Владимир Шчербаков
Пряко доказателство

Първи разговор за насрещното време

Понякога странни неща стават с паметта. Сякаш започва да се проявява стар негатив. Изведнаж виждаш отново огньовете, в които деца изгарят есенните листа, и ясно чуваш забравени гласове, а затвориш ли очи — отново усещаш топлината на пламъка върху изстиналите си ръце.

… Събирахме жълти камъни по пясъчните сипеи и ги чупехме — в тях се криеха кристали. Търсехме желязо, злато и диаманти. И намирахме. По-късно си говорехме за ракети, за звездите и планетите, за машината на времето, без да подозираме дори, че самите ние сме пътешественици във времето.

Всички ние сме дошли от онова време, в което острите треви не нараняват пръстите, а краката не се страхуват от камъните и пиявиците. Нашето време има една посока — само напред! Опитайте да се върнете поне само за една минута и нищо няма да излезе.

Времето прилича на пътнически влак: зад прозорците преминават дървета, къщи, хора… Като протраква с колелата и изсвирва, влакът ни носи напред и все напред…

Но защо не забравяме за началото на пътя? Защо спомените не само не угасват, но и напротив, стават сякаш по-ярки и силни? Като че има друг влак, носещ се насреща, накрая в някой миг се изравнява с нас и след това отива в нашето минало, в старото време. И сякаш в този влак има някой, който прилича на нас, много прилича, направо нашето второ „аз“ и с него сме свързани с тънката нишка на мисълта.

… Само преди две години аз се подигравах на Сафонов, защото светът с единно време ми се струваше прост и неизменен.

Една вечер обаче аз за първи път се замислих за насрещното време.

Не вярвах много на дрънканиците за инвариантност и ковариантност. Но самата мисъл за съществуването на свят, пронизващ невидимо нашия така, че всяка тревичка, всяка песъчинка да има двойник, живеещ наопаки, ми се стори поетична и не кой знае колко странна.

В тая паметна вечер седяхме до отворения прозорец. Уличните лампи вече бяха загасени. И в светлото пепеляво небе се разпалваше някаква синкава звезда. Разговорът ни някак си беше позаглъхнал. Ние гледахме мълчаливо как иззад съседната сграда изплава кръглата бяла луна. Листата на тополите прозвънтяваха тихо и топлите вълни на въздуха донасяха до самия прозорец този зелен шум.

— Значи може да се срещнеш с бъдещето? — запитах аз.

— Да, може. Но само един път.

— Като два насрещни влака?

— Да, като два влака.

Ако Валка не ми беше приятел, може би аз щях да му повярвам много по-рано. Но нали някога сме тичали заедно на лекции и на една и съща маса сме изчислявали криволинейни интеграли и поради това се отнесох към неговата идея като към своя собствена — скептично. Малко ли мисли се лутат в главата на всеки от нас? А всъщност случая дори нямаше и истинска идея. За насрещното време вече беше писано — едва ли не с благословията на самия Дирак.

Сега вече разбирам, че всъщност имаше истинска идея: да се докаже експериментално съществуването на такъв свят. Своя път във времето ти можеш да проследиш и срещата ти с твоя двойник трябва да стане някъде по средата на пътя. В този кратък миг се очертават миналото и бъдещето, но възможно ли е да го уловиш, почувствуваш и осъзнаеш?

— Ти грешиш, Влах — казах аз — насрещното време е легенда и нищо повече. Дори да съществува такъв свят, той винаги ще остане за нас невидим и недоловим.

Той мълчеше. Стана ми мъчно за мечтата, която той не можеше да защити. Поиска ми се да повярвам в нея… да изобретя нещо в края на краищата.

— Ти би ли могъл да си представиш една мелодия — запитах аз — в нейния обратен запис? На мене ми се струва, че „музиката наопаки“ може да бъде само какофония.

— Същото биха казали и онези, от другия свят, ако… нали разбираш?… Но това е мисъл! — Той се оживи. — Обратен запис — това е идея! Трябва само малко да се поизмени магнитната глава, за да може да се възпроизвежда. Ти нали имаше магнитофон?

Извадих магнитофона и погледнах часовника. Беше около един часът. Спеше ми се. Беше ми ясно какво го е възбудило така. Ненапразно бяхме спорили за симетрията и квантовия обмен. Искаше му се да хване радиосигналите на нашите двойници. Какво ли всъщност трябва да представляват техните гласове или музика? Безсмислен шум, всички звуци следват в обратен ред. А изкривяванията, неизбежните пропуски, замирането на сигналите — кой би могъл да отчете всичко това? Ако тези сигнали би могло да се чуят въобще.

С магнитофона би могло все пак да се направи опит за записване на тези сигнали и след това лентата да се пусне обратно. И ако успеем да чуем поне една музикална фраза, поне късче от разговор на руски, английски, турски, японски… Само да чуем? Всичко това прочетох в очите му.

Той вярваше и не вярваше. Лицето му беше много сериозно, косите му — паднали на челото, а на лявата му ръка се изду и запулсира някаква синя жилка. Просто е поразяващо, че тази проста мисъл очевидно не беше хрумвала в главата на никого досега. Той свали капака на магнитофона, щракна клавишите и настрои радиоприемника на някакъв вибриращ звук. В черния квадрат на прозореца плуваха червени и сини огньове, след това прозорецът се залюля и дърветата обградиха звездите. Почувствувах под главата си възглавницата. Той се обърна към мене и каза нещо.

— Да, да, остани, Влах — отвърнах наслуки аз, — светлината не ми пречи.

На сън се мисли с образи. Миналото е моят Синегорск и слънцето в зелената трева. Бъдещето е като далечен облак на хоризонта. Нашето бъдеще е нечие минало. Всичко е ясно и просто.

Валка престоя през цялата нощ, в стаята гореше лампата и вероятно поради това нощта се превърна в лятна привечер, в която вятърът вдига от пътя облачета прах и те препускат до самата къща, а там чака мама, която, както се оказва, съвсем не е умряла отдавна, отдавна, а е жива и здрава. Ето че грижливо се сервира чаят върху старата дървена маса, а на прозореца стои и се усмихва дългокрака девойка с голяма уста.

Още една вечер, но съвсем друга. Септември е. Дочуват се далечни и звънки гласове. Изсвирвания. Върху масата стои писмо. Мъча се да отгатна чие е писмото и не мога. Мъча се да си припомня… Да отгатна… Или да забравя?

Някой ме дърпа за рамото: „Ставай, ставай, стара кранто, ще ти разкажа нещо.“

— Как е работата? — питам аз.

— Сега ще видиш. Ставай, ще закъснееш за работа.

Той поставя най-сполучливия запис. Чувам смес от тимпани и тромбон.

— Не е това. Това е редовен запис. Роуз, модерна пиеса за джазов оркестър. По-нататък, слушай по-нататък.

Звукът беше много слаб. Някаква жена каза нещо — съвсем слабо, гласът й почти се разтвори в тишината. Замрях. Но отново се разнесе някаква бърканица. Шум, свистене, гръм…

Така една мечта си отива…

В тази сутрин, в която чухме за първи път обратните радиосигнали, ние се уговорихме да осъществим точна „програма за изследвания“. Впрочем това беше безполезно. Втората вечер приличаше на първата. Сафонов опуши така, че едвам виждах ръцете му, кръговете на магнитофонната лента и купа касети, а той говореше и говореше, докато аз повече му пречех, отколкото помагах. Много от записите бяха празни — шум и в нормална, и в обратна посока. Ние изтривахме всичко от тези ленти и правехме нови записи. След това прослушвахме. Две-три смислени думи според мен още не означаваха, че чуваме нашите двойници. От случаен комплект звуци също понякога може да се роди мелодия или думи. Наистина, това е нещо много рядко. Но в кое е лесно да се повярва — в съществуването на свят с насрещно време, или че от шумовете случайно се е получила подходяща комбинация от звуци?

Не успахме да уловим повече нито един звук. Ефирът мълчеше. Може би моят радиоприемник беше слаб, а може би най-обикновените шумове и предаванията на радиостанциите заглушаваха съвсем радиосигналите. Точно това не ни беше ясно тогава. А и къде се намигаше този насрещен свят — далеч или до нас?

Влах работи няколко вечери до сутринта. Идваше, включваше радиото и започваше истинско търсене, напомнящо радиоиграта „лов на лисици“.

В края на краищата ние се объркахме в записите и изгубихме онзи, най-първия с единствения откъс от фраза.

Влах отнесе моя приемник в института и направи там нещо с него. Сега всички шумове се различаваха ясно, дори и шумовете на електроните в лампите, прилични на потракването на сухи зърна.

В тихите нощи ние се вслушвахме в станалите ни вече привични звуци. Но това бяха мъртви звуци — като далечния шепот на морските вълни в празна раковина.

А сутрин, на работа, поставях лакти върху бюрото, подпирах главата си с ръце и — ще бъда честен — дремех, докато лактите ми не се отвореха встрани.

— Добро утро — каза ми веднъж след подобна случка чевръстата Верочка, която въобще се отнасяше към мене така, сякаш съм й съученик, а не ръководител на тема.

Кой знае защо й разказах всичко.

— Странна история — каза тя. — Двама млади безделници, от които един би могъл вече да защити дисертация или да се ожени, или да направи нещо полезно, си клатят краката и се занимават с глупости. Впрочем, не. Историята може би не е чак толкова странна. По-скоро е нещо обикновено.

Тя дори не запита що за сигнали сме хванали през онази вечер. И това беше тя — а какво би казал на нейно място друг?

Как да разбереш тази многобройна порода хора, които знаят точно как трябва и как не трябва да се живее? И дори какви книги трябва да се четат?

А тя можеше да разбере всичко. Оказва се, че тя знае дори за чудото на Джинс. Ако в една печка се постави съд с вода и водата замръзне, вместо да кипне, точно тогава имаме това чудо на Джинс. Джинс първи е изчислил вероятността молекулите на водата поради проста случайност да изгубят енергията си, а пещта, напротив, още по-силно да се загрее.

Отлично разбирах, че вероятността да настъпи „чудо“ не е съвсем равна на нула, но може да се опише с такова количество нули след запетаята, че нито един нормален човек никога няма да я вземе под внимание.

— А ти си готов да повярваш дори в чудото на Джинс — твърдеше Верочка. — Искаш ли да изчисля вероятността от случайните шумове да се получат една или две завършени думи?

— Преди всичко шумът винаги е случаен, ако се изразяваме по-точно — отвърнах й аз. — На второ място, ще изчислиш не ти, а машината. Ти само ще съставиш алгоритъма и програмата, и то по онези формули, които ще ти напиша аз. На трето място, това не е чак толкова просто. Та това не ти е чудото на Джинс. Ти сериозно ли смяташ, че това не е случайност? Тогава какво е? Сигнал? Но ти и това отричаш. Какво ни остава тогава?

— Нищо. Откъде взехте лентата? Ах, ти си я получил отнякъде… А проверихте ли я, преди да запишете сигнала?

— Мисля, че не — не много сигурно казах аз, изненадан от лекотата, с която ми се даваше урок по „основни“ положения.

— Ето и обяснението — продължи тя. — Ако трябва да се вярва в нещо, то най-вероятно върху лентата е бил останал някакъв стар запис. По-точно, малко късче от него. Изтриващото устройство нещо е отказало, или пък са спрели магнитофона… малко ли неща биха могли да бъдат причина.

Замислих се. Тя беше права. Най простото нещо ни хрумна последно. Сякаш нещата се попроясниха. Практичната Верочка ни постави на място. А нали някога й помагах да си напише дипломната работа, за което тя ми позволяваше понякога да я каня на кино — чак докато се омъжи.

Погледнах я и долових в погледа й израз, който по-красноречиво от всякакви думи говореше, че тя отлично разбира приблизителния ход на моите мисли.

Скоро след това помолих Сафонов да си отиде. Беше ми втръснала тази лудница през нощите. В огромния куп от ленти намерих (чудото на Джинс е възможно!) онази с единствената фраза и му дадох радиото и магнитофона. Това беше необходимо, защото неговото радио отдавна не работеше.

— Вземи ги — казах му аз — и работи, щом искаш. Когато успееш да запишеш истински сигнали, ще ти ги подаря.

Той разбра. Естествено, работата не беше в това, че не си доспивах. Това означаваше, че бях престанал да вярвам. Вярвах ли преди това? Сигурно да. Поне тогава, когато беше направен първият запис. Първият и последният?…

Верочка все пак състави алгоритъм. Случайна дума не се получаваше, на машината не й достигна памет.

Две писма

Между двете писма, за които трябва да ви разкажа, има някаква неуловима връзка. Това ми стана ясно после, много по-късно, както ми стана ясна и причинната връзка между събитията, идващи едно след друго подобно на годишните времена.

За първото писмо ми се струва, че споменах по-горе. То дойде от Синегорск през един септемврийски ден. Писмото беше от Олга — обикновено писмо от няколко изречения. Не бях забравил нищо, но тогава не й отговорих. Просто не знаех какво да й отговоря. И още поради това, че главата ми беше препълнена от други неща. А след една година не й отговорих, защото ми беше неудобно да пиша след такова дълго прекъсване. Още по-късно, след две години, аз още си спомнях за нея, но вече не можех да й пиша. Опитвах се да го направя, но се получаваше доста глупаво (така и трябваше да се получи, както разбрах по-късно). Скъсах неизпратените писма едно след друго и се успокоих. Кога беше това? Може би преди четири, а може би и преди шест години.

Чакала ли е тя, искала ли е да й напиша? След две, след три, след четири години? Не знаех това, най-вероятно не, както ми се струваше тогава. След това разбрах, че това е грешка. Никога не е късно да напишеш писмо при условие, че то е хубаво и искрено.

Второто писмо беше от Валка и го получих месец и половина след събитията, за които ви разказах по-горе. В него имаше няколко типични за Валка реда:

„Внезапен порив ме откъсна от мястото ми. Пристанах в Батуми. В отпуска съм. Водя сладък живот в джунглите, близо до почивния дом «Буревестник». Вдървих се от горещина. А тези дни се случи нещо интересно: от остров Хонсю тези дни се стовари един як мъжага, наричан в местните кръгове Глупак. Е, сам разбираш, че цялата тази ескадра тръгна към дъното…

Постановиха: за невъздържаност и привързаност хвърлиха Глупака от Високата скала — 3 метра, в морето.

Вчера вечерта за първи път в живота си видях как в нощното небе се вряза огромен болид — феноменално зрелище. Подробности с телеграма. Ще бъдеш ли в Москва към 14-ти? Имам важни новини.

Стискам ти копитото.

Росинант и още Влах“

Защо беше изпратил това писмо? Струва ми се, че искаше, ако мога да се изразя така, да ме подготви. Фразата „Имам важни новини“ не без основание свързвах с онова, с което така дълго и безуспешно се бяхме занимавали. Но нима той и в почивния дом се е занимавал с магнитофона?

Той се върна в Москва на четиринадесети.

— Там йоносферата е идеално прозрачна — увери ме той, — къде би могъл да намериш по-добро място от това край Батуми? Маса свободно време. Можах да работя цял месец и никой не ми пречеше.

— Може би светът с насрещно време е по-близо до Батуми, отколкото до Москва? — предположих аз. — Или пък Черно море служи за огромен рефлектор на радиовълните?

— Присмиваш се? Ето чуй.

Той с привикнала ръка щракна клавишите и моят магнитофон (колко жалко изглеждаше той сега) ми намигна със зеленото око на настройката си. Записът беше наистина необикновен. Ето го:

„Валя… Чуваш ли ме? Обаждам се от Синегорск… Скоро ще дойдем. Да, с Олга. Благодаря… Посрещай ни…“

— Значи ти се готвиш да заминаваш за Синегорск? — запита ме той.

— Не. Всичко е вече стара работа.

Знаех защо ме запита за това. Никак не беше мъчно да се познае моят глас на този запис. Струваше ми се, че е станало недоразумение. В Синегорск нямаше радиотелефон и това означава, че моят глас не би попаднал оттам в етера и радиоприемникът не би могъл да го хване.

