Барбара Тейлър Брадфорд
Винаги на върха (24)

23.

Той веднага я забеляза.

Тя стоеше в дъното на гостната до френските прозорци, през които се излизаше на терасата, и говореше с американския банкер Елуин Соръл, съпруг на Сюзан.

Той се поколеба за миг на вратата, преди да влезе, като внимателно я наблюдаваше. Лицето й, в сянка, бе обърнато в профил и това го затрудняваше да прецени дали е красива или не.

В този момент Сюзан го забеляза, запъти се да го поздрави и както често биваше в миналото, той и сега си каза, че е много хубава. Червеникавата й коса като кехлибарено сияние обгръщаше красивото й, спокойно лице, а очите й тази вечер бяха ясносини, бликащи от смях.

— Джони, скъпи — възкликна Сюзан, приближавайки се към него. — Тъкмо се чудех къде си.

Тя вдигна лицето си за целувка. Той я целуна по бузата бързо, съвсем формално, но доста интимно й стисна ръката и поясни:

— Закъснях само няколко минути — после сниши глас, прошепвайки: — Няма ли как да се видим някой следобед в апартамента? Или в кабинета ми? Там никой няма да ни безпокои. Много ми липсваш.

Сюзан бързо поклати глава, огледа стаята и леко се усмихна.

— Не смея — промълви тя, като отново спря погледа си на него. Хвана го под ръка, засмя се весело и продължи с естествен глас: — Между другото, Джонатан, забравих да ти кажа, че вдругиден заминаваме с Елуин за Сан Франциско. За два месеца. Това е причината за днешното събиране. Нещо като прощална вечеря с любими приятели.

— Ще липсваш на всички ни — заяви Джонатан в отговор на подадената реплика, съзнавайки, че някои от гостите гледат към тях.

Един от прислужниците китайци се приближи до него с поднос с шампанско, той взе една чаша, благодари тихо и се обърна към Сюзан.

— Наздраве — каза Джонатан и отпи. — Разкажи ми сега за тайнствената дама. Онази там, която говори с Елуин до прозореца, нали е тя?

— Да, но не мога да ти кажа кой знае какво, защото не я познавам добре. Виждала съм я само веднъж, миналата седмица в дома на Бетси Андроти. Веднага ми направи силно впечатление. Изключително привлекателна е, очарователна, добре облечена и интелигентна. И, естествено, веднага си помислих за теб.

— Когато ми се обади по телефона, употреби думата „съвършена“.

— Мисля, че наистина е съвършена. Във всеки случай за теб. Има нещо у нея, което много ще ти допадне. — Сюзан замълча и изпитателно го погледна. — Познавам те много добре, нали знаеш, Джони.

Устните му трепнаха от прикрит смях, когато попита:

— Бетси нищо ли не ти каза за нея?

— Бетси също не я познава. Тя дойде на вечерята с някакъв банкер. Мисля, че е германец. А той, изглежда, се е запознал с нея миналото лято в Южна франция. Или в Сардиния? О, божичко, не съм сигурна.

— Значи тя наистина е забулена в тайнственост, така ли?

— Така изглежда — засмя се Сюзан. — От друга страна е много забавно, нали всеки непознат, влязъл в нашия малък затворен кръг, винаги предизвиква голямо любопитство, не си ли съгласен? — Тя го погледна загадъчно и без да му даде възможност да отговори, продължи: — Свободните мъже сигурно ще проявят интерес към нея. Затова исках да я осигури тази вечер. За моя любим Джони.

— Колко си предвидлива — изгледа я замислено той, после тихо каза. — Аз обаче предпочитам теб.

— Но аз съм омъжена, Джони — отвърна веднага тя и гласът й прозвуча тихо като неговия. — За Елуин, и винаги ще бъда омъжена за него.

— Не ти предлагам брачна, а само сексуална връзка, скъпа.

Развеселена от отговора му, тя направи гримаса, но не каза нищо.

— Все пак какво прави тайнствената дама в Хонконг? — продължи Джонатан — Обикаля туристическите обекти?

— В момента живее тук. Каза ми, че е отворила малък магазин за антикварни предмети и галерия на „Холивуд Роуд“.

— А, така ли! — наостри уши той и погледна внимателно Сюзан. — Какви антикварни предмети?

— Мисля, че от нефрит. Останах с впечатление, че разбира от тези неща. Това е другата причина, заради която според мен двамата ще си допаднете. Затова ела, скъпи, стига вече сме висели на вратата. В края на краищата нали затова я поканих на тази вечеря. Заради тебе. Преди някой друг ловък кавалер да й замае главата и да я грабне…

— Да вървим — отвърна той и тръгна след домакинята, негова бивша любовница, към другия край на гостната.

Лицето на Елуин Соръл светна, като видя Джонатан. Двамата бяха добри приятели и Джонатан беше убеден, че на американеца и през ум не му е минавало, че неговият приятел може да се занася с жена му.

След като мъжете се поздравиха сърдечно, Сюзан каза:

— Арабела, искам да ти представя Джонатан Ейнзли. Джонатан, това е Арабела Сътън.

— Здравейте — каза Арабела и протегна ръка. — Много се радвам да се запознаем.

Той пое ръката й, стисна я и полуусмихнат отговори:

— За мен също е голямо удоволствие, Арабела. — После замълча и добави: — Вие сте англичанка.

— Да.

Двамата се изгледаха — всеки искаше да прецени колко струва другият.

Косата й, с цвят на позлатено сребро, разделена на прав път, беше съвършено права, плавно се спускаше около лицето, по врата й и стигаше под раменете. Лицето й с ясно оформени черти беше много бледо, без никакъв цвят на бузите, сякаш бе от алабастър. Имаше тесен нос, високи скули и закръглена брадичка с трапчинка, а устните й — пълни и чувствени — бяха начервени с ярко червило. На пръв поглед това стряскаше, защото лицето й беше съвсем бледо, но на нея й отиваше. Беше млада жена със среден ръст, стройна, облечена с елегантна бяла рокля от коприна, която неговото набито око разпозна, че е от Париж и е образец на haute couture.

Трийсет, трийсет и две годишна, помисли си Джонатан и реши, че тя е по-скоро интересна, отколкото хубава. Привлякоха го очите й. Те бяха големи, странно издължени, макар че нямаха точно формата на бадем. Черни като смола, те изглеждаха бездънни.

Арабела изучаваше Джонатан не по-малко внимателно, отколкото той нея.

Беше чувала много за него, знаеше, че е от известно семейство и че е внук на легендарната Ема Харт. Не очакваше обаче, че е толкова привлекателен. Беше поразително красив. Имаше добре поддържан вид, носеше скъпи дрехи и се държеше по начин, който тя не можеше точно да определи. Но много скоро се ориентира. Държеше се като човек, свикнал да има авторитет, власт, пари и всичко, което може да се купи с пари.

Хареса й това, което очите й видяха.

Джонатан също я хареса.

— Вие двамата трябва да се опознаете по-добре — каза Сюзан. — Ела, Елуин, да видим другите гости.

Арабела и Джонатан изведнъж се оказаха сами. Той я хвана под ръка и я поведе към безлюдната тераса.

— Това украшение е изключително, Арабела — каза Джонатан.

Тя погледна големия нефрит, който висеше на наниза от по-малки нефритени мъниста, и му обясни:

— От периода Даогуанг е. Много, много старо нещо.

— Разбирам. Сюзан ми каза, че имате магазин за антикварни предмети и търгувате с нефрит.

— Да, бижута от жадеит и декоративни предмети от нефрит.

Той вътрешно се усмихна, защото му направи впечатление как тя разграничи жадеит от нефрит, което можеше да направи само един истински познавач.

— Откъде се снабдявате със стока? — попита той. — Тук ли я купувате от други търговци, или от Китай?

— И от двете места. Намерих чудесни неща в Шанхай, особено бижута като това — тя замълча, опипвайки висулките, и продължи: — И табакери за енфие, и вази също. Миналата седмица попаднах на няколко стари катарами от нефрит от периода Квинг. Започнах да колекционирам и многоцветно пекинско стъкло. Главно в наситеножълт цвят.

— Много разумно постъпвате, като купувате стъкло. Стъклените изделия се ценят високо, защото много трудно се изработват. Впрочем аз се интересувам от тези катарами от нефрит. Искам да дойда в магазина ви да ги видя. Може би утре?

— О, но магазинът още не е отворен. Засега купувам и събирам стока. Официалното откриване е другия понеделник. — Но като забеляза разочарованието, изписало се по лицето му, тя добави: — Добре, елате утре. Още не е подредено, но с удоволствие ще ви покажа някои от най-ценните неща, които успях да намеря през последните два месеца.

— Много ще се радвам, Арабела. Ще се съгласите ли след това да вечеряме заедно?

След съвсем кратко колебание тя каза:

— О, да, Джонатан. Много благодаря.

— Дайте ми после адреса и аз ще дойда в шест часа — кимна той. Пристъпи леко на място и като я погледна, добави: — Разбрах от Сюзан, че сте специалист по старо китайско изкуство. Къде всъщност сте учили?

— О, не съм, искам да кажа, че всичко, което знам, съм го учила сама и много съм чела. Освен това през последните три години изкарах няколко курса в „Сотби“ в Лондон. — Тя поклати глава и се засмя. — Но не съм специалист. Просто знам някои неща. И се надявам да науча още тук в Хонконг.

— О, ще научите. Наистина ще научите — промълви той и извърна лице, за да не види тя хищническия блясък в очите му.

— Сюзан ми каза, че имате много хубава колекция от предмети на китайското изкуство, Джонатан, включително няколко прекрасни бронзови предмета.

— Да, така е. Искате ли да ги видите? Утре, преди да отидем да вечеряме, може да се отбием в моя апартамент. Бихте ли дошли?

— Ще ми бъде приятно. Благодаря.

— Откъде сте, Арабела? — попита изведнъж той, сменяйки темата.

— Хампшир. Баща ми е лекар. А вие сте от Йоркшир, нали?

— Не само оттам — усмихна се иронично той, хвана я под ръка и я поведе към гостната. — Мисля, че трябва да отидем вече при другите гости. Не съм се видял с никого от приятелите си. Освен това не е редно да ги лишавам от вашето присъствие.

Арабела му се усмихна и си помисли, че всичко мина много лесно, много по-лесно, отколкото предполагаше. Почувства, че е постигнала успех, и задържа погледа си на него. После се обърна и заговори с Ванс и Марион Камбъл, които бегло познаваше — те я бяха докарали с колата си на вечерята. Беше твърдо решена да си тръгне с тях.

 

 

На масата Сюзан й бе отредила място срещу Джонатан и той имаше възможност да я наблюдава крадешком през цялата вечеря.

Неговото място беше между Сюзан, която седеше начело на масата от лявата му страна, и Марион Камбъл от дясната. Постара се да обръща достатъчно внимание и на двете, за да не се покаже невъзпитан.

Основното му занимание обаче бе да наблюдава Арабела Сътън и да я слуша какво говори, а тя му направи силно впечатление. Остана очарован от гласа й. Беше плътен, прелъстителен. Присъствието й действаше хипнотично. Елуин я гледаше като омагьосан, също и Анди Джоунс, който седеше от другата и страна.

Джонатан забеляза колко е самоуверена, колко свободно говори и колко добре е информирана по най-различни въпроси, не само по въпросите на китайското изкуство. Хареса му нейната интелектуалност и изтънченост, Очевидно бе пътувала много, очевидно познаваше живота, а това го радваше. Не харесваше непохватни или неопитни жени, било в леглото или вън от него. Предпочиташе равностойни. Да му подхождат.

Колкото по-дълго я наблюдаваше, толкова повече Джонатан осъзнаваше, че тя наистина е красива. Красотата й беше необикновена, различна, интригуваща. На светлината на свещите лицето й изглеждаше особено тайнствено и много чувствено.

Съвършената извивка на овала, бездънните тъмни очи, сочните пълни устни и коприненият блясък на златистите коси я правеха много съблазнителна. Имаше нещо изключително еротично у тази жена и то бе изписано не само на лицето и на безспорно съвършеното й тяло под бялата рокля, но се усещаше и в ръцете й.

Джонатан никога не бе виждал такива ръце. Бяха изключителни. Нежни, много бели, със заострени пръсти, а дългите, съвършени нокти — лакирани в яркочервено като съблазнителните й устни.

Той искаше тези ръце да го докоснат, искаше не само ръцете й. Но мисълта, че може да я прелъсти, беше твърде предизвикателна, а предчувствието за подобно удоволствие — твърде опасна игра в този момент. Но преди да успее да се настрои на друга вълна, той усети, за своя изненада, че силно се възбужда. От ученическите години не му се бе случвало да изпадне в подобно състояние по време на вечеря. Невероятно, помисли си, изпотявайки се под яката.

Като отмести поглед от обаятелната — и възбуждаща — Арабела, той насочи вниманието си към Анди Джоунс и заговори с него на спортни теми.

 

 

— Защо го правиш? — прошепна Джонатан в ухото на Сюзан, докато крачеха бавно в гостната след вечеря. Спряха до камината и зачакаха иконома Филипинец да поднесе кафето.

— Какво правя? — попита тя, оглеждайки се, за да се увери, че Елуин е зает с другите гости.

— Сводничиш — отвърна Джонатан и крадешком прокара ръка по гърба й до кръста.

— Недей, Джони, някой може да ни види — пошепна тя.

— Хайде, признай си. Това те възбужда, нали?

— Разбира се, че не! — просъска тя. Внезапният гняв я накара да се завърти с лице към него. Но бързо се овладя, наложи си приятно изражение на лицето, пое дълбоко въздух и каза с равен глас: — Може би защото все още се чувствам виновна, че прекъснах връзката ни по този начин. Искам да ти се отблагодаря, Джони. За мен винаги си бил различен от всички останали, ти беше прекрасен любовник. Най-добрият, който съм имала. Освен това за първи път своднича за теб, както грубо се изрази. Предпочитам думата „запознавам“.

Той се засмя, не каза нищо, но си помисли, че не би било лошо да бъде в леглото и с двете едновременно. Арабела и Сюзан сигурно щяха да се окажат интересна и вълнуваща комбинация. Но знаеше, че нито едната, нито другата ще се съгласи на такова нещо. Англичанките никак не са склонни към приключения, когато става въпрос за секс. А особено тези двете — дъщери на граф и на лекар. Изключено.

— Но не се ли оказах права, Джони? — попита Сюзан. — Арабела е съвършена, нали?

— Външно, на пръв поглед — да. — Той изчака малко, погледна я внимателно и продължи тихо и предизвикателно: — Но не мога да преценя истински и да ти дам точен отговор, преди да сваля от нея тези елегантни дрехи и да я вкарам в леглото.

Той не отместваше поглед от лицето на Сюзан и видя пламъчето, което внезапно проблесна, и изражението на очите й. Ревност ли беше? Гняв? Или и двете? Мисълта, че може да й е причинил болка, макар и съвсем лека, го зарадва. Не искаше да се замесва в семеен скандал, но не можеше и да преглътне обидата, че тя го захвърля по този начин.

Настъпи неловко мълчание.

Накрая тя развеселено каза:

— Колко жалко, че няма да бъда в Хонконг, за да чуя заключението ти!

— Може би ще бъдеш…

— Ооо… — в очите й блесна изненада.

— Утре ще разгледам антикварния магазин на Арабела. Късно следобед. Сетне ще отидем в моя апартамент да пийнем нещо. Преди малката интимна вечеря у дома. А по-късно може би ще преминем към нещо още по-интимно. Имам големи надежди. Наистина имам.

— Мръсник — промълви тя достатъчно високо, за да може той да я чуе.

— Но ти започна всичко това, любов моя — отговори Джонатан, смеейки се, доволен, че Сюзан е постъпила точно така. Арабела беше едно предизвикателство. А пред него толкова отдавна не се бяха изправяли предизвикателства.

 

 

Много по-късно същата вечер Джонатан седеше до прозореца в спалнята си, замислен и притихнал, с очи вперени в безоблачното нощно небе, осеяно с безброй звезди. Стаята тънеше в пълен мрак и единствената светлина идваше от ярката пълна луна, която хвърляше сребристо сияние.

Той държеше в ръце парче лъскав нефрит, подхвърляше го и от време на време го разтъркваше с пръсти. Това беше талисманът му, с който не се разделяше, откакто бе дошъл в британската колония.

Дълго време остана замислен, размишлявайки за двете жени, които бе видял днес.

Братовчедката, Пола О’Нийл.

Непознатата, Арабела Сътън.

Двете по различен начин го преследваха в мислите му. Той противопостави образите им и си даде две обещания. Да унищожи първата. Да спечели и да притежава втората.

След като се закле да го направи, той дълбоко въздъхна, обзет от странно чувство на задоволство. Стана, съблече синия халат от китайска коприна и бавно се запъти към леглото. Не можа да се сдържи и самодоволно се усмихна. Не изпитваше ни най-малко съмнение, че ще успее.

Това беше единствено въпрос на време.