Никол Джордан
Прокуденият (16)

15

След няколко часа Кейтлин събираше малкото багаж, който си бяха донесли. Джейк и приятелят му Уолф Лоуган бяха излезли, без да й кажат къде отиват.

Този път Кейтлин почти не се уплаши от появата на Уолф, защото той почука и изчака да чуе отговора й, преди да влезе. Освен това тя вече беше прилично облечена, но въпреки това срещата й насаме с индианец от племето чейени в тази тясна стаичка я караше да се чувства неловко. Уолф изглеждаше като истински дивак с този тъмен цвят на лицето, с черните очи и коси, нищо, че носеше дрехи на бял работник: кожен елек, памучна риза и син панталон.

— Къде е Джейк? — попита нервно тя, докато индианецът нареждаше нещата си.

— Оправя конете — като забеляза как тя се оглежда скришом, Уолф се усмихна иронично. — Не се страхувайте, че ще се нахвърля върху вас и ще ви скалпирам, мисис Хъгс. Може да не ми личи, но аз познавам навиците на белите и маниерите ми по нищо не отстъпват на техните.

Кейтлин се изчерви засрамено.

— Простете. Не познавам много…

— Индианци? Това е характерно за повечето бели.

Тя се покашля.

— Искам да ви благодаря, че ни предоставихте колибата си, мистър Лоуган.

— Наричайте ме Уолф. Джейк е мой добър приятел, почти част от семейството. Неговият брат беше женен за моята полусестра.

— Слоан Макорд?

— Да. Запозна се със сестра ми Спящата кошута, докато тя водеше моето домакинство. Доведох я в колибата си, за да я измъкна от резервата, където правителството държи последните остатъци от чейените — иронията в гласа на Уолф беше режеща. — Не вярвах, че ще умре от ръката на бял мъж.

Той впи очи в лицето на Кейтлин. Ако можеше да се вярва на слуховете, баща й лично бе убил индианската жена на Слоан. Дали Уолф я обвиняваше за смъртта на сестра си?

— Ужасно съжалявам…

Той стисна зъби и продължи да разопакова нещата си. Кейтлин се наведе над леглото и затвори чантата си. Внезапно й хрумна, че Уолф я наричаше с новото й фамилно име.

— Значи Джейк ви е разказвал за мен…

— Да. От четири години не е престанал да говори за вас. Започна, когато лежеше в треска.

Кейтлин се обърна учудено.

— Значи вие сте човекът, който му е спасил живота?

Постепенно започваше да разбира връзката между двамата мъже.

— Извадих от ребрата на Джейк куршумите на брат ви и за малко да го уморя — Уолф отново я погледна пронизващо. — Той каза, че вие не му вярвате, дето брат ви е стрелял пръв.

— Аз… не знаех в какво да вярвам — отговори смутено тя. Разговорът вземаше неприятен обрат. — Джейк изчезна, без да ми обясни какво е станало. Имаше свидетели…

Уолф изхъмка иронично. Кейтлин усещаше безмълвната му критика съвсем ясно. По-добре направо да я бе нарекъл предателка. Не можеше да му се сърди. Днес знаеше, че е трябвало повече да вярва на мъжа, когото обичаше.

— Какво мислите днес? — попита след малко Уолф.

Мисълта за брат й я натъжи.

— Вярвам, че Джейк е стрелял при самоотбрана. Защото е нямал друг избор.

Коравото лице на Уолф се отпусна, той кимна одобрително.

— Баща ви му е сторил голямо зло — продължи той.

— Вие явно знаете много за Джейк.

— Продължихме да поддържаме връзка.

— След като се възстанови от раните, така ли?

— Да, и по-късно.

— Мислех, че Джейк веднага е потеглил към Ню Мексико.

— Точно така.

— Разказвал ли ви е с какво се е занимавал през последните години?

Уолф вдигна рамене.

— Джейк не говори много за себе си. Сигурно иска просто да забрави тази част от живота си.

Очевидно Уолф знаеше за Джейк повече от нея и това беше отчасти по нейна вина. Досега почти не му беше задавала въпроси за миналото. Честно казано, не искаше да знае нищо за живота му на престъпник.

— Знаете ли как е живял след това?

— Доста зле.

— Той ми разказа, че станал… стрелец.

— Правилно. Има точно око. Трябвало е да стреля точно, за да се отърве от ловците на глави. Или той, или те.

Кейтлин прехапа устни.

— Той не е невинно ангелче. Нали видях обявите.

Уолф кимна.

— Попаднал е в лоша компания. Влязъл е в престъпна банда.

— Никой не го е принудил. Направил го е доброволно.

— Сигурно сте права. Но на ваше място не бих бързал с присъдата. Не знаете какво означава да бягаш. Да живееш от ден за ден.

— Не зная… — призна тихо тя.

— Освен това не бива да забравяме, че Джейк е разбрал грешката си и се е разкаял. Само след няколко месеца е напуснал бандата Долби.

Погледът на Кейтлин помрачня. Не можеше да се примири, че той помогна на бившия си съучастник да избяга.

— Откъде знаете, че се разкайва?

— Наречете го инстинкт. Във всеки случай аз вярвам на това, което виждам. Миналата година бях при Джейк в Ню Мексико. Отидох да му кажа, че баща му е мъртъв — Уолф я пронизваше с поглед. — Знаете ли с какво се занимаваше, като го намерих? Четеше законите.

— Какво? Защо?

— Търсеше начин да докаже, че не е виновен за смъртта на брат ви. Мислите ли, че ако беше виновен, щеше да се занимава с правната страна на въпроса?

Кейтлин поклати глава. Не можеше да си представи Джейк наведен над дебели книги със закони и наредби. После си спомни книгите на писалището в кабинета на Слоан. Какво още премълчаваше Джейк пред нея? Защо тя не го разпитваше?

— Джейк се опитва да промени живота си, мисис Хъгс.

— Моля, наричайте ме Кейтлин — отвърна разсеяно тя.

— Добре, Кейтлин. Ще ви кажа още само едно нещо. Дайте му шанс да ви докаже, че е невинен.

— Но… не става дума за това.

— Наистина ли? Защо имам чувството, че не искате да се освободите от миналото му?

Да, Уолф беше прав.

— Може би… не съм сигурна, че Джейк ще се справи. Самият той забелязва, че никак не е лесно да оставиш миналото зад гърба си.

— Но поне се опитва.

След като Кейтлин не отговори, Уолф продължи:

— Бихте ли дошли с Джейк в планината, ако беше лош човек?

Тя избягна острия му поглед.

— Не — Джейк не беше лош човек, тя знаеше това. Беше вършил лоши неща — или защото е бил принуден, или от младежка глупост, но имаше добро сърце. Тя беше готова дори да признае, че е преувеличавала грешките му. Сигурно от чувство за самозащита. Дали не преувеличаваше и възможните опасности?

— Вие го обичате, нали?

Кейтлин кимна. Седмицата в планината й доказа, че е безнадеждно влюбена в него. Сега обаче трябваше да вземе решение.

— Останах с впечатление, че и той ви обича — размишляваше на глас Уолф. — Не разбирам къде е проблемът.

— Аз… имам син. Не мога да позволя детето ми да живее с един… престъпник.

— Аха… — промърмори замислено Уолф. — Доколкото познавам Джейк, той няма да се откаже толкова лесно. Понякога го оприличавам на вълк. Вълкът има само една партньорка. За цял живот. Джейк е убеден, че вие сте жената на живота му.

Влизането на Джейк спести на Кейтлин неудобството да отговори. Тя се наведе отново над чантата си, за да скрие зачервеното си лице. Очевидно учуден от тишината, Джейк премести поглед от единия към другия.

За облекчение на Кейтлин Уолф го попита оседлани ли са конете.

Малко по-късно, когато Уолф Лоуган излезе от колибата, за да ги изпрати, Кейтлин отново се почувства неловко. Индианецът улови двете й ръце в своите едри лапи и я изгледа с лъскавите си черни очи.

— Чейените имат една поговорка — рече тихо той. — Само когато разбереш сърцето си, ще намериш истински мир.

Кейтлин го погледна в очите, уловена от хипнотичния му поглед. После се усмихна колебливо и се качи на коня.

— Какво означаваха тези думи? — попита Джейк, докато яздеха по тясната пътека, извеждаща от долината.

— О, нищо… — промърмори Кейтлин, надявайки се той да не настоява.

По време на дългата езда по стръмни пътеки Джейк остана мълчалив и замислен. Не спомена с нито една дума предстоящото заминаване на Кейтлин, макар да не мислеше за нищо друго.

Последната седмица му показа съвсем ясно онова, което знаеше отдавна: че той принадлежи на Кейтлин, а тя принадлежи на него. Тя беше всичко, което той искаше, от което се нуждаеше — той, който никога не беше изпитвал нужда от близък човек, преди да срещне тази жена. Кет му даде отново мечти и надежди. Когато я държеше в прегръдките си, можеше да прогони празнотата, в която душата му се задушаваше.

Само Кейтлин имаше право да реши ще остане ли с него или не. Той искаше да й покаже, че без него животът й ще е непълен, както неговият живот беше празен и безутешен без нея. Кет трябваше да остане при него просто защото нямаше друга възможност. Защото без нея сърцето му щеше да се втвърди и тогава…

Едва когато почти бяха стигнали ранчото Кингсли, той й зададе въпроса, който от много дни пареше в сърцето му.

— Кога най-сетне ще сложиш край на мъченията ми, Кет? Кога ще ми кажеш по кой път ще поемеш?

Кейтлин смръщи чело.

— Още не съм решила. Аз… не знам дали мога да се омъжа за теб, Джейк. Но… със сигурност няма да напусна Колорадо още днес.

Усмивка огря лицето му, толкова сияеща, че сякаш слънцето бе пробило тъмните облаци. Той нададе ликуващ вик и подплаши конете. После се наведе, грабна я, свали я от седлото, сложи я пред себе си и покри лицето й със страстни целувки.

— Стига, Джейк! — извика Кейтлин, когато най-сетне успя да се освободи. — Пусни ме!

Все още сияещ от щастие, той я сложи отново на коня й. После пришпори жребеца си, размаха шапката си и направи няколко обиколки около нея, надавайки диви индиански викове. Клатейки глава, Кейтлин му заповяда да се държи като възрастен мъж, защото може да промени решението си.

Все още не се беше успокоила след страстните му целувки, когато действителността ги настигна.

Патрул, състоящ се от четирима мъже, отговарящи за спазването на примирието, препусна към тях. Джейк моментално стана сериозен.

— Случило ли се е нещо, Рой? — попита той. От бдителния му поглед не бе убягнало, че и четиримата са въоръжени до зъби.

— Миналата нощ някой е застрелял половин дузина от угоените волове на Лий. Търсим извършителите. Следите водят в тази посока. Срещнахте ли някого в планините?

— Никого — Джейк огледа Лий Ходжкис, който го наблюдаваше враждебно. Очевидно не беше забравил случилото се по време на празненството по случай Деня на независимостта, когато беше имал неблагоразумието да предизвика скандално известния стрелец Джейк Макорд.

Каубоите не смееха да го погледнат.

— Ето какво се случва, когато се забъркаш с вонящи овчари — изръмжа вбесено Ходжкис.

Двамата овчари от патрула моментално застанаха нащрек.

— Кого наричаш вонящ? — попита предизвикателно единият.

Преди духовете да се разгорещят, се намеси Рой.

— Успокойте се, хора. Лий е ядосан, че му утрепаха воловете, това е разбираемо. Но нищо чудно да го е направил говедовъд, който иска враждата да пламне отново. Трябва да проведем щателно разследване — той се обърна отново към Джейк. — Имаме нужда от добър стрелец. Ако имаш време, разбира се.

Джейк се извърна към Кейтлин, която наблюдаваше сцената със сериозно лице и стиснати устни, и съжалително поклати глава. Обясни, че в момента има друго задължения и им пожела късмет в търсенето.

Двамата с Кейтлин продължиха пътя си. Когато стигнаха до ранчото Кингсли, настроението им беше паднало под нулата. Магията беше отлетяла. Светът на враждите и насилието разруши мечтата им.

Кейтлин спря коня си пред верандата. В същия момент вратата на кухнята се отвори и на прага застана закръглена сивокоса жена.

— Крайно време беше да се прибереш вкъщи — изрече укорително тя, бършейки ръце в престилката си.

Кейтлин извика смаяно.

— Лельо Уини? Какво правиш тук, за бога!

— Пристигнах вчера с влака. От Денвър до тук трябваше да пътувам съвсем сама. Къде беше, мадам?

Кейтлин не обърна внимание на укора. Сърцето й се сгърчи от страх.

— Мили боже, да не се е случило нещо с Райън?

— Не, разбира се. Момчето си е добре. Играе си в къщата.

— Какво? Защо си го довела тук? — Кейтлин забързано скочи от коня. Трябваше веднага да види сина си. — Не получи ли телеграмата ми?

— Малкият настояваше да види майка си. Според мен това е много по-важно от вашата глупава гранична война.

— О, лельо Уини… — Кейтлин изкачи стъпалата на един дъх. — Казах ти, че тук е много опасно!

— Я как сърдечно ме посрещаш, мен, която предприех толкова дълго пътуване само за да те видя.

Кейтлин изпрати безмълвна молитва към небето. Своенравната й леля бе пренебрегнала телеграмата, в която изрично я молеше да не довежда Райън в Колорадо при никакви обстоятелства. Уини се различаваше от починалия си брат като слънцето от луната, но беше същата дебелоглавка като него.

— Извинявай — поправи се бързо Кейтлин. — Разбира се, ти си добре дошла в ранчото. Работата е там…

Докато говореше, от къщата изскочи чернокосо хлапе и се втурна към нея.

— Мамо, мамо!

— Райън, внимавай! Стълбите! — Кейтлин пресрещна малкия, вдигна го на ръце и го притисна до гърдите си. Райън я прегърна устремно и обсипа лицето й с влажни целувки. Кейтлин посрещна нежностите му, като се смееше и плачеше едновременно.

— Къде беше толкова дълго, мамо? Липсваше ми.

— О, миличкият ми, и ти ми липсваше! Толкова много ми липсваше…

— Ето кой бил мъжът — промърмори като на себе си леля Уини.

Кейтлин се обърна стреснато и видя, че старата дама оглежда Джейк без всякакво стеснение. В сърцето й се промъкна смразяващ страх. Съвсем бе забравила Джейк. Ето че настъпи ситуацията, от която се страхуваше най-много.

— Ела, миличък — прошепна тя. — Да влезем вътре.

Вече беше на прага на кухнята, когато дълбокият глас на Джейк я спря.

— Няма ли да ме представиш, Кет?

Кейтлин спря като вцепенена, сърцето й заби лудо. Обърна се колебливо, неспособна да скрие страха си.

— Ами… това е леля ми Уинифред Тръскот. Лельо Уини… Джейк Макорд.

Джейк вдигна ръка към шапката си и устреми поглед към момчето.

— А това дете е синът ти — рече тихо той.

Райън го посочи с пръст и попита любопитно:

— Ти каубой ли си?

Джейк пристъпи към него с принудена усмивка.

— Разбира се. Здравей, приятелче.

Той се наведе да подаде ръка на момченцето и изведнъж замръзна на мястото си. Малкият му се усмихна и на бузките му се появиха две прелестни трапчинки. Но не те, а очите на детето му отнеха гласа.

Джейк гледаше невярващо две сияещи детски очи, яснозелени като неговите.