Тери Гудкайнд
Законът на деветките (5)

3

Алекс изпружи врат, за да огледа добре облечените посетители, които се разхождаха из притихналото фоайе. Повечето бяха жени.

Не видя тази, която търсеше.

Как е възможно да потъне вдън земя?

Отиде до арката, погледна към огромния „Риджънт Джулъри“, но и там я нямаше. Внезапното й изчезване не бе просто стряскащо, а направо влудяващо. Щеше му се поне да знае как се казва.

Не очакваше времето му да изтече толкова скоро. Бе пропуснал шанса си.

А може би не. Беше казала, че се налага да върви „засега“.

Какво ли бе имала предвид?

Той въздъхна дълбоко. Най-вероятно нищо. Навярно просто е проявила любезност. Искала е да се отърве от него, както той самият искаше да се отърве от Бетани.

Някак си обаче имаше чувството, че случаят не е такъв. Беше нещо друго, но той още не можеше да определи какво.

В коридора, огласен от шепота на стъпки и приглушени разговори, пронизвани от смях, изведнъж го обзе чувството, че си е внушил цялата история.

Никак не му се искаше да си го мисли — не и точно днес.

„Риджънт Сентър“ изведнъж му се стори толкова пусто и самотно място. Настроението му, току започнало да се разведрява, внезапно се срина пак.

Стисна устни в безмълвен яд към Бетани и глупавите й съобщения и обаждания. Те бяха абсолютно без значение за него, докато това, което прекъснаха, означаваше много.

Като въздъхна още веднъж с разочарование, накрая си запроправя път през тълпите от жени, излезли на пазар. Оглеждаше лицата и разсеяно търсеше онази, която бе изчезнала. Накрая се озова обратно пред галерията, без да е открил и следа от жената, някак вътрешно убеден, че няма начин да я намери.

Обзет от внезапна идея, той надникна през прозореца, сякаш тя можеше просто да е влязла вътре и да гледа картината му, докато той говореше по телефона. Може той просто да не е забелязал. Сигурно й се е приискало да я види отблизо. Все пак беше очевидно, че платното я е впечатлило.

Докато надзърташе през прозореца, не видя жената, но господин Мартин видя него и грейна в учтива усмивка.

Ръчно ковани тибетски звънци висяха от молитвена връв на възли на вратата и щом Алекс я затвори, в помещението прокънтя познатият им естествен напев. Той не можеше да ги нарече „произведения“.

Слабоватият господин Мартин, облечен в тъмен двуреден костюм, имаше навика да поставя ръцете си една върху друга. Обикновено сменяше последователността няколко пъти, преди конфигурацията да го устрои. От яката му, точно под адамовата му ябълка, грееше яркорозова вратовръзка.

— Как е днес, господин Мартин? Отбих се само…

— Извинявай, Алекс. От миналия месец насам не съм продал нито една от твоите.

Алекс прокара долната си устна през зъбите.

— Ясно.

Май по-добре да се поразходи, докато му се проветри главата. За щастие местата, където би могъл да отиде, бяха все в района, особено след като през последната година откриха всичките тези магазини. Къщата на дядо му беше съвсем наблизо. Всъщност вероятно Бен го чакаше да намине.

Господин Мартин пак пусна тъничката си усмивка, после се приведе търпеливо напред.

— Ако ми позволиш да поема нещата, Алекс, сигурен съм, че мога да ти спечеля име… и… купища пари. — Вдигна ръка и чевръстите му пръсти посочиха картината в центъра на витрината. — Р. К. Дилиън натрупа състояние с удивителните си творби. Неприкритата му болка и притеснение за съсипването на планетата е не само покъртителна, но и съзнателно търсена. Колекционерите искат художник, способен да изрази на платното такава емоция, която носи послание. Чувстват се горди, когато дават възможност на хората да видят тревожност от подобен мащаб, която очевидно споделят с твореца.

Алекс погледна гневните наброски червена боя. Определено изобразяваха разруха.

— Нямах представа какво се опитва да изобрази Р. К. Дилиън.

— Разбира се, че нямаш, Алекс, защото не се вслушваш в безценните ми съвети и не отваряш очите си за същността на други светове, както правят значимите творци. Те създават нова реалност.

— Предпочитам да рисувам същността на собствения ни свят — отвърна възможно най-сдържано Алекс. — След като си мислиш, че купувачите ти са толкова заангажирани с планетата, защо не им показваш моите платна, на които съм я нарисувал?

Господин Мартин се усмихна по възможно най-толерантния начин.

— Показвам ги, Алекс, показвам, но тях ги вълнува повече истинската творческа визия, отколкото… отколкото твоите работи. Ти не показваш нищо от алчната природа на човека. Твоите платна са очарователни, но не и значими. Не бих ги нарекъл разтърсващи.

— Разбирам.

Ако не беше толкова обезсърчен, Алекс най-вероятно би изпитал гняв. Но бе в такава меланхолия, че обидата не отприщи бента. Напротив, само спомогна за още по-дълбокото му потъване.

— Но те уверявам, Алекс, че излагам работите ти по възможно най-представителния за теб начин и дори регистрирахме известен успех. — Господин Мартин явно си спомни, че от време на време по някоя картина на Алекс все пак се продава и галерията прибира четирийсет процента комисионна, та затова усмивката му тутакси стана раболепна. — Надявам се по празниците продажбите да се вдигнат.

Алекс кимна. Знаеше, че няма смисъл да го убеждава в гледището си за изкуството. Важното беше да продава. Беше успял да спечели няколко души, които харесваха пейзажите му. Все още имаше хора, които предпочитаха работи като тази — застиналата красота, запечатана върху платното. Някои предпочитаха да им се показват вдъхновяващи неща.

В крайна сметка и жената я хареса, а тя определено беше по-интелигентна от колекционерите на господин Мартин.

Тя беше наясно с вкусовете си и не се притесняваше да си го каже. Повечето от клиентите на господин Мартин разчитаха той да им каже какво да харесват. Бяха готови да си платят прилично за напътствието на ерудит.

Но все пак Алекс трябваше и да яде.

— Благодаря, господин Мартин. Пак ще ви се обадя…

— Не се тревожи, Алекс, ще ти звънна веднага, ако нещо се продаде, но, моля те, помисли над това, което ти казах.

Алекс кимна учтиво, после се отправи към вратата. Знаеше, че колкото и да е гладен, никога не би изсипал боя върху платното, представяйки това за изкуство.

Рожденият му ден се очертаваше по-потискащ от очакваното. Дано поне дядо му да го поразведри.

Спря и се обърна.

— Господин Мартин, налага се да взема тази с мен.

На челото на господин Мартин се появи бръчка, докато наблюдаваше как Алекс взема малката картина от статива.

— Така ли? Защо?

Дори да си вземе една, за галерията оставаха още шест за продаване. Не беше като да си е прибрал всичко. Пък и не се забелязваше кой знае какво търсене на творбите му.

— За подарък е — за човек, който ще я оцени.

На лицето на господин Мартин се плъзна лукава усмивка.

— Хитър ход, Алекс. Понякога дребен подарък може да посее семето на скъпа колекция.

Алекс успя да се усмихне, докато пъхаше картината под мишница.

Нямаше представа дали ще види жената отново. Даде си сметка, че би било доста глупаво да се надява.

Но ако все пак я срещнеше, му се искаше да й подари малката картина. Копнееше да види отново усмивката й и ако това струваше само една картина, значи си заслужаваше отвсякъде.