Барбара Тейлър Брадфорд
Винаги на върха (7)

6.

— Глупак такъв! Невероятен глупак! Погледни какво направи! Напръска красивата ми рисунка и я развали! — крещеше Теса Феърли с пълно гърло и заела гневна поза, мяташе свирепи погледи към Лорн, размахвайки четката във въздуха.

— Това място край басейна едва ли е най-подходящото да си разположиш триножника, за да рисуваш — заяви надменно Лорн, отвръщайки на яростните й обвинения. — Особено когато всички скачат в басейна. Сама си си виновна, че акварелът ти се размаза. И още нещо — не съм глупак.

— Не, ти си кретен — отговори на мига дванайсетгодишната близначка на Лорн и ужасена отвори уста. — Недей, Лорн Феърли! Не си изтръсквай водата така! О! Ама че си гаден. Развали ми и другите картини. О, господи, всичките потекоха. Мамо… Мамо… кажи на Лорн да се махне от картините ми — разплака се тя.

— Тази шапка ми трябва — заяви делово Линет и грабна от шезлонга до триножника голямата жълта шапка на Теса, нахлупи я върху светлите си, червеникави къдрици и щастлива се отдалечи, влачейки след себе си едно гумено пате и намествайки шапката, която непрекъснато се свличаше на очите й.

— Веднага ми върни шапката, непослушