Тери Гудкайнд
Законът на деветките (6)

4

— Имам чувството, че огледалата ме наблюдават — отрони Алекс, изгубен в мислите си.

Бен го стрелна с поглед през рамо.

— Огледалата ги правят тези неща.

— Наистина, Бен. Напоследък имам чувството, че наистина ме следят.

— Имаш предвид, забелязваш как се гледаш?

— Не. — Той най-сетне спря поглед върху дядо си. — Имам чувството, че някой друг ме наблюдава през огледалата.

Бен го изгледа.

— Някой друг…

— Да.

Алекс нямаше идея откъде знае тя.

Беше започнал определено да се съмнява, че тази жена е била истинска. Дали бе възможно да е плод на въображението му?

И с него ли започваше да се случва? При тази мисъл успя да се пребори с прилив на паника.

— Не позволявай на въображението си да те превземе, Александър — рече дядо му и продължи да си работи на тезгяха.

Погледът на Алекс пак се зарея в мрачни спомени.

— Мислиш ли, че ще откача? — измърмори след известно време.

В мъртвешката тишина той се обърна и видя, че дядо му е престанал да бърника по захабения си работен плот и го гледа тревожно и настойчиво с поглед, който можеше да се роди единствено от мрачни и гневни мисли.

Подобен поглед бе толкова нетипичен за дядо му, или поне за човека, когото Алекс познаваше, че му се стори плашещ.

Накрая тревожността и заканата в очите на стареца се разсеяха.

— Не, Алекс — отвърна Бен кротко. — Далеч съм от тази мисъл. И изобщо какви са тия депресивни мисли навръх рождения ти ден?

Алекс се облегна на ламперията, за да не може огледалото на стената вляво от него да го види. Скръсти ръце.

— Ами… на същата възраст съм. Ставам на двайсет и седем — тя се разболя точно на толкова… полудя.

Старецът порови с пръст в очукан алуминиев пепелник, преливащ от винтове и гайки с причудливи форми. Бен имаше този пепелник откак Алекс се помнеше. Ровенето в него не бе убедителен жест.

— Александър — въздъхна кротко Бен, — нито преди, нито сега мисля, че майка ти е луда.

Алекс беше убеден, че Бен никога няма да приеме тъжната истина. Алекс помнеше съвсем ясно безутешните, истерични пристъпи на майка си, която се нахвърляше върху непознати на улицата с обвинението, че я преследват. Той не вярваше, че лекарите ще държат някого в психиатрично заведение в продължение на деветнайсет години, ако няма сериозни психически проблеми, но не му го каза. Дори наум тази мисъл му се стори достатъчно жестока.

Беше на девет, когато вкараха майка му там. На онази крехка възраст Алекс нямаше как да разбира.

Тогава изпадна в ужас. Баба му и Бен го взеха при себе си, обичаха го, грижеха се за него и постепенно станаха негови законни настойници. Преместването с няколко къщи по-надолу от родната му не попречи на плавния ход на живота на Алекс. Дядо му и баба му поддържаха къщата на майка му чиста и спретната, за да има къде да се прибере тя, когато състоянието й се подобри и я изпишат. Това така и не се случи.

През годините, докато растеше, Алекс се отбиваше там от време на време, обикновено нощем, обичаше да седи сам в къщата. Това беше единствената връзка с родителите му. Сякаш това бе друг свят, един и същ, всичко застинало на място, като спрял часовник. Това бе неизменно напомняне за живот, прекъснат внезапно, преустановен.

Внушаваше му усещането, че е изгубил мястото си в този свят, че вече не знае дори кой е.

Понякога нощем, преди да заспи, Алекс биваше обхващан от тревога, че и той ще стане жертва на лудостта. Знаеше, че тези неща са наследствени, че лудостта се предава в семейството. Като малък бе чувал децата да подмятат подобни реплики дори и само като шушукане зад гърба му. Но шушукане достатъчно високо, за да го чуе.

И въпреки това, когато гледаше как живеят другите хора, какво правят, в какво вярват, Алекс си мислеше, че е най-нормалният човек на света. Често се питаше как е възможно другите да се заблуждават до такава степен, като например това, че бяха склонни да повярват, че нещо е изкуство, само защото еди-кой си твърди така.

Но така или иначе, имаше моменти, в които се чувстваше самотен и това го притесняваше.

Като огледалата.

Огледа в профил мършавото лице на стареца, който продължаваше да рови в странните стари парчета желязо на тезгяха. Сребристата четина по лицето му говореше, че тази сутрин не се е бръснал… а навярно и предната.

Сигурно е бил погълнат от работата си и не е осъзнал, че слънцето е изгряло и залязло, и после е повторило същия цикъл още веднъж.

Дядо му си беше такъв — особено след като жена му, бабата на Алекс, почина. Алекс често си мислеше, че за дядо му също е немалък проблем да се справя с действителността, след като първо синът му, а после и жена му починаха.

Не че някой твърдеше, че старият е откачил. Повечето хора по-скоро биха го нарекли „ексцентричен“. Това бе учтив начин да кажеш, че някой е леко смахнат. Закачливо-невинният начин, по който дядо му гледаше на живота — винаги усмихнат и дивящ се на всичко, способен да бъде погълнат дори от най-обикновен предмет и в същото време тотално незаинтересован от чуждите дела, — убеждаваше хората, че поне е безобиден.

С други думи, селският идиот. За повечето хора Бен беше незначителен старчок, който събира метални кутийки, опърпани книги и странни видове плесени, които отглеждаше в стъклени контейнери.

Алекс знаеше, че дядо му съзнателно гради този образ — за да бъде незабележим, както самият той се изразяваше — и че той бе доста далеч от истинската същност на Бен.

Алекс никога не би нарекъл Бен смахнат или дори „ексцентричен“. За него той беше просто уникална, единствена, забележителна личност, човек, запознат с неща, които повечето хора изобщо не си и представят. Доколкото Алекс можеше да прецени, Бен беше видял достатъчно смърт. Той обичаше живота и просто искаше да научи всичко за него.

— Всъщност какво правиш тук? — попита Бен.

Алекс примигна.

— Моля?

— Днес е рожденият ти ден. Не би ли трябвало да си в компанията на някоя млада дама и да се забавляваш?

Алекс въздъхна дълбоко, не му се говореше за това. Усмихна се насила.

— Рекох си, че може да си ми приготвил подарък, та наминах да проверя.

— Подарък ли? Че за какво?

— За рождения ми ден, де, помниш, че имам рожден ден, нали?

— Разбира се, че помня — намуси се старецът. — Аз всичко помня, не забравяй.

— А подаръка ми забрави ли? — подкачи го Алекс.

— Вече си голям за подаръци.

— Аз ти донесох подарък за твоя рожден ден. Ти голям ли си?

Изражението на дядо му стана още по-намусено.

— И какво да правя с… с каквото е там.

— Кафе.

— И кафеварката ми прави кафе.

— Ама е гадно.

Старецът го заплаши с пръст.

— Това, че нещо е старо, не го прави неизползваемо. Новите вещи не са непременно по-добри. Всъщност повечето са доста по-зле.

Алекс се приведе леко и повдигна вежда.

— Пробва ли поне веднъж машината за кафе, която ти подарих?

Бен прибра пръста си.

— Какво искаш за рождения си ден?

— Нямам представа — сви рамене Алекс. — Просто си мислех, че ще си ми приготвил подарък. Не че имам конкретно нужда от нещо…

— Ето, видя ли. И на мен не ми трябваше машина за кафе. Можеше хем да си спестиш парите, хем да си вземеш нещо за себе си.

— Подаръкът е израз на уважение. Знак за обич.

— Че аз и бездруго знам, че ме обичаш. Какво означава да не обичаш?

Алекс не можа да сдържи усмивката си, докато се отпускаше на втория висок стол.

— Забавен начин да ме накараш да не мисля за майка ми на рождения ми ден.

Тутакси съжали за думите си. Звучеше недостойно дори само да си помисли, че би могъл да иска да забрави за майка си на рождения си ден.

Бен, със застинала между зъбите усмивка, се съсредоточи върху работата си и взе парченце припой.

— Приеми, че това е моят подарък.

Алекс проследи тънката струйка дим, извила се над дядо му, докато запояваше метална тръбичка към тенекиен капак.

— Какво майсториш.

— Екстрактор.

— Какво ще извличаш с него?

— Есенция.

— Каква по-точно?

— Понякога си голяма напаст, Алекс, знаеш ли? — избухна Бен.

Алекс помръдна рамо.

— Просто ми стана любопитно. — Продължи да наблюдава мълчаливо как калаеното парченце се превърна в локвичка метал и затрептя в единия край на тръбичката.

— Любопитството докарва само проблеми — заключи едва чуто дядо му.

Алекс извърна глава.

— Помня мама да казваше, преди да се разболее… че дължа любопитството си на теб.

— Тогава ти беше дете. Децата са любопитни.

— Ти не си дете, Бен. Да живееш означава да си любопитен, нали така? Ти винаги си бил любопитен.

В тишината на избата единственият звук бе цъкането на пластмасовата опашка на черната котка, която отмерваше всяка отминала секунда на циферблата на корема й. Все така приведен над плота, Бен премести тъмните си очи върху внука си.

— Има неща на тоя свят, към които си струва да си любопитен — рече с тайнствен глас. — Това, което не ти звучи логично, не е такова, каквото изглежда. Затова те възпитавах по този начин — за да си подготвен.

Алекс усети как между раменете му пропълзява тръпка. Смразяващият тон на дядо му беше като едва открехнат проход — вход към места, които Алекс изобщо не искаше да си представя. Те определено не водеха в царството на леконравното смайване, което обичайно присъстваше в живота на Бен. По-скоро бяха обратната страна на всичко това, която му се показваше само по време на уроци.

