Барбара Тейлър Брадфорд
Винаги на върха (27)

26.

За Арабела нямаше ни най-малко съмнение, че Сара гледа на нея като на узурпаторка.

Не, това е прекалено силна дума, каза си тя и нетърпеливо захвърли списанието, което четеше, неспособна да се съсредоточи. Аз съм… натрапница. Да, това е точната дума. Докато не се появих в живота му, Сара е разполагала изцяло с него, когато той е идвал в Европа. Тази жена обича да бъде център на внимание. Това стана съвсем ясно днес на обяд.

Арабела се изправи, закрачи из всекидневната на апартамента за гости в къщата в Мужен и спря за малко пред прозореца.

Денят беше прекрасен, но сега падаше мрак и на гаснещата светлина градините долу изглеждаха скрити в храсти, тайнствени, загадъчни. Лека, полупрозрачна мъгла забулваше всичко като с воал в сиви и млечни тонове, а дърветата в ябълковата градина зад бялата ограда бяха нереални, призрачни.

Тя потръпна, обзета от меланхолия, и неочаквано изпита тъга.

Потисна тези чувства, преди те изцяло да я завладеят. Нямаше причини да бъде тъжна. Разполагаше с всичко. Арабела се усмихна на своята малка тайна. Е, не с всичко. Но напредваше към целта.

Тя се обърна, върна се при камината и отново се настани на канапето да се порадва на веселите пламъци на горящите пънове. Обичаше да гледа огъня. Той й действаше успокояващо… може би защото й напомняше за детството в Хампшир, за голямата стара къща, в която бе отраснала.

Тя се отдаде на размисли, после прехвърли през ума си плановете за следващите няколко седмици и за пореден път, откакто бяха пристигнали тук тази сутрин, огледа с възхищение стаята.

Тук, както и в спалнята, старите тавани с дървени греди, белите, облицовани с дърво стени и старите тухлени камини бяха оставени непокътнати. С леко полегатия таван те придаваха и на двете помещения, сгушени под стрехите, уют и особена атмосфера. Дебелият вълнен килим в светлобежов цвят създаваше прекрасен фон за красивия английски кретон, с който бяха тапицирани голямото канапе и столовете — очарователни френски мебели, чиито дървени части излъчваха мек блясък. Със същия светлобежов килим бе застлан и подът на спалнята, а леглото бе покрито със скъпа ленена покривка — с тази материя бе тапицирана и старинната му облегалка, от нея бяха ушити и пердетата на прозорците с вертикални колони.

С обилието от разноцветни десени апартаментът приличаше на градина и беше безкрайно удобен. Цяло състояние бе вложено в обзавеждането на тази провинциална къща — всички стаи бяха подредени с вкус, разбиране и усет за цветове и форми.

Сара Лаудър Паскал можеше да е всякаква, но нямаше съмнение, че е изобретателна домакиня, реши Арабела. Тя бе направила чудеса с грохналата стара ферма, кацнала на един хълм високо над Кан, беше я преобразила със замах, придавайки й елегантност и очарование. Освен това бе превърнала порутените обори в огромно, великолепно ателие за Ив със стъклен покрив над централната част, за да влиза колкото се може повече светлина.

Картините на Ив Паскал висяха из цялата къща. Те бяха смели, модерни, не по вкуса на Арабела, която предпочиташе старите майстори и традиционната живопис. Но художникът беше безспорен авторитет в целия свят и картините му много се търсеха; за разлика от нея хората явно харесваха творбите му. Напоследък те се продаваха на баснословни цени.

От друга страна, дребничкият, жилав французин й стана симпатичен още щом се запозна с него. В държането му имаше нещо позьорско, превзето, изглежда, беше доста маниерен. Независимо от това притежаваше изключителен галски чар. Тя не можеше да разбере какво точно го свързва със Сара. Двамата бяха пълна противоположност. Въпреки това той обожаваше съпругата си и детето си Хлоя — Арабела веднага бе забелязала това.

Джонатан й бе казал, че момиченцето външно прилича на баба му. За четирите месеца, откакто го познаваше, тя не бе научила много от него за легендарната Ема Харт, но от едно изказване на Сара по време на обяда разбра, че те двамата са скарани с братовчедка си Пола О’Нийл. По-късно следобед, когато попита Джонатан за тази семейна вражда, той измърмори, че Пола е настроила баба им срещу тях и я е убедила да направи някои промени в завещанието си. Той сякаш изведнъж се разстрои, ядоса се и тя благоразумно смени темата, след като изрече няколко съчувствени слова. Не искаше той да продължава да се гневи. Никога не го бе виждала в такова състояние.

Тя се замисли за Джонатан.

Бяха й внушили, че много трудно ще го впримчи. Но се получи тъкмо обратното. Той силно се увлече по нея и започна усилено да я ухажва в Хонконг. Отначало тя проявяваше сдържаност във всяко отношение. После постепенно взе да се разкрива пред него — и душевно, и физически. Даде му възможност да оцени нейната интелигентност, познанията й по изкуство и антикварни предмети, житейската й опитност; и накрая го съблазни с тялото си. Приятелските целувки за лека нощ отстъпиха място на по-страстни целувки, след това на прегръдки и все по-интимни ласки, докато най-накрая тя се поддаде на настъпателния му чар и го допусна в леглото си.

Не се преструваше на непорочна, даде му да разбере, че в живота си е имала и други мъже преди него. Но внимателно му обясни, че подбира партньорите си, че не се хвърля на врата на първия срещнат, че иска да бъде сигурна в собствените си чувства и в неговите, преди да се впусне в любовна връзка. Той се възхити от искреността й и сподели, че го интересуват само жени, които са опитни и знаещи като него. И прояви търпение към нея.

В катраненочерните очи на Арабела проблесна многозначително пламъче. Тя имаше опит. Знаеше безброй начини да му достави удоволствие… начини, за които той все още и не подозираше. Просто не искаше той да знае какъв опит е натрупала в областта на секса. Първо искаше да му завърти главата, за да се влюби безумно в нея. Едва тогава щеше да му покаже неща, за които той не бе и сънувал, и то както само тя умееше да показва.

Затова продължаваше леко да го примамва и малко по малко всичко си идваше на мястото… с всеки изминал ден той все повече се привързваше към нея. Тя долавяше някаква нова топлота у него, просто не можеше да й се насити. В леглото и вън от леглото. Искаше тя да бъде с него през цялото време.

Арабела погледна простата златна брачна халка на третия пръст на лявата си ръка. Тя ярко блестеше на светлината на огъня. Джонатан искаше да й подари пръстен, обсипан с диаманти. Но Арабела пожела тази проста старомодна златна халка, като каза, че тя е по-голям символ. Той остана изненадан, но и трогнат от нейната сантименталност.

Как се смая Тони, когато Джонатан се ожени толкова бързо за нея в Хонконг още преди Коледа и двамата заминаха за Европа на сватбено пътешествие. Той се стресна, като разбра, че няколко месеца тя няма да му бъде подръка. Всъщност много се ядоса. А тя изпита огромно задоволство от това, че поне веднъж може да постави на изпитание дразнещата я невъзмутимост на Тони.

Съпругът й искаше да я заведе в Париж. Но този град беше свързан толкова много с нейното минало и с толкова тъжни спомени, че тя не се зарадва на предложението да прекара там медения си месец. Освен това не искаше да рискува да срещне случайно някой стар познат. Точно сега не трябваше да се занимава с приятели, с които отдавна се бе разделила, нито да си припомня отдавнашни, прежалени неща. Затова убеди Джонатан, че по-хубаво ще прекарат в Рим, а после пожела да отидат в Мужен, в Южна Франция, на гости на братовчедка му Сара, за която той говореше с много обич. Джонатан се зарадва и бързо прие всичките й планове за пътуването.

В Рим прекараха чудесно. Тя познаваше града така, сякаш бе родена тук — показа му забележителностите, разведе го из най-елегантните ресторанти и клубове, неизвестни за обикновените туристи, но посещавани от местни и световни величия.

Тя се прояви като много любяща съпруга, съобразяваше се със сексуалните му вкусове, задоволяваше желанията му, проявяваше готовност да му доставя удоволствия, а това го правеше особено щастлив.

В Рим той й купи още един сватбен подарък — възхитително колие, което й поднесе най-изненадващо последната вечер във вечния град, преди да заминат за Франция. То представляваше наниз от големи черни перли с десеткаратов диамант по средата, от който като сълза висеше кремавобяла перла.

Тя си имаше няколко хубави бижута, но черното перлено колие беше нещо изключително и превъзхождаше всичко, което притежаваше. Освен, разбира се, огромния пръстен с рубини и диаманти, който Джонатан й подари, когато се сгодиха.

Ударите на малкия часовник стреснаха Арабела от унеса й. Тя с изненада видя, че е седем часът. Джонатан, който бе отишъл в Кан с Ив, щеше да се върне към седем и половина. А тя трябваше да е готова да го посрещне.

Арабела стана, отиде бързо в спалнята, извади от гардероба прозрачна нощница от черен шифон, поръбена с дантела в цвят на кафе, и влезе в банята, за да се освежи.

Няколко минути по-късно, облечена с прелестната нощница и с пеньоар също от черен шифон, който се издуваше около нея като облак, Арабела седна пред тоалетката. Цял ден златистата й коса бе стегната строго на кок, но сега, като махна фибите, тя свободно се спусна около лицето и се разпиля по гърба й. Арабела я среса и приглади, така че тя заблестя.

Наведе се напред и се вгледа в огледалото. Понякога се изненадваше от собствената си красота, от отсъствието на бръчки около очите и други издайнически признаци на остаряване, от еластичността на кожата си, от безупречното си лице. Животът почти не бе оставил следи по него, нищо не засенчваше младежкия му красив облик. Но дори и когато беше настинала или имаше някакво друго дребно оплакване, тя изглеждаше в цветущо здраве. Какво щастие е това. Изглеждаше много по-млада от трийсет и четирите си години.

След като изтри яркото червило с книжна кърпичка, тя се зае с поруменялото си лице — върху бледия фон дьо тен нанесе невидим пласт пудра и то стана много бледо, почти изпито. Подчерта още веднъж линията на очите си, уголемявайки естествената им бадемова форма. Като използва черни сенки и подсили издутината под веждите с пурпурно и сребърно, очите й веднага изпъкнаха като два големи, черни въглена на лицето й. Сложи на устата си безцветно червило и щедро се парфюмира със силния парфюм, който Джонатан предпочиташе. След това извади черното перлено колие от кожената кутийка и го закопча на шията си. Джонатан я харесваше с бижута в леглото. Издигаше това в култ.

Арабела бързо отиде до гардероба, отвори го и се огледа в цял ръст в голямото огледало. Остана доволна от себе си. Изглеждаше много млада, като шестнайсетгодишно момиче, с невинно и обещаващо лице. За разлика от лицето тялото й беше на съблазнителна жена — гъвкаво, сладострастно и предизвикателно в прозрачната нощница.

Черният шифон беше опънат по гърдите й. Зърната с тъмните ореоли се виждаха през тънкия шифон и дантелата. Нощницата бе шита в Хонконг и шивачката я бе скроила съвсем по тялото й, така че да прилепва точно където трябва. И то много предизвикателно.

Тя обу черни атлазени пантофки с висок ток, отиде във всекидневната и постоя пред камината да се стопли. После се изтегна на канапето и зачака съпруга си.

Минутите се изнизваха и Арабела осъзна, че чака с нетърпение Джонатан да се върне, че иска да го види, макар да бе излязъл само преди два часа. Надяваше се, че ще иска да се любят, преди да слязат за вечеря.

Изненадана от тези мисли, тя стреснато се изправи на канапето, намръщи се, взе цигара и я запали.

Докато пушеше, мислите й препускаха и тя си даде сметка колко много й харесва Джонатан, неговата хубава външност, прекрасните му маниери, финесът, с който вършеше всичко, английското му възпитание. Колко различно и какво облекчение беше да бъде в компанията на англичанин след всички чужденци, които бе познавала. Доставяше й удоволствие ненаситното внимание, с което я обграждаше, страстта му към нея, мъжествеността му. Джонатан Ейнзли, нейният съпруг, беше не по-лош любовник от останалите мъже, всъщност най-добрият.

Тя изведнъж почувства, че се влюбва в него, и още повече се изненада от себе си.

Петнайсет минути по-късно Джонатан забързано влезе във всекидневната. Стаята беше слабо осветена, но горящите в камината пънове хвърляха розови отблясъци.

Арабела стоеше права пред камината и той я видя изключително красива тази вечер. Видът й го накара да спре.

Джонатан застина сред стаята и впери поглед в нея, възхитен от хубостта и сексапилността й. Беше толкова примамваща в пеньоара от черен шифон. Меката материя леко очертаваше тялото й… високите, едри гърди, тънката талия, светлия венерин хълм. Черният цвят й отиваше много. Чудесно контрастираше с бледата й безупречна кожа, със сребристите отражения на прекрасната й, проблясваща руса коса.

Полуусмихната, тя протегна ръце към него.

Черните й очи сякаш го изгаряха, гледаха го по нов начин. Но колкото и странно да беше, независимо какво изразяваха, те го възбуждаха. Пристъпвайки към нея, той усети, че желанието му се разпалва.

— Липсваше ми, скъпи — прошепна тя с тих, дрезгав глас, когато той спря пред нея.

— Не съм се забавил толкова много — отвърна той. Но въпреки това му стана приятно. Пресегна се, прегърна я и я целуна по устата. После я отдалечи от себе си, хвана я здраво за раменете с две ръце и се вгледа напрегнато в лицето й.

— Какво има? — попита най-накрая тя.

— Колко си красива тази вечер, Арабела. Сигурен съм, че никога не си била по-красива.

— О, Джонатан…

Той се наведе над нея, целуна вдлъбнатината на шията й и смъкна пеньоара от раменете й. Дрехата се свлече на пода. После той дръпна тесните презрамки на нощницата, вързани на панделки, и в краката й се изви вихрушка от шифон.

Тя стоеше пред него гола с черното перлено колие около нежната шия.

Джонатан отстъпи назад. От всички жени, които бе познавал, тя беше най-опитната като любовница и затова най-възбуждащата и най-желаната… Сред всички произведения на изкуството в колекцията му тя беше най-красивият, най-големият му трофей… най-скъпото му богатство. Беше съвършена. И той я притежаваше. Всяка нейна частица. Не, това не беше съвсем вярно. Тя все още не се разкриваше напълно. Това продължаваше да го изненадва. Но скоро щеше да отстъпи, да му се отдаде изцяло. Той беше сигурен в силата си… в силата си над нея.

— Джонатан, има ли нещо? Защо ме гледаш така странно? — попита, бавно изричайки всяка дума, Арабела.

— Не, разбира се, че няма нищо — отвърна той. — Просто ти се възхищавам, мисля, че си прекрасна… само с моите черни перли. Колко бяло е тялото ти в сравнение с тях. — Докато говореше, той протегна ръка и прокара пръст по гърдата й.

Изведнъж му се стори, че няма да издържи. Беше ужасно възбуден. Кръвта нахлу в лицето му, треперещ, той пристъпи към нея, обви с ръце шията й и разкопча колието.

— Ето, така е по-добре — каза той и го сложи в джоба си. — Нямаш нужда от украшения, Арабела. Ти си съвършена… като гръцка статуя, прекрасно изваяна от най-хубав алабастър.

Той свали спортното си сако и го захвърли на стола. После я хвана за ръка и я поведе към канапето.

— Ела да полежим. Да се обичаме, да се наслаждаваме един на друг — каза той. — Искам да те опозная още по-интимно, да те притежавам още повече. И още… и още. Ще ми позволиш ли, Арабела?

— Да — прошепна дрезгаво тя. — Ако и ти ми позволиш.

— О, Арабела, ние двамата сме толкова еднакви, ти и аз, във всичко. — Той леко се изсмя. — Двама грешници, сигурен съм в това.

Джонатан не откъсваше очи от нея. На лицето му се изписа многозначително изражение. С едната си ръка той притисна тялото й към канапето. С другата започна да разкопчава ризата си.