Барбара Тейлър Брадфорд
Винаги на върха (38)

37.

Той я върна в Дънун.

След кратка церемония в римокатолическата катедрала „Сейнт Мери“ в Сидни той пренесе тялото й със самолет във фермата в Кунамбъл. През целия път седя до ковчега й. Шейн го придружаваше.

Майка му и Джейсън заедно с отец Райън и Бари Грейвс ги следваха със самолета на Джейсън.

След като самолетът се приземи, Филип пренесе ковчега в къщата на имението и го положи в дългата галерия сред портретите на прадедите си. Той остана там една нощ.

Утрото се случи ведро и ясно с яркосиньо, безоблачно небе и на трептящата слънчева светлина градините и полята на Дънун изглеждаха великолепни. Но Филип не забелязваше нищо. Беше потресен до вцепенение, вършеше всичко машинално и през повечето време не забелязваше хората около себе си.

Беше посочил кой да носи ковчега до последното й жилище — Шейн, Джейсън, Бари, Тим — управителят на имението, и Мат и Джо, двамата коняри, които се бяха привързали към нея за краткото време, през което тя бе живяла тук.

В събота сутринта точно в десет часа шестимата мъже изнесоха ковчега от къщата. Тръгнаха след отец Райън по виещата се пътека сред обширните ливади и цветни градини към малкото семейно гробище. То се намираше сред малка горска поляна, закътано между дървета и оградено с каменна стена. Тук Андрю Макгил, родоначалникът, бе погребан до съпругата си Теса заедно с други потомци на австралийския род Макгил — на гробовете им имаше непретенциозни мраморни плочи.

Филип бе решил да погребе жена си до Пол.

За първи път бе видял Мадилана О’Шей, когато тя разглеждаше портрета на Пол; тогава тя му каза как си е помислила, че мъжът от портрета е оживял, когато е видяла него, Филип, на прага на галерията. Мади често се шегуваше, че прилича на комарджия също като дядо си; освен това, също като Пол Макгил, Мади бе пленена от чара на Ема Харт.

Затова Филип смяташе, че е редно и подобаващо последното й жилище да бъде до дядо му. Кой знае защо, изпитваше странно успокоение при мисълта, че двамата ще лежат един до друг на това късче земя.

Свещеникът, Филип и шестимата мъже спряха пред зейналия гроб.

Той беше в дъното на гробището, засенчен от красивите брястове и уханните евкалипти, които тя бе обикнала, както бе обикнала Дънун и тази прекрасна земя, напомнила й за родния Кентъки.

Дейзи ги чакаше с икономката мисис Кар, с останалия персонал и с други мъже и жени, които работеха в имението и бяха дошли със съпругите и децата си. Всички бяха облечени в черно или носеха черни ленти на ръкавите на най-официалните си дрехи; жените и децата държаха цветя и цъфнали клонки. Докато стояха с наведени глави и слушаха католическата проповед на отец Райън, те открито плачеха за Мадилана, която много бяха обикнали, макар да бе живяла в Дънун твърде кратко.

Филип се бе затворил в мъката си.

Тя бе вледенила сърцето му и докато траеше погребалната церемония, очите му останаха сухи. Позата му бе неестествена, сякаш тялото му се бе вцепенило, а ръцете си държеше свити в юмруци. Излъчваше мрачна неумолимост, а яркосините му като метличина очи бяха дълбоко хлътнали и невиждащи, красивото му лице — отслабнало и лишено от всякакъв израз. Видът му бе заплашителен и сдържаността му не допускаше никой да се доближи до него.

След като отец Райън прочете последната заупокойна молитва за Мади и ковчегът бе положен в гроба, той прие изказаните шепнешком искрени съболезнования на подчинените си и бързо закрачи обратно към къщата.

Шейн и Дейзи веднага го последваха. Чак когато влязоха вътре, той проговори. Обърна се към тях в коридора и каза:

— Не мога да остана тук. Тръгвам си, мамо. Трябва да бъда сам.

Дейзи вдигна поглед към сина си. Лицето й беше изопнато, пребледняло, очите й — зачервени от плач. Тя нежно го докосна по ръката.

— Моля те, Филип, не повтаряй същото, както при смъртта на баща ти. Трябва да излееш болката си, да скърбиш за твоята Мади. Само тогава ще можеш да действаш нормално и да продължиш да живееш.

Той изгледа Дейзи, сякаш не я виждаше. Очите му не се спряха на нея, а на някакъв далечен образ, който само той съзираше.

— Не искам да живея. Не и без Мади.

— Недей да говориш така! Ти си млад човек! — извика Дейзи.

— Ти не разбираш, мамо. Аз загубих всичко.

— Имаш детето, твоята дъщеря и дъщеря на Мади — бързо отвърна Дейзи. Беше толкова нещастна и покрусена, че чувствата й просто се изписваха на измъченото й лице.

Филип отново погледна майка си, без да я вижда. Не каза нищо, обърна се, прекоси коридора и излезе от къщата, без да се обърне.

Дълбоко страдаща за сина си, Дейзи го проследи с поглед. Тихо заплака и пристъпи към Шейн. Цялото й същество излъчваше ужасяваща безпомощност. Не знаеше какво да прави.

Шейн я прегърна и я заведе в гостната.

— Филип ще се оправи — увери я той. — Сега е изпаднал в шок и не разсъждава.

— Да, знам, Шейн, но толкова се страхувам за него. И Пола също — отвърна разплакано Дейзи. — Каза ми го вчера, когато се обади по телефона от Лондон. Каза: „Не бива вътрешно да се разяжда от мъка, както стана, когато татко умря. Ако допусне това, никога няма да може да преживее смъртта на Мади.“ Знам много добре какво има предвид. И е права, разбира се.

Дейзи седна на канапето, затърси носната си кърпичка в чантата, избърса очите си и издуха носа си. Погледна Шейн, който бе застанал до камината, и рязко попита:

— Дали не направихме ужасна грешка, като възпряхме Пола да дойде тук?

— Не, Дейзи, не сме направили грешка. Това е много дълго пътуване, за да дойде тук само за три-четири дни! Филип пръв го каза. Той беше непреклонен, че тя трябва да остане в Англия.

— Може би щеше да му помогне. Двамата винаги са били много близки, Шейн, ти знаеш това.

— Вярно, би могла — съгласи се Шейн и продължи със смекчен глас: — От друга страна, мисля, че дори нейното присъствие нямаше да намали шока и да облекчи страданието му. Освен че изпитва ужасна мъка, той не е на себе си, защото загубата го връхлетя толкова внезапно и неочаквано. И това е съвсем разбираемо — като си помислиш, че преди по-малко от седмица Мади беше в цветущо здраве и очакваше раждането на детето си. Животът и за двамата беше прекрасен, те бяха влюбени. И изведнъж край. Тя умря за една нощ. Той е зашеметен, не може да се задържи на краката си след тази трагедия, Дейзи. Но ще се възстанови. Трябва… няма друг избор. Просто му е нужно време.

— Не знам — каза неуверено Дейзи, — той боготвореше Мади.

— Наистина я боготвореше — включи се в разговора Джейсън, който влезе в гостната и застана до Дейзи. — И много дълго ще страда. Но Шейн е прав, скъпа, Филип ще се оправи. На края всички се оправяме, не е ли така?

— Да — промълви Дейзи, като си помисли за Дейвид.

Джейсън седна до нея и я прегърна успокоително.

— Хайде, любима — продължи той, — опитай се да не се тревожиш за него.

— Не мога. — Тя погледна Шейн. — Къде мислиш, че отиде?

— Най-вероятно в Сидни… за да бъде сам. Като ранен звяр, който иска да ближе раните си, без да го гледат.

— Филип е поел задължението да управлява една огромна корпорация, Дейзи, и е много съвестен — намеси се Джейсън. — Ще видиш, че в понеделник ще поеме юздите както обикновено и доколкото го познавам, яростно ще се впусне в работа.

— И ще намери спасение в работата — подхвърли тихо Шейн. — Ще я използва да притъпи с нея болката си, както направи, когато Дейвид загина, и това ще продължи, докато започне процесът на възстановяване.

— Надявам се, че ще успее да се пребори със скръбта си и че ще може да си уреди живота по някакъв начин — каза Дейзи. Тя погледна тревожно първо съпруга си, после зет си.

— Филип е толкова странен понякога. Години наред е бил загадка за много хора, включително и за мен от време на време. — Тя въздъхна и очите й изведнъж пак се наляха със сълзи. — Горката Мади, толкова я обичах. Всички я обичахме, нали? Беше ми като втора дъщеря. Защо точно тя трябваше да умре? — Дейзи поклати глава и преди някой от мъжете да каже нещо, тихо продължи: — Но винаги добрите си отиват, не е ли така? Толкова е несправедливо… толкова несправедливо. — От очите й потекоха сълзи и намокриха бузите й.

Джейсън я притисна в обятията си.

— Недей, скъпа, недей, скъпа — шепнеше той в желанието си да я утеши и успокои. Не знаеше какво да прави, не намираше думи. Съзнаваше, че в такива моменти думите не носят облекчение.

След малко Дейзи се съвзе, изправи се, издуха носа си и изтри сълзите си. Лицето й внезапно придоби решителност и тя каза с твърд глас:

— Трябва да бъдем силни, за да помогнем на Филип да преживее тази трагедия.

— Той знае, че ние сме до него — отвърна Шейн и се усмихна на Дейзи колкото се може по-радостно, за да й вдъхне увереност. — Не се отчайвай.

— Няма. — Тя се обърна към Джейсън и попита: — Къде е отец Райън?

— В библиотеката с Тим и жена му и с още няколко души. Мисис Кар сервира кафе с кейк, а който предпочита, може да пийне и нещо по-силно.

— Колко невъзпитано се държим! Трябва да отидем при хората! — извика Дейзи и веднага стана. — Трябва да заместим Филип — добави тя и побърза към библиотеката.

Джейсън тръгна след нея, следван от Шейн.

Въпреки окуражителните думи, които каза на Дейзи, Шейн беше силно разтревожен за Филип. Нямаше да остане в Дънун до понеделник сутринта. Бързаше да се върне в Сидни, защото искаше да бъде близо до Филип и да не го изпуска от очи.

 

 

Никой не разбра къде е бил Филип в събота и неделя, след като внезапно напусна Дънун веднага след погребението на Мади.

Когато Шейн се опита да се свърже с него по-късно същата вечер в къщата му в Пойнт Пайпър, мисис Ордънс каза, че го няма. Нямаше го и в апартамента в „Макгил Тауър“ — така поне твърдеше Хосе, филипинският прислужник.

Шейн не можеше да прецени дали някой от двамата лъже по нареждане на господаря си, но не се и опита да установи това, тъй като знаеше, че ако Филип е казал на прислужниците си да го прикриват, нищо не можеше да се направи. Той беше не по-малко упорит от Пола. Това беше семейна черта, наследена от Ема Харт.

В понеделник сутринта точно в седем и половина Филип влезе в кантората в „Макгил Тауър“, както обикновено, и извика Маги и Бари в кабинета си за редовното сутрешно заседание.

Беше ледено сдържан и изглеждаше толкова страховит и непристъпен в мъката си, че Маги и Бари не посмяха нито да дадат израз на съчувствието си, нито да кажат каквото и да е извън служебните въпроси.

Както предвиждаше Джейсън, Филип се нахвърли върху работата си с ярост, която трудно можеше да се опише. Дните минаваха, а той оставаше да работи все по до късно. В апартамента се качваше не по-рано от девет, девет и половина вечерта и там вечеряше нещо леко, приготвено от филипинския прислужник. След това се оттегляше в спалнята си, на другата сутрин ставаше в шест часа и в седем и половина беше в кабинета си, без нито веднъж да наруши този безмилостен режим. Не се появяваше в обществото, не поддържаше връзка с никого, освен с подчинените си. Всъщност странеше от всички, които не бяха пряко ангажирани с работата му, включително от майка си и от Шейн, а с тях беше най-близък. Поведението му все повече тревожеше и двамата, но те бяха безпомощни да направят каквото и да е.

Бари Грейвс, който бе с Филип почти през цялото време от работната седмица, очакваше, че той ще каже нещо за Мади, за смъртта й или за детето, но напразно. В очите на Бари, колкото повече време, минаваше, той ставаше все по-сдържан и затворен в себе си. Бари знаеше, че гневът, който Филип потиска, много скоро ще избухне под някаква форма.

Един следобед в отчаянието си Бари се обади на Дейзи по телефона в къщата й в Роуз Бей и дълго и подробно й разказва колко се тревожи за сина й.

Веднага щом приключи разговора с Бари, Дейзи се обади на Шейн, който току-що се бе върнал от двудневно пътуване до Мелбърн и Аделаида, където беше обиколил хотелите „О’Нийл“.

— Днес трябва да ходя в Сидни… всъщност след малко ще тръгвам. Може ли да се отбия да те видя, Шейн? — попита Дейзи.

— Разбира се. Това е прекрасно — каза той и погледна часовника на бюрото си. Беше точно три и пет. — Ела след един час. Ще пием чай и ще си поговорим. Дейзи.

— Благодаря, Шейн, много си любезен.

Точно в четири секретарката въведе тъща му в личния му кабинет в хотел „Сидни О’Нийл“. Шейн стана и заобиколи бюрото, за да я посрещне.

След като я целуна по бузата, той я отдалечи от себе си и внимателно я огледа:

— Както обикновено изглеждаш прекрасно, Дейзи. Но си разтревожена — каза сериозно той. И добави: — За Филип. — После я поведе към канапето пред остъклената стена с изглед към пристанището на Сидни. Дейзи не отговори.

Двамата седнаха. Тя хвана ръката му и го погледна в лицето. Познаваше го цял живот, от деня, в който се бе родил, и го обичаше като свое дете. След малко каза:

— Винаги си ми бил добър приятел, Шейн, а и прекрасен зет. Утешаваше ме, когато мама умря, и никога няма да забравя колко много ми помогна в най-ужасния момент от живота ми, когато Дейвид загина. И за мен, и за Пола ти си опора. Но сега отново трябва да те помоля за помощ, да те помоля да направиш нещо за мен.

— Знаеш, че ще направя всичко, каквото мога, Дейзи.

— Иди при Филип — каза тя и някак настоятелно се наведе към него. — Говори с него. Опитай се да му обясниш. Накарай го да разбере, че ще се разболее, ако продължава така.

— Но той не иска да ме види! — извика Шейн. — Цял подвиг е, ако успея да го хвана по телефона. Знаеш, че му звъня всеки ден. Маги буквално го насилва да вдигне слушалката. Трябва да знаеш, че водя истинска битка. А като му кажа, че искам да се видим, че го моля да се видим, той все има купища работа, служебни срещи и така нататък.

— О, да, знам, аз имам същите проблеми с него. И срещам същата съпротива. Но съм сигурна, че ти си един от двамата души, които могат да говорят с Филип. Другият човек е Пола, но тя не е тук. Оставаш ти. Моля те, направи го заради Филип и заради мен. Помогни му да помогне сам на себе си — каза умолително Дейзи с отчаян глас.

Шейн не отговори нищо и се замисли. Дейзи побърза да продължи:

— Иди довечера в апартамента! Влез с взлом! Всъщност това не е нужно. Аз ще се обадя на Хосе и ще го предупредя, че ще отидеш. Той ще те пусне, а щом вече си вътре, Филип ще те приеме, сигурна съм.

— Добре — съгласи се той. — Ще отида. Ще направя всичко възможно.

— Благодаря ти, Шейн. — Дейзи направи опит да се усмихне и добави: — Бари много иска да помогне. Но повече от това не може да направи. Ужасно се тревожи за Филип. Казва, че Филип е обладан от гняв. По-точно от ярост. Ярост от това, че Мади умря. Изглежда, не е в състояние да възприеме този факт или да погледне на смъртта й от друг ъгъл.

— Това беше ужасен шок за него… много тежък шок.

Дейзи отвори уста, но прехапа устни. После тихо каза:

— О, Шейн, той не е дошъл да види бебето, откакто го взехме с Джейсън от болницата, нито ме е попитал за него.

Шейн не беше много изненадан.

— Дай му малко време за това — каза той и замълча, обмисляйки внимателно думите си, преди да продължи. — Може би обвинява детето за смъртта на Мади, както и себе си, тъй като е баща на детето. Нали помниш какво каза Алън Стимпсън — че бременността може да е причинила мозъчния кръвоизлив. Няма да забравя колко се ужаси Филип, като чу тези думи.

— И аз няма да го забравя — кимна Дейзи. — И също си мисля за това, мисля, че той се обвинява. — Тя въздъхна тежко. — Бари смята, че Филип изпада в ужасна депресия. Смъртта на Мади му нанесе толкова тежка рана, че ще минат месеци, докато заздравее.

Ако изобщо някога заздравее, помисли си мрачно Шейн, но не изказа гласно опасенията си, защото не виждаше смисъл да тревожи допълнително тъща си.

— Разкажи ми сега за бебето, Дейзи — подкани я той. Лицето й мигновено се промени и цялото светна.

— О, Шейн, тя е най-прелестното същество. Всъщност прилича ми на твоята Линет и на Натали на Емили. Няма съмнение, че е следващата червенокоса красавица на Ботичели… истинска Харт от главата до краката.

Шейн се усмихваше, кимаше и слушаше Дейзи с цялото си внимание. Знаеше колко важно е за нея да говори за новата си внучка, за дългоочакваната наследница на голямата империя Макгил. Горкото дете, помисли си внезапно той, дойде на този свят в тежък момент, обречено да носи тежко бреме… смъртта на майка си. Шейн разбра, че трябва да направи всичко, което е по силите му, за да накара Филип да приеме и обикне детето. За доброто и на двамата. Бащата имаше нужда от дъщерята, както и дъщерята имаше нужда от бащата.

 

 

След като Дейзи най-накрая си тръгна, Шейн се залови с натрупалата се през последната седмица писмена работа. Написа кратко, нежно писмо до Пола и картички на Лорн, Теса, Патрик и Линет. Приключи малко преди шест часа и отиде на среща с Греъм Джонсън, управителен директор на веригата хотели „О’Нийл“ в Австралия, и с трима други висши служители на компанията. Най-важната точка в дневния ред беше новият хотел „О’Нийл“, който се строеше в Пърт.

В седем и половина Шейн приключи съвещанието и двамата с Греъм отидоха да вечерят в „Уентуърт“. Когато идваше в Сидни, Шейн не пропускаше да посети другите хотели в града. Събираше впечатления каква е наредбата, храната, напитките, обслужването, общото състояние, за да сравни собствените си хотели с конкурентните заведения. „Уентуърт“ му харесваше и двамата с Греъм прекараха приятно, докато вечеряха печено агнешко с пресни зеленчуци и отпиваха от чудесното червено вино. През повечето време говореха по служебни въпроси във връзка с новия хотел в Пърт. Шейн се уговори да отиде с Греъм в Западна Австралия през другата седмица, преди да се върне в Лондон.

В десет часа двамата излязоха от хотела. Греъм взе такси, за да се прибере вкъщи, а Шейн тръгна към „Бридж Стрийт“, където се намираше „Макгил Тауър“. Имаше нужда да повърви на чист въздух, след като цял ден бе стоял затворен в администрацията на хотела; освен това искаше да е сигурен, че Филип ще е приключил с вечерята и ще си почива, когато той пристигне в апартамента. Дейзи го посъветва да отиде там към десет и половина.

Наближавайки небостъргача от черно стъкло, Филип започна да се подготвя за предстоящата среща със зет си. Знаеше, че ще бъде трудна — болезнена, емоционална, разстройваща. Докато се качваше с асансьора, се запита каква утеха би могъл да измисли за Филип в страданието и мъката му и си даде сметка, че не може нищо да му предложи. Освен съчувствие, разбиране, подкрепа и обич.

 

 

Според уговорката с Дейзи прислужникът Хосе въведе Шейн в апартамента още щом той натисна звънеца.

Филипинецът го покани в красивата кремавобяла всекидневна, която се издигаше над града. Тази вечер тя бе слабо осветена и това даваше възможност да се открои възхитителната гледка. Като се поклони учтиво, прислужникът каза:

— Аз каже мистър Еймъри, че сте тук, сър.

— Благодаря, Хосе. — Шейн прекоси стаята и седна на един стол. Миг по-късно Хосе се върна и отново се поклони.

— Мистър Еймъри каже почакайте, моля.

— Да, добре. Благодаря.

Петнайсет минути по-късно Шейн взе да губи търпение и да се чуди защо Филип се бави. Отиде до барчето в дъното на стаята и си наля коняк. Взе чашата и пак седна. Отпивайки от коняка, той продължи да се подготвя за срещата с Филип, търсейки думите, които щеше да изрече, и правилното поведение. Едно нещо бе жизненоважно. Независимо какво щеше да успее да постигне тази вечер, трябваше да убеди Филип да отидат утре заедно в къщата на Дейзи. Да видят детето. Бе обещал това на Дейзи и сам съзнаваше колко важно е Филип да се отърси от чувството за вина и прегрешение. Шейн бе убеден, че само детето може да помогне на Филип да се съвземе. Приеме ли го, той ще го обикне и едва тогава ще може да превъзмогне скръбта си по Мади и нейната смърт.

Изминаха още петнайсет минути, докато Филип най-накрая излезе от кабинета си. Изправи се на вратата на всекидневната и изгледа навъсено Шейн.

Шейн веднага стана, понечи да пристъпи към него, но се спря, поемайки дълбоко дъх. С голямо усилие на волята се сдържа да не възкликне, стреснат от външния вид на зет си. Филип бе отслабнал, изглеждаше изтощен, но най-ужасяващо беше лицето му. То бе смазано от скръб. Страните му — хлътнали и изпити, яркосините очи — помътнели и зачервени със сини кръгове като черни рани. Най-стъписващото обаче бе черната му коса. На слепоочията тя бе чисто бяла.

Шейн нито за миг не се бе усъмнил, че Филип приема много тежко смъртта на Мади, но не бе осъзнал колко дълбоко е отчаянието му. Вътрешно Филип се разкъсваше и страдаше много по-силно, отколкото Шейн си представяше. Той разбра, че самообладанието, което демонстрира пред света, е съвършено измамно. Студената сдържаност и недостъпност, описани от Бари, бяха единствената му защита и благодарение на тях все още не бе рухнал. Шейн проумя всичко това, докато гледаше Филип, и сърцето му се сви.

Шейн пристъпи и двамата мъже сърдечно се ръкуваха.

— За малко да не те приема — каза Филип. Пусна ръката на Шейн, сви уморено рамене, отиде на бара и си наля голяма водка, в която сложи лед от сребърната кофичка. — Но след това изведнъж си дадох сметка, че няма смисъл — продължи той, без да се обръща. — Знам, че утре ще дойдеш пак, вдругиден — също, че майка ми ще дойде. После Джейсън. После се сетих, че на някой от вас може да му хрумне безумната идея да докара тук Пола, затова реших, че е по-добре да се видим… — Филип не си направи труда да довърши. Думите му просто секнаха. Беше изтощен от липса на сън, умората му просто се набиваше в очи, когато вяло тръгна към канапето и седна. Нямаше и следа от обичайната му жизненост и бодрост.

Известно време Шейн безмълвно го наблюдаваше, после тихо каза:

— Минаха три седмици, откакто погребахме Мади, а през това време се видяхме само веднъж, Дейзи също те е виждала само веднъж. Майка ти се тревожи, Филип, аз — също.

— Няма защо да се тревожите! Аз съм добре! — отвърна сопнато Филип, много по-рязко, отколкото досега.

— Това не е вярно! Не си добре! — отвърна бързо Шейн.

— О, боже мой, добре съм.

— Мисля, че не си добре. И откровено казано, в такъв момент имаш нужда от семейството си. Имаш нужда от мен, от Дейзи и от Джейсън. Моля те, не ни отблъсквай. Ние искаме да ти помогнем, Филип, да те утешим, доколкото можем.

— Няма утеха за мен. Ще оцелея, както, предполагам, оцеляват всички. Но мъката ми ще остане завинаги… тя беше толкова млада, как не разбираш? Предполага се, че първо умират старите хора… това е жизненият цикъл. Когато погребем стар човек, времето лекува болката. Но когато си отиде млад човек, болката остава завинаги.

— Ще премине, повярвай ми, че ще премине — отговори съчувствено Шейн. — А и Мади не би искала да страдаш така. Би искала да почерпиш сили от…

— Не желая да ми държиш религиозни проповеди, Шейн! — извика раздразнено Филип.

— Нямах такова намерение — отговори тихо Шейн.

Филип въздъхна тежко и уморено, облегна се на канапето и затвори очи.

Известно време двамата мъже седяха мълчаливо. После Филип внезапно стана, отиде на бара и сложиш още лед в чашата си. Изгледа изпитателно Шейн и каза с много мрачен глас:

— Не мога да си спомня нищо за изминалата година, Шейн. Това е най-ужасяващото. Има само едно… празно пространство. Нея я няма, сякаш никога не е съществувала в живота ми. — Гласът му секна и той хрипливо, добави: — Не мога да си я спомня… не мога да си спомня Мади.

— Това е от шока — побърза да каже Шейн, уверен, че е точно така. — Наистина е от шока, Филип. Ще си я спомниш.

— Не, няма — заклати яростно глава Филип. — Знам, че няма.

— Тялото е мъртво, но духът остава — каза Шейн. — Тя е жива в сърцето ти. Духът й е в теб и в детето. Само тялото й го няма. Моля те, повярвай ми. Мади е в сърцето ти и в спомените ти и винаги ще бъде с теб. А ти имаш и детето.

Филип не отговори.

Отдалечи се от бара и бавно, като стар човек, тръгна към прозореца. Спря и се загледа навън. Бе изслушал внимателно Шейн, бе погълнал всяка негова дума. Сега се опитваше да схване казаното, да го приеме. Верни ли са тези думи? Живее ли духът на Мади в сърцето му? Ще бъде ли тя винаги с него?

Той въздъхна. Не намираше никаква утеха в думите на Шейн. Вече бе приел безвъзвратността на смъртта, бе приел, че Мади си е отишла завинаги от него. Тя беше всичко за него. Целият му живот. Мади бе излекувала мъката му, само като си помислеше за нея, и ставаше щастлив, тя бе сгряла сърцето му. А сега той не можеше да си представи лицето й. Трябваше да види нейна снимка, за да си го припомни. Не разбираше защо това е така. Толкова много я обичаше.

Затвори очи и подпря пламналата си глава на прозореца. Беше я убил. С любовта си бе убил жената, която обичаше повече от всичко на този свят…

Шейн каза нещо и Филип отвори очи, но не отговори. Не слушаше зет си.

Загледа се в нощното небе. То беше великолепно тази вечер — непрогледно синьо, гладко като кадифе, безоблачно, осеяно с ясни звезди и на неговия фон — ярките мигащи светлини на небостъргачите в града. А в далечината на изток аметистовият цвят преливаше в трептящо златисто и огненочервено.

Денят ще бъде прекрасен, помисли си разсеяно Филип. Червеното небе вечер е радост за овчаря, червеното небе сутрин го кара да внимава. Колко често, когато беше малък, баба му повтаряше тези думи. Ема винаги се възхищаваше от небето и от небесната светлина. Докато гледаше красивото небе. В гърлото му изведнъж заседна буца, но той не можа да разбере защо. И тогава си спомни нещо. Мади също много обичаше да говори за светлината, за облаците, за смяната на цветовете, когато денят отстъпва място на нощта.

Филип изведнъж настръхна, приближи се още повече до прозореца, намръщи се и впери поглед в тъмната пелена от облаци, плъзнали над небостъргачите през няколко улици. Колко странно изглеждаха тези облаци. Не можеше да разбере какво точно е това.

— О, боже мой! — извика той само след миг. — О, боже мой!

Шейн стана и бързо отиде при него.

— Какво има? Не ти ли е добре?

Филип се обърна, сграбчи Шейн за ръката и го привлече към прозореца.

— Виж! Там! Черният пушек, червеното сияние. О, господи, Шейн, пожар! „Сидни О’Нийл“ гори!

Шейн присви очи. Затаи дъх и проследи погледа на Филип. Хоризонтът над Сидни не му беше толкова добре познат, колкото на зет му и му трябваше време да различи пушека и да проследи откъде идва. Но разбра веднага, че собственият му хотел е в пламъци. Бе различил огромната остъклена стена на прочутата Зала с орхидеите.

Без да каже нито дума, той се обърна и излетя от стаята.

Филип на мига го последва.

Двамата слязоха с асансьора, гледайки се в безмълвен ужас. Още докато вратите му се отваряха, те едновременно изскочиха във фоайето и хукнаха по „Бридж Стрийт“.

Докато тичаха към „Сидни О’Нийл“, кънтящите им стъпки бяха заглушени от писъка на сирените на три пожарни коли, които профучаха бясно край тях.