Барбара Тейлър Брадфорд
Винаги на върха (46)

Епилог

„Всеки сам е автор на живота си… Няма как да обвиняваме друг и няма кой друг да приеме почестите й славата.“

Пол Макгил в „Изключителна жена“

Двамата седяха на скалите на върха на света.

Беше прекрасен съботен следобед в края на септември. Окъпаното в слънце небе имаше цвят на великденче, а суровите хълмове под тях изглеждаха развеселени под пурпурните пелени от пирен. Някъде в далечината се чуваше плискащата се вода на поточе, което скачаше сред скалистите чукари, а в прозрачния въздух се носеше уханието на пирен, орлова папрат и боровинки.

Седяха мълчаливо, всеки потънал в мислите си, доволни, че са заедно, че са тук, че наоколо е толкова спокойно.

Шейн изведнъж прегърна Пола и я притисна към себе си.

— Прекрасно е, че съм у дома, с тебе — каза той. — Чувствам се загубен, когато сме разделени.

Тя се обърна към него и му се усмихна.

— Аз се чувствам по същия начин.

— Радвам се, че дойдохме днес на хълмовете — продължи Шейн. — В целия свят няма по-красиво място от това.

— Хълмовете на баба — каза Пола. — Тя също ги обичаше.

— Особено тези, на върха на света.

— Веднъж баба каза, че тайната на живота е да устояваш — каза тихо Пола и го погледна шеговито. — Аз се надявам, че ще устоя.

— Разбира се, че ще устоиш, скъпа. Ти вече устоя. Нещо повече, ти всъщност се наложи. Тя щеше много да се гордее с теб. Ема винаги искаше ти да си на върха. И ти си там.

— Ти си пристрастен.

— Да, така е. Но от това твърдението ми не губи силата си.

— За малко не загубих „Харт“, Шейн — промълви Пола.

— Но все пак не го загуби. И това е важното, Пола.

Той скочи от скалите, хвана я за ръцете и й помогна да се изправи.

— Хайде да се връщаме. Обещах на Патрик и на Линет, че ще пием чай в детската стая.

Тръгнаха през пирена към колата, която бяха оставили на черния път. Пола крадешком му хвърли поглед, изпълнен с обич, чувстваше се успокоена и щастлива, че се върнал от Австралия. Беше пристигнал в Йоркшир снощи и оттогава не спираше да говори за плановете си как ще възстанови хотел „Сидни О’Нийл“. Пола внезапно спря.

Шейн също спря и извърна глава да я погледне.

— Какво има? — попита той. — Нещо лошо ли?

— Надявам се, че не — отвърна тя и се разсмя. Очите светеха от щастие. — От снощи искам да ти кажа, но ти все не ми даваш възможност…

— Какво да ми кажеш? — попита той.

Тя се облегна на него и вдигна очи към лицето му, което познаваше и обичаше, откакто се помнеше.

— Ще си имаме бебе. Бременна съм в третия месец.

Той я притегли към себе си и я прегърна.

— Това е най-прекрасният подарък за добре дошъл, който съм получавал — каза Шейн, като се усмихна.

И продължи да се усмихва през целия път до Пенистоун Ройъл.