Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
taliezin (2012)

Издание:

Цончо Родев. Отгласи, 1971

Библиотека „България в образи“. Книги за видни българи № 19.

Редактор: Елка Дочева

Рецензент: проф. Иван Дуйчев

Илюстрации: Иван Кожухаров

Художествено оформление: Мариана Генова

Художествен редактор: Георги Недялков

Технически редактор: Катя Бижева

Коректор: Маргарита Енгьозова

Издателство „Народна Младеж“

История

  1. — Добавяне

Не беше пил, а се чувствуваше опиянен като от младо вино. Пролетният вятър проникваше през порите на кожата и караше кръвта му да се разлудува в жилите. Уханието на пробуждащата се земя го замайваше. Радостният многогласен хор на птичките будеше в душата му смътни видения, в които имаше и светлина, и музика, и възторг, и трепетно очакване…

Яздеше младият багатур[1] Баян, тропотът на неговия кон и на другите петдесет зад него го унасяше със сънната си монотонност, а сърцето му, попило в себе си омаята на тази дивна пролет, едновременно ликуваше празнично и тръпнеше в сладостна отпадналост. В такива часове той забравяше още незарасналата рана на рамото, пътя и целта, кипналата в гърдите си и едва сподавяна гордост от наскоро извоюваната в кървава рат титла — всичко, всичко забравяше. Болест ли беше това или магия? Непознати чародейни билета ли растяха по тази земя — най-китната и най-богатата от всички земи, видени от Баян, — които разтапяха душата му със своя шеметен мирис? Или поредната младост на природата се съюзяваше с младостта на неговите двадесет години, за да превърне вече прославения в битките воин в разнежен юноша? Не намираше отговор на тези въпроси багатурът, но не си ги и задаваше. Приласкан и стоплен от тази неизпитвана досега разнеженост, той доброволно се оставяше да потъва все по-дълбоко в многобагрения вир на новото чувство. И това му стигаше.

Изведнъж дръпна юздата и конят му като че в миг се вкамени. Зад него спряха и другите ездачи. От гората долиташе песен. Тя се издигаше към небето, кристалнобистра като планински поток и ведра като майска утрин, смесваше се с шепота на листата, принуждаваше птичките да млъкнат засрамени и плисваше над земята като химн на слънцето и на живота. Баян слушаше захласнат; той не разбираше думите на песента, но мелодията сякаш повтаряше трепета на собственото му сърце.

После песента рязко секна. Онази, която пееше, беше излязла на пътеката. И го бе видяла.

Баян я погълна с поглед. Девойката беше стройна, с кръшен стан. Гъста руменина бе започнала да залива бялото й лице. Красеше го не коса, а бухнал облак от златни лъчи. А в очите й, гълъбовосини и бездънни, той съзря цялата вселена.

Младият багатур скочи от коня и полека приближи към нея. Момичето не побягна.

— Добър ден, девойко. Не се плаши, не ще ти сторя зло. Само искам да те попитам нещо. Търся моите, ордата на хана. Виждала ли си ги? Минавали ли са тъдява?

Девойката мълчеше. Мълчеше и го гледаше с тези свои големи кротки очи на кошута. Нямаше страх в очите й; от широко отворените зеници бликаше някаква топла светлина, която заслепяваше багатура. Баян никога не разбра, че в него девойката бе видяла оживялата си песен.

Тя поклати глава и изговори нещо на непознат език. Едва сега младежът осъзна, че девойката беше славянка и че не разбираше думите му. На лицето му се разля ласкава усмивка. Той допря пръст до гърдите си и рече:

— Баян.

— Този път тя го разбра. Повтори движението му и произнесе напевно:

— Велемира.

Никога Баян не беше предполагал, че на света може да съществува толкова звучно име. В ушите му то прозвуча като звън на хиляди камбани.

— Търся моите, разбираш ли, моите — продължи младият воин, като си помагаше с ръкомахане. — Ордата на хана. Те са такива като мене — на кон или пешаци, облечени в кожа и желязо, всички с оръжия, а зад тях са жените и рояците дечурлига. Ако си ги видяла, не може да не си ги познала…

Велемира отново поклати глава. Тя не беше разбрала нито думите, нито знаците на младежа, но с прастария си женски усет бе доловила нежността му, стаена отвъд думите и отвъд знаците; открила я бе в топлотата на гласа му, в задъхването му, във възторга, с който я гледаше захласнато. И се усмихна. От тази усмивка багатурът премаля.

На свой ред и Велемира проговори; гласът й му се стори като ромон на гъвкав поток, забързан надолу по камъните на планински връх. Баян не знаеше нито една славянска дума, но — о, чудо! — без мъка разгада словата й. „Ти си ранен — казваше девойката. — Превързан си, но раната ти е подлютена. Кога те раниха? Преди три дни или цяла неделя? Не е отскоро, а виж, кръвта отново е избила и е обагрила лененото платно. Довери се на мен, чужденецо. Аз съм отраснала в тези гори и познавам такива билки, които завчас ще изцерят раната ти. Пък… кой знае? Може да ти дам и такава билка, която да те привърже завинаги към мен…“

Разгада словата й Баян и нито за миг не се поколеба. Той заповяда на людете си да го чакат и, послушал в себе си зов, стар колкото света, протегна отворена десница към девойката. Едва сега видя, че Велемира през цялото време бе държала торбичка с набрани гъби; видя я, когато — последвала същия зов — тя пусна торбичката на земята и доверчиво сложи ръката си в неговата.

Така ръка за ръка, като две деца, тръгнаха те в стария лес. И отново, тържествено ликуващ, гръмна веселият хор на птичките…

… И дълго, дълго ги чакаха петдесетте воини на Баян. Денят превали, отмина и нощта, а двамата още не се връщаха…

 

 

Старият човек не спеше. Затворил очи, обронил глава върху гърдите си, той седеше неподвижно, сякаш животворните лъчи на пролетното слънце го бяха унесли в сладка дрямка, но никой от събраните в кръг старейшини не се излъга — Драгомъж не спеше, а, откъснал се от всички странични смутни и залисии, слушаше, мълчеше и… мислеше.

Събрали се бяха вчера по обед. Старейшините на многобройните родове и колена на овечаните бяха насядали по рогозките и възглавниците, поставени направо върху земята пред колибата на техния княз, после Драгомъж с кратки думи ги подкани да говорят и потъна в привидното си безчувствие. Но те го познаваха (не случайно вече тридесет лета той бе начело на племето) и знаеха, че князът не пропуша нито слово и че мъдростта, натрупана в дългия му живот, през цялото време бушува зад лисия, лъщящ на слънцето лоб и търси, преценява, измерва, решава.

Само три пъти княз Драгомъж бе излязъл от привидното си вцепенение. Най-напред вчера по здрач, когато младият Невул се втурна като луд сред съвета на старейшините и се развика, че българите отвлекли Велемира; той ги видял — Велемира била влязла в гората за гъби, а на връщане те я пресрещнали и макар че девойката викала и се молила… Трепна тогава старият Драгомъж, открехна морни клепки и в ясните му сини очи светна онзи огън, с който преди половин век бе сякъл византийците из проходите на планината. Трепна той, а по-буйните старейшини бяха наскачали и Чеслав, най-буйният от буйните, ги прикани с пламенни думи да тръгнат на бран. Ала Драгомъж, най-немощният от всички, ги бе спрял само с едно вдигане на ръка:

— Седнете! Ние сме се събрали да решим дали да воюваме, а не кога да воюваме. Седнете и продължете!

— Ти сърце нямаш ли? — гневно бе викнал тогава в лицето му Чеслав. — Задигнали са не наръч дърва или добиче, а Велемира, внучката ти!

О, съвсем не беше без сърце старият Драгомъж. И много добре знаеше коя е Велемира и какво е тя за него! Но събра сили и произнесе с външно спокойствие:

— Ние решаваме ориста не на един човек, а на племето. Аз нямам право да запокитя съдбата на всички овечани… дори да е похитена… моя кръв.

Каза го и пак потъна в леденото си безмълвие и никой не усети безмерната мъка, която загнездена в гърдите му, се криеше зад това безмълвие.