Алекс съзнаваше ясно, че колкото и да си човърка, дядо му всъщност нищо не майстори. Поне не в обичайния смисъл на думата. Никога не бе сковавал къщичка за птици или поправял панта на врата, никога не бе правил апликации от метал.

— Каква есенция ще извличаш?

Старецът се усмихна загадъчно.

— Е, кой знае, Александър, кой ли знае, наистина?

— Все трябва да си наясно какво се опитваш да направиш.

— Да се опитваш и да направиш са две отделни неща — пророни Бен. Хвърли поглед през рамо и смени темата. — Е, какво искаш за рождения си ден?

— Как ти звучи нов стартер за джипа ми. — Устата на Алекс се разкриви в недоволна гримаса. — Не всичко старо е толкова страхотно. Жените не се впечатляват особено от мъж, чийто джип не пали в половината от случаите. Предпочитат да излизат с някой, който наистина има кола.

— Аха — кимна като че на себе си старецът.

Алекс осъзна, че без да ще, е отговорил на въпроса, който избягваше, откак прекрачи вратата на Бен. Сети се, че не върна обаждането на Бетани. Всъщност навярно бе по-скоро поради желание да го отложи във времето, отколкото от разсеяност.

— Все едно — облегна се на тезгяха Алекс, — не е мой тип.

— Тоест искаш да кажеш, че според нея си твърде… любопитен? — Бен се засмя на собствената си шега.

Алекс го стрелна с намръщен поглед.

— Не, искам да кажа, че тя предпочита да се мотае по клубовете с питие в ръка, отколкото да прави нещо смислено с живота си. Всъщност имаше идея да ме напие на рождения ми ден. Животът не е само купон.

— Така ли? А какво е? — опипа внимателно почвата Бен.

— Не знам — въздъхна Алекс, уморен от темата. Изсули се от високия стол. — Май е по-добре да вървя.

— Друга среща?

— Аха. С едно гробище за автомобили, за да се опитам да си намеря стартер, дето да върши работа.

Сигурно ако можеше пак да види онази чудата дама и ако черокито му запалеше, би могъл да я покани да покарат извън града. Знаеше някои красиви пътчета между възвишенията.

Обходи спомена си за жената, как само вървеше из „Риджънт Сентър“, все едно там й е мястото, и отхвърли идеята си за излет като нереалистична.

— Трябва да си купиш нова кола, Алекс. Ще ти върши далеч повече работа.

— Кажи го на сметката ми. В галерията не са продали нито една картина вече месец.

— Трябват ли ти пари за кола? Бих могъл да помогна… предвид, че ти е рожден ден…

Алекс направи кисела физиономия.

— Бен, имаш ли представа колко струва една нова кола? Добре се справям, просто не изкарвам чак толкова пари.

Алекс знаеше, че дядо му също няма пари.

Бен се почеса по хлътналата буза.

— Аз пък си мисля, че имаш достатъчно, за да си купиш всяка нова кола, която си пожелаеш.

Алекс сбърчи чело.

— Какви ги говориш?

— Днес ставаш на двайсет и седем.

— И какво означава това?

— Ами, доколкото мога да преценя — замислено отрони Бен, — има известна връзка със седмицата.

— Каква седмица?

— Седмицата… в двайсет и седем.

— Изгубих ти мисълта.

Бен присви очи в далечината, опитвайки се да събере разпилените си мисли.

— Опитах се да го проумея, но нещо не ми се връзва. Седмицата е единствената нишка, с която разполагам, за да продължа напред.

Алекс въздъхна с раздразнение. Този навик на Бен да фантазира му беше до болка познат.

— Знаеш, че не съм по загадките, Бен. Ако имаш да ми казваш нещо, карай направо.

— Седмицата. — Бен вдигна поглед от екстрактора на есенции. — Майка ти беше на двайсет и седем, когато й се случи. Сега ти си на двайсет и седем и се случва на теб.

По кожата на ръцете на Алекс пробягаха иглички. Това, което бе споходило майка му на двайсет и седем, бе лудостта. Започна да му става клаустрофобично в познатата изба.

— Стига вече, Бен, какво искаш да кажеш?

Бен спря работата си и се завъртя на високия стол, за да огледа внимателно внука си. Погледът му създаваше дискомфорт, претърсваше.

— Има едно нещо, което ще стане твое на двайсет и седмия ти рожден ден, Александър. Той дойде при майка ти на нейния двайсет и седми рожден ден. Е, поне така би трябвало… — Поклати тъжно глава. — Горката жена. Благословена да е измъчената й душа.

Алекс изопна гръб, решен да не допусне да попадне в капана на глупавите игрословици на дядо си.

— Какво става?

Дядо му слезе от високия стол. Поспря се, за да потупа Алекс по рамото с кокалестата си ръка.

— Както споменах, у мен има нещо, което става твое на двайсет и седмия ти рожден ден.

— И какво е то?

Бен прокара пръсти през оредялата си прошарена коса.

— Ами… нека ти покажа. — Ръката му оформи неясен жест. Дойде време да го видиш.