Тери Гудкайнд
Законът на деветките (64)

62

Алекс тръгна сам през гората, която сега му принадлежеше. Беше напълно замаян.

Капещите от очите му сълзи се сливаха с лекия дъждец, с който небето сякаш искаше да го докосне и утеши.

Всичко му се струваше нереално. Влюбен беше в жена от друг свят. Току-що бе участвал в битка между два свята. Току-що бе спасил своя свят от убийци, които възнамеряваха да избият хиляди хора. Запита се дали не полудява.

Забърса нос с длан и се загледа в късчето синьо небе, което се разкриваше през една пролука между короните на дърветата. Представи си света на Джакс някъде там горе.

Тя беше там, някъде там.

Дори не знаеше къде се намира това „някъде“.

Продължи да върви с невиждащ поглед. Цялото му същество бе насочено към нея. Мислеше само за нея. Искаше само нея.

Неговият свят бе пуст без нея.

Въздъхна. Колко по-лесен щеше да е животът му, ако беше се влюбил в момиче от Земята.

После се усмихна при мисълта, че в момента вероятно и тя си мисли същото.

След като тя си тръгна, той прекара нощта сам в близост до портала. Не искаше да се отделя от последното място, на което я беше видял. И на двамата им се искаше да остане известно време, да остане повече, тази вечер, този месец, тази година.

Завинаги.

Но не можеше. Трябваше да нанесат удар, докато имаха шанс да сложат край. Трябваше да използва това предимство, ако искаше народът й да оцелее, да има възможност да се освободи от мъките, причинени на нея и нейния свят от Радел Каин.

Алекс се гордееше с нея. Беше силна. Лесно можеше да остане. Но тя беше силна. Народът й имаше нужда от нея.

Поне за известно време.

По пътя на връщане Алекс се бе натъкнал на телата на мъжете, които бе убил, за да се добере до Джакс и портала. Не искаше телата им в горите си. Активира линията на живота на всеки и ги изпрати обратно.

Надвечер най-сетне стигна до джипа си, паркиран до потока. Беше уморен от дългото връщане от връх Крепост.

До джипа беше паркиран и бял пикап. На вратата пишеше „Тръст «Дагет»“.

Не беше изненадан, че Хал Халверсън го чака. Охранителят седеше на един камък недалеч. Когато видя Алекс да се задава, стана и проточи врат да погледне нагоре по пътеката. Лицето му представляваше смесица от ярост и тревога.

— Къде е Джакс? Добре ли е?

— Нищо й няма.

— За миг се разтревожих — въздъхна облекчено Хал. После погледна пак към пътеката. — Е, къде е?

Алекс преглътна и се подготви.

— Наложи се да се върне.

— Тръгнала си е? — изрази безкраен смут лицето на Хал.

— Засега — кимна Алекс. — За известно време.

— Но защо?

— Онова, заради което дойде, не е завършено. Трябва да приключи разни неща.

— О! — Хал почеса брадичка и хвърли подозрителен кос поглед на Алекс. — Но ще се върне, нали?

— Да — усмихна се Алекс.

— Добре — усмихна се и Хал и въздъхна облекчено.

— Какво разкриха проверките?

Хал хвърли малко камъче към дърветата.

— Тайлър не беше чист. Самоуби се, преди да успея да го докопам.

— Съжалявам — сепна се Алекс.

— Знам. Всички съжаляваме. Добрата новина е, че всички останали са чисти — обясни Хал, после махна с ръка в неопределена посока. — Е, какво стана? Как се развиха нещата там горе?

— Ами… дълга история.

— Имам време — сви рамене Хал, — стига да имаш и ти. Бих искал да чуя всичко, ако нямаш нищо против да ми разкажеш.

— Не, всъщност искам да ти разкажа. — Седнаха един до друг на широкия, гладък камък. — Добре е да го изкарам от себе си, да споделя с някого.

— Ама тя ще се върне, нали? — изгледа го скептично Хал.

— Да — усмихна се Алекс. — Съгласи се да се омъжи за мен.

— Да се омъжи за теб? — примига изненадано Хал.

— Аха — кимна Алекс. — Аз не мога да отида в нейния свят. Тя ще напусне нейния, за да дойде да живее тук с мен, затова се наложи да се върне и уреди нещата там. Трябва да е сигурна, че всичко ще е наред с народа й, че ще бъде в безопасност. Засега трябваше да се върне там, но скоро ще дойде.

— Звучи логично. Но за нас ще е истинско облекчение да е тук — обяви Хал, след като помисли малко върху казаното. После го изгледа косо. — Сватба, а?

— Бихме искали церемония само с членовете на обществото „Дагет“. Искаме да се оженим пред хората, които направиха толкова много и за двата свята, без дори да го съзнават.

— Много ще се радваме, Алекс — усмихна се Хал. После го прегърна през рамо. — Всички много ще се радваме. Можеш да разчиташ на нас. Знам, че си загубил всичките си близки, но искам да знаеш, че сега имаш нас. Същото важи и за Джакс, като се върне. Няма да е самотна тук, ти няма да си единственият й приятел. Обещавам ти.

— Благодаря ти, Хал — усмихна се широко при този израз на щедрост Алекс. — Нямаш представа колко много значи това за мен точно сега.

— Е — въздъхна доволно Хал, — какво стана с разказването?

— Ами — въздъхна тежко на свой ред Алекс, — всичко започна, предполагам, с появяването на тази красива жена в моя свят.

— Не започва ли винаги така? — изкиска се Хал.