Цончо Родев
Едно момче потърси съвет от царя (6)

Съкровищница на мъдрост

„Великият между царете Симеон,

всемогъщият владетел,

като пожела с твърде голям копнеж

да извади наяве мислите, скрити

в дълбочината на многотрудните книги…“

Неизвестен автор (Х в.)

„Похвала на цар Симеон“

Наблизо до църквата, към която се бяха отправили, те срещнаха един болярин и монахът се отдели за минутка и поприказва с него. Ако беше по-наблюдателен, Радан щеше да забележи, че сега монахът за пръв път свали власеницата и разкри лицето си. Щеше да забележи още, че след разговора с него боляринът се позасмя и после забърза към вътрешността на църковния двор. Но цялото внимание на младежа беше погълнато от красотата на божия храм пред него и затова той беше неспособен да види каквото и да е друго. И все пак монахът поясни:

— Това беше хартофилаксът^[1]. Познавам го отдавна.

Радан не го чу. И даде израз на собствените си мисли:

— Гледай, отче. Само този храм да беше, Преслав пак щеше да бъде най-хубавият град на земята!

Те се намираха пред Кръглата или, както я наричаха по онова време, Златната църква, гордостта и на Преслав, и на царя. Сред всичките красоти на престолния град тя беше като скъпоценен бисер между стъклени маниста. От запад, при главния й вход, имаше майсторски уреден двор, ограден с колонаден портик, на който външните стени бяха нагънати и образуваха издадени навън полуцилиндри. В средата на двора се намираше кладенец с хубав каменен стубел. Отправеше ли човек поглед отвъд кладенеца, виждаше величественото лице на църквата: четири мраморни колони поддържаха тавана на притвора; по-горе, сякаш застанали на стража от двете страни на входа, се възправяха две кръгли кули; а между кулите се забелязваше позлатеният купол на храма — така висок изглеждаше той, че сякаш не беше купол, а самата златна основа на господния престол…

Двамата прекосиха притвора и влязоха в същинската част на храма. Тя представляваше един кръг, образуван пак от цилиндрични кухини, съединени чрез плоски зидани подпори. Пред всяка подпора се кипреше по една колона от бял мрамор — кръгъл венец от дванадесет колони. Горе, на втория кат на църквата, друг кръг от стройни колони поддържаше високия купол. Дали височината беше наистина голяма или така го мамеха поставените една над друга колони, но като вдигна глава, на Радан се стори, че куполът се издига чак до небесата.

И всичко в тази църква смайваше и пленяваше погледа: облицовките от мрамор, дърво и мед, украшенията от злато и сребро, многоцветните стъкла на прозорците, гладката мозайка на пода, пищният иконостас, по дървото на който умели ръце бяха изгравирали сцени от Светото писание, кротките образи на светците, които гледаха от иконите…

— Тук душата наистина е по-близо до бога — прошепнаха устните на момчето.

Радан не можа да прецени колко време бяха престояли в църквата. Може да е било миг, може — цяла вечност. Но когато монахът предупредително го побутна по ръката, той трябваше да направи голямо усилие, за да се откъсне от този свят на красота, самовглъбение и духовно пречистване.

Те излязоха от храма, свърнаха покрай него и в двора се озоваха пак при една сграда, която едновременно и приличаше, и не приличаше на манастир. Монахът свойски бутна вратата и двамата влязоха в едно дълго помещение. Едната стена беше цялата покрита със свитъци, книги, обемисти рула, изписани с равни редици букви. От другата страна, близо до прозорците, до малки масички седяха неколцина монаси. Наоколо им — купища от книги, а в ръцете — подострени пачи пера. При влизането на двамата монасите се извърнаха, непонятно защо се позасмяха, после се приведоха пак над ръкописите.

— Виждаш ли, Радане — рече монахът. — Ти, в когото жизнените сокове бликат и преливат, си готов да се откажеш от волния живот на слънце и простор, от безгрижието и младостта, от земните радости. И за какво? За да превиваш гръб до някоя от тези масички, да забравиш кога е ден и кога нощ, с подпухнали от безсъние очи да следваш година след година низите на писмената. Помисли! Тук, пред това, което ще получиш, помисли за другото, което ще жертвуваш.

— Готов съм — тихо, но твърдо заяви младежът.

— Лицето ти ще загуби цвета си, мишците — силата си, гърдите ти ще хлътнат навътре, смехът ще изчезне от твоите устни…

— Готов съм — повтори Радан.

Монахът посегна към полиците по стените и взе напосоки един ръкопис. Разгъна го — беше стихотворна реч.

— Погледни. Това е „Проглас към Евангелието“. Като го разглеждаш, стотина стиха са всичко на всичко. А знаеш ли колко лета епископ Константин^[2] е свеждал чело над този „Проглас“, докато скрепи мислите си върху пергамента?

— Готов съм — за трети път произнесе Радан. После взе ръкописа от ръката на монаха, разтвори го и погледът му се хлъзна по редовете. — Отче, послушай, отче! — извика той възбудено. И с лекота, която смая и спътника му, и другите монаси, зачете:

Както без светлина не ще има радост

за окото, което вижда цялото божие творение,

но всичко е ни хубаво, ни видимо,

така и всяка безкнижна душа

 

не вижда добре божия закон,

писания, духовния закон,

закона, който открива божия рай.

Защото кой слух, който не чува тътена

на гръмотевицата, може да се бои от бога?

А как ноздрите, които не миришат цвета,

ще разберат божието чудо?

А устата, която не чувствува сладкото,

прави човека като камък.

А повече от това безкнижната душа

мъртва се явява у хората.

Ех, отче. Не ме плаши бъдното, което ми вещаеш. Нека целият ми живот между четирите стени да премине, но да напиша и аз редове като тези. Пък тогава с мир и радост ще се представя пред всевишния.

Думите му бяха изпратени с мълчание. Нито спътникът му, нито другите монаси край масичките можаха да нарушат тишината. Те само го гледаха и в очите им имаше безкрайно умиление.

Радан не ги забеляза. Той четеше нататък и безмълвно движеше устни. Само по едно време вдигна пак очи и рече:

— Слушай какво казват писмената:

Голи са без книги всички народи,

не можейки да се борят без оръжие

с противника на нашите души

ти готови за плена на вечната мъка.

А вие, народи, които не обичате врага

и мислите да се борите много с него,

отворете прилежно дверите на ума,

като сте приели сега здравото оръжие,

което коват книгите господни…

Тези слова аз никога не ще забравя, отче. Тях аз ще изпиша с огнени букви в сърцето си и с техния пламък ще премина през всичките изпитания, които ти ми изреди.

— Твоя воля — кимна монахът. — Мъчеше се да се сдържи, пък се виждаше, че е развълнуван. — Щом толкова любиш мъдростта и книгата, щом заради тях си готов да се откажеш от всички земни радости, тогава да вървим. Ти имаш право да поискаш съвет от царя.