Втори път князът се размърда, вечерта, когато няколко млади невести запалиха буен огън сред кръга на старейшините. Стар беше той и кръвта му бе загубила нявгашната си топлина, та стана и се премести зиморничаво до огъня — не искаше да се разсейва от студ и зъзнене. И трети път — тази сутрин. Тогава млад воин от рода на Звиница бе долетял на запенен кон и бе извикал, че българите — цялата им орда — стигнали до Трите могили. Повторно наскачаха старейшините и сложиха тежки длани на мечовете: Трите могили бяха на половин ден път на кон или на ден и половина ход за българите, които се равняваха по кервана с жените и децата си. И пак ги бе възпрял Драгомъж:

— За бран никога не е късно. Седнете и решавайте с ума, не със сърцето!

Отново се бяха подчинили старейшините. Че старецът ги стъписваше не със силата на мишците си, а с разум и далновидност.

… Сега той седеше неподвижно и слушаше разпаленото слово, с което Чеслав ги приканваше на бран срещу българите. „Дано един ден да не изберат Чеслав за княз — мислеше в същото време Драгомъж. — Добър воин е, няма спор. Но е гневлив и буен, склонен първо да действува, после да мисли. Такъв вожд може да спечели славни победи, но да навлече и безброй пакости на племето. Че племе се води не със сприхавост и с необуздана храброст, а с ясен поглед и трезвост…“ Изведнъж старецът се сепна. „Трезвост ли?“, бе помислил той. Всъщност защо в себе си кореше Чеслава? Какво говореше той? Словата му не повтаряха ли по-несдържано само това, което другите бяха изрекли по-кротко преди него? И каква беше тази мъглява съпротива, която Драгомъж усещаше в гърдите си?… Ето, българите бяха разбили в свирепа рат войските на императора Константина, преследвали ги бяха на юг покрай морето, после се бяха извърнали на запад, за да подчинят северните и сега да нахлуят в тяхната, на овечаните, бащина земя… Дали пък правото не беше на страната на Чеслав и на другите старейшини, които съветваха да потърсят помощ от шестте сродни племена на север от Веригава[2] и в битка на живот и смърт да спрат нашественика? Какво беше това нещо, мъничко и неуловимо, което пораждаше несъгласието и колебанието на Драгомъж?

Той се заслуша.

— Българите не идат като приятели — говореше Чеслав, — а като господари, завоювали тази земя, нашата земя, с меча си. Те идат като покорители, за да властвуват над нас и да грабят плодовете на нашия труд. Победата им над византийците ги е накарала да се видят победители и над нас. Но тази земя не е византийска. Тя е на…

Внезапно сърцето на стареца възликува. Да, ето го разковничето! Ето го мъничкото „нещо“! След като го бе търсил цяла нощ, той за един миг го откри в разпаленото слово на Чеслав. „Ех, Велемира, Велемира! — въздъхна той безгласно. — Ако не беше злощастната ти участ!…“

Той се размърда, изправи гръб и отвори очи. Толкова неочаквано беше това негово „пробуждане“, че Чеслав млъкна рязко, а всички старейшини вторачиха погледи в своя княз.

— А откъде си сигурен ти, Чеславе, че българите идат като господари и покорители? — попита сухо старецът, като прекара ръка по лисото си чело.

— Ако не беше така — неволно се заоправдава Чесслав, — те нямаше да водят жените и децата си.

— Господарят не е господар, защото има жена и деца — заядливо го подигра Драгомъж.

— Но те идват със силата на меча и с намерение да останат! — не се предаваше другият.

— Ала срещу кого изтеглиха меч? Срещу нас? Или срещу северците? Не беше ли човек от твоето коляно, който донесе, че северците доброволно са влезли в съгласие с българите?

Объркан и смутен, Чеслав обходи с поглед останалите старейшини, но, като не намери подкрепа, каза предпазливо:

— Съюз пише ли се с върха на меча, княже?

— Да, ако този меч е изтеглен не срещу тебе, а срещу твоя враг. Кого разби българският хан? Нас? Северците? Нищо подобно. Той извърши онова, което ние не успяхме да извършим: разби турмите[3] на Византия, вековния враг на всички славяни. Врагът на врага ни е наш приятел, Чеславе!

— Но той иде, за да остане тук! Иначе нямаше да води челядта си.

— И какво от туй? Земята ни е достатъчно широка, за да изхрани още едно племе. А ако това племе и занапред ще громи врага ни…

— Значи… значи си решил да ни предадеш, княже? Да сложиш сам хомот на вратовете ни!

„Ех, Велемира!“ — отново простена в себе си старецът.

Но гласно каза:

— Не мисля да предавам никого, най-малко вас, овечани. — Той се подпря на тояжката си и бавно се надигна; според стария обичай, това показваше, че съветът привършва. — Важното е да разберем за какво идват българите. Ако идват със зло, ние ще им отвърнем с двойно зло. Но ако носят воля за мир и честен съюз…

 

 

Начело на ордата си по същото време хан Исперих вече навлизаше в земята на овечани. Навлизаше не от север, откъдето бе дошъл Баян със своята петдесетица, а от изток, откъм морето. От там, където остатъците на ромейската войска се бяха спасили с позорно бягство.

И той като своя млад багатур гледаше наоколо и усещаше в гърдите си и лекота, и радост. Но тази радост беше друга, не като Баяновата. При вида на тези тучни пасища и избуяли ниви ханът си мислеше, че може би това е земята, отредена от Тангра, за да покълне в нея семето на Кубрата, корените му да проникнат толкова дълбоко в недрата й, че завинаги да се свържат с нея, а горе да се извиси могъщо дърво с хиляди клонки и плодни пъпки; богата и тлъста беше тази земя и можеше да храни българското племе, дорде има слънце, за да свети на небето. И тази мисъл опиваше него, уморения странник, и го радваше повече от другата мисъл — за победата над Византия и за унизителния договор, който бе наложил на императора… Разнежен беше той, но тази разнеженост беше друга, не като Баяновата. Отдадеше ли й се, той би се хвърлил по очи сред пищната зеленина на ливадите, би заровил ръце в рохката и влажна пръст и би призовал Тангра да не щади милостите си, отредени за българското племе.

Един глас го стресна, пресече мислите му:

— Позволи, ювиги[4] хане!

Извърна се. Беше Кувир, великият боил[5] Кувир от рода Ермиар, кавхан[6] и втори човек в ордата след Испериха. Лицето му, обикновено ведро или войнствено, сега изглеждаше помръкнало от грижа.

— Лоши вести, ювиги — рече Кувир в отговор на мълчаливия въпрос на хана. — По околните хълмове се мяркат войски. Крият се, но нали знаеш: тук издайнически блесне шлем, там щръкне и се сниши копие… Пък и съгледниците донасят: славяните са се пръснали в околността, дебнат всяка наша крачка и само чакат знак да нападнат.

Исперих дръпна поводите, спря и впи остър поглед в околните височини. Да, Кувир говореше истината — горе се спотайваха воини, готови всеки миг да полетят в напад. Очите на хана не изразиха нито тревога, нито униние; колкото и да е странно, след като видяха славяните, в тях проблесна доволство. Великият боил забеляза този блясък в Испериховите очи и се изненада. На какво се радваше ханът? Не беше открил засадата? Беше я подценил? Или вече в главата му се бе родил план за поразяване на засадниците?

— Северците ни предупредиха — продължи кавханът. — Овечани били люде вироглави и несговорчиви. При тях първо говорел мечът, че тогава езикът…

Кувир не се бе излъгал — ханът наистина се радваше. Сега Исперих кимна и каза кратко:

— Хубаво!

— Прощавай, ювиги — смаяно рече кавханът, — но не виждам защо казваш „хубаво“. Според мен, тази дума тук не приляга…

— Казвам я не за нас, а за овечаните, Кувир. Виж колко умела е засадата им! Как само ни дебнат да влезем в нея!

— В тази клопка, която ти толкова хвалиш, може да загубим главите си, ювиги!

— Казвам „хубаво“ не само за овечаните, но и за нас, кавхане!

— Може би вече си видял и слабостта им? — с надежда попита великият боил, но ханът поклати глава:

— Тази земя ще стане земя на българите, Кувир. Но тя е много голяма за българите. Ако останем сами, тук ще сме като в пустиня. Но ние няма да бъдем сами, с нас ще бъдат и онези, които я владеят сега. А щом сме обречени да живеем заедно, аз не бих се радвал, ако те са с хилави мишци и баби по дух.

— И затова ли толкова хвалиш засадата им? — продължи да се удивява кавханът.

— Затова! И защото утре, когато враг посегне към тази земя, те не ще стоят със скръстени ръце и да молят закрила от боговете си, а ще се бият с храброст и умение.

— А ще дочакаме ли да ги хвалим и в битките, ювиги — каза с тревога и съмнение Кувир, — щом първо ние ще изпитаме вещината им на собствените си вратове?

Хан Исперих дълго размисля върху думите му, после запита:

— А ти сам какво ще речеш?

Другият отново огледа околните хълмове, смръщи вежди и отговори:

— Те са струпали силите си в отделни гнезда… Ще река: да раздадем оръжие на жените — няма да им е за пръв път! — за да охраняват гърба ни, а ние да стоварим поред силата си върху гнездата. Когато са група по група, няма дори да ги бием, а просто ще ги прегазим!

Планът беше добър. Опитен воин, преминал през десетки малки и големи битки, Кувир от рода Ермиар бе открил най-сигурния път към успеха. Но за негова изненада ханът отново поклати глава.

— Не си съгласен с мене? — възкликна великият боил.

— Съветът ти е умен, не отричам. Обаче има една слабост — ти си се постарал да видиш само днешния ден, Кувир, не и утрешния.

— Не те разбирам, ювиги.

— Планът ти е добър за скитници, които днес са тук, победят в едно сражение и награбят каквото могат, а утре — където вятърът ги отвее. Не те коря: много дълго сме били скитници ние, за да можем ей така, за едно мигновение, да престанем да мислим като скитници. — Този път Исперих замълча, но и кавханът не се възползува от мълчанието, за да му възрази. — Представи си, кавхане, че си построил хубав дом за себе си и челядта си. Е, кажи, ще бъдеш ли толкова глупав, че да подпалиш от четирите краища земята около дома си?

— Пак не разбирам — призна объркано Кувир.

— А то е съвсем просто. Казах ти преди малко, че искам тази земя да стане земя на българите. Ето, ние сме вече върху нея. Но ако започнем живота си тук с кърви и погроми, ние ще се обречем на вечни битки с другите люде върху същата земя. И ще заприличаме на такъв стопанин, който подпалва тревата и дърветата около дома си.

— И какво ще заповядаш, ювиги?

Ханът можеше да му каже много неща. Например можеше да му отговори, че в случай на опасност той ще съумее така да поведе ордата, че да я запази невредима. Или да му обясни, че той, отдавна изучавал живота, нравите и бранните обичаи на славяните, не се плашеше от тази засада, защото виждаше, че тя целеше да узнае техните, на българите, намерения, а не внезапното им унищожаване; това проличаваше от самото обстоятелство, че я бяха открили — когато искаха, славяните умееха да се превърнат в невидими. Още много неща можеше да каже Исперих, но се въздържа.

И като махна неопределено с ръка, смушка коня си и продължи нататък.

 

 

Привечер, когато полегналото на запад слънце вече сипеше позлата по върховете на дърветата, челните редици на ордата излязоха на една широка поляна. В дъното, където, опряла страна о вековната гора, поляната се свеждаше над някаква пенлива рекичка, личаха ниските, вкопани в земята колиби на някакво славянско селище; край него се суетяха една-две дузини люде — първите люде, които срещаха в земята на овечаните. Исперих дръпна поводите. Зад него, подобно на отмираща вълна, спря и цялата орда.

Отсреща, в селището на славяните, се надигна някакъв старец. Беше техният княз — това се разбираше от достолепието на осанката му и от почитта, която другите му отдаваха. Старецът изправи кокалестите си рамене, взе тоягата си и бавно, без сянка на страх или смущение, тръгна срещу новодошлите. Придружи го само един тридесетинагодишен мъж в бранни дрехи, но без оръжие, който вървеше на две крачки зад стареца. Те извървяха до средата на поляната и спряха. Исперих едва сега забеляза, че там имаше дълга, набързо скована маса; по-скоро бяха няколко кола, забити в земята, със заковани върху тях лошо одялани дъски. На дъските се виждаха някакви предмети, но не можеха да се различат добре отдалече.

Старецът чакаше. Схванал подканата му, Исперих слезе от коня, свали меча, окачи го на седлото и с твърди крачки тръгна през поляната. Искаше му се да бъде сам но Кувир и още неколцина боили не отгатнаха желанието му и го придружиха на почетно разстояние; за разлика от него те не оставиха оръжието си. Ханът извървя своята половина от пътя и застана от другата страна на масата, точно срещу стареца. И погледите им се срещнаха, сблъскаха се, но никой не отстъпи. Стояха един срещу друг двамата мъже, мълчаха и се изучаваха.

По това време хан Исперих беше четиридесет и две годишен, ала постоянният живот на открито, бранните упражнения и отвращението му към разкоша бяха запазили твърдостта и младежката гъвкавост на снагата му. Не висок, но строен, с гърди, които издуваха ризницата, и с плещи, способни сякаш да издържат тежестта на небето, той изглеждаше едновременно подвижен като момък и непоклатим като канара. Шлемът покриваше косите му и не позволяваше да се види дали са посребрени от годините, но лицето му — открито и честно — беше по-старо и от снагата, и от същинската му възраст: с мустаци и бръсната брада, с дълбока бръчка между веждите, опалено от ветровете и слънцето, с отдавна загубена свежест на кожата, то изглеждаше захабено и по старчески мъдро; повече лице на мъдрец, отколкото на воин. Човекът от другата страна на масата го превишаваше по възраст може би с половин столетие, а по ръст — почти с цяла педя. Сух и костелив, с плешиво чело над двете бели стрехи на веждите, с немощ, която проличаваше под дългата му, пристегната с проста връв в кръста, конопена риза, той като че бе събрал цялата своя сила в очите си — сини и студени, решителни и вглъбени, умни и самоуверени.

Пръв наруши мълчанието Исперих.

— Чувал съм за тебе — започна той; в гласа му имаше уважение, но не и угодничество. — Ти си Драгомъж, славният княз на овечани. Прекланям се и пред възрастта ти, и пред признатата ти мъдрост.

Той наистина се поклони пред стареца. В същото време човекът в бранните дрехи заговори полугласно на княза и Исперих се досети — това беше тълмачът[7]. Като го изслуша, Драгомъж кимна едва забележимо; първите думи на неканения гост го бяха задоволили.

— А аз съм Исперих от рода Дуло, хан и вожд на българското племе. — Без да се обръща, ханът показа с ръка зад гърба си, където се бе струпало гъстото множество на ордата. — Чрез моя поклон приеми и почитта на всички, които се повинуват на волята ми.

— За какво си дошъл? — запита старецът, след като прие и повторния му поздрав.

Исперих можеше да хитрува. Ако искаше, той можеше да намери поне десет благовидни — но и неистинни — отговора. Ала Исперих беше воин и се гнусеше от лъжата.

— Дойдох, за да остана — отсече той късо.

— Тогава избирай! — рече повелително князът и му посочи масичката, която ги разделяше.

Върху масичката имаше меч, пита хляб и купчинка пръст. Задачата не затрудни хана. Мечът олицетворяваше насилието, хлябът — богатствата на земята и хората. Исперих направи крачка напред, пресегна и взе в шепите си пръст от купчинката.

— За мен и моето племе избирам земята, княже — каза той тържествено. — Нея ще браним с гърдите и мечовете си, от нея ще се храним, в нея ще полагаме телата си, когато духовете ни се преселят при боговете на племето ни.

Смекчиха се очите на стария Драгомъж. Живял дълго и предълго, срещнал много и различни люде в житейския си друм, той се възхити от честността, прямотата и ранната мъдрост на българина. Но после изведнъж помръкна, свъси бели вежди — жегна го споменът за Велемира.

— Добре говориш, чужденецо — изговори князът, — ала неистинни са словата ти. С избора си ти презря насилието, а всъщност вече го извърши; уж отхвърли богатството ни, а вече посегна на най-свидното от него.

Исперих издържа погледа му спокойно, като човек, който не е гузен и няма от какво да се срамува.

— Неправи са укорите ти, княже Драгомъж. Единственото богатство, на което съм посегнал, е водата, с която напоих людете и животните си!

— А Велемира? — строго попита Драгомъж.

— За пръв път чувам това име.

— Велемира е внучката ми, хане. Вчера един от твоите воини я е похитил.

Българинът се извърна и попита с поглед боилите си. Всички отговориха с вдигане на рамене.

— Заклевам се в боговете на моите деди — произнесе ясно Исперих, — че ти и твоят тълмач сте първите люде, които ордата ми срещна, откакто стъпихме в земята на овечани.

— Лъжата ти е толкова по-страшна — с погнуса рече старецът, — че я казваш с безочливо хладнокръвие. — Той нареди на тълмача: — Повикай Невул!

Тълмачът извика нещо назад и младият Невул дотича при тях. Застана почтително на крачка от княза, но погледите, които хвърляше към българите, съвсем не бяха почтителни.

— Разкажи какво си видял! — заповяда Драгомъж.

И Невул разказа. Късо и ясно, но без да скрива ненавистта си и към похитителя, и към цялото му племе.

— Лош е свидетелят, който е пристрастен, княже — рече ханът, след като го изслуша. — А този младеж е пристрастен и затова изрича неистини.

„Умен и прозорлив! — възхити се в себе си старецът. — Разбира се, че Невул е пристрастен. Вече цяла година ми подшушват разни люде, че се навърта край Велемира… И какво е правил вчера там наоколо, докато Велемира е брала гъби? Да подслушва и дебне една девойка по шубраците — това ли е занятие за мъж?“ Но гласно го защити:

— Може да е пристрастен, но не лъже!

— Преувеличението също е лъжа. Дори е от най-лошите лъжи, понеже носи частица истина. Не повярвах на виковете за помощ и за бясната борба на внучката ти, княже!

Не бе повярвал и Драгомъж. Той познаваше Невул и знаеше, че не Велемира, а която и да е друга жена или девойка от племето само да вдигнеше ръка за помощ, младежът без страх би се хвърлил с голи ръце срещу похитителите, пък били те не пет десетици, а пет хиляди. Ала предпочете да не казва до край мислите си:

— Значи признаваш останалото?

— И него не признавам. Повтарям ти, княже, преди тебе ордата ми не е срещала друг от овечани. Нито мъж, нито жена, нито дете.

— Мога да ви кажа името му — обади се на свой ред Невул. — Похитителят се нарича Баян.

— Баян! — възкликна Исперих, после се обърна и размени няколко думи с боилите. — Кажи, момко, какъв е на вид!

Невул го описа. Нямаше съмнение, ставаше дума именно за Баян.

— Не те излъгах преди малко, княже Драгомъж — каза ханът, след като младежът завърши разказа си. — Баян е българин от ордата ми, но не вървеше заедно с нея. Той получи тежка рана в битката срещу императора Константин и остана да я лекува, а сега е тръгнал насам да ни пресрещне.

— Човек отговаря за, пакостите на детето си и когато то е далеч от него. Такъв е нашият закон, хане.

— Такъв е и нашия закон — призна Исперих. После устните му се свиха в горчива усмивка: — Баян! Младото цвете на войската ми!… На двайсет години той има вече такава бранна слава, княже, каквато веднъж на столетие някой може да достигне. Само преди две недели му дадох багатурско звание! Най-младият багатур на българите… — Исперих разтърси глава и с този жест сякаш прогони и виденията, и разнежването си. — Не слушай тъжните ми размисли, княже. Аз търся дружбата и съюза ви за хилядолетия, а когато гледаш в хоризонта, не трябва да обръщаш внимание на камъчетата под стъпките си. — Ханът пусна пръстта, която още държеше в шепите си, взе от масичката меча и го подхвърли на стареца. Драгомъж го улови във въздуха с неподозирана за възрастта му ловкост. — Вземи! Животът на багатура Баян ти принадлежи!

