Цончо Родев
Едно момче потърси съвет от царя (2)

Пред стените на крепостта

„Ако ли някой селянин, беден странник, дойде отдалеч към крепостните стени на царския двор и ги види, диви се.“

Йоан Екзарх (Х в.)

„Шестоднев“

Когато се посъвзе от първото смайване, младежът огледа по-подробно крепостта пред него. Тя беше почти четвъртита, с прави стени, само източната стена, която опираше о реката, следваше завоя на Тича и затова беше извита, заоблена, издадена навън. Стените на твърдината бяха построени от големи дялани блокове бял камък и бяха високи, невиждано високи — може да имаха осем или десет човешки ръста. На изток тези стени бяха ниско до реката, после се издигаха по стръмнината на югоизточния хълм, вървяха по билото му, достигаха до северния, по-нисък хълм и после се упътваха пак на изток, към равнината покрай коритото на Тича. Няколко обковани с желязо порти отвеждаха към вътрешността на крепостта и при тях, пък и на други места по стената се издигаха високи и яки кули, кръгли или многоъгълни. Изглежда, че горе, върху стените, зад защитните зъбери имаше равна площадка, защото от мястото си Радан забеляза тук-там воини с метални ризници на гърдите и блестящи шлемове на главите, с копие в едната ръка и щит в другата, които бавно крачеха нагоре-надолу, поспираха се между зъберите, за да огледат околността, после пак подемаха разходката си.

От височината, на която се намираше, момъкът можеше да надникне и отвъд крепостната стена. Зад нея, разпилени в прелестен безпорядък, се виждаха малки и големи къщи, просторни сгради, някои от които му приличаха на манастири, други — на големи занаятчийски работилници, църкви издигаха предизвикателно към небето своите високи кубета… А в самата среда се намираше втора, вътрешна крепост, пак бяла и пак с големи стени.^[1] И Радан се досети — навярно там, в нея, живееше царят.

Като си спомни за царя, Радан отново — както много пъти досега — изпита онова неопределено чувство, в което имаше и смут, и боязън, и колебание. Наистина добрият поп Анастасий, от чиито разкази Радан бе научил за Велики Преслав и за царя, много пъти му бе казвал, че Симеон бил достъпен за всеки — не му досаждал който и да е случаен странник, бил той богат болярин или сетен божек от друмищата, не се срамувал той, великият пълководец и мъдрият книжовник, да седне до най-обикновения воин или най-простия селяк и с него да говори като равен с равен. И все пак как щеше да застане пред него шестнайсетлетният момък от загубеното нейде в планината село Смиловци, за да му поиска съвет? Няма ли да се заслепи от блясъка на короната му, или да онемее от досега с неговата мъдрост?

Докато премисляше тези неща, момчето за пръв път забеляза нещо, което досега бе убягнало от погледа му — на два хвърлея място от крепостта се обучаваха воини, може да имаше хиляда и повече души. Те ту се втурваха бежешком в нападение, ту допираха рамена и бавно отстъпваха, ту заставаха неподвижно — предните коленичили и по-задните прави — и тогава копията в ръцете им образуваха непробиваема стена от остриета. Впрочем той и сега нямаше да ги забележи, ако един ездач във великолепно въоръжение (навярно беше някой военачалник) не се бе отделил от групата и не бе препуснал точно към мястото, където до изпуснатата си торбичка седеше Радан. Така целеустремено напредваше ездачът към него, че момчето за момент се уплаши и понечи да хукне по пътя, от който бе дошло. Но тревогата му се оказа напразна. Като го доближи на петдесетина крачки, ездачът свърна наляво и спря при някакъв друг човек, когото Радан едва сега забеляза.

Разговорът между двамата продължи малко. После ездачът извърна коня, пришпори го и се втурна назад към воините. Радан се понадигна и огледа случайния си съсед. Видът на непознатия го успокои — беше около петдесетгодишен, гологлав, с посивели дълги коси и подстригана брада; носеше обикновена власеница, поизбеляла от слънцето, която го издаваше, че беше монах.