Цончо Родев
Едно момче потърси съвет от царя (3)

Радановата горест

                „… Да опиша

чудесата твои вдъхновено,

шествувайки пак по пътя славен,

що учителите двама, вечно

юнни, начертаха… Да направя

явно твойто слово на народа!“

Константин Преславски (ІХ в.)

„Азбучна молитва“

Като се успокои напълно, момчето се престраши и отиде при непознатия монах, за да поприказва с него. Онзи усети стъпките му и се извърна; отначало между веждите му се сви бръчка, но като видя, че към него приближава селянче с едва наболи мустачки, тя изчезна, а очите му светнаха дружелюбно.

— Отче — заговори Радан, — прости ми, че нарушавам покоя и мислите ти. Прости и ме благослови.

— Самата твоя младост и хубаво подредените слова са най-доброто ти благословение — отговори непознатият. Имаше силен и ясен глас, стоплен от неподправена сърдечност, а погледът му, кой знае защо, грееше шеговито. — Ела, седни до мене и разкажи какво те води по тези места.

Радан се възползува от поканата. И заразказва като човек, който — макар и млад — отдавна е търсил отдушник.

Той бил от село Смиловци, сгушено там някъде далече, в пазвите на старата Веригава^[1]. Баща му се казвал Желез; уж бил селянин и земеделец, но май истинското му занятие било войнството — опитен воин бил Желез и нямало нито една рат, водена от цар Симеона, в която да не се сражавал. Бил се той и срещу маджари, и срещу сърби, и много пъти срещу ромеи… В толкова войни участвувал, че вече ръката му държала ралото като меч и забравил кога се сее ечемик и кога пшеница, а помнел само Ахело и Вулгарофигон.

Такъв бил бащата на Радан. И нищо чудно, че още от малък нарекъл сина си да стане воин като него.

— Добре е намислил баща ти — кимна монахът и отправи мечтателен поглед някъде на юг. Дали мисълта му не го носеше към Цариград, несбъднатия блян на цар Симеона? — Още много победи чакат славяно-българското оръжие.

А чичото на Радан, Драгота на име, бил грънчар. На север от Веригава нямало друг майстор, който като него да направи стройна амфора винохранилница, гърне, шарена паница или гледжосани плочки за украса на богаташко жилище или църква. Този именно чичо Драгота искал да предаде на племенника си своето умение, да го изучи да прави от простата глина изящни съдове.

— И това не е лошо — вметна пак монахът.

Така мислел и Радан: или войник да станел, или грънчар. Но преди две лета в Смиловци дошъл поп Анастасий; той не само служел на бога Исуса, но събрал любознателни момчета около себе си и ги научил на четмо и писмо. Между тези момчета бил и Радан. И чрез азбуката сякаш наново прогледнал. Голяма жажда за знания и мъдрост го обладала и вече не го блазнел нито мечът, нито грънчарското колело. Към книгата се устремило сърцето му.

— Разбираш ли ме, мъдри отче? — завърши разказа си младежът. — Пред мене има три пътя, а аз съм млад и не зная, не мога да реша кой да хвана. Добър е занаятът на чичо Драгота, свещена е волята на тате. Но книгата…

— И си наумил да поискаш съвет от царя? — сериозно попита другият.

— Такъв ум ми даде и сам отец Анастасий. Неговите знания не били големи, казва. От по-мъдър човек трябвало ответ да потърся.

Непознатият помълча малко, докато замислено оглеждаше напетата снага на момчето.

— Изглеждаш ми здрав и силен — каза той най-сетне. — И си умен. С този ум и тази сила на двайсет и пет години може вече да си прочут воин и славен военачалник.

— Така казва и баща ми — глухо рече Радан. — Пък мене, отче, сърцето не ме тегли към бран и воинска слава.

— Защо? Велики победи над враговете, весел и безгрижен живот между походите — не блазнят ли те сърцето ти? Радане, Радане, царят сигурно ще има нужда от здрави десници като твоята.

— Но по̀ му са нужни здрави умове, отче. Люде на пачето перо и на дългите нощи над дебелите книги. Това ми го каза сам отец Анастасий, а той пък го е чул направо от устата на царя. „Мечът завладява земята, а книгата спечелва сърцата на хората“, тъй говорел цар Симеон. Такъв искам да стана и аз — с писано славянско слово да богатя душите на людете.

— И за това си тръгнал съвет от царя да искаш?

— За това. Нека царят ме види, нека чуе думите ми, пък той да отсъди къде ще бъда най-полезен за царството му.

— Но защо искаш непременно с царя да говориш? Не ще ли ти стига, ако, да речем, аз ти дам съвет?

— Ако ти ми дадеш съвет, отче, аз може и да те послушам. Но после цял живот ще си казвам: „Ако бях беседвал с царя, може друг ум да ми дадеше.“ И ще живея със съмнение, отче. А със съмнение в душата трудно се преживява.

Монахът се изненада от умния отговор на момчето, изгледа го остро и продължително и устните му недоловимо промълвиха: „На добра земя е хвърлил семето Анастасий.“ Но гласно рече:

— Че какво е царят? Не е ли и той човек като тебе и мене?

— Не те познавам, отче, и все пак вярвам, че притежаваш много знания и мъдрост. Но царят… царят е друго нещо. Симеон е събрал в себе си всичката мъдрост и всичките знания на цялата земя. Събрал ги е като трудолюбива пчелица, а сега с щедри шепи ги раздава на людете. Той всичко знае и всичко вижда. Ще погледне, ще види какво има в мене и ще ми даде най-добрия съвет…

— Добре, тогава помисли, че аз съм царят.

— А, не — хитро се ухили момчето. — Не мога да си помисля. Аз знам: царят седи на престол, носи златна корона и пурпурна багреница, тежък скиптър е в ръцете му и къс меч на бедрото, а наоколо му се тълпят слуги, скорописци и велможи.

Монахът се разсмя шумно и от сърце. А после се изправи.

— Така да бъде, Радане. Ела, аз ще те заведа при царя. При този цар, с короната и скиптъра. Но запомни от мене едно. И в Българско, и по чужди земи много хора са носили корона и багреница, а са били некадърни човеци и лоши владетели. Защото не короната и багреницата правят добрия владетел. Още по-малко — слугите и раболепните велможи. Важното е онова, което е под багреницата. Не дрехата, а сърцето зад нея. Не короната, а умът под нея. Само сърцето и умът правят истинския цар и владетел, истинския вожд на народа.