Барбара Тейлър Брадфорд
Винаги на върха (44)

43.

— Опознай врага си — каза Пола. — За това става дума, Джак, и затова те помолих да дойдеш.

— Ясно ми е положението — кимна Джак Фиг, директор на „Фиг интърнешънъл“.

— Положението е критично. Иначе нямаше да те карам да идваш в магазина в единайсет и половина вечерта.

— Това няма значение. Заради теб, Пола, щях да дойда по всяко време.

Джак Фиг, който оглавяваше най-голямата и преуспяваща частна детективска компания в Англия, седеше на стола срещу нея. Той извади от джоба на спортното си сако кожен тефтер и каза:

— Добре, Пола, разказвай. Дай ми колкото се може повече факти.

— Там е работата, че не разполагам с много факти. Но разбрах, че Джонатан Ейнзли живее в Хонконг от дванайсетина години. Откакто напусна Англия. Собственик е на компанията „Янус енд Янус холдингс“. Най-вероятно се занимава с покупко-продажба на недвижима собственост; това е неговата област. Женен е, но не знам за кого. Чарлс Росистър ми каза, че е отседнал с жена си в „Кларидж“. О, спомена също, че тя е бременна. — Пола сви рамене и добави: — Това е всичко, което знам.

— Отправната ни точка явно ще бъде Хонконг. Но ще го наблюдавам и тук, за да знаем какво се готви да направи.

— Това е добра идея и както вече ти казах, положението е критично.

— Разбирам. И както излиза, срокът ти за тази информация е… вчера.

— Трябвало е да я имам преди пет години, ако искаш да знаеш истината — отговори тихо Пола.

Джак Фиг я погледна разбиращо и попита:

— Всъщност с колко време разполагаш?

— С пет дни, и то в най-добрия случай. Искам докладът ти да бъде на бюрото ми в понеделник.

— Боже мой, Пола! Ти искаш чудеса! Не мога да събера сведения за толкова кратко време!

— Джак, трябва… иначе информацията ще се окаже ненужна. Ще бъде много късно. — Тя се облегна на бюрото — лицето й бе напрегнато, сините й очи бяха вперени в него. — Не ме интересува колко хора ще включиш. Може и да са сто, ако трябва…

— Ако направя това, ще ти струва много пари — подхвърли Джак.

— Пазарила ли съм се някога с тебе, Джак?

— Не, разбира се, че не си. Това не е в стила ти. Но да се ровиш толкова надълбоко, че да се добереш до най-малките подробности за най-кратко време… това може да струва много скъпо. За да събера информация, каквото искаш, ще трябва да разровя целия живот на Ейнзли. Ще се наложи да включа много хора в тази операция. Освен това ще трябва да прехвърля много от агентите си от Далечния изток в Хонконг. Само това ще увеличи страшно много разходите. Ще трябва да се предвидят всякакви разплащания, подкупи…

— Не ме интересуват подробностите, Джак — прекъсна го Пола. — Просто го направи. Моля те. Събери ми колкото се може повече информация за Джонатан Ейнзли. Нужни са ми боеприпаси, за да се отбранявам. Все трябва да има някакви тайни в живота му.

— Може и да няма, Пола. Ами ако се окаже чист като света вода ненапита?

Тя замълча, съзнавайки, че и това е възможно.

— Надявам се, че за твой късмет няма да се окаже такъв — добави бързо Джак. — Виж какво, ще гледам да ти се обадя в понеделник. В краен случай — във вторник.

— Направи всичко възможно, Джак.

— Започвам още тази вечер — обеща той, горящ от нетърпение да се захване с телефоните и телексите. Изправи се и каза: — В Далечния изток работният ден вече е започнал.

 

 

След като изпрати Джак Фиг до асансьора за персонала и още веднъж му благодари. Пола бързо се върна в стаята, където Емили и Майкъл издирваха подходящите акционери на „Харт“.

— Нещо ново? — попита тя от вратата.

— Още не — отговори Емили. — Но не се притеснявай, няма начин да не открием нещо. Как мина разговорът с Джак Фиг? Ще поеме ли работата?

— Вече я пое. Имам много голямо доверие в него. Ако може да се изрови нещо, Джак ще го изрови.

— О, сигурен съм, че в живота на Джонатан Ейнзли има нещо гнило! — възкликна Емили. — Винаги е бил странен, а докато живееше тук, все се забъркваше с разни ексцентрични типове. Като, онзи ужасен Себастиан Крос.

Пола усети, че я побиват студени тръпки, и каза:

— Ако нямаш нищо против, предпочитам да не си спомням за него.

— Защо пък от него трябва да се плашиш? Той е мъртъв. И недей да стоиш така, сякаш са ти потънали гемиите, ами ела да помогнеш.

— Разбира се — отвърна Пола и се присъедини към тях. Емили й даде куп разпечатки и каза:

— Започни с тези, но преди да се заровиш в тях, ще ти донеса чаша кафе и един от сандвичите, които направих. Цяла вечер нищо не си хапнала, Пола.

— Не съм гладна, скъпа. Но ще изпия чаша кафе. Благодаря ти, Пухчо.

Пола се зае с първия лист и погледът й бързо премина по страницата с имената. „Харт“ имаше стотици дребни акционери, които притежаваха малки дялове акции, както и други, които с течение на времето бяха придобили значителен брой. Майкъл беше прав, когато каза, че това е непосилна задача. За да намерят нужните хора, може би щеше да отиде повече от една нощ — сигурно няколко дни. А Джонатан бе заплашил, че бързо ще купи нужните му пет процента. И това не беше празна заплаха. Тя знаеше много добре, че той съвсем сериозно го е замислил.

— Сигурна съм, че Джонатан е вдигнал под тревога всичките си брокери и доверени хора да купуват акции на „Харт“! — изказа тя гласно мислите си и погледна Майкъл.

— Сигурен съм в това — отговори той. — Но ти имаш предимство, Пола. Разполагаш с информацията — с данните, които са пред нас.

— Да — съгласи се вяло тя и продължи да чете. Емили донесе кафе за тримата и седна до Пола.

— Горе главата, скъпа. Скоро ще открием нещо. Както обичаше да казва баба, два чифта ръце отхвърлят повече работа. Но колко хубаво щеше да бъде, ако Уинстън и Шейн бяха тук да ни помогнат.

— О, аз си мисля същото, Емили. Шейн ми липсва толкова много за толкова неща. Нямам търпение да се върне от Австралия. Когато не е тук, все едно че половината от мен я няма.

— Утре ще му се обадиш ли да му разкажеш за тази история? — попита Емили.

— Мисля, че трябва да му се обадя, иначе той ще се почувства засегнат. Надявам се само, че няма да се разтревожи много. Защото няма да мога да го понеса. Горкият, напоследък му се струпаха толкова много проблеми.

Нежността в гласа й, обичта и копнежът в очите й пронизаха Майкъл. Тя обожава Шейн, каза си той, внезапно прозрял истината. Той е смисълът на живота й. В този миг Майкъл си даде сметка какъв глупак е бил, като си е въобразявал, че тя би могла да откликне на неговото увлечение. Ужаси се само при мисълта какво би могъл да направи в някакъв безумен момент.

Наведе глава и се престори, че цялото му внимание е погълнато от списъка с имената, за да прикрие внезапното чувство на неловкост. През изминалата година сексуалното му влечение към Пола не бе намаляло. През цялото време бе мечтал за нея, но едва сега видя колко нелепо е всичко това. Тя беше щастливо омъжена за приятеля му. Как е могъл да си мисли, че ще прояви интерес към него или към който и да е друг мъж. Още когато бяха деца, за нея съществуваше само Шейн.

Все едно, че някой му отвори очите. Изведнъж Майкъл ясно видя всичко. И разбра какво правеше Пола от началото на годината… настойчиво се опитваше да тласне Аманда към него. Трябваше да си даде сметка за това още преди месеци в Ню Йорк и да приеме, че Пола е недостижима за него. Но до такава степен се бе отдал на фантазиите си, че бе станал сляп за много неща и най-вече за действителността.

— Ето го! — изкрещя Емили. — Намерих акционер със солиден дял акции.

— Колко? — попита Пола, затаила дъх.

— Четири процента. Господи, това трябва да е доста богата жена.

— Коя е тя? — попита нетърпеливо Пола, заразена от ентусиазма на Емили.

— Някоя си мисис Айрис Ръмфорд от… — Емили проследи с пръст списъка — Боудън Гил Хаус, Илкли!

— Значи е от Йоркшир — каза тихо Майкъл. — Може би това е добър знак, Пола.

 

 

В десет часа в събота сутринта Пола седеше срещу мисис Айрис Ръмфорд в красивата гостна на хубавата й стара къща в Илкли.

Мисис Ръмфорд явно разполагаше със средства. Посрещна любезно Пола и веднага й предложи кафе.

Пола прие, двете жени си размениха любезности и поговориха за времето. Допивайки кафето си. Пола каза:

— Беше много любезно, че ме приехте, мисис Ръмфорд. Както ви е обяснила моята секретарка, исках да поговорим за вашите акции в магазините на „Харт“.

— Да. На драго сърце, мисис О’Нийл. Това е най-малкото, което мога да направя, след като в четвъртък приех на чай братовчед ви Джонатан Ейнзли.

Пола за малко не изпусна чашата за кафе. Сложи я внимателно на масичката. Това беше последното нещо, което очакваше да чуе, и изненадано погледна Айрис Ръмфорд.

— Както разбирам, той също е дошъл да говори за акциите ви в „Харт“.

— Да, мисис О’Нийл. За това дойде. Предложи ми отлична цена за тях, всъщност вдигна много високо цената.

Пола усети, че гърлото й се свива, и преглътна няколко пъти, преди да попита:

— А вие приехте ли предложението му, мисис Ръмфорд?

— Не, не го приех.

Пола се отпусна и се усмихна на по-възрастната жена.

— Тогава значи аз мога да ви предложа да ги купя, нали?

— Да, можете.

— Кажете цената, мисис Ръмфорд.

— Нямам цена.

— Но сигурно знаете какво искате да получите за акциите си.

— Не, не знам. Изобщо нямам намерение да ги продавам. Покойният ми съпруг ги купи на мое име през 1959 година. — Тя се засмя някак странно. — За мен те са свързани със сантиментални чувства. „Харт“ е любимият ми магазин в Лийдс. Винаги съм била негова редовна клиентка.

Пола се въздържа да не покаже раздразнението си. Явно, че идването й беше напразно. Но не биваше по никакъв начин да противоречи на жената; тя й беше много нужна.

— Разбира се, много ми е приятно да чуя, че харесвате магазина и сте доволна като клиентка — каза Пола. — Но много ви моля да обмислите предложението ми. Аз ще купя акциите ви на същата цена, която ви е предложил мистър Ейнзли.

Леко намръщена, мисис Ръмфорд я изгледа, сякаш се опитваше да прецени нещо. След това попита:

— Да не би да предстои голямо сражение? От онези, за които пишат във финансовите страници на неделното издание на „Таймс“?

— Искрено се надявам, че не — отвърна тихо Пола.

Айрис Ръмфорд неочаквано стана.

Пола също се изправи, давайки си сметка, че разговорът внезапно е приключил.

— Съжалявам, мисис О’Нийл — каза тихо мисис Ръмфорд. — Може би не трябваше да ви приема. Страхувам се, че само ви загубих времето. Разбирате ли, смятах, че може би ще се реша да продам акциите, но сега размислих.

— Много съжалявам за това. — Пола, протегна ръка, стараейки се да бъде учтива.

Айрис Ръмфорд пое ръката й и каза:

— Виждам, че сте ядосана. И не ви се сърдя. Извинете за колебанието ми. Простете нерешителността на една възрастна жена.

— Няма нищо, наистина няма нищо — отвърна Пола. — Но ако все пак отново размислите, моля ви, обадете ми се.

През целия път обратно до Лийдс Пола кипеше от гняв. Беше озадачена и раздразнена от странното поведение на жената и в същото време беше разочарована. Може би Айрис Ръмфорд просто искаше да се покаже важна един път в живота си. А може би това беше обикновена проява на любопитство от страна на самотната възрастна жена. Да не би просто да е искала да се запознае с Джонатан и с нея? Пола се чудеше как Джонатан Ейнзли е разбрал за Айрис Ръмфорд, как е узнал, че тя притежава акции в „Харт“.

Въздъхна и нетърпеливо натисна газта. Колата се устреми към Лийдс. Посещението при Айрис Ръмфорд наистина се оказа загуба на време.

 

 

Пола прекара почти целия ден в кабинета си в магазина в Лийдс.

Няколко пъти обиколи етажите, но през повечето време имаше да върши писмена работа. Стараеше се да не мисли за Джонатан Ейнзли, за евентуалната смяна в ръководството и за ужасната перспектива да загуби магазините.

Когато започнеше прекалено да нервничи, си припомняше, че през последните четирийсет и осем часа борсовите й агенти и Чарлс Роситър бяха успели да купят на нейно име още седем процента от акциите на „Харт“. Изкупиха ги от девет дребни акционери, които Емили и Майкъл откриха по компютърните разпечатки.

Само три процента, това е всичко, което ми трябва сега, повтаряше си тихичко тя всеки път, щом трябваше да се окуражи. Думите я успокояваха.

В четири часа сложи купчина документи в чантата си, заключи кабинета си и излезе от магазина. Обикновено оставаше до шест часа дори и в събота. Но тази вечер Емили щеше да дойде на вечеря в Пенистоун Ройъл и Пола искаше да прекара един час с Патрик и Линет преди това.

Беше прекрасен, слънчев септемврийски следобед. Целият ден в Лийдс бе много оживено. По „Чапълтаун Роуд“ имаше голямо движение, тъй като хората се връщаха по домовете си в покрайнините, след като бяха прекарали деня в града. Но Пола беше отлична шофьорка — провираше се между колите и скоро излезе на шосето за Харогейт.

Наближаваше околовръстния път в Олудли, когато телефонът в колата й иззвъня. Очаквайки да чуе Емили, тя се отзова:

— Ало?

— Мисис О’Нийл, обажда се Дорис от магазина.

— Да, Дорис?

— Мисис Ръмфорд от Илкли е на другия телефон — обясни телефонистката. — Твърди, че е нещо спешно. Разбирам, че имате телефонния и номер.

— Имам го, Дорис. Но ми е в чантата. Моля те, дай й номера на колата и я помоли веднага да ми се обади. Благодаря ти много.

Няколко минути по-късно телефонът в колата отново иззвъня. Беше Айрис Ръмфорд, която мина право на въпроса.

— Може ли да се видим утре? Да поговорим пак за тези акции.

— Не ми е възможно, мисис Ръмфорд. Утре трябва да бъда в Лондон. Но при положение, че не искате да ги продавате, има ли смисъл да говорим?

— Може би ще приема предложението ви, мисис О’Нийл.

— Тогава да дойда веднага?

— Добре — съгласи се Айрис Ръмфорд.

 

 

— Вие не знаете коя съм, нали? — запита Айрис Ръмфорд.

— Трябва ли да знам? Познавам ли ви? — поклати глава Пола и вдигна озадачено вежди. Изгледа внимателно жената срещу себе си. Айрис Ръмфорд беше слаба, но енергична, с посребрена коса и румено лице; изглеждаше над седемдесетгодишна. Пола беше сигурна, че не я познава. — Виждали ли сме се някъде? — попита тя.

Айрис Ръмфорд се облегна и отвърна на изпитателния поглед на Пола.

— Не, не сме. Но познавахте брат ми. Или поне сте се запознавали с него.

— О! — възкликна Пола, вдигайки черните си вежди. — Как се казва той?

— Джон Крос.

Това име толкова много стресна Пола, че тя едва не извика. Но все пак успя да произнесе спокойно:

— Запознахме се, когато той беше собственик на „Крос къмюникейшънс“. — Докато говореше, Пола се замисли за неговия покоен син. Себастиан, някогашен неин смъртен враг и най-добър приятел на Джонатан. Веднага разбра откъде Джонатан знае за Айрис Ръмфорд и за акциите, които тя притежава в „Харт“.

— Вие бяхте много мила и любезна към брат ми в края на живота му — продължи Айрис Ръмфорд. — Той ми разказа за вас, преди да умре. Уважаваше ви и смяташе, че сте много честен човек. Докато брат ми беше в болницата „Сейнт Джеймс“ в Лийдс, се запознах с другия ви братовчед Александър Баркстоун. — Айрис Ръмфорд се загледа в горящата камина. Последва кратко мълчание. — Вие и мистър Баркстоун… вие сте различни от Джонатан Ейнзли… — Тя погледна Пола полуусмихната.

Пола чакаше и се чудеше какво ще последва. Тъй като мисис Ръмфорд продължи да мълчи, тя каза:

— Да, вярвам, че е така. Поне се надявам. Но за жалост мистър Баркстоун вече не е жив.

— Съжалявам. — Старата жена отново устреми поглед към пламъците и тихо поде отново: — Странно как хора от едно и също семейство могат да бъдат толкова различни. Моят племенник Себастиан беше лош, зъл човек. Никога не съм го обичала. Джон, разбира се, го боготвореше — единствен син, единствено дете. Но той уби брат ми, вкара го в гроба със своята проклетия. Джонатан Ейнзли беше същият. Той също допринесе за смъртта на брат ми. Калпави хора — и Себастиан, и братовчед ви.

Айрис внезапно тръсна сребристата си коса и отново прикова поглед върху Пола.

— Исках да се запозная с вас, мисис О’Нийл, да преценя що за човек сте. Затова ви поканих да дойдете тази сутрин. Вие сте честна жена — познавам по очите ви. Във всеки случай тук не съм чула нищо лошо за вас. Повечето хората разправят, че сте като Ема Харт. Тя беше добра жена. Радвам се, че приличате на нея.

Пола не знаеше какво да каже, седеше със затаен дъх.

— Затова, ако мога да помогна лично на вас, готова съм да ви продам акциите на „Харт“.

За миг Пола си помисли, че сълзите й ще рукнат.

— Благодаря, мисис Ръмфорд. Ще ми помогнете, и то много. Ще ви бъда особено благодарна, ако ги продадете на мен, а не на братовчед ми.

— О, никога не съм имала намерение да ги продавам на него. Просто исках… исках да го видя отново и да се уверя, че съм била права в преценките си. Освен това изпитах и задоволство, защото подхраних надеждите му, а после ги попарих. — Тя поклати глава. В умните й очи проблесна хитро пламъче. — Когато и двамата ми се обадихте, за да ме молите да си продам акциите, останах с впечатлението, че той ви готви неприятности. Но няма значение, един ден ще му се върне тъпкано.

— Да — съгласи се Пола и се наклони към нея. — Казах ви тази сутрин, че ще купя акциите на цената, която ви е предложил Джонатан Ейнзли. Това, разбира се, остава в сила.

— Велики боже, това няма никакво значение! Нямам никакво намерение да ви изнудвам, мисис О’Нийл. Можете да ги купите на пазарната им цена.