Цончо Родев
Едно момче потърси съвет от царя (7)

Съветът на царя

„Но ако му се случи да види и царя, седнал в обшита с бисер мантия, със златна огърлица на шията и гривни на ръцете, с пурпурен пояс препасан и с увиснал при бедрото меч, а от двете му страни седят боляри в златни огърлици и пояси и гривни…“

Йоан Екзарх

„Шестоднев“

Те влязоха във вътрешната крепост, прекосиха китните дворове, които бяха вътре, минаха край богати домове на знатни велможи и прославени пълководци, край конюшни и воински живелища, отминаха и Малкия дворец, жилището на царя, и спряха пред една грамадна сграда, строга и величествена, може би най-внушителната в целия Преслав. Това беше Големият дворец. В него Симеон се занимаваше с делата на царството.

— Ти почакай тук — каза монахът. — Аз ще отида и ще помоля царя да те приеме такъв, какъвто ти го искаш: с багреница и корона.

И като остави момчето, изчезна във вътрешността на палата. Стражите навярно го познаваха, защото не само го пропуснаха, но и почести му сториха, когато преминаваше покрай тях.

Мина доста време. После портата на двореца отново се отвори, но в нея сега се появи не монахът, а един воин в позлатено въоръжение. Той се огледа и спря усмихнатите си очи върху момъка.

— Ти ли си Радан от Смиловци, син на воина Желез?

— Аз — с мъка изговориха засъхналите устни на момчето.

— Ела. Царят те очаква. Ела, ела, не се страхувай.

И тъй като Радан пристъпваше нерешително от крак на крак, воинът го улови дружелюбно за ръка и го поведе. Преминаха през едно помещение, което цялото грееше от мрамор, злато и мед. Богато облечени слуги отвориха пред тях двете крила на следващата врата. Радан прекрачи и се озова в престолната зала.

В първия миг се обърка: тази зала беше поне три пъти по-голяма от най-голямото помещение — било то в дом или в божи храм, — което той беше виждал през живота си.^[1] Две редици колони от зелен мрамор крепяха тавана й, мраморни бяха и стените, и мозайките на пода, и надиплените дантели, които красяха ъглите. Отсреща, изправени в полуизвити редици, стояха най-висшите сановници на царството: боляри в дълги до земята кадифени дрехи, опасани със златни пояси и с огърлици на вратовете; военачалници в златни брони и ризници се опираха на тежки мечове; смирени монаси — навярно премъдри царски съветници — се губеха в черните си власеници… Точно в дъното на залата, между двата реда знатни сановници, няколко стъпала отвеждаха към висока площадка, а на нея върху златен трон седеше царят. През далечината на залата Радан можа да забележи само, че той, Симеон, беше облечен в пурпурна багреница, обсипана със скъпоценни камъни, със златна корона на главата, златен беше и мечът на бедрото му.

— Върви, върви — насърчително го побутна воинът и Радан боязливо прекрачи нататък.

Когато измина половината от залата, той спря, сякаш се вкамени: на трона седеше същият благ и мъдър монах, който го бе водил из великопрестолния Преслав! Същият човек, но сменил избелялото расо с царска одежда. Радан се уплаши, сълзи премрежиха очите му. С внезапен порив се хвърли напред по колене пред царя и заговори на пресекулки:

— Отче… Господарю… Прости… аз… Никога… Не знаех…

Отговори му същият познат — едновременно властен и сърдечен, кротък и силен — глас:

— Стани, Радане. Стани и приближи! Ти се сближи с човека Симеон, сега не се побоявай от неговата дреха.

Радан мълчаливо се подчини. Той стигна до първото стъпало в подножието на престола. И наведе глава. Великият цар Симеон навярно разбра какво ставаше в душата му, защото не го разпитва повече, а сам заговори:

— Боляри, славни военачалници и вие, божи служители, вижте този момък. Дошъл е между нас, воден от неутолима жажда за знания. Поставих го на изпитание. Предложих му богатства — отрече ги; изкушавах го с воинска слава — отхвърли я. Искал той да се посвети на книгата, на мъдростта, на писаното слово и е готов да се откаже от младостта, от радостите на живота, от всичко. Какво ще ме посъветвате вие?

— Да бъде! — отвърнаха в един глас сановниците.

— Да бъде! — повтори след тях и Симеон. — Дерзай в попрището, което си избрал, Радане. Учи се сам, събери много мъдрост и знания, за да учиш по-късно другите. С примерно старание облагороди духа си, за да облагородяваш по-късно душите на другите. Това е съветът, който ти давам аз, царят. — Той се огледа: — Тудоре!

Един монах се отдели от редиците, скръсти ръце на гърдите и се поклони към владетеля.

— Този, Радане, е моят братовчед Тудор Доксов. Иди с него и нека той да ти бъде водач и учител в пътя към върховете на знанието. А ти, Тудоре, грижи се за Радан, напътствувай го, води го през най-трудния от трудните пътища. — И като присви очи, царят произнесе толкова тихо, че само най-близките до него доловиха думите му: — Онова, което постигнахме чрез меча, е тленно и преходно. Победа и веселие днес, бранна неволя утре — това е ориста на воина! А делото на люде като Радан е безсмъртно. Чрез него през всички векове ще пребъде и България. Ще пребъде!