Барбара Тейлър Брадфорд
Винаги на върха (18)

17.

Струваше му голямо усилие да пусне ръката на Мадилана, но най-сетне го стори.

Мадилана бързо пъхна ръка в джоба си. Усещаше силните му пръсти, сякаш допирът им се бе отпечатал завинаги върху нейните. Тя пристъпи на място и отмести поглед. Филип Макгил Еймъри я смущаваше.

Наблюдавайки я внимателно, Филип каза:

— Ти, изглежда, се изненада, когато се появих на вратата. Съжалявам, ако съм те стреснал.

— Помислих си, че Пол Макгил изведнъж е оживял…

Силният му смях прекъсна думите й и отекна в тихата галерия; той погледна портрета с крайчеца на окото си, но не каза нищо.

— И освен това — продължи тя — Пола каза, че ще дойдеш от Сидни днес по обяд.

— Размислих и реших да пътувам снощи. Пристигнах в единайсет и половина, но всички вече си бяха легнали.

Тя кимна, без да каже нищо, и го изгледа.

— Видях, че много внимателно изучаваш портрета на дядо ми — усмихна й се весело той, а в ярките му сини очи трепнаха закачливи пламъчета. — Успя ли да направиш някакви разкрития? Например да научиш някои тайни на характера му?

— Мисля, че е бил изключителен, истински мъж, щом е спечелил Ема Харт и се е оженил за нея.

— От това, което баба ми е разказвала за него, можем да съдим, че Пол Макгил е бил точно такъв, какъвто ти и аз си го представяме, дори повече от това — каза Филип. След като помълча малко, той продължи с по-тих глас: — Но те всъщност никога не са били женени… съпругата му отказала да му даде развод. Затова те постъпили, както смятали за добре, пренебрегнали всички условности и живели заедно шестнайсет или седемнайсет години. Всъщност до смъртта му през 1939-а година. Предполагам, че поведението им е било твърде скандално за онези времена, но това не ги е интересувало — сви рамене Филип. — Били са лудо влюбени, безумно щастливи и очевидно не са имали никакъв повод да съжаляват за нищо. Естествено, обожавали са единственото си дете — моята майка. — Филип отново замълча и добави: — Тя, разбира се, е незаконородена.

Мадилана се изненада.

— Не знаех нищо за тези неща. Пола никога нищо не е споменавала за личния живот на баба си. А онова, което съм чувала или чела, е било свързано само с професионалните й постижения.

— Да, пожънала е големи успехи, нали? Колко много е изпреварила времето. Била е много умна и истински еманципирана жена, разкрила на много други жени пътя… към големия бизнес и големите корпорации. И аз се радвам, че го е направила. Аз лично не знам как щях да се справям, ако не бяха жените в нашата компания.

Филип се засмя и сякаш изведнъж се развесели.

— Сигурен съм обаче, че вече никой не си спомня за частния живот на Ема. В края на краищата това е било толкова отдавна. А тя самата се е превърнала в митична фигура. В легенда. Тази представа се поддържа от доста хора в семейството и извън него… хора, които не допускат нещо да засенчи нейния образ. — Той сви устни и поклати глава. — Колкото до мен, аз смятам, че нищо не може да хвърли сянка върху образа на Ема, а най-малко пък това, че без да сключи църковен брак, е живяла с човек, когото е обичала истински и с цялото си сърце.

— Съгласна съм. Но защо тя не е пожелала да се разведе? Съпругата му, искам да кажа.

— Намесила е религията си и, според мен, доста изгодно. Констанс Макгил е била католичка и смятам, че просто е използвала църквата за прикритие, за да тормози Пол. Не е искала Пол, но не го е давала и на друг. А това, че не е искала той да бъде щастлив, е съвсем сигурно. Въвлякла е в брачните им истории цял куп свещеници и невероятни религиозни глупости, за да отклони, според мен, вниманието от основния проблем.

— Ооо…

Тъй като усещаше силно присъствието на Мадилана, Филип веднага забеляза странния израз в очите й. Чувствителен, надарен с истинска интуиция, той веднага разбра, че е направил грешка.

— Аз те обидих… ти си католичка, нали?

— Да, но не си ме обидил. Честна дума.

— Извинявай много.

— Няма нищо, Филип… — Гласът й замря. Тя го погледна.

Очите им се срещнаха. Двамата не можеха да отместят погледи един от друг. Тишината между тях се задълбочи.

И като се взря в светлите й, сребристи, необикновено прозрачни очи, Филип разбра, че всичко е наред. Мадилана бе казала това, което мисли, и винаги щеше да мисли така. В нея нямаше притворство. Тя беше открита и искрена и той се зарадва. За втори път изпита странното чувство, че му е близка. Сякаш отдавна я познаваше, но бе живял разделен от нея и сега отново я бе намерил. Чувствуваше се естествено с нея, непринудено, както с никоя друга жена и беше съвсем спокоен. Искам я, каза си той за втори път тази сутрин. И ще я имам. Само че полека, полека, предупреди го един вътрешен глас.

Пред неговите хипнотични сини очи Мадилана също изпитваше странни чувства — подобно нещо до този момент не й се бе случвало. Усети, че гърлото й се свива и пресъхва, че силна болка прорязва гърдите й и че вътрешно цялата трепери. Филип я привличаше силно физически и емоционално, както никой друг през целия й живот, дори Джак Милър. Вярно, че за пръв път срещаше човек като Филип Макгил Еймъри. Беше толкова мъжествен, толкова силен и чаровен, фатално чаровен. Действаше й смущаващо. Нещо повече, плашеше я.

Неизвестно защо, Мадилана си помисли, че ще избухне в сълзи.

Извърна бързо глава и избегна погледа му. Бе започнала да трепери и тъй като се страхуваше, че той ще забележи това, мина на отсрещната страна на галерията.

Изкашля се и попита, без да се обръща към него:

— А този прадядо кой е?

Филип прекоси пътеката.

Застана точно зад Мадилана, вдишвайки аромата на косата и на парфюма й. Уханието беше остро, силно и му подейства възбуждащо. Внезапно той изпита желание да я прегърне и с голямо усилие на волята се въздържа.

С подчертано равен глас той каза:

— О, това е Андрю, шотландският морски капитан, който се заселил в Австралия през 1852-ра година, а на съседния портрет е жена му Теса. Андрю е основоположникът — дошъл по тези земи, започнал да отглежда овце и положил основите на тази къща, която нарекъл Дънун по името на родното си място в Шотландия.

— Къщата е много красива — хрипливо промълви Мадилана, усещайки толкова остро близостта на Филип, че едвам изговаряше думите.

— Благодаря… и аз така мисля. Но в действителност Брус, синът на Андрю и мой прапрадядо е придал този стил на къщата — Американският стар юг от началото на трийсетте години — след едно пътуване до Америка. На него се дължат новата фасада, колоните и приликата с плантациите в Джорджия и Вирджиния.

— И Кентъки… на мен ми напомня за родния дом.

Филип я заобиколи, за да може да види лицето й, и вдигна изненадано тъмните си вежди.

— Значи си от Кентъки?

Мадилана кимна.

— Но ти изобщо не говориш като южнячка.

— И ти не говориш като австралиец — отвърна тя, като се засмя за първи път, откакто го бе видяла тази сутрин, и усети как спада напрежението, което бе започнало да се трупа в нея. — Аз съм родена и израснала в Лексингтън.

— Тогава си израснала сред коне. Прав съм, нали? И можеш да яздиш, нали?

— Да.

Очите му светнаха и той възкликна спонтанно с радостен глас:

— Ела да пояздиш с мен! Сега. Искам да ти покажа земята, да те разведа из имението… снощи сигурно не си видяла много, особено в здрача. — Той огледа дрехите й. — Сигурен съм, че ще намерим брич и ботуши, които да ти станат.

— Аз си нося дрехи за езда — каза Мадилана и побърза да обясни: — Преди да тръгнем от Ню Йорк, Пола ме предупреди, че сигурно ще дойдем тук за уикенда, и аз се подготвих. Всъщност тя ми каза точно какви дрехи да си взема.

— Умно момиче е сестра ми — каза той и закачлива усмивка отново плъзна по устните му. — Хайде тогава, какво чакаме още!

Филип я хвана за ръка и бързо я изведе от галерията, като добави:

— Докато се преобличаш, ще изпия набързо чаша кафе в трапезарията. Ще те чакам там.

— Трябват ми само няколко минути — отвърна тихо тя, зашеметена от силата и обаянието на този мъж.

 

 

Вярна на думите си, тя се появи в трапезарията след по-малко от десет минути.

Когато я видя толкова скоро, Филип приятно се изненада. Жени, които се суетяха, докато се сресват или си слагат грим, които се бавеха и го караха да чака, винаги го дразнеха. Той харесваше жените от фамилията Харт, които никога не губеха време да се разкрасяват, но винаги изглеждаха елегантни, и остана доволен, че Мадилана е като тях.

Когато стана и тръгна към нея, очите му радостно светнаха. Хареса му как се е облякла. По всичко личеше, че тя е истинска ездачка, а не любителка, която само кокетничи, без да приема ездата за сериозно занимание. Облеклото й доказваше това. Вълнената риза на червени и пурпурни карета и кремавите бричове бяха в добро състояние, но в никакъв случай не бяха нови, а черните ботуши, лъснати до блясък като неговите, бяха добре запазени и явно употребявани няколко години.

Широко усмихнат, той я хвана под ръка и я поведе през задния двор към гаража.

Като стигнаха до покрития изход, където стояха наредени старите модели коли, той попита:

— По кой път минахте снощи от летището до къщата?

— Тим Уилън ни доведе по главния път — отговори Мадилана. — Успях да видя доста голяма част от имението — кошарите, навесите за стригане на овцете, стопанските сгради и селището.

— Добре… тогава ще излезем веднага на открито, за да можем наистина да пояздим. Вместо да се мотаем просто така — заяви той и й помогна да се качи в тъмносиния мазерати.

Докато тя се преобличаше, Филип се бе обадил по телефона в конюшните и когато спряха пред старите постройки, които тя толкова много хареса предишната вечер, конете им вече бяха оседлани.

Конярят ги чакаше и след като Филип ги запозна, Мат я заведе в конюшнята.

— Това е Джилда — каза той, като отвори вратата и изведе дорестата кобила. Подавайки юздите на Мадилана, той добави: — Ваша е. Ще видите, че е кротка, но в същото време не е лишена от темперамент, така че няма да ви доскучае с нея.

Филип отстъпи встрани, борейки се с изкушението да помогне на Мадилана да се качи на коня.

— Благодаря, много е красива — каза Мадилана, оглеждайки одобрително кобилата. Взе да я гали, да милва носа и главата на младото животно, да търка носа си в нейния, после й зашепна в ухото, за да се сприятелят, както я бяха учили да се държи с непознати коне конярите в Кентъки преди толкова години. След като си поиграха така няколко минути, Мадилана прецени, че вече се познават достатъчно добре, сложи левия си крак на стремето и се метна на седлото.

Филип наблюдаваше със скрита усмивка ритуала с Джилда, доволен, че Мадилана е толкова опитна. Той яхна Черния Опал — лъскавия, черен като абанос жребец, излезе от покрития с калдъръм двор и като прекоси шосето, пое по един черен път, който се спускаше към малка горичка.

Продължиха в тръс по тясната пътека с надвиснали над нея брястове и върби и скоро излязоха на широка поляна, чиято зелена трева се къдреше от лекия ветрец. Известно време яздиха един до друг, след това Филип изведнъж препусна в галоп, като пришпори Черния Опал и остави Мадилана зад себе си.

— Хайде, Джилда, хайде, моето момиче — пошепна й Мадилана, като се наведе към шията на кобилата и леко се надигна от седлото, устремявайки се в галоп след Филип.

Тя го настигна и двамата продължиха със същата скорост през поляни и огради, препускаха редом един до друг, докато накрая Филип забави ход и задържа Черния Опал.

Мадилана веднага направи същото, защото знаеше, че трябва да го следва, тъй като не познаваше мястото.

Поеха си дъх и се погледнаха.

— Беше прекрасно. Ти си страхотна — каза Филип. — Но сега трябва да яздим бавно, защото наближаваме пасищата.

— Да, разбирам — отвърна тя.

 

 

Прекосиха спокойно красивата пасторална местност, минаха край, изкараните на паша стада крави и овце, пръснати по поляните и по-ниските хълмове. Заобиколиха горички от брястове и евкалипти, спуснаха се през една дълбока и прекрасна долина, следвайки известно време лъкатушната сребриста нишка на река Касълрей, и накрая бавно заизкачваха зелените хълмове на Дънун.

Говореха малко.

Мадилана задаваше по някой въпрос, понякога Филип сам й обясняваше нещо, но повечето време мълчаха.

На Филип това му беше приятно. Невинаги беше в настроение да говори, често беше затворен и замислен и се дразнеше от жени, които не спираха да бърборят. Мълчанието на Мадилана му действаше успокоително, не дразнеше вродената му склонност към уединение, между тях нямаше неловкост, поне що се отнасяше до него. Точно обратното, докато яздеше редом с нея, той не помнеше да се е чувствал по-спокоен и по-щастлив.

Мадилана изпитваше чувства, подобни на неговите. Тревожността и напрежението, които я бяха завладели в галерията, намаляха докато се преобличаше в стаята си, а откакто бе излязла с него на открито, те почти изчезнаха.

Макар че Нови Южен Уейлс се намираше възможно най-далеч от Кентъки, тя за първи път, откакто бе напуснала родното място преди четири години, се чувстваше толкова близо до дома си. Тишината на градините, която я бе поразила толкова силно тази сутрин, се усещаше още повече тук, сред необятната природа, и я изпълваше с покой. И като се отпусна, тя изведнъж се почувства добре в присъствието на Филип.

 

 

Близо два часа двамата яздиха през тази местност.

Най-сетне стигнаха там, закъдето Филип се бе запътил, откакто излязоха от конюшнята. Това беше най-високата точка на Дънун и той пое по стръмния склон. Като изкачи върха, скочи от Черния Опал и зачака Мадилана, която идваше след него.

Тя направляваше коня спокойно, като опитна ездачка. Въпреки това той искаше да й помогне да слезе, но отново се въздържа. Страхуваше се да я докосне.

Когато тя скочи леко на тревата, той се запъти към огромния дъб, разперил старите си клони над хълма като гигантски слънчобран от зелена дантела.

Мадилана отиде при него и той каза:

— Този дъб е посаден преди повече от сто години от моя прапрадядо и това е любимото ми място. Когато бях малък, Ема ме доведе тук за първи път — тя също обичаше това място. Оттук се вижда на километри далеч. Погледни! — извика той и посочи с широк жест пред себе си. После засенчи очи с ръка, загледа се в хълмистия терен и заговори с гордост и обич в гласа: — Няма друго такова място на света, поне за мен.

— Изумително красиво е — отвърна Мадилана и думите й бяха напълно искрени. Всичко в Дънун сега изглеждаше по-ярко… небето беше по-синьо, облаците — по-бели, тревата и дърветата — по-зелени, цветята — по-пъстри. Когато яздеха през долината, той каза, че тук е раят, и беше прав. Тя пое дълбоко въздух. Той беше кристалночист, свеж и ободрителен.

Филип свали широкополата си шапка, хвърли я на земята и прокара пръсти през гъстата си черна коса.

— Да си починем, преди да тръгнем обратно — предложи той и седна на земята.

Мадилана кимна и също седна, наслаждавайки се на тъмнозелената прохлада под сенчестото дърво след дългата езда.

Известно време двамата седяха мълчаливо, после Филип каза:

— Сигурно е прекрасно да се чувстваш така, както са се чувствали те, не мислиш ли?

— Да — отвърна Мадилана, която веднага разбра, че той говори за Пол и Ема.

— Била ли си влюбена някога така? — попита Филип.

— Не, а ти?

— Не. — Той пак замълча, отдаден на мислите си, и Мадилана не каза нищо повече.

— Омъжена ли си? — изведнъж попита той.

— Не, не съм… и никога не съм била.

Филип я изгледа косо. Искаше да я попита има ли връзка с някого, но не посмя. Разговорът и бездруго бе станал недопустимо интимен, противно на намеренията му.

Сякаш съзнавайки, че той скришом я изучава, тя го изгледа продължително със спокойните си непоколебими сиви очи.

Той й се усмихна.

Тя отвърна на усмивката му. След това сви крака, опря брадичка на коленете и замечтано се загледа в синьо-бялата омара на небето.

Филип се излегна и подпря глава на сухото стъбло на дървото. Интуитивно разбра, че тя знае за славата му на плейбой. И потисна въздишката си. Никога по-рано това не го бе притеснявало. Сега обаче го тревожеше.