Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
Перпетуум мобиле, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
kpuc85 (2013 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
Ripcho (2013 г.)

Публикувано в сп. „Наука и техника“, бр.17/1975 г.

История

  1. — Добавяне

Изобретателят се озърна към вратата, зад която безшумно се скри белокосата жена. След това погледна към учения и отпусна върху паркета торбата си. Върху лицето му застина виновна усмивка. Ръцете му леко трепереха и дълго не можеха да развържат възела.

— Малко ще ви нацапам тука…

— Няма нищо — каза ученият и любезно се усмихна.

— Ето…

Изобретателят постави върху широкото бюро простичко на вид съоръжение. Червеното му лице се покри с пот.

— Всъщност това е тя — поясни той.

— Е добре, покажете как действува. — в гласа на учения се долавяше насмешлива нотка.

— Тя действува непрекъснато.

Полирана дъска от ебонит. Две стойки от неръждаема стомана. Два бронзови лагера. В тях върху стоманена ос е поставен крехък стъклен диск.

— А къде е двигателят? — запита ученият и се вгледа право в очите на изобретателя, този път недоверчиво и дори подозрително.

— Ето…

Безформен минерал с яркозелен цвят, камък, голям колкото юмрук. За него в ебонитовата дъска под стъкления диск беше направена вдлъбнатина. Изобретателят дълго не можа да намери такова положение на камъка, при което той да не се изтъркулва. Когато минералът се оказа на мястото си, стъкленият диск трепна и първоначално бавно, а след това все по-бързо започна да се върти. От лекото подухване на въздуха по гладкото бюро запълзя тънката цигарена хартия.

— М-да… И така, къде е все пак двигателят, или моторът, или онова там…

Дискът набираше скорост. Чуваше се нежното звънене на лагерите.

— Цялата работа е в камъка. Не е необходим никакъв мотор.

— Очевидно, вашият камък е полупроводников фотоелемент? — налучвайки, запита ученият.

— Едва ли… По време на една експедиция в Памир го намерих съвсем случайно.

Ученият леко повдигна черната ебонитова дъска и надзърна под нея. След това почука по нея с пръст, искайки да се убеди, че не е куха.

— Цялата работа е в камъка. Открих това случайно… — започна изобретателят.

Лицето на учения стана сурово и той се върна в креслото си.

— Не се мъчете да ме баламосвате. Не съм малко момче.

— Да, но самият вие виждате…

— Да, виждам. И зная съвършено точно, че това е глупост. Вие сте направили изящна играчка. Моите поздравления за ловките ви ръце. Но аз не разполагам с време, за да гадая къде сте скрили двигателя.

— Цялата работа е в камъка… — стеснително протестираше изобретателят.

Ученият наклони рязко главата си над минерала. Ветрецът от въртящия се диск рошеше кичур от посивялата му коса.

— Хитрец! — възкликна той радостно. — Та това е всъщност Фарадеев диск!

— Не. Дискът е стъклен и няма източник на електрически ток, няма магнити…

Ученият се облегна рязко на креслото си.

— Вижте този човек — той се обърна към стената и посочи бронзовия бюст в нишата, — още този човек преди две столетия подписа указ, според който се забранява да бъдат разглеждани каквито и да са проекти за вечни двигатели, тъй като всички те са безмислени. Разбирате ли?

— Да. Но това е нещо съвсем друго. На мене ми се струва, че камъкът е нещо като платното на кораб. Той всмуква и насочва вечното движение на материята във Вселената…

Ученият се намръщи:

— Това е казано образно, но е безсмислено.

— Но нима вие възразявате срещу вечното движение на материята?…

— Това е философия, а тук имаме машина.

— Всяка машина от хаоса на движенията подбира само онези, които са урегулирани…

— За това е необходима енергия. Разбирате ли, енергия!

— Около нас си има колкото ти се иска енергия!

— Добре, тогава ми обяснете физическия принцип на действие… е-е… на този двигател.

— Не го знам. Засега не го знам.

Ученият помрачня.

— Вие би трябвало да се заемете с физиката и да изучите първия и втория принцип на термодинамиката — каза той недоволно.

— Аз го зная. Аз съм завършил… — Изобретателят започна трескаво да рови в страничния джоб на палтото си.

— Не си заслужава. Вярвам ви.

Двамата мълчаха близо минута и тишината се нарушаваше само от слабата песен на двигателя.

— Значи, не вярвате в… в тази машина?

— Не, не вярвам — твърдо каза ученият и натисна копчето на звънеца.

В кабинета влезе побелялата секретарка и постави пред учения някакви документи…

На изобретателя не му оставаше нищо друго, освен да си отиде.

Той показа своя двигател в заводското конструкторско бюро и там се заинтересуваха откъде е намерил такива микроскопични лагери и как е успял да пробие отвор в стъкления диск. След това той изнесе доклад в някакъв клуб, в който залата бръмчеше в очакване на художествената самодейност. Той проклинаше, че не се е сетил да налепи по диска хартиени листчета, за да може да се наблюдава отдалеч въртенето му.

Въртенето на крехкия стъклен диск беше наблюдавано от посетителите на голям южен пазар, а вечерта го показваха в цирка.

На един междуселски път, притиснат от двете страни от могъщите масиви на узрялата ръж, машината беше разгледана и от шофьорите. Тя стоеше направо на земята и стъкленият диск се въртеше ту по-бързо, ту по-бавно, сякаш подчинявайки се на приливите и отливите на неизвестна сила. Шофьорите пушеха саморъчно направените си цигари, мълчаха и понякога си прошепваха по нещо. Някой помоли изобретателя да му продаде тайнствения камък.

Машината стоеше на края на селски кладенец и нейното неуморно движение сега се наблюдаваше от жените с празни кофи, а дребните дечица се мъчеха да докоснат с пръст пеещото колело…

За последен път изобретателят беше видян късно през есента на брега на една голяма сива река. Ниските мъхести облаци почти докосваха арката на стария железопътен мост, по който току-що беше прогърмял товарен влак. Вятърът неспокойно шареше в камъшите, а дискът, тънък, трепетен и неуморим, продължаваше тихо да напява своята тайнствена песен.

Кой е той, как се казва този изобретател? Фокусник? Мошеник? Или човечеството е загубило нещо ново и безценно?

Впрочем, както винаги, не задълго…

Край
Читателите на „Перпетуум-мобиле“ са прочели и: