Тери Гудкайнд
Законът на деветките (10)

8

Когато господин Мартин се обади най-неочаквано, Алекс направо не повярва на новината. Всичките му шест картини били продадени.

Притиснал телефона към ухото си с рамо, Алекс въртеше четката си в буркан с мръсна вода, след което я избърса в хартиена салфетка, докато господин Мартин му казваше да отиде да си вземе парите. Алекс бе изцяло погълнат от заниманието си — рисуваше призрачна вечерна мъгла над бреговете на планинско езеро и никак не му се прекъсваше, но господин Мартин бе необичайно настоятелен и държеше Алекс да отиде при него възможно най-скоро. Не пожела да каже нито дума за купувача, само спомена, че е получил парите в кеш и искал да даде на Алекс полагащия му се дял. Излезе с плоското обяснение, че знаел, че Алекс имал нужда от пари.

Алекс не бе разговарял с Бетани отпреди два дни, откакто тя му се обади в болницата, докато той беше при майка си.

Нещата се подреждаха, при това в доста отношения. Дори джипът му запали от първия път.

Когато спря на паркинга пред „Риджънт Сентър“, бе ранен следобед. Сивото небе вещаеше приближаваща буря. Въздухът бе необичайно резлив — първият признак за смяна на сезона.

Алекс паркира до новичък джип и си помисли, че би било прекрасно да запали пак без много ядове. С продажбата от шест картини определено би могъл да си позволи да плати да му оправят стартера. Първоначално бе обмислял варианта да си го смени сам, но размисли. Трябваше да довърши картината, върху която работеше, когато му се обади господин Мартин. Галерията трябваше да бъде снабдена с още творби, в случай че купувачът реши да се върне и да си набави още неща на същия художник… или пък ако се появи нов купувач. Много по-лесно бе да продаваш картини и да взимаш комисионни, ако картините са изложени директно.

Преди да заключи джипа си, Алекс взе малката картина, увита в кафява хартия, от пода зад гърба на седалката си. Не искаше да я дава на господин Мартин, но се опасяваше, че ако я остави в джипа, може някой да я открадне. Беше я взел със себе си, защото искаше да я даде на жената, ако случайно я срещне отново.

Коридорите на „Риджънт Сентър“ бяха по-пълни от предишния път, когато бе идвал тук — деня, когато видя онази жена.

С картината, пъхната под мишница, той се отправи енергично към галерията, като пътьом оглеждаше хората с надеждата да мерне лицето й. Беше безпочвена, глупава надежда, но не можеше да престане да се надява, че ще я види.

Щом мярна отражението си във витрината на един бутик, закрачи още по-бързо, за да избяга от гледката.

Мина покрай галерията и съзря господин Мартин да крачи в дъното на помещението. Носеше тъмен костюм с яркооранжева вратовръзка — странен избор, който обаче някак си пасваше на галериста. Алекс прекрачи прага и камбанките на входа зазвъняха с познатия си звън. Господин Мартин, като търкаше длани една в друга, изскочи сред картините, поставени на стативи.

— А, Алекс, благодаря ти, че дойде толкова бързо.

— Доста време мина, откакто за последно продадох нещо усмихна се Алекс, докато се опитваше да проумее защо другият е толкова сериозен.

— Така си е — отрони господин Мартин, без да отвърне на опита на Алекс да разведри настроението.

Алекс последва собственика на галерията до дъното на помещението, където господин Мартин се настани на въртящ се стол на колелца и нервно пъхна ключ в заключената ключалка на чекмеджето. Щом го отвори, отключи металната кутия вътре и извади дебел плик. Вътре имаше цяла пачка. Изправи се, за да преброи парите.

— Хей, чакайте малко — вдигна ръка Алекс. — Обикновено ми разказвате подробно всичко. Никога не съм продавал шест картини наведнъж. Сигурно е било доста необичайно. Кой е купувачът? Какво стана? Как го убедихте да купи и шестте? Или човекът просто се е влюбил в платната ми и не е устоял да си ги купи?

Господин Мартин се вторачи в очите на Алекс за момент, сякаш безсилен под пороя от въпроси. Алекс си даде сметка, че вероятно го притиска. Често му се случваше да установява, че въпросите му притесняват околните.

— Ами — подхвана накрая господин Мартин, като явно се опитваше да си припомни точно случилото се, — дойде един мъж. Огледа се, но скоро осъзнах, че не гледа изложените картини, не оглежда експонатите така, както обикновено гледат хората. Като че ли търсеше нещо конкретно. Попитах го дали бих могъл да му покажа нещо специално. Той отвърна, че да, че би искал да види работите на Александър Рал. И аз, естествено, му ги показах с най-голяма радост. Преди да започна да те хваля, той рече, че ги взима. Показах му шестте твои картини, с които разполагах, и го попитах кои го интересуват. Отвърна, че ги иска всичките. За миг се вцепених.

Мъжът ме попита колко ми дължи. Изобщо не попита за цената. Просто се поинтересува колко дължи.

Господин Мартин облиза устни.

— Толкова се зарадвах за теб. Знам колко ти трябват тези пари, Алекс, тъй че като се окопитих, се възползвах от възможността в качеството си на галерист и твой представител да ти издействам най-добрата цена. Бързо прехвърлих в главата си остарелите, ниски цени, които бяхме сложили, след което предвид интереса, проявен от човека, добавих малко отгоре.

Късметът, както и бързата мисъл на господин Мартин в известен смисъл забавляваха Алекс.

— Е, и колко точно добави?

Господин Мартин преглътна.

— Удвоих цената. Казах на мъжа, че струват четири хиляди парчето… и че са добра инвестиция в един съвременен артист с бъдеще.

