Тери Гудкайнд
Законът на деветките (37)

35

На следващата сутрин, след една безкрайно дълга нощ на безсъние и взиране в тъмния таван, Алекс се облече, седна на леглото и зачака. В мислите му беше само Джакс, увиснала там, сама, без никой да го е грижа за ужасното й страдание. Единственият, който го бе грижа за нея, беше Алекс, а той не можеше да направи нищо, за да я измъкне от там. Поне засега.

Не след дълго се появи Хенри. Едрият мъж изглеждаше в лошо настроение. Колко точно беше кисел стана ясно, когато дръпна Алекс, за да го изправи на крака, и започна да го налага с юмруци в корема. Очевидно Хенри не искаше да оставя видими следи. Сигурно другите го бяха предупредили да внимава да не повреди наградата им.

На Алекс не му оставаше нищо друго, освен да търпи. Съзнаваше, че тези удари в корема могат да му причинят сериозни увреждания. Но беше наясно, че не може да отвърне, ако иска Хенри да остане с впечатлението, че още е под въздействието на лекарствата. Те трябваше да мислят така, за да има той някакъв шанс да спаси Джакс.

Само че сега, докато Хенри го удряше, не можеше да разчита на удобно притъпената в резултат на медикаментите болка. Този път болеше сериозно и Алекс се свлече на пода, останал без дъх. Напрегна се да потисне усещането, че ще повърне. За момент, лежейки сгърчен от болка на пода, Алекс изпита омраза към живота.

— Знаеш ли, Алекс — надвеси се над него Хенри с юмруци, отпуснати покрай тялото, докато си поемаше дъх, — сигурно си мислиш, че вече сме квит. Но да ти призная, когато се събудих тази сутрин и от носа ми продължаваше да тече кръв, разбрах, че има още доста време, докато резултатът стане едно на едно.

Изненадващо здравенякът ритна жертвата си в слепоочието. От ритника Алекс прехапа бузата си отвътре. Усети металния вкус на кръв. Всячески се опитваше да остане в съзнание и да не мърда, за да изглежда като наистина упоен.

— И тъй като сега трябва да чакам за възможността да оправя кучката, мисля, че ми дължиш дори още повече. По един или друг начин довечера и двамата ще се скъсате да отговаряте на въпросите ми.

Хенри приклекна, за да е по-близо, докато си доставяше останалата част от удоволствието.

— Ще ти кажа и друго. Денят ти ще свърши зле. Ще те пристегна с турникет тук и тук. — Хенри посочи с пръст областта на мишниците на Алекс. — После ще направя същото и с краката ти. Така няма начин да губиш бързо кръв и ще останеш да изгледаш цялото представление.

И ще ни кажеш всичко, което знаеш, защото иначе ще направим дори по-ужасни неща на твоята приятелка. И нека ти кажа нещо — що се отнася до боравенето е нож, Юри е истински маестро. Веднъж започне ли, обзема го вдъхновение и не можеш да го спреш. Мисля също така, че има нещо извратено в склонността му да наранява жени, но пък това може и да е само мое мнение. И ти ще си адски ентусиазиран да ми споделиш всичко, което ме интересува, само и само да не се захване Юри с нея.

Алекс се сгърчи на пода, обзет от болка и гняв. Въпреки това продължаваше да се преструва, че болката и думите не му влияят по никакъв начин.

Санитарят се изправи.

— Алис всеки момент ще дойде да ти донесе сутрешната доза от лекарството. Този път е намалена. Довечера ще си с достатъчно ясно съзнание, за да чуваш как Джакс пищи и те моли да ни кажеш всичко, което знаеш.

Дори и да искаше, Алекс не можеше да им каже това, от което се интересуваха. Той нямаше представа какъв е този портал. От друга страна, не се надяваше, че биха му повярвали, че не знае.

— Разбираш ли? — настоятелно попита Хенри.

Алекс, свит на топка на пода, с ръце върху пулсиращия си от болка корем, успя само да кимне.

Хенри го сграбчи за ризата, вдигна го от пода и го запокити на стола.

— Сядай тук и добре си почини. Алис след минутка ще ти донесе лекарството. Ясно ли е?

Алекс пак кимна, сякаш всичко му бе безразлично.

На вратата Хенри спря, обърна се и се усмихна.

— Направо съм очарован от ефекта на торазина. Помисли си само, мога да те смажа от бой, а той те държи така безпомощен, че и пръст не можеш да вдигнеш да се защитиш. Каква прелест.

След като Хенри излезе, Алекс притисна с длани пулсиращата си глава, опита се да избистри погледа си след бруталния ритник. Мускулите на врата го боляха толкова силно, че едва успяваше да си мърда главата.

Остави гнева да го разтърси. Протегна пред себе си ръка и видя как пръстите му треперят. Знаеше, че ще трябва да успокои треперенето, иначе някой можеше да се усъмни.

Щеше му се денят да е свършил. Искаше да види Джакс. Тя пак щеше да е упоена, но не колкото преди. Трябваше да е повече на себе си, за да може той да й помогне.

Алекс мразеше да я вижда упоена с торазин. Не знаеше дали ще спрат само сиропа или и хапчетата. Тъй като майка му беше на торазин, си бе направил труда да поразпита що за медикамент е. Знаеше, че торазинът неимоверно усилва ефекта от останалите лекарства, с които се взима в комбинация.

Алекс се облегна назад в стола и започна да вдишва и издишва бавно и дълбоко, опитвайки се да се успокои, докато чакаше сутрешната доза лекарства.

Поредната, чието поемане трябваше да скрие.

Беше напълно убеден, че няма да си правят труда да му дават вечерна доза, понеже дотогава сутрешната нямаше да е изгубила ефекта си напълно, а определено възнамеряваха да го убият вечерта, след като получат исканата информация.

Само дето Алекс нямаше никаква информация. Единственото, което той знаеше, беше, че Джакс успя да разбере какво преследват онези. Но не остана достатъчно време, за да му каже какво е.

Въпреки това дори тази нищожна информация беше опасна и за двама им. Може би това бе всичко, което те искаха да знаят. Ако Алекс не намереше начин да ги спре, може би щяха да успеят да изкопчат от него, че Джакс знае какво търсят, а после да я изтезават, докато не им каже всичко, което й бе известно. Веднъж Бен му беше казал, че при изтезание всеки все някога се пречупва и започва да говори. А тези хора изглеждаха опитни в изтезанията. Разбираха си от работата. Алекс не очакваше той или Джакс да издържат вечно.

Той знаеше, че не може да позволи да се стигне дотам. Не му оставаше друго, освен да опита нещо, преди да се е стигнало до мъчения. През по-голямата част от нощта бе останал буден в опити да измисли нещо. Само че бе почти невъзможно да планира каквото и да било, без да знае как точно смятат да постъпят те. Ако първо хванеха него и му вържеха ръцете или го напъхаха в усмирителна риза, тогава край с всичко. Той трябваше да ги убеди, че е достатъчно упоен, за да не може да окаже съпротива. Трябваше да продължи с театъра, за да им замаже очите.

Но ако все пак се опитаха да го вържат, нямаше да има избор и трябваше да продължи да играе.

А ако се наложеше да се бие с тях първо в своята стая, нямаше представа как, за бога, щеше да прекоси целия девети етаж на „Майката на розите“. Не можеше да разбие тежките прати. Те бяха специално проектирани да не могат да бъдат разбити от пациентите.

Може би ако успееше да се добере до ключове, би могъл да отключи вратите, само че не всички от персонала носеха ключове. А дори и да успееше да се докопа до ключ, нямаше да може просто ей така да се разхожда из коридора и да отключва вратите наред, камо ли пък да мине покрай стаята на сестрите, без някой да го види и да вдигне тревога.

Главата му се замая от премисляне на различните сценарии. Мислите му започнаха да се изпълват с паника.

В този момент вратата рязко се отвори. Сутрешното лекарство. Само дето този път Алис влезе с подноса. Алекс седеше вдървено, е поглед, вперен в нищото.

За момент Алис го изгледа свирепо, после сниши подноса с трите чашки.

— Време е за лекарството ти. Не ми създавай главоболия. Имам си и друга работа, още много пациенти очакват топлите ми грижи, така че се разбързай.

Алекс кимна и взе чашката с торазин. Както и преди, изсипа сиропа под езика си, после добави към него и хапчетата. Накрая, след като пресуши чашата с вода, изплю лекарствата в нея. Смачка в юмрук картонената чаша и заедно с другите две я хвърли в кошчето за боклук.

През цялото време Алис не го изпусна от очи. Погледът й се премести към кошчето за боклук. Тя стоя така за момент, после хвърли подноса на леглото и клекна, за да извади чашата за вода, в която той бе изплюл всичките лекарства.

Тя надзърна вътре и я запокити нервно в скута му.

— Добър опит. Имаш десет секунди да изпиеш всичко това, иначе ще извикам двама санитари и ще те сложим в усмирителна риза.

Алекс примигна както преди, когато беше силно упоен.

— Но ще ми трябва вода да преглътна всичкото това.

— Времето ти тече, Алекс.

Той успя да зърне другата ръка зад гърба й. Държеше спринцовка.

Алекс се изстреля от стола.

Тя успя да издаде кратък, сподавен вик на изненада, преди той да й счупи челюстта.

Алекс моментално я сграбчи с две ръце за гърлото. Видя ръката със спринцовката да се вдига. Продължи да я стиска за гърлото с една ръка, а с другата хвана нейната и я изви надолу, докато китката й изпука. Спринцовката падна и се изтърколи по пода.

Алис не можеше да извика за помощ не само защото той бе притиснал трахеята й, но и заради счупената челюст, която висеше неестествено изкривена. От ъгълчето на устата й потекоха струйки кръв, които попиха в рамото на искрящо бялата й престилка.

Гърбът й се изви в опит да се отскубне, но Алекс държеше гърлото й в мъртвешка хватка. Със здравата си ръка, свита в юмрук, тя го заудря безрезултатно, докато се свличаше на колене. Тя продължи да се опитва да се извие назад, за да се отдалечи от него.

Алекс остави яростта на схватката на живот и смърт да го обземе. Той видя, а също и усети как гърлото й се затваря под натиска на пръстите му. Независимо от това вложи всичките си сили в още по-здрава хватка. От напрежението зъбите му изскърцаха и той изръмжа басово.

Очите на Алис аха да изскочат от орбитите. Тя отчаяно размахваше ръка в опит да го отблъсне, но Алекс оставаше недосегаем за безплодните й удари. Тя започна да посинява. Подутият й език се подаде от устата, докато отчаяно, но безрезултатно се опитваше да поеме глътка въздух.

Свлече се по гръб на пода и Алекс я възседна, отнасяйки и последните искрици живот от тялото й. Използва тежестта си, за да притисне главата й в пода и да прекърши гръкляна й. Ръцете й потръпнаха вяло в празното пространство. Устните й се раздвижиха, сякаш се опитваше да каже нещо, но подутият й език осуети дори беззвучно изговаряне на думите.

Алекс остави гнева си да се излее над жената, която възнамеряваше да участва в изтезаването на Джакс. Той искаше тази жена да умре. Искаше всички те да умрат.

Толкова дълго бе сдържал гнева си, подтика да отвърне на ударите, че сега, когато най-накрая му се удаде възможност да освободи този бяс, почувства мощен прилив на живот в жилите си.

Не знаеше колко време преди да осъзнае, че тя е мъртва, Алис е престанала да диша. Най-накрая се отпусна назад и си пое въздух. Отри с опакото на ръката потта от челото си.

Алис беше моравосиня. Очите й бяха широко отворени и вторачени в нищото. Подутият й език се подаваше от устата, увиснал на една страна. От него капеха слюнка и кръв.

Алекс прокара пръсти през косата си. Помисли си, че ще повърне.

Надигна се от трупа. Видя спринцовката и я вдигна от пода. Капачката на иглата липсваше. Предположи, че тя я е изстреляла с палец. Огледа се и накрая я откри под леглото. Постави я обратно на място и пусна спринцовката в джоба си.

В злокобната тишина леглото изскърца, когато Алекс се облегна с гръб на него. Той се вгледа в мъртвата жена, просната насред пода. Разбира се, не бе имал избор, но това определено усложняваше ситуацията. Сега трябваше да реши какво да прави с трупа. Замисли се дали да не я напъха в гардероба, но когато го отвори, за да провери колко е голям, осъзна, че няма никакъв шанс да напъха човек вътре. Можеше да я избута под леглото, но чаршафите не падаха достатъчно ниско, за да скрият всичко под високото болнично легло.

Той закрачи напред-назад, докато помисли. Всеки момент можеше да влезе някой и да я види. Ако не друго, то най-късно вечерта щяха да дойдат, за да го отведат за частното парти с мъчения в женската баня. Замисли се дали да не я подпре на стената зад отворената врата, да почисти пода и да отиде да чака в общото помещение. Най-вероятно този, който щеше да дойде да го потърси, щеше да е Хенри. Ако Алекс оставеше нощната лампа запалена, санитарят щеше да надникне в стаята и като не го види там, щеше да отиде да го потърси в дневната.

В следващия момент осъзна, че идеята не е никак добра. Много неща можеше да се объркат. Скоро хората щяха да забележат, че Алис я няма, и да тръгнат да я търсят. Санитарите бяха свикнали да реагират бързо в подобни случаи. Някои от пациентите бяха опасни и от болницата не допускаха персоналът да ходи насам-натам, без да се знае кой къде отива. Те знаеха, че в момента тя разнася лекарствата. Може би беше въпрос на минути, преди някой да се появи да провери дали всичко с нея е наред.

Алекс продължи да крачи в трескаво търсене на решение. Поглеждаше към трупа при всяка смяна на посоката. Трябваше някак да накара Алис да изчезне.

Внезапно спря и погледна жената на пода. Грозна картина. Кръвта от мястото, където й беше счупил челюстта, се бе проточила на тънка струя през половината под. При душенето тя се беше изпуснала. Изпод разтворените й крака се бе разтекла локва урина.

Тя трябваше да изчезне.

Алекс се замисли дали това беше възможно.

Можеше да опита. За момента не му идваше друго наум, а и нямаше какво да губи.

Той се спусна към леглото. То беше старо и скърцаше, когато се облегнеш на него. Когато нещо скърца така, това означава, че някой винт се е разхлабил. Алекс прокара пръсти по металните профили на рамката и скоро откри един винт, който стърчеше от края на страничната рамка. С помощта на палеца и показалеца си го разхлаби още повече. От напрежение заскърца със зъби. Ако не беше в такъв пристъп на паника, можеше и да не успее да го развие с голи ръце.

Винтът не беше дълъг — определено не дотам, че да се превърне в ефективно оръжие, — но имаше относително остър връх и изглеждаше достатъчно дълъг за целта. Алекс се хвърли към Алис и клекна до моравосиньото й лице.

Той доближи винта до челото на мъртвата жена, докато се опитваше да си спомни. Притвори очи в опит да извика спомена. Беше виждал как Джакс на няколко пъти активира линията на живота. Първия път беше истински шок да наблюдава как тя изряза символите по челото на Бетани. Но стъписването и изненадата доведоха до това, че в съзнанието му остана незаличим спомен.

Още повече, че той все пак беше художник. Имаше око за тези неща. Помнеше форми, пространствени съотношения.

Ясно си спомни, че символите, които чертаеше Джакс, изглеждаха неизменно по един и същи начин. Сигурен беше, че помни точно как тя ги беше изрязвала по челата. Опита се да извика образа в съзнанието си.

Чу санитари да си говорят, докато минаваха по коридора покрай стаята му. Не му оставаше друго, освен да опита.

С върха на винта Алекс започна да изрязва линиите по челото на Алис. Започна с арката, точно както беше виждал да прави Джакс, после изписа двете наклонени линии, едната в единия край, другата в другия.

Той изрязваше линиите една по една, съсредоточен в мисления образ на линиите по челото на Бетани, като се стараеше да ги направи под точно такъв ъгъл, както си ги спомняше.

Работата го погълна напълно, точно както когато рисуваше. Всяко следващо движение носеше увереността, с която го извършваше Джакс. Върхът на винта задираше в костта при всяко движение през кожата на челото на Алис. Той завърши с последния елемент, който покриваше първоначалната арка, точно както и Джакс.

Алекс се отпусна назад, седна върху петите си с винта в ръка и загледа рисунката си. Пръстите му бяха изцапани с кръв, която се стичаше надолу по китката му.

В следващия миг Алис вече не беше там. Не стана прозрачна, не се стопи бавно в нищото, както ставаше във филмите за духове. Не беше и като страховит специален ефект. Просто не се случи нищо драматично. В един момент беше там, в следващия я нямаше.

Алекс примигна от удивление. Огледа се. Кръвта по пода също беше изчезнала. И локвата урина. Той погледна към окървавените си пръсти, които държаха винта. По тях нямаше кръв. Остана така за момент, докато осмисли напълно ситуацията.

Току-що нарисува символите и направи така, че човек да изчезне пред очите му. Справи се. Това беше толкова невероятно и му донесе такова облекчение, че чак се разсмя.

Чу приближаващи стъпки по коридора. По кратката, приглушена реч разбра, че надникват във всяка стая и разпитват дали някой не е виждал Алис.

Побърза да се хвърли към стола и седна да чака отварянето на вратата.

Тогава забеляза подноса за лекарства на леглото.

Скочи и го грабна. Мушна го под матрака. Изтри потните си длани в панталоните и огледа стаята. Всичко изглеждаше нормално. Нищо подозрително.

Вратата се открехна и един санитар надзърна вътре.

— Виждал ли си сестра Алис?

Алекс го изгледа с премрежени очи.

— Тя ми даде лекарствата и излезе.

Санитарят кимна и побърза нататък. Когато вратата се затвори, Алекс въздъхна с облекчение.

Сега оставаше да изчака до вечерта, когато щяха да дойдат за него. Щяха да очакват да е малко повече на себе си, но същевременно достатъчно упоен, за да могат да изтръгнат с мъчения отговори от него, без той да е в състояние да се съпротивлява.

Алекс си позволи триумфална усмивка. Предстоеше му по-трудната част и той не знаеше дали ще се справи, но поне си възвърна контрола над собствения живот.

Седна и зачака, все още се тревожеше за Джакс, надяваше се тя да издържи. Не можеше да си позволи да се провали. Цената на провала беше прекалено висока. Той й бе обещал, че докато има сили, няма да им позволи да я наранят. И възнамеряваше да спази обещанието си.