— Не е станало, но ще стане — настояваше той.

— Едва ли. Населението е само десет хиляди. Това дори не е напълно град, а само така се казва.

— Ама ти не разбираш ли, че това е телефонен разговор от нашето бъдеще! А за тях това е минало и настояще.

Разбирах. Но, честна дума, не се готвех да заминавам за Синегорск: стотици километри — за какво? Да, добре помня неговите улици, завършващи със синори, оврази и полянки. Неговите дървени къщи и тази неочаквана любов. А след това Москва и университета. И всичко, което беше преди Москва, за мен се превърна в друг континент.

Забъркахме се в хипотези.

Скоро се появиха нови грижи. Влах за три месеца беше задържан в командировка. Заболях сериозно. В болницата посрещнах синята, прозрачна пролет.

Но аз помнех за Синегорск. Помнех така, сякаш го виждах…

… През лятото в падините се издигаха високи треви. В езерцата, останали от пълноводието, шумеше тръстика. Ние си правехме от нея копия. По хълмовете растеше по-ниска трева, но в замяна имаше повече глухарчета, имаше и метличини, глушина и цикория. Склонът изглеждаше на места синкав, а на други — жълтеникав. И колко топла беше там земята! Можеше да се излегнеш и лицето ти да гъделичкат тревичките, раздвижвани от препусканията на щурците, мухите и бръмбарите. Склонът на хълма изглеждаше равен и плосък и беше трудно да се разбере къде е върхът и къде подножието. През зелените нишки на тревите се виждаше гората, а над нея светеше небето ту сивеещо, ту розово от слънцето — просто каквото ти се поиска и както го погледнеш. И можеше да заставиш земята тихо да завива съвсем като кораб.

Пролетна интермедия

Веднъж в болничната стая благоволи да ме посети Верочка. Разказа ми за някакви дреболии, за работата си. Дадох си сметка, че се отнасям към нея без предубеждение. Тук, в болницата, с помощта на стари книги и личните си наблюдения успях да изведа формулата на обикновения човек. В тази формула беше включено всичко: любовта и мечтите, пресметливостта и глупостта, поривите и търпението. Всичко във всички, но в различни пропорции, Или пък може би животът е такъв, че ни кара да проявяваме ту едно, ту друго свое качество?

— А какво става с насрещното време? — запита тя накрая.

— Не зная.

— Жалко. На мен тази работа ми хареса много.

— А на мен ми е скучно. Особено откакто попаднах тук. Донеси ми книги от бюрото ми — Слокъм, Колдуел, Фосет, Мелвил и Лондон, донеси ги всичките. За благодарност след това ще ти разкажа за времето. Не, почакай. Сега ще ти разкажа. Времето е огромен кашалот, който замезва с вселената и й изплюва костилката.

Дадох й телефона на Валка (кой знае защо в болницата телефонът не работеше) и той се появи на следния ден.

— За дълго ли? — запита той.

— За един месец. Къде беше?

— На Волга. Поставях антени по полята и горите.

— Радари.

— Не, представи си, радиотелескопи.

— Отслабнал си като хрътка. Би трябвало да си на моето място. Тук е спокойно. Лежи и си мисли. А ако ти се иска, можеш и само да си лежиш. Само че ето какво, Влах: чалнах се малко, разбираш ли? Търкаляш се от зори до зори и само санитарките се въртят около тебе. Донеси ми панталон и пуловер.

— Защо ти са… — започна той.

— Панталони и пуловер! — срязах го аз. — Тук ми взеха всичко. Ето ключовете от къщи.

Гледах след него и си мислех. Какво пък, може и за него да настъпи времето на откритията. Ще замина ли за Синегорск? Чувствувах, че той е прав. И тази правота не се нуждаеше от моето решение, тя не зависеше от него.

Тези няколко седмици, през които лежах в болницата, в главата ми нахлуваха странни мисли. Вечер виждах късчето черно звездно небе между завеските и светът ми се струваше просто празен сандък, който мога да напълня с оцветени кубчета и надписи върху тях: „време“, „живот“, „тъга“, „щастие“ „човек“ — всички думи, които знаех.

И както и да подреждах тези кубчета, в сандъка си оставаше още много празно място — той беше просто бездънен.

В края на краищата ми омръзваше да гледам към звездите и да разсъждавам за съзнанието, сътворяващо светове. Заравях се в книгите, които ми беше донесла Верочка. Това бяха книги, много от които отдавна бях чел. Те се търкаляха в бюрото ми, сякаш изчаквайки удобен случай, в който отново да ми разкажат приказки за Полинезия, Галапагоските острови и за двата полюса — Северния и Южния. Разбрах, че всички те — нансеновци, магелановци, колумбовци, амундсеновци, — дори когато са вървели сред ледените планини, в края на краищата са се надявали да открият вълшебна страна, отделена от останалия свят с ледена стена.

Книгите също ми омръзнаха.

Цъфналите клонки, които донесоха на моя съсед по легло, ту изчезващ в коридора, ту играещ на шашки до посиняване, ми напомниха за пролетта. Прииска ми се още повече да изляза на въздух и Сафонов най-после ми донесе дрехите.

Той дойде след три дни, които би трябвало да се смятат за един — толкова си приличаха (вече отдавна от случайни разговори разбирах кой ден сме от седмицата).

Озовах се на улицата, облечен съвсем прилично. Изпратих Валка чак до вратата. Според мен вече съвсем не беше студено, а земята ми изглеждаше направо лятна… Сякаш плавах в синия от голите клонки въздух. Топъл жълт лъч, паднал от небето, стопли дланта ми. В мен се роди необикновено чувство, появи се и изчезна: дали не съм срещнал двойника си, не съм ли изминал половината път? Но не, бъдещето не ми стана изведнаж ясно — сигурно още не е настъпило времето.

Но изведнаж всичко това отново ми се стори възможно: два свята се носят във времето един срещу друг и за всеки човек, за всяко дърво и тревичка, за всичко, съществуващо в тях; рано или късно настъпва съвпадение — за всяко в съответното време.

Съвпадението продължава един миг, но то е пълно: два обекта от взаимно обърнати пространства се сливат в един. И след това стремително се раздалечават, за да не се срещнат повече никога. Точно тогава вероятно можеш да успееш да надзърнеш в бъдещето, стига винаги да си готов за това. Така не ми се искаше да се връщам! Вратата водеше към шосето. Върнах се назад и като заобиколих болницата, се прехвърлих през оградата, отделяща я от парка.

Тук, прескачайки от буца на буца, аз направо се сблъсках с двама малчугани. Те нещо врачуваха около една тънка бреза. С малък и тъп нож единият от тях бодна дървото и от него потече сок.

Това беше по моята част.

Отнех им ножа и изстисквайки с половинките си водата изпод старите листа, се добрах до високо дърво. Но колкото и да се стараех, всичко беше напразно, само надялках брезата. „Като два насрещни влака…“ кой знае защо си припомних аз. Още не можех да надзърна в бъдещето и не можех да се „върна в миналото“.

Вероятно съм се нагълтал с много чист въздух наведнаж и поради това изведнаж ми прилоша както при кацане със самолет и дърветата започнаха неприятно да се олюляват. След около една минута, когато вече можех да стоя прав, без да се държа за брезата, нещо се промени. Може би само притъмня, но паркът се промени. От паяжинката, залепнала за едно клонче, се откъсна слънчев лъч. Стъблата посивяха и въздухът угасна.

Миришеше на отдавнашна влага. Обувките ми бяха съвсем мокри и за тях прозаично залепваха кафяви иглички и някаква миналогодишна мръсотия.

Бягството ми не остана току-тъй: простудих се и ме задържаха в болницата.

През един от последните дни ме посети една позната девойка, чието име няма да назова. Тя също ми донесе нещо и нещо ми каза. Тя имаше мило лице и хубав глас, беше приятно да я слушаш, макар че всичко, което каза, не беше истина.

Гледайки една позната звезда в черната цепка между завеските, през тези последни дни се питах: ще замина ли за Синегорск?

Веднаж ми се прииска да се добера до изворите на човешката мисъл за пространството и времето. Какво са мислили преди хиляди години за това пророците, предаващи в митовете своите виждания за света?

Защо Вселената се изгражда отново от Брама през всеки осем и половина милиарда години? Къде е източникът на тази до странност смела представа за безкрайните цикли на изграждането и разрушаването? Да се отговаря на подобни въпроси съвсем не е лесно.

… Съществувало е само пространство, се казва в една скандинавска сага, не е имало нито пясък, нито море, нито студени вълни, нито небе над тях. В северната част на пространството се е разполагал вечният източник на студа — мъгливата страна Нифелхейм. Вълните на Урд, топлия извор, разположен на юг, се срещали със студените потоци на Нифелхейм. На това смесване се дължи възникването на първоначалната материя. От нея е произлязъл светът.

Материята е празното пространство. Такъв е смисълът на сагата, която сякаш е предсказала резултатите от съвременните изследвания. Още Клифърд и Айнщайн са мечтали да създадат теория, която накратко се е свеждала до следното: в света няма нищо освен празно изкривено пространство. Частиците вещество са такива участъци на пространството, в които то е изкривено повече, отколкото навсякъде другаде. А движението на частиците прилича на движението на вълните по повърхността на езеро.

Вълните на Урд и Нифелхейм постепенно се превръщат в математическа реалност.

А Времето? Възможно ли е за насрещното време да са се досещали още халдеите и древните египтяни?

Опитах се да си представя епизода, описан в една стара книга, която по някакво чудо ми попадна пред очите именно в тези дни.

Фараонът Хеопс запитал жреца на небесните тайни (звание също толкова високо, колкото и званието началник на телохранителите):

— Вярно ли е, че можеш да накараш отсечена глава отново да зарасне за шията?

— Да, повелителю, стига това да е угодно на боговете — отвърнал жрецът.

Той бил един от съставителите на плановете на Великата пирамида, изчислявайки входа й така, че от най-дълбокото му място да се вижда свещената звезда.

— Нека доведат един роб — казал Хеопс на върховния писар.

— О, повелителю, — възразил жрецът — великият строеж още не е завършил и нека животът дори на един-единствен роб да не зависи от моето изкуство.

Хеопс погледнал изненадано жреца.

— Какво предлагаш?

— Нека донесат гъска или пеликан, но трябва самият аз да го избера, за да съгласувам всичко с волята на боговете.

— Винаги ли успяваш да научаваш своевременно волята на боговете? — запитал Хеопс и едва забележима усмивка плъзнала по устните му.

Жрецът мълчал. Той добре знаел, че няма равен на себе си в цялата Нилска долина и далеч зад нейните предели. Едва докосвайки пръсти, леки като струни, той можел да открива душата на предметите и животните, да чете мисли и помнел древните изречения, дошли според легендата от свещената звезда.

— Добре — казал фараонът, без да дочака отговора му, — съгласен съм, но ако ти сбъркаш, след птицата е твоят ред.

Гъската била обезглавена и тялото й оставено в единия край на залата, а главата — в другия.

— Можеш да започваш — казал Хеопс.

Тялото и главата на птицата бързо се захлъзгали едно срещу друго и се съединили, като при това кървавите петна по перата изчезнали, сякаш не ги е имало въобще. Гъската се изправила на краката си и уплашено засъскала.

Най-интересното в тази история било обяснението, дадено от жреца на небесните тайни на фараона.

Според думите му боговете са устроили нещата така, че никакви усилия на смъртните не могат да нарушат всеобщата хармония и равновесие: всяко тяхно действие се повтаря от небето в обратен ред и с това общият резултат се обезсилва. Така вместо птица с отсечена глава пред тях се появила цяла птица, която със съгласието на боговете понякога може да се обмени с убитата.

— Глупости — каза Валка, когато му разказах за това. — Да избере гъска, на която е дошло времето да се срещне със своя двойник? И след това, както ти казваш, да я размени? Не, това няма отношение към нашата работа.

— Към нашата работа? Имай пред вид, Влах, че те са побирали в главата си цялата премъдрост на хилядолетията, която сега е загубена частично, частично е изкривена и само в малката си част е станала основа на съвременната цивилизация.

— Ако искаш да се учиш от астролозите как да научаваш волята на боговете, ще ти се наложи да се родиш отново — в по-подходящо за такива упражнения време.

— Боговете? Та те не са вярвали в тях! Боговете за мнозина от тях са словесна формула, нищо повече. Или пък осветено от времето предание.

— Твърде е оптимистично.

— Съвсем не. Спомни си, че дори много по-късно, в просветена Елада, Аристотел е бил обвинен от Аеропага и осъден на смърт за богохулство, но успял да се спаси, като избягал в Евбея. Диагор, отричащ съществуването на боговете, също се оттеглил в изгнание, след като го осъдили на смърт. Съчиненията на Протагор са били изгорени публично, а самият той заточен. Продик, който твърдял, че боговете са само олицетворение на природните сили, бил осъден… Е? Кой би се осмелил открито да отрича съществуването на боговете? Разбира се, сред онези, които са искали да запазят живота си?

Валка махна неопределено с ръка.

— Добре. Това не ме вълнува много. Кажи ми по-добре ще ходиш ли в Синегорск?

— Засега не зная.

Синегорск

Измина година и нещо и всичко се промени. Една есенна вечер, когато слънцето се плъзгаше по покривите, а върху тъмносинята лента на реката трептяха дълги сенки, аз си спомних за Синегорск. Но съвсем не както преди. Тук, на завладяната от есента улица, аз сякаш не се съмнявах повече.

Вляво от мен, по склона дърветата позвъняваха със септемврийските си листа. Над хоризонта висяха жълтите краища на облаците и небето там беше горещо и плътно, но над главата ми вече се сипеше синкава пепел. По реката, започваща някъде от розовия залез, угасваха и потъваха златисти огънчета. Тук, на границата на есенния ден, светът ми се стори широк и светъл, а листата и тревите изведнъж избухнаха в чист и ярък пламък.

Не можах да разбера веднага откъде идва тази необяснима светлина.

От отиващото си слънце остана червен полумесец. То почти се скри там, където зад горите и реките беше Синегорск. Кой знае, може би именно неговите лъчи бяха пробили малък канал между миналото и бъдещето? Та нали ние вярвахме, че всеки от нас трябва рано или късно да се срещне с другия свят.

И в това, че поток от фотони би могъл да облекчи квантовия обмен. И ние вече знаехме, че светът около нас съвсем не е толкова прост, какъвто се струва на онези, които са свикнали с него. Лъжлива памет би трябвало да се нарича, според мен, това. Сякаш отново бях преживял нещо, което се е случило някога много отдавна.

Вдигнах ръце нагоре и те сякаш докоснаха студеното небе. Искаше ми се да задържа слънцето, още и още да виждам и чувам как диша зелената земя. Но може ли това да се направи? Странна минута.

Сигурно отдавна ме е теглело към Синегорск, просто не съм си признавал, че е така. Трябва да се бърза, си помислих, бих могъл да се приготвя много бързо. Нима са малко три дни? Да се махнеш от всичко, което ти е омръзнало, от безмисленото и отегчително блъскане. А там ще видя какво ще стане… Влах, разбира се, беше прав и аз ще му се обадя по телефона оттам.

В този момент аз наистина знаех, или може би чувствувах всичко, което се случи по-късно, сякаш се бяха срещнали настоящето, миналото и бъдещето. Знаех какво ще кажа на Олга. Знаех, че ще се върна с нея. Знаех с кой влак ще тръгна и в ушите ми вече звучеше тракането на колелата. Знаех всичко за нашата първа среща и за първата глътка въздух, която ще поема, когато скоча на почти празния железопътен перон; за старите мъдри борики, все още разказващи вероятно същата история, началото на която бях слушал в детството си. Представих си всичко точно така, както всъщност то стана по-късно.

Ясно се дочу свирка, протяжна като северна песен.

Тръгнах отначало бавно, но ускорявах крачките си все повече и повече. И ми се стори — просто си го представих, — че някой друг, приличащ на мене, крачи към горещото изгряващо слънце и протяга към него ръце.