— Това са двайсет и четири хиляди долара — възкликна Алекс удивен. — Определено си заслужихте комисионната, господин Мартин.

— Това означава — кимна господин Мартин, — че след моята комисионна за теб остават четиринайсет хиляди долара.

Той тутакси започна да брои стодоларовите банкноти. Алекс бе слисан и само стоеше там като истукан, докато галеристът броеше парите. Щом свърши, човекът въздъхна дълбоко. Явно нямаше търпение да се отърве от банкнотите. Алекс подравни дебелата пачка, преди да я върне в плика. Сгъна го на две и го пъхна в предния джоб на джинсите си.

Продължаваше да не разбира на какво се дължи нервността на господин Мартин, който често продаваше картини за доста повече пари от обявените за творбите на Алекс. Само едно от платната на Р. К. Дилиън вървеше за много повече, отколкото Алекс бе спечелил за всичките шест продадени. Може би притеснението му се дължеше на факта, че са му платили в брой.

— И после? — попита Алекс, все повече изпълнен с подозрения. — Мъжът каза ли нещо друго?

— В общи линии няма какво повече да добавя към разказа си. — Господин Мартин оправи възела на вратовръзката си. — След като плати… в кеш, същите банкноти, които току-що ти дадох… рече: „Значи вече са мои, нали?“ „Разбира се“, кимнах аз.

И тогава той взе една от картините, извади дебел маркер от джоба си, нали се сещаш, от онези, дето не се трият, и започна да драска по платното. Останах шокиран. Не знаех как да реагирам. Щом приключи, стори същото със следващата картина. И така ги издраска всичките една след друга.

Господин Мартин притисна длани една в друга.

— Никога не бях преживявал подобно нещо. Попитах го какво прави. Той отвърна, че картините са си негови и може да прави каквото си поиска, да му се не види.

Господин Мартин се наведе към него.

— Алекс, бих му попречил, кълна се, наистина бих го направил, но нали разбираш, картините си бяха негови, пък и той беше доста… как да кажа… убедителен в действията си. Като гледах как сменя настроенията си, ме обзе страх какво ли би сторил, ако реша да се намеся. И не се намесих. В крайна сметка бях си получил парите — в брой при това.

Алекс остана със зяпнала уста. Преливаше от радост, че е получил парите от продажбата, но в същото време изпита гняв, че някой се е отнесъл така с картините му.

— Та казваш, изпонадраскал картините ми с маркер, после ги взел и си заминал?

Господин Мартин се почеса по бузата, погледът му избяга встрани.

— Не. Остави ги на пода и каза, че иска да ти ги дам. Каза: „Върни ги на Александър Рал. Аз черпя.“

Алекс въздъхна.

— Нека ги видя.

Господин Мартин посочи картините, опрени в стената в ъгъла на помещението. Бяха обърнати една към друга, със свалени рамки.

Когато Алекс вдигна първата и я погледна, загуби ума и дума. С плътни черни букви, разположени по диагонал през платното, пишеше: „Мамицата ти, задник такъв.“

Картината беше осеяна с всевъзможни злостни, обидни и изпълнени с омраза епитети.

— Алекс, искам да ги махнеш от тук.

Алекс стоеше с треперещи ръце, вторачен в красивите си картини, изподраскани с грозни думи.

— Чу ли, Алекс? Не мога да ги държа тук. Ами ако някой клиент ги види? Трябва да ги махнеш. Веднага. Махни ги от тук. Искам да забравя за цялата случка.

Обзет от гняв, Алекс успя само да кимне. Знаеше, че господин Мартин не се притеснява, че някой клиент може да ги види. Доста от художниците на Мартин изобщо не се притесняваха да говорят така пред клиентите. Клиентите възприемаха „цветистия“ език на творците за социална чувствителност и артистична интроспективност. Колкото повече пъти един артист успяваше да използва ругатня в едно изречение, толкова по-напредничав той им се струваше.

Не, господин Мартин не бе обиден от самите думи — той бе свикнал да ги чува в галерията. Той се страхуваше от човека, който ги бе изписал, и от контекста на тези думи — неподправена омраза.

Господин Мартин се прокашля.

— Доста мислих по въпроса. И реших, че засега ще е най-добре да не излагам повече твои творби.

— Моля? — вдигна глава Алекс.

Господин Мартин посочи картината.

— Ами погледни. Такива като този могат да станат опасни. Имаше вид сякаш е готов да ми счупи врата, ако понеча да го възпра.

Първата мисъл на Алекс беше, че е дело на Бетани, но бързо я отхвърли. Беше почти сигурен, че тя не разполага с толкова пари, че да ги прахоса, за да потуши гнева си.

— Как изглеждаше? Опиши ми го.

— Ами — замисли се господин Мартин, леко изненадан от разпаления тон на Алекс, — беше висок, доста едър, като теб. Беше облечен елегантно, но не със скъпи дрехи. Жълтеникав панталон, свободна риза върху панталона. Бежова с вертикални сини райета от лявата страна.

Описанието не беше познато на Алекс.

Направо му прилоша от гняв. Изтръгна платното от основата му, после направи същото и с останалите пет. Погледът му само претича през обидите и сквернословията, обругали красивите сцени. Гамата на ругатните причини спазъм в стомаха му — не толкова заради самите думи, а защото те бяха изпълнени с неподправена омраза.

Това бяха просто красиви пейзажи. Нищо повече. Предназначени да повдигат настроението на зрителя, да накарат хората да обичат повече живота и света, в който живеят. Да таиш у себе си омраза вместо красота беше едно, но да влезеш в такива огромни разходи само и само за да изразиш омразата си, беше съвсем друго.

Алекс осъзна, че господин Мартин има право. Подобен човек лесно може да стане агресивен. Дано никога да не го срещне.