Цончо Родев
Едно момче потърси съвет от царя (4)

Велики Преслав

„Пристъпи ли (странникът) към вратите — чуди се и разпитва. А като влезе вътре, вижда от двете си страни сгради, украсени с камък и дърво и изписани. Като влезе по-нататък, в двореца, и види високите палати и църквите, украсени изобилно с камък, дърво и багри, а отвътре с мрамор и мед, със сребро и злато, не знае на какво да ги оприличи, защото в своята земя не е виждал друго освен сламени колиби.“

Йоан Екзарх

„Шестоднев“

— Пресвети боже! — възкликна младежът. — Погледни, отче. Виж тези стени! Дебели са над десет стъпки^[1] и всичко е от дялан камък!

Те се бяха спуснали от височината, преминали бяха по моста над бързата Тича и сега, докато влизаха през южната порта на крепостта, Радан с нескрито смайване се удивяваше на крепостните съоръжения.

— А гледай тука — продължаваше момчето. — Стражеви кули, стълби, площадки за воините…

— Мигар сърцето вече те потегли към воинските дела? — кротко запита монахът.

— А, не — възрази Радан. — Сърцето пак ме тегли към книгата, отче. Но не мога да не се дивя пред чудесата на тази крепост.

— Виждаш ли? За тебе всичко е лесно: Щом сърцето те тегли към книгите, ти можеш да се отдадеш на тях, какъвто и съвет да ти даде царят. А какво да каже той, Симеон? Да речем, че и неговото сърце го влече към книгите. Може ли той да остави всичко и да им посвети живота си? Може ли да махне с ръка и да не приеме пратениците на чужди царе и владетели? Да не бди над воините, които пазят царството? Да не мисли за плодовете на земята, и за изработването на оръжие и за строежа на нови твърдини? — Гласът на монаха беше станал тих и в него се прокрадваше печал, когато си отговори сам: — Не, не може. Той, могъщият владетел, господарят над хиляди човешки души, не е господар сам на себе си…

Те отминаха нататък. Захласнат в чудната, невероятната красота на престолния град, младежът не забеляза, че — кой знае защо — добрият монах до него бе вдигнал власеницата си и сега тя закриваше по-голямата част от лицето му.

А имаше на какво да се диви момчето. Веднага след входа на крепостта се намираха няколко неголеми кръстовидни църкви. Те си приличаха една на друга, а в същото време бяха и безкрайно различни: във всяка строителите бяха вложили нови неща, нови хрумвания на сърцата и творби на ръцете си, които ги правеха една от друга по-дивни, по-смайващи, по-съвършени — ту изящно стройни, ту строги и внушителни, ту примамно красиви, като младежки сън. Някои имаха отвън колонади, от които те изглеждаха по-високи, отколкото бяха в действителност; стените на други бяха изрисувани от майстори шарчии^[2] и представляваха поредица от чудни картини из Светото писание; трети имаха разноцветни мрамори; в четвърти така умело бяха съчетани дърворезби с мед и позлата, че окото се заслепяваше от толкова красота, събрана на едно място; пети…

По-нататък те отминаха покрай един манастир. Но какъв манастир беше това? Нямаше висока стена да го огражда, нито тежка порта, даже малката му църквица едва се забелязваше — тук имаше само дълга редица от килии и обща трапезна стая в единия край.

— Не се чуди — рече монахът. — Божите служители, които живеят тук, служат и на още един бог — книгата. В която и килия да надникнеш, ще видиш човек, надвесен над премъдър ръкопис или сам редящ стройни писмена. Те са забравили дали сега е ден, или нощ, дали навън е знойно лято, или духат зимните хали… — И след малко добави: — На тебе, в когото блика животът, няма ли да ти е жал доброволно да се самопогребеш като тях?

Младежът чу въпроса му, но не отговори — така беше погълнат от картината на Велики Преслав. Поразен и потресен от гледката, той не снемаше очи от разкошните домове на боилите^[3], повечето двукатни и с майсторски изгравирани дървени чардаци, из които шетаха и ситняха с бързи крачки безброй слуги. Държавните сгради, всяка една от които навярно събираше под покрива си повече люде от цялото село Смиловци, го смайваха със своите размери. И Радан гледаше и се питаше дали това е действителност, или сън.

Внезапно монахът го дръпна рязко настрана. Радан политна, но остана на крака. Огледа се и разбра постъпката на своя спътник — край тях в бесен бяг прелетяха двама ездачи. Пяната по конете и прахът по дрехите на ездачите показваха, че идват отдалече и че не са загубили много време в почивки.

— Вестоносци — глухо рече монахът. — Каква ли нова тревожна вест носят на царя?

Младежът проследи с поглед конниците. Те продължиха нагоре по плочника на улицата и спряха пред вратата на вътрешната крепост. Изглежда, че размениха няколко думи със стражниците от кулата, защото обкованата порта след малко се отвори и ги пропусна зад стената.