Тери Гудкайнд
Законът на деветките (26)

24

Алекс не можеше да повярва, че историята й е истина — просто му звучеше твърде нереална, твърде много неща сякаш не се връзваха с това, което знаеше за историята на света. И въпреки това в думите й имаше нещо. Нещо дълбоко вътре в тях, заради което не можеше просто да махне с ръка. Наистина съществуваха огромни периоди от историята на човечеството, за които не се знаеше буквално нищо.

— Не мога да ти отговоря, Джакс, но само защото не знам отговора, не означава, че такъв не съществува. Доколкото мога да преценя, възможно е твоята история да се базира на легенди и митове.

— Както искаш, Алекс — въздъхна тя. — Ако ти идва в повече, остави го. Пък и това няма никакво значение сега. Важното е, че Законът на деветките сочи, че ти си този, който се споменава в пророчеството, направено в моя свят, където пророчествата са магия, а магията е истина.

Той съзнаваше, че в думите й има поне известна доза истина. Знаеше, че това, което се случва в момента, е самата действителност. От тейзъра на Бетани мускулите все още го боляха. Бе видял как труповете изчезват. Бе видял от нищото да се появява човек. Нямаше представа какво е било в миналото, не знаеше дали бе способен да повярва на всичко това, но виждаше, че нещо се случва и че то определено го касае.

— Е, добре, слушам те. Кое е важното сега?

— Според нас хората на Каин са дошли в този свят, за да открият нещо, което ще им помогне да наклонят везните в своя полза веднъж завинаги. Не знаем точно какво целят, но използват доста ресурси, така че се опасяваме, че ако намерят това, което търсят, е нас е свършено.

Алекс разпери отчаяно ръце.

— Но ако хората от твоя свят вярват в пророчеството и аз съм този, който може да спаси вашия свят, тогава защо ще искат да ме убиват? Умра ли аз, умирате и вие.

Тя го изгледа така, че го накара да се почувства неудобно.

— Пророчеството би могло да означава нещо съвсем различно. Ами ако се наложи да си сътрудничиш с хората на Каин? Ако те подложат на мъчения, за да им помагаш? Ако им помагаш, без да го осъзнаваш? Всичко това ще доведе само до едно. Ще бъдеш директно отговорен за смъртта на милиони.

Ако някое от тези неща се окаже вярно, тогава единственият начин да ни донесеш спасение би бил да умреш, преди да помогнеш на Радел Каин.

Нали разбираш, в пророчеството не се казва, че трябва да си жив, за да спасиш света. Би могло да означава, че трябва да умреш, за да бъдем избавени.

Алекс прокара пръсти през косата си. Искаше този кошмар да приключи. Цялото това двусмислие, скрито в пророчеството, никак не му се нравеше. Пророчествата все се опитват да направят така, че нещо уж да е предвидено, че ще се случи, или говорят за войни, наводнения и суша, понеже винаги ще има войни, наводнения и суша. Алекс беше на мнение, че пророчествата, също както и магията, са детинщини за лековерните и доверчивите.

— В такъв случай защо не ме уби?

— Ако вярвах на тази версия на пророчеството, вече да си мъртъв.

— Значи все пак вярваш на пророчеството, но по друг начин?

— Имаме една приказка: „Династията Рал не е управлявана от пророчествата. Династията Рал управлява пророчествата.“

Когато ме видя за първи път, ти ме дръпна, за да ме спасиш. Това беше тест. Подложих те на тест. И ти го издържа. Ако бях преценила, че си човек, който би помогнал на врага, щях да те убия на секундата и да съм се изпарила още преди тялото ти да е докоснало земята.

— Тоест, понеже съм те дръпнал, за да те спася от пиратския камион, си решила да не ме убиваш?

— Донякъде. Аз приемам начина на тълкуване на пророчествата на Рал, според който, за да съществуваме, ни е необходим баланс на свободната воля. Свободната воля за династията Рал означаваше, че не се оставят в ръцете на пророчествата.

Тази проява на здрав разум го накара да се почувства по-добре.

— Значи хората от рода Рал в твоя свят също не са вярвали в пророчества.

Тя отпусна ръка на неговата.

— Тук съм заради едно пророчество. Не защото му вярвам, а защото Каин му вярва. Аз вярвам, Александър Рал, че ти си ключът в разгадаването на това, което се случва. Радел Каин е на същото мнение.

— Ако съм му нужен, тогава защо не предприема нищо? Спомена, че вече от доста време идват в този свят. Защо не са предприели нищо, за да осъществят плановете си? Защо не са ме похитили?

— И аз си задавах същия въпрос. В крайна сметка стигнах до извода, че явно не знае какво точно търси. Сигурна съм, че е наясно е общата картинка, но няма достатъчно информация, за да предприеме нужните действия.

— Как е възможно да е дошъл тук, защото търси нещо, а да не знае какво точно търси?

— Ами, да речем, че когато двата свята са се разделили, освен хората тук била изпратена и важна книга. И преди са правени подобни неща с цел да се спаси опасна информация от това да попадне не у когото трябва.

— Значи предполагаш, че търси книга?

— Просто използвам този пример. Как ще я намери тук? Не може да използва магия, защото тук магията не действа, нали? Тогава как и къде да я търси?

— Значи по някаква причина ще се опита да я намери чрез Рал?

— Имаш ли представа къде би могла да бъде подобна книга, дошла от моя свят, непринадлежаща към този? Как би могъл да знаеш къде е и дори как изглежда? Не би могъл. Може би той вече е убил твои роднини, опитвайки се да ги принуди да му кажат къде е. Е, какво му остава сега?

— Бих искал да знам отговора на този въпрос — пророни Алекс.

— Той знае, че ти си замесен във всичко това — нали затова те наблюдаваше през огледалата, проследяваше те чрез мобилния ти телефон. Опитва се да получи отговори. Но тъй като си последната му следа, е принуден да действа внимателно.

За първи път, откакто напуснаха къщата на Алекс, той бе обзет от известна доза оптимизъм.

— Значи, ако Каин има нужда от мен, тогава хората, които се опитаха да ни убият при първата ми среща е теб, явно са били от контингента на Бетани.

— Не, от хората на Каин са.

Алекс разпери ръце в объркване.

— Но в това няма логика. Ако той иска да получи нещо от мен, ако ме наблюдава, тогава защо изведнъж ще изпрати хората си да ме претрепят?

— Не се опитваха да те претрепят. Просто те наблюдаваха. Когато ме видяха, ме разпознаха. Опитаха се да убият мен, не теб. Но ти им попречи.

Алекс направи пауза, преди да продължи.

— Значи си ги познала? Знаела си кои са?

— Познавам онзи огромния, който беше от нашата страна. Казва се Юри. Убих брат му.

Алекс въздъхна. При тази жена нямаше място за колебания.

— Тогава бях тук за първи път. Не можех да остана по-дълго. Щом се върнах у дома, незабавно се заехме да подготвяме следващото ми посещение, но това изисква време. Едва когато те наблюдавах през огледалата в галерията, подготовката най-сетне приключи. Тогава видях Вендис.

И се върнах в този свят, а ти ми подари картината. Нямаш представа какво означава това за мен.

— Мисля, че имам — отрони тихо той.

Тя се усмихна, но поклати глава.

— Когато видях тази картина, веднага разбрах, че ти си ключът за разгадаването на загадката около случващото се в момента. И си помислих, че ако ти разкажа в общи линии в какво се състои проблемът, може да се съгласиш да ми помогнеш. Но…

— Но аз те ядосах.

Джакс се усмихна и кимна.

— Когато се върнах, разказах на хората там колко точно си изобразил Шайнистей, мястото, за което ти говорих. И те разбраха.

— Само защото съм нарисувал гора, която изглежда по подобен начин?

— Не. Защото им казах, че си нарисувал точно това място, до последното дърво, освен онова, за което ти казах, че липсва.

Алекс си спомни. Той го беше нарисувал, но му разваляше композицията. Не й го каза, защото не искаше да я прекъсва.

— Говори се, че преди много време онзи Рал, който управлявал по това време, същият, за когото се говори, че разделил двата свята, вярвал, че магията изисква изкуство, че създаването на нова магия в известни отношения включва поне прилагането на художествените принципи, ако не артистични заложби.

— Е, стига де, да не се опитваш да ми кажеш, че магията е изкуство?

— Не, ни най-малко, но Господарят Рал вярвал…

— Кой?

— Онзи, който управлявал по времето на разделянето, бил от Рал — последният Рал, за когото има някакви сведения, преди цялата династия да изчезне от лицето на историята. Тогава му казвали просто „Господаря Рал“. Той водил и спечелил подобна битка за оцеляване, пред каквато сме изправени сега. Титлата „Господаря Рал“ оттогава насам символизира съхраняването на магията и индивидуалната свобода, самата идея за свобода.

Не познаваме много добре онези времена, но се знае, че победата на Господаря Рал въпреки всичко довела до епоха на мир и просперитет, известна като Златната епоха, която продължила стотици години. Този човек я построил. Победата му над тиранията и прогонването на тези, които искали да изкоренят дарбата, направили всичко това възможно.

Поради тази причина самата идея за съществуването на Господаря Рал е ненавистна за Радел Каин и неговата пасмина.

Както и да е, Господарят Рал вярвал, че новите форми на магия са творчески актове, които задължително включват елементи на художествена визуализация. Изкуството, истинското изкуство се гради, наред с други неща, върху принципите на равновесието, потока, разположението и композицията. Тези елементи трябва да са в хармония, всеки да взаимодейства с останалите, за да придобие изкуството дълбоко значение за нас, да ни докосне. С други думи, той вярвал, че магията и изкуството са неразривно свързани. С това, че нарисува пейзаж от моя свят, ти някак си докосна тази базисна идея, която е използвал и той, за да свързва светове, време и пространство.

— Това означава ли, че няма да се опиташ да ме убиеш? — попита той с усмивка.

Тя му отвърна със сънена усмивка.

— Тук съм, за да те закрилям, Алекс. Ако искаме да разрешим тази загадка, се нуждая от помощта ти. Освен че трябваше да те открия и да се погрижа и двамата да останем живи, нямам представа какво да предприема оттук нататък. Това зависи от теб.

Алекс запримига от изненада.

— От мен ли? Че аз откъде да знам? Тези хора са пришълци от твоя свят. За мен това е пълна мъгла. Защо очакваш да знам какво да правя?

— Ти си Александър Рал — отвърна тя, без да отмества поглед от него, сякаш това бе напълно очевидно.

— Джакс — отвърна той накрая, като отмести поглед, явно обмисляйки как да й го каже. — Не знам дали си попаднала на правилния човек.

— Законът на деветките казва, че ти си правилният човек.

— Нямам предвид това. — Той повдигна примирено ръка. — Струва ми се, че залагаш твърде много на мен. Този Закон на деветките си е чисто суеверие.

Случайно съм попаднал в това пророчество, това е. Никъде няма нищо казано за мен конкретно. Аз просто си рисувам картини, за да се прехранвам някак. Нямам никаква представа от тези неща. Не знам как да се боря с хора от друг свят.

— Засега добре се справяш.

Той сви рамене.

— Просто се опитах да оцелея. Това не означава, че трябва да ми се доверяваш кой знае колко. Дори хората от династията Рал наистина да са дошли тук, както казваш, това е било ужасно, ужасно отдавна. Не мога да се меря с това, което са умеели да вършат в твоя свят. — Той прокара объркано пръсти през косата си. — Просто не мисля, че ти…

— Чуй ме, Алекс. — Тя изчака погледът му да се спре върху нея. — В стаята, в която рисуваш, има огледало. Докато чаках да приключи подготовката, за да мога да прекарам по-дълго време тук, те наблюдавах с часове. Толкова ми се искаше да те предупредя през това огледало за всички сили, които са се устремили към теб.

Алекс не бе забравил какво му каза тя още при първата им среща, че през огледалото го наблюдават хора.

Дори преди да го чуе от нея, той бе започнал да внимава с огледалата. А специално онова огледало бе поставил в ателието си нарочно, с надеждата, че Джакс ще го види и ще реши да се върне. Беше го направил специално заради нея.

— Научих много, докато те наблюдавах през огледалото.

— Много за това как се рисува навярно — усмихна се той.

— Не. Много за теб. Когато наблюдаваш някого дълго време, започваш да разбираш мислите, настроенията, чувствата му… как мислят… или как не мислят. Започваш да научаваш какво е важно за тях.

Веднъж, докато се обръщаше да си изтриеш четката, видях как погледът ти бе уловен от една снимка. Беше снимка на дядо ти, която държиш на бюрото до себе си. Остави четката и взе снимката, загледа се в нея и продължи да я гледаш, докато по бузите ти не потекоха сълзи.

— Човешко е да страдаш — каза Алекс. — В това няма нищо специално, никакво послание.

Тя кимна.

— Да, знам. Естествено е да страдаш, да си тъжен, да ти е мъчно за загубата, да ти се къса сърцето. Но докато ридаеше, другата ти ръка се сви в юмрук. Ти стисна зъби. Лицето ти почервеня от ярост. Докато плачеше, удари с юмрук по бюрото.

Припомнил си силата на чувството, което го облада в този момент, Алекс преглътна.

— Е, и? Бях ядосан.

— Беше ядосан на смъртта, задето ти го отнема. Гневеше се на самата смърт. Беше бесен, защото обичаш живота толкова много. Ти си правилният човек, Александър Рал. Ти си този, когото дойдох да намеря.

Алекс се заслуша в дъжда, докато мислеше над думите й.

— И тогава звънна звънецът — продължи тя. — В отражението на прозореца мярнах Бетани. В този момент видях всичко, което бе на път да бъде съсипано.

Все още ни струва усилия да пътуваме до тук. Доста е трудно и отнема време да се изработи линия на живота. Преминаването през необятната бездна е невъобразимо страховито преживяване.

Алекс не можеше да си представи подобно нещо.

— В какъв смисъл?

За момент Джакс се отдаде на спомените си. Светкавици озариха лицето й е извънземно синьо.

— Това е като да скочиш от скала във вечна нощ… и да падаш до безкрай. Всеки миг очакваш да се разбиеш на дъното. Мускулите и нервите ти са в болезнено очакване на разтърсващия удар. Във всеки един миг, в който съществуваш на място, обладано единствено от страх, е съсредоточена цяла вечност от страхове.

Отначало може да ти се струва, че си скочил в безкрайна нощ, но идва един момент, в който осъзнаваш, че там няма горе и долу, няма горещо и студено, няма никакви усещания, дори дишане няма, дори собственият ти пулс е изчезнал. Лишен си от всичко, което те кара да се чувстваш жив.

И тогава се появява паниката.

Наблизо изтрещя мълния и гръмотевицата разтърси мощно джипа. Алекс подскочи. Не и Джакс. Сякаш тя бе попаднала някъде другаде, извън обсега на материалния свят.

— Колко време отнема? — попита накрая Алекс, след като тя мълча известно време. — Колко време трябва да търпиш това?

Подгонена от спомена, тя заби в пространството немигащите си очи.

— Имаш чувството, че някак си дълбаеш вечността. Чувстваш се по-самотен, отколкото би могъл да обясниш.

Настъпва момент, когато започваш да вярваш, че си умрял. Нищо не виждаш, нищо не чуваш. Чувстваш се така, сякаш наистина си мъртъв.

Джакс сякаш се опитваше насила да прогони спомена, сякаш ако се задържеше още миг при него, онова място би могло да я грабне и да я отнесе обратно. Пое си пречистващ дъх и го погледна.

— Когато тръгвам към този свят, имам отправна точка, отбелязана с помощта на магия, така че когато вече съм тук, в този свят, няма как да намеря отправна точка към дома, не знам как да се върна. Именно заради това ми е нужна линия на живота, която да ме върне през вечната бездна в моя свят. Без линия на живота връщането е невъзможно.

При последното си пътуване нататък, взех със себе си картината, която ми подари, но я загубих в бездната. Обичах тази картина и ужасно много исках да я взема със себе си, за да я покажа на другите. Стисках я с всички сили, но я загубих. Нямам представа как и къде е изчезнала, просто я нямаше. Този опит доказа онова, което вече подозирахме — нищо от този свят не може да бъде отнесено в нашия.

Толкова съжалявам, Алекс, че изгубих прекрасния подарък, който ми направи.

Той й се усмихна успокоително.

— Ще ти нарисувам друга.

Тя кимна в знак на благодарност за проявеното разбиране.

— Когато видях Бетани и главорезите й на вратата на дома ти, знаех, че нямам и секунда време за губене. Трябваше да дойда незабавно, въпреки че линията на живота все още не беше готова. Трябваше да дойда, защото ти си правилният човек, Алекс.

Алекс я слушаше, докато дъждът продължаваше да барабани равномерно по покрива на джипа, а в далечината трещяха гръмотевици.

Спомни си онзи ден в ателието, за който тя говореше. Дотогава вече напълно бе забравил за огледалото. Беше се примирил, че никога повече няма да я види. Не му бе за пръв път да се бунтува срещу това, че смъртта му отне Бен. Ако тя го е наблюдавала, значи знаеше и това.

Бен нямаше да загине, ако тези хора не бяха се появили в неговия свят, не бяха започнали да душат около семейството му, около него.

Ако той не ги спреше, кой щеше да го направи? Колцина още щяха да измрат?

Джакс отпусна ръка на рамото му.

— Добре ли си, Алекс?

Той кимна. Запита се как е възможно тя да е добре, при положение, че знае, че е изгубила пътя към дома.

— Трябва да ги спрем — тихо, но категорично каза той. — Не знам дали съм правилният човек, но съм единственият Рал, с който разполагаш. Ако мога да направя нещо, за да помогна, ще го направя. Ако намерим начин да ги спрем, тогава може би няма да се стигне до там, че и други хора да загубят близките си.

— Благодаря ти, Алекс — прошепна тя. Тя за пореден път нежно отпусна ръка на рамото му, сякаш за да му покаже, че разбира всичко, което се съдържа в думите му, и че съжалява, че иска от него толкова много.

Той знаеше, че за нея връщане назад няма. За него също. Каквото и да се случеше, бяха се врекли.

Лицето й бе озарено от усмивка.

— Е, някакви идеи?

— Ами, Бетани знаеше какво преследват онези, другите хора. Искаше да износи моя наследник. Това би могло да й донесе само едно-единствено нещо — наследството, което получих, когато навърших двайсет и седем години. Мисля, че е добре да понаучим нещо за земята, която наследих.

— Да, звучи логично. Но не разбирам какво общо би могло да има с това, което те преследват. За какво им е тази земя?

— Не знам, но Бетани определено беше решила да я получи.

— Не непременно. Според мен това, което тя наистина е искала, е твоето дете — наследник на Рал.

— Че какво може да й помогне едно дете на Рал?

— В моя свят Рал е разменна монета с огромна стойност. Наследник от рода Рал може да я направи доста по-значима, отколкото е.

— Мислиш, че е възнамерявала да забременее и да се върне в твоя свят? Нали току-що каза, че не можеш да вземеш нищо обратно.

— Но ако тя беше забременяла, детето щеше да е и нейно. Щеше да е част от нея. Готова съм да се обзаложа, че него би могла да пренесе през бездната в моя свят.

— Бях убеден, че по някакъв начин е свързано със земята.

— Не е изключено. Само казвам, че има и други важни причини тя да е искала да забременее от теб. Мога да предположа защо би могла да иска дете от Рал, но по отношение на земята нямам идея. Тя си има земя, при това доста.

— Значи си убедена, че не ги блазни земята?

Джакс сви рамене.

— Само казвам, че има и други причини хората от моя свят да проявят интерес към теб.

— Хм, доколкото ми е известно, майка ми е единственият останал жив представител на рода Рал. Чувал съм я да казва, че хората непрекъснато искат от нея да им казва разни неща. Земята е далеч, но майка ми е близо. Преди да задълбаем по темата за земята, ми се струва разумно да отидем и да питаме майка ми какво искат да научат от нея онези хора. Не знам дали ще може да говори, но поне да опитаме.

— Нали ми каза, че е луда.

— Може да се окаже, че не е чак толкова луда, колкото съм си мислел. Може би просто я подлудяват. Така или иначе, е добре като за начало.

Джакс го изгледа продължително.

— Да, звучи логично. Значи утре можем да посетим майка ти. — Тя се отпусна и се прозя. — Прав си, най-добре да поспим.

Алекс кимна и на свой ред се прозя. Проследи с поглед как тя нагласи чантата под главата си. Беше затворила очи.

— Джакс, там, откъдето идваш, си важен човек, нали?

— Аз съм най-обикновена жена, Алекс. Жена, която тук няма никаква власт. Жена, която се страхува, че никога повече няма да види родината си. И която иска да се погрижи за живота на хората, които обича.

— Хората, които обичаш… Имаш предвид конкретен мъж ли?

— Не — прошепна тя, без да отваря очи. Нямам предвид любов в този смисъл. Нямам такъв човек до себе си.

Известно време той наблюдава как дишането й се успокоява. Изглеждаше смъртно уморена. Да пропътуваш от друг свят през тази бездна явно бе доста повече от изтощително начинание.

— Джакс — не се стърпя той, ти си нещо като кралица, нали?

Тя се усмихна, все така със затворени очи.

— Някога кралиците са свеждали глава пред такива като мен, но вече не е така. Сега те се кланят на Каин. Гласът й сякаш идваше от дълбините на съня. — Сега съм просто една уплашена, отчаяна жена, попаднала далеч от дома си. Жена, която често се опасява, че е пълна глупост да си мисли, че може да спечели срещу онези хора.

Той остана загледан в нея.

— Не бих казал, че си глупава. Ни най-малко — пророни той и я зави по-добре с якето си. — Освен това бих казал, че си най-смелият човек, когото познавам.

Тя вече спеше и не го чу.