Развълнуван от словото на българина — също вожд на племе, той най-добре разбра мъката на хана и великата му жертва, — княз Драгомъж понечи да каже нещо, но не успя. Откъм селището се разнесоха нестройни викове и всички — българи и славяни — извърнаха глави нататък. Веднага забелязаха причината за вълнението: откъм север се бяха задали няколко десетици ездачи, а на коня пред онзи, който ги водеше, седеше Велемира… Две различни чувства трепнаха едновременно в старото сърце на Драгомъж; зарадва се той, че видя отново внучката си жива и здрава, но се и смути от ръцете й, които обгръщаха врата на ездача…

Когато конниците видяха своите и хана, те издигнаха гласове за радостни приветствия и препуснаха към тях. Приближиха и спряха, багатурът Баян грижливо спусна девойката на земята и сам скочи от седлото.

— Вържете го! — заповяда Исперих на боилите си.

Макар и неохотно, неколцина се втурнаха и в миг изпълниха повелята му, докато Велемира ги гледаше с очи, изпълнени с ужас.

— Повтарям ти, княже, животът на Баян е в ръцете ти. — Лицето на хана имаше цвета на пепел. — Мимолетна ще бъде дружбата, която започва с обида и недоверие…

Осъзнала онова, което ставаше на поляната, Велемира нададе глух вик и се хвърли в краката на дядо си, като обгърна коленете му.

— Баян е мой мъж! — ридаеше тя умолително. — Разбираш ли, мой мъж! Пред неговите богове и пред нашите ние се заклехме да бъдем навеки заедно. Не посягай на него, татко, или пронижи и мене!…

Смаяни, онемели от почуда и затрогване, всички стояха като окаменели. И най-много от всички — Драгомъж.

— Осъди ги, княже — тихо се обади най-сетне Исперих; тънка усмивка смекчаваше суровите му черти. — Осъди ги… ако можеш…

Тежка въздишка се откъсна от гърдите на стареца. Той полека отстрани внучката си, приближи до младия воин и с меча преряза кожените ивици, които свързваха ръцете му.

— Да бъде ден! — каза той. — Ден първи! Тези млади хора показаха на нас, старците, какво е…

Не довърши. Но всички го разбраха.

И докато Баян и Велемира се хвърлиха в прегръдките си, старият човек запокити меча, извади алена кърпа и я развя над главата си. Околните лесове и шубраци оживяха. Иззад тях се появиха воини, но не посегнаха към оръжията, а с радостни викове се затичаха към събраните в средата на поляната. Натам се втурнаха и българите от ордата, които бяха наблюдавали станалото отдалече.

А в това време старият Драгомъж взе хляба от масичката, разчупи го на много късчета и ги раздаде на Исперих и на другите българи и славяни.

— Да бъде ден първи! — повтори той с треперещ от умиление глас. — Хапнете от хляба на нашата земя и нека това бъде клетвата ни за единство. — Той хвърли бърз поглед към прегърналите се двама млади. — И да гледаме с вяра в идното. Когато едно велико дело започва с любов, пребъдва…

Бележки

[1] Багатур — герой, юнак (прабълг.). Почетно военно звание, давано от хана.

[2] Веригава — старославянското име на Стара планина.

[3] Турма — военна част във виз. войска в състав от 5000 души (1 тема = 2 турми = 10 банди = 50 друнги).

[4] Ювиги — велик, велики (прабълг.).

[5] Боил — най-висша титла у древните българи. Боилите били най-приближените на хана или княза хора и крупни феодални владетели. Делели се на велики и малки и на вътрешни (столични) и външни (провинциални).

[6] Кавхан — висша длъжност у прабългарите, по съвременни понятия отговаря на пръв министър или канцлер.

[7] Тълмач — преводач.

Край
Читателите на „Ден първи“ са прочели и: