Вторият беше началникът на проекта. Третата беше жена.

Накъдето и да обърнех поглед, пейзажът беше еднакъв. Огледалната повърхност на космодрума отразяваше надвисналата над нея мъгла и в това непрекъснато пространство нямаше нито проблясък, нито светла ивица.

Там стояха те. От време на време началникът произнасяше някакви незначителни думи, които нямаха отношение към онова, което ги бе довело тук. Мартел кимаше с глава и си мислеше нещо.

Жената не обръщаше внимание и на двамата. Жената, за която беше известно само званието й, едва забелязващите се на ръкава й звездички. Беше от Службата по благополучие.

Пилотът на кораба, чието завръщане очакваха, беше мъртъв. Той беше третият за последните месеци. Всичките загиваха един след друг на планетата Цевера. При загадъчни и неразбираеми обстоятелства. Мартел беше четвъртият, комуто предстоеше да се отправи към тази планета, за да изясни причината за гибелта на онези, които не можаха да се върнат живи, и да изпълни задачата.

Блестящото кълбо се появи внезапно. Очерта огнена дъга и безшумно потъна в ямата на близката шахта.

Третият пилот бе загинал като първите двама. Лежеше в подножието на пулта за управление с широко отворени очи и израз на ужас върху неподвижното лице. Бе умрял мигновено. Както и с първите двама, това се бе случило няколко минути след кацането на планетата. Както и другите, той не бе напуснал кораба и силовото поле, обграждащо кораба, бе останало включено.

След като монтира маяка, Мартел трябваше да направи нещо също толкова важно — да узнае от какво са загинали онези, които бяха стъпили преди него на Цевера. И освен това трябваше да отстрани опасността за маяка, ако съществуваше такава.

След като се задейства, маякът щеше да свърже напълно веригата за свръхдалечни връзки. Мартел много добре знаеше колко важно е това в Космоса. Загубилите посока кораби, заблудилите се в космическото пространство кораби щяха да получат пътеводна нишка, която да предотврати гибелта им. Мартел мислеше за онези хора, които щяха да приемат сигналите от неговия маяк. Дори когато самият той и децата на децата му се превърнат в прах и ги забравят, маякът все така ще продължава да излъчва своите импулси в черното небе и да показва пътя към спасение.

Да се монтира маякът на Цевера не беше сложно. По-трудното беше друго — да се открият силите, които не искаха това да стане. И бяха убили тримата предшественици на Мартел. Ако тези сили заплашваха маяка, те трябваше да бъдат неутрализирани. А това можеше да направи само човек.

Корабът, на който Мартел щеше да лети, беше готов, датата на полета беше определена, маршрутът и заданието бяха известни.

Когато до отлитането оставаха броени часове, Мартел почувства, че между него и окръжаващия го свят се разкрива пропаст. Той продължаваше да ходи сред хората, да говори нещо, да си подсвирква, да върши привични действия. Но вътрешно вече не беше тук. Беше вече там, на Цевера, сам в обстоятелствата, които го очакваха. И знаеше, че нито един от хората, които сега бяха около него, с нищо нямаше да може да му помогне — нито с дума, нито със съвет, нито с действие.

Напразно в оставащото му време се запознаваше с материалите от други експедиции, посетили чужди и враждебни светове. Ако това можеше някак да помогне, ако съществуваха някакви аналогии, специалистите, работещи по проекта, отдавна щяха да го установят.

Като родени от кошмар минаваха пред него кибернетизираните светове на Вега, изяли своите създатели. Видя зловонните блата на Антей и чудовищните му обитатели, зловещи улени с наелектризирани пипала. Истерично, с безумни гласове крещяха харпии. Но сред всички тези същества нямаше нито едно, което би могло да проникне през екрана на защитното поле и да убие пилота, намиращ се вътре в кораба.

Няколко часа преди отлитането някакъв човек от Службата по благополучие дойде да вземе Мартел. Чакаше го жената, която заедно с него бе посрещнала третия кораб. Тя кимна и човекът, довел Мартел, безшумно изчезна. Жената гледаше в далечината и мълчеше.

— Поканих те — проговори тя накрая, — за да поговорим за погребението ти…

Странно начало. С монотонен глас тя започна да обсъжда различни варианти на погребението. Мартел беше опитен астронавт и знаеше какво е небитие, много пъти бе усещал близостта му през тънката обшивка на кораба. Но дори на него този разговор му се стори тягостен и зловещ. Опита се да го прекрати, но жената продължаваше да говори на същата тема.

Тогава той я попита:

— Какво искаш?

— Разбираш ли, че можеш да загинеш? — отвърна му тя с въпрос.

И започна да му разправя същото, което той през последните дни неведнъж си беше казвал. Но само в дълбините на съзнанието си. И то, когато беше сам. Да слуша сега тези думи, изречени на глас, му беше страшно. Струваше му се, че това се отнася не за него, а за някой друг, когото е познавал смътно навремето. И тогава той отново я попита:

— Какво искаш? — Но сега въпросът му прозвуча по друг начин и той сам го почувства.

— Искам да се върнеш — каза жената. Каза го съвсем простичко, почти жално: „Искам да се върнеш.“

На Мартел му се стори, че тя говори не на него, а на някой друг, който не е при тях. След минута вече знаеше за какво става дума.

След онова, което се бе случило с първия пилот, на втория и на третия кораб поставили датчици. Скрити от погледите кристали фиксирали всичко, което ставало на борда на кораба и извън него. Но дали всичко?

Пред погледа на Мартел се просна жълто-сива камениста пустиня. С чупки и тераси тя чезнеше в мъждивото небе, толкова безрадостно, колкото и самата планета. И през цялото това време от кацането на кораба до трагичното му излитане нищо не помръдна, нищо не трепна в мъртвия пейзаж.

Като присви леко очи, Мартел можеше да види какво става в същото време вътре в кораба. Ето за последен път блесна и загасна червеното табло. С равномерна зелена светлина проблясна пултът със земни данни. Едва чуто пропя зумер. Високият рус младеж вдигна глава. Пилотът на третия кораб Ралф стоеше на няколко крачки от Мартел. И макар Мартел да разбираше отлично, че това е само илюзия, родена от паметта на кристала, образът пред него му се струваше по-действителен, отколкото мъртвото тяло, което бе видял преди няколко дни. Животът винаги е по-убедителен от небитието за онези, които се намират от неговата страна на граничната линия. Ето Ралф вдигна ръка (тогава тази ръка е била още жива) и изключи пулта. Мартел се опитваше да не изпусне нито едно движение, нито един жест. Засега всичко се развиваше, както се полага. Ралф изчака десет секунди, отново протегна ръка и включи панорамния обзор. Възникналата пред него картина повтори вече познатия тъжен пейзаж. Ралф известно време се загледа в него, после се обърна бавно към шкафа. С една ръка отвори вратичката, а с другата започна да вади скафандъра, но нещо внезапно му попречи. Той замря. Сякаш се вслушваше в нещо. После се обърна рязко и се вгледа в стената, като че ли се мъчеше да види нещо върху нея. Нещо, което оставаше невидимо за Мартел, защото върху матовата зеленикава стена нямаше нищо. И внезапно картината изчезна. Внезапно пропадна и на нейно място възникна непроницаем мрак. Когато след шестнадесет секунди изображението се появи отново, Ралф с изкривено в беззвучен вик лице лежеше върху пода на кабината. В тази поза го намериха, когато управляваният от автомати кораб се върна на Земята.

Случилото се с втория пилот повтаряше кадър след кадър същата картина. Сякаш двама актьори изиграват една и съща сцена. И накрая същата поза и същото изражение на ужас пред нещо, което само той вижда.

Но маякът трябваше да се монтира. Мартел разбираше, че не съществува друг път, освен той сам да се включи в същия кръг.

— Искам да се върнеш — повторя жената.

… Някога такива експерименти се правеха с червеи, плъхове и животни. Мартел смътно помнеше всичко това. Май плъховете ги учеха да тичат към хранилката, когато светне лампичка. След това на други плъхове инжектираха екстракт от „учените“ и те се втурваха към хранилката веднага щом светне лампичката. Навремето говореха за предаване на паметта на молекулярно равнище. Споменаваха аминокиселини, спореха за рибонуклеиновата киселина и различни други вещества.

— Мозъкът на Ралф — рече тя и се чувстваше колко й е трудно да произнесе тези думи. — Приготвихме екстракт от него…

Специални стимулатори трябваше да засилят действието на инжектирания екстракт. Ако подействат, всичко, което бе видял и узнал Ралф в последните мигове на живота си, щеше да се пробуди в съзнанието на Мартел. Също като плъховете той щеше да възприеме чуждия опит.

— Съгласен съм — заяви Мартел още преди да разбере дали наистина е съгласен. Скоростта на взимане на решения изпреварваше работата на мислите му. Това беше професионално качество.

Жената се усмихна и на него отново му се стори, че тази усмивка не е предназначена за него, а за някого другиго.

— Оттук, моля — рече тя. — Оттук… — и показа прохода, отворил се в стената.

Корабът се намираше в космическото пространство. Управляваше го автомат и пултът за управление не беше осветен. Ако не беше индикаторът, който показваше, че зад стените сега се намира звездната бездна, можеше да се помисли, че корабът е неподвижен, че стои някъде в запасна шахта към края на космодрума.

Мартел извади тесте карти и започна да реди пасианс.

През цялото време мислеше за Ралф. Търсеше у себе си някакъв проблясък от пробуждането на чуждата памет. Но нямаше нищо. Значи експериментът беше неуспешен и всичко, което е ставало при червеите и плъховете, е валидно само за тях. В тайното чувство на облекчение, което изпита, имаше известна доза малодушие и Мартел се засрами.

Като бляскаше със силовото си поле, кълбото се отправяше към планетата Цевера. Всъщност то не летеше направо към планетата. Възможно беше дори да се насочва в точно обратна посока. Тъй като да се лети по права линия към точка, отдалечена на хиляди светлинни години, е безсмислено. Толкова отдалечени райони щяха да са недостигаеми от Земята, ако не съществуваха така наречените „пропадания на пространството“. Наблюдателят от Земята ги виждаше като черни петна, въгленочерни петна върху фона на звездното небе. Всяко тяло, което влизаше в тях, изчезваше, за да се появи след миг на разстояние стотици и хиляди светлинни години от тази точка. Имаше случаи, когато не можеше да се установи дори къде, в кой район на Вселената, е попаднал корабът, след като е „изскочил“ от пропадането. Вярно, в района на Слънчевата система нямаше много такива пропадания. И само няколко от тях можеха да се използват за навигация. Не се знаеше къде водят останалите — нито един от корабите, рискували да навлязат в тях, не се бе върнал.

Когато неговият кораб влезе в първото пропадане и мина през него, специален сигнал извести на Мартел, че това е станало. В противен случай той нямаше да го забележи. Мартел редеше пасианс. Непознати светове обкръжаваха кораба, но той продължаваше пътя си покрай тях, без да намалява скоростта си и без да се отклонява. Тук никога досега не бе спирал човек, за да хвърли поглед към друг живот. Вселената е безкрайна, а човекът е малък и определеното му време е твърде кратко. Все така без прекъсване корабът се отправяше към следващото пропадане по пътя му.

Етапите на полета не интересуваха Мартел. Облегнат на облегалката, той се зае да съчинява балада за Стария звяр, който живял в кънтяща стъклена пещера и нейният вход ден след ден се закривал от трева…

Така измина известно време. Внезапно Мартел почувства някак, че предстои корабът да навлезе в поредното пропадане. Точно сега. И наистина след миг сигналът го уведоми за събитието. Това беше знак. Чуждата памет, инжектирана в него, започваше да се пробужда. Още няколко пъти навлизаше той в пропадания на пространството, които отвеждаха кораба все по-надалеч. Но Мартел напразно се вслушваше в себе си. Паметта на Ралф, ако наистина беше тя, с нищо не се издаваше.

Той отново се зае да съчинява стихове. Светна червеното табло и прекъсна заниманието му. Корабът се готвеше да кацне.

Скоро таблото изгасна. Едва чуто се обади зумерът. Засвети с равномерна зелена светлина пултът за данни от повърхността. „Сега“, успя да помисли Мартел. Но нищо не се случи. Той почти машинално изключи пулта и също така машинално включи панорамния обзор. Възникналата пред него картина повтаряше пейзажа, който вече бе виждал. Известно време се вглежда в него, без да мисли. Еднообразни каменни пукнатини. С привичен жест, без да поглежда, Мартел протегна ръка към шкафа, където висеше скафандърът. Внезапно:

„Разумът на Цевера те приветства.“

Точно така бяха разположени редовете. Така се появиха внезапно в паметта на Мартел. Къде и кога е могъл да ги види или да ги прочете?

Мартел не успя нито да си зададе този въпрос, нито да му отговори. Внезапно го обзе странно чувство на тревога. Стори му се, че някой се крие зад гърба му. Обърна се рязко. Върху стената на каютата с бял пламък изпъкнаха думите:

„Разумът на Цевера те приветства.“

Буквите угаснаха и се изличиха.

„Сега узнай истината за себе си“ — изплува в паметта му.

„Сега узнай истината за себе си“ — появиха се буквите.

След миг думите избледняха и изчезнаха.

Мартел внезапно замижа, като плътно закри очите си с ръка.

Направи го, преди да успее да помисли защо постъпва така. Паметта и волята на Ралф му наредиха да го направи, избухнаха за миг и изчезнаха завинаги. Зад тази граница паметта на Ралф не съществуваше, самият Ралф не я беше прекрачил. От този миг нататък Ралф е бил мъртъв.

Когато Мартел отвори очи, редовете бяха изчезнали. Той посегна с ръка към стената, докосна я. Оставаше си студена и гладка, не беше запазила никакви следи.

Сега знаеше пътя, по който идваше смъртта. Няколко думи, които убиваха. Човек не можеше да издържи пагубния им смисъл. С каква цел правеше това чуждият разум? Нападение ли беше? Или опит за контакт?

Мартел нямаше нито време, нито склонност да изпада в размисъл. Опитът от други случаи му подсказваше, че най-лошото, което можеше да направи, беше да чака. Само действието му даваше някакъв шанс. Мартел изключи полето, окръжаващо кораба, облече скафандъра и излезе срещу неизвестността.

Ако загине, ще долетят други. Един след друг ще долитат на Цевера и ще се опитват да направят онова, което трябваше да свърши Мартел. И никой не знае с колко живота още ще трябва да се плати за неговия неуспех. Не, той не трябва да позволи да го убият! Само по този начин ще избави другите от гибел на Цевера. Тази мисъл се стори на Мартел дори по-важна от маяка и всичко свързано с него.

Мартел се изкачваше по скалните отломъци. Гигантските стъпала ту се издигаха и превръщаха в заострени ръбове, ту се разстилаха пред краката му като огледални плочи. Гладките плочи така тайно, така незабележимо започваха да се наклоняват, че беше невъзможно да се различи къде наклонът преминаваше в пропаст.

Около кораба цареше оживление. Роботите стовариха всичко необходимо и се заеха да монтират маяка. Масивното конично тяло, боядисано яркочервено, чакаше фермите на опорните конструкции да го поемат в обятията си. Но преди да завърши монтажът, Мартел трябваше да открие „източника на опасност“. Самият източник наричаше себе си „разума на Цевера“. Но това нищо не променяше. В неговото задание беше така обозначено — „източника на опасност“. В различни светове, на различни планети „източниците на опасност“ имаха различен облик: тектонична дейност, радиация, биологични сили… И всеки път средствата за обуздаването им бяха различни.

Мартел се затича и прескочи една пукнатина, но вместо твърда почва краката му внезапно усетиха празно пространство. Той извика и падна в пропастта.

Вярно, падането продължи само миг. Гравитационните възглавнички се включиха автоматично и го пренесоха в края на ръба. Но и този миг беше достатъчен, за да се разтупти сърцето му от страх. От древен, първобитен страх. Макар да разбираше, че не може да падне. Макар да знаеше, че е неуязвим. Но за някакъв миг древната памет на предците се оказа по-силна от кратката памет на неговия живот.

Този страх преобрази Мартел. Откъде се появи тази предпазлива, крадлива походка? Тези внимателни движения, присвитите очи, способни да забележат и най-малката опасност, най-малкото движение. Но окръжаващият го свят си оставаше все така вцепенен. Каменните стъпала все така се трупаха едно върху друго и изчезваха в пепелния хоризонт. На Мартел му се стори, че внезапно вижда през статичността на тази картина да се промъква някакво движение. Сякаш само преди миг всичко това е живяло в някакъв единен ритъм и внезапно е замряло, застинало на половин такт.

„Разумът на Цевера те приветства“ — спомни си той думите, които изплуваха в мислите му миг преди да ги прочете. И второто изречение също го знаеше предварително. Ако не беше паметта на Ралф, едва ли щеше да се досети да избегне гибелния смисъл на третата фраза. Но паметта на Ралф не му казваше нищо за тази последна фраза. Веднага щом помисли за това, Мартел се стресна и се опита да отбегне тази мисъл. Защото, ако тази фраза изплуваше в съзнанието му, той нямаше да може да се предварди от нея нито със стиснати клепачи, нито с ръце върху очите. Но макар да се опитваше да мисли за друго, мислите му се отправяха все в това направление.

Обкръжи се с обвивката на силовото поле и излетя нагоре в мрачното небе, започна да кръжи. Ту се спускаше по-ниско, ту отново излиташе нагоре, ту замираше неподвижен. Оттам, от високо, онова, което изглеждаше безсмислено струпване на камъни, сякаш имаше някаква тайна логика. Линиите, преходите и кривините на релефа, колкото да бяха начупени и несиметрични, все пак се вместваха в един мащаб и не го нарушаваха. Мартел не можеше да разбере скрития смисъл на онова, което виждаше. Така дивакът, видял печатан текст, би могъл само да се догажда, че това е нещо повече от обикновен орнамент, но щеше да е безсилен да разбере значението и смисъла на написаното.

„Разумът на Цевера“ мълчеше. Напразно блуждаеше Мартел сред каменните струпвания, напразно кръжеше в мрачното небе. Нищо не сочеше, че не е сам сред този пустинен свят. Не му оставаше нищо друго, освен да се върне на кораба.

Мартел описа голяма плавна дъга и се спусна край кълбото. Роботите един след друг пропълзяха, преминаха, прескочиха покрай него и влязоха във вътрешностите на кораба. Бяха свършили работата си. Маякът се издигаше на каменистата пустиня. Като червена капка, като ярка точка нарушаваше монотонността на пейзажа.

Мартел влезе в кабината, почувства умора, изпита желание да легне, да затвори очи и да не мисли за нищо. Опита се да се отърси от странното вцепенение, което сякаш на вълни се надигаше от дълбините на съзнанието му, да разкъса паяжината на някакви неясни чужди мисли, непознати гласове и лица, които изплуваха в паметта му.

Внезапно го обзе познатото чувство на тревога. Стори му се, че на кораба има някой. Мартел го усещаше. След миг с бял пламък блеснаха редове. Но Мартел не ги виждаше. През плътно закритите клепачи чувстваше само ярката светлина, която ту блясваше, ту изчезваше, за да се появи отново след секунда. Така продължи около една минута. Когато се убеди, че редовете са изчезнали напълно, Мартел се реши да отвори очи.

Втурна се към пулта. Датчиците, разположени в кораба също както първия път, не бяха забелязали нищо. Вълнообразните линии на индикаторите равномерно трептяха в най-ниската точка. И само поставените отвън…

Той едва успя да затвори очи. Редовете блеснаха внезапно и този път не изпита предчувствие, което да го предупреди. Макар да реагира почти мигновено, погледът му успя да обхване и запомни три думи: „При обратна последователност…“

Той притискаше очи с длани, усещаше през тях бялата светлина и чакаше кога всичко ще свърши. Но сякаш този път явлението нямаше край. Когато най-после редовете изчезнаха, Мартел вече не се решаваше да отвори очи.

Превръзката върху очите го предпази от гибелните редове, които се опитваше да му наложи „разумът на Цевера“. Отстрани приличаше на човек, който се кани да играе на „жумичка“. Само дето не се виждаха други играчи. Но имаше още някой. И на Мартел му се стори, че вече знае къде да го търси.

Мракът обкръжи Мартел като стена и познатият свят на обичайните предмети изчезна. Сега го обкръжаваше свят, който се възприемаше чрез опипване, свят, чиито граници се очертаваха от протегнатата ръка. Мартел усещаше, че трябва да бърза, и отново се приближи към пулта. Усети под пръстите си познатата клавиатура и натисна най-левия клавиш. Това означаваше: „Давам нареждане.“ Пръстите му се задвижиха все по-уверено, набираха индекси, които се открояваха така ясно в съзнанието му, сякаш се беше родил с тези познания.

Като свърши, се заслуша. Не се чуваше никакъв звук, но той знаеше, че подчинявайки се на заповедите му, от недрата на кораба изпълзяваха апарати с немислими форми. Ето че бяха изпълзели и замрели, застинали край кълбото в очакване на нареждания. После трепнаха и едновременно се втурнаха. Като махаха с крила, изхвърляха синкави пламъци, виеха се между скалите, те се устремиха на североизток. Там, откъдето датчиците, разположени извън кораба, бяха успели да уловят слаби импулси.

Мартел попипа превръзката върху очите си и се приготви да чака. Не знаеше колко време е изминало. Очевидно точно толкова, колкото беше необходимо на изпратените от него апарати да стигнат до целта. Когато това стана, Мартел чу сигнала, който го възвестяваше. Опита се да си представи какво става сега там. Не виждаше екрана, не виждаше как огромната пещера на напъни се надвесваше над него. Под глухите сводове цареше мъглив полумрак и в тази светлина едва се различаваха белите крушообразни гроздове, провиснали по стените някъде отгоре. И нишки, множество бели нишки, които излизаха от тях и се губеха сред камъните. Те се точеха към други такива пещери и ниши, където висяха същите бели гроздове, свързваха ги в мрежа. Внезапно избухна ослепителна синя светлина и за няколко мига заслепи пещерата. Акцията започна.

Но капковидните пъпеши, белите круши не реагираха нито на светлина, нито на топлина, нито на излъчване. Не реагираха и на ултразвук. Апаратите пронизваха гроздовете, обливаха ги с киселини и ги горяха на бавен огън. Нямаше враждебно действие, което да не бе използвано, но нито едно от тях не срещна противодействие, никаква съпротива. След като изчерпаха всичките си възможности, апаратите замряха.

„Няма реакция — съобщиха те на кораба. — Няма реакция.“

Сега Мартел знаеше, че „източникът на опасност“ можеше да въздейства само на биологични обекти. Но не и на механизми, нито на апарати. Маякът не беше биологичен обект, значи той беше извън опасност.

Когато апаратите се върнаха, Мартел даде нареждане за старт и изведе кораба в орбита. Той както досега направи това слепешката, чрез опипване. Едва когато планетата остана далеч под него, той се реши малко да отмести превръзката. Но веднага с бързо движение я върна на мястото й.

По кабината се мяташе бялата светлина.

Не го очакваше. Не го беше предвидил. Набързо набра с пръстите си индекса, който извеждаше кораба на обратния курс към Земята. В определеното място и в подходящото време кълбото навлезе в „провала на пространството“, за да изскочи веднага в друг, далечен край на Вселената. Мартел свали превръзката и още преди да отвори очи, през стиснатите клепки усети познатата бяла светлина.

„Разумът на Цевера“ не го пускаше. Разстоянието не го защитаваше. Мартел си представи как ще се върне на Земята и ще занесе със себе си тези тичащи редове, които можеха да убиват. Беше длъжен да се избави от тях или никога да не се връща на родната планета.

Кълбото забави движението си и като блестяща точка замря на фона на черното небе. След миг то някак неочаквано леко се откъсна от мястото си, завъртя се по гигантска спирала и се устреми към Цевера, в посоката, от която бе дошло.

При цялата привидна безсмисленост на онова, което вършеше „разумът на Цевера“, в него все пак трябваше да се крие някаква негова си логика. Някакъв макар и йероглифен, но все пак смисъл. Но Мартел напразно измъчваше главата си, за да намери във всичко това каквато и да е ръководна нишка.

Той не видя кога върху екрана започна да нараства Цевера, но точно тогава го осени първата смътна догадка.

Ако правилно беше отгатнал, че „разумът“ е искал той да се върне, редовете трябваше да изчезнат. Свали превръзката. Нямаше никакви надписи. Беше на верен път. Сега трябваше да разпознае каква трябва да бъде втората стъпка. И на Мартел му се стори, че е успял. Стори му се, че е разбрал какво иска от него тази планета и към какво приканваха изпречващите се пред него редове.

Едва щом корабът кацна и се запали зелената светлина с надпис „твърда почва“, Мартел включи панорамния обзор. На стотина крачки сред каменистата пустиня се извиваше кървавочервеното тяло на маяка. Нима цялата работа беше само в него? Нима беше толкова важно?

Мартел наблюдаваше как апаратът напусна кораба и се приближи към маяка. Бухнаха пенливи струи и за миг маякът сякаш се разтвори в тях. Когато сивкавите парцали се свлякоха, кресливото червено петно беше изчезнало. Със същия цвят като скалните отломки, маякът беше вече почти неразличим на фона на пейзажа. Сега нищо не нарушаваше еднообразната монотонност, разстлала се от хоризонт до хоризонт.

Мартел зачака. Чакаше потвърждение, че е направил точно онова, което искаха от него. Но нямаше знак. Нямаше нищо. А може би точно това беше знак.

Блесна сигналът за излитане. Планетата се отдалечи, превърна се в блестяща точка и изчезна сред звездите. Мина известно време и корабът се изпълни с глух ритмичен сигнал. Маякът съобщаваше, че е приел командата да се задейства. Веригата на съобщителната връзка се бе затворила. Проектът се задейства.

Мартел докосна един от клавишите и в кораба се възцари тишина. Той едва сега почувства колко е уморен. Прииска му се да легне, да затвори очи и за нищо да не мисли. Легна и затвори очи. И отново го оплете натрапчивата паяжина от непознати гласове, думи и мисли. Той лежа така, докато корабът набираше скорост и се отдалечаваше от планетата. Продължаваше да лежи, докато корабът навлизаше в „провали на пространството“ и излизаше от тях. В паметта му се рояха все нови сцени и лица, някой го наричаше Ралф и той се опитваше да не забрави нещо, но какво? Времето беше спряло.

Когато Земята вече беше близо, той се застави да стане. В ушите му звънтеше. После всичко мина. С недоумение погледна колодата карти, неизвестно как и защо попаднала на кораба. Кабината му се стори по-голяма отпреди. Но може би грешеше? Може би грешеше?

Светна оченцето на локатора. Земята беше приела неговите сигнали.

— Виждам ви, виждам ви — разнесе се гласът на дежурния наблюдател. — Кажете кои сте.

— Корабът „Цевера — Земя“ — отвърна той и се учуди на гласа си. — Командир на кораба е Ралф. Говори командирът Ралф.

Докосна клавишите за кацане и внезапно видя ръцете си. Бяха чужди ръце.

Корабът се спускаше, за да се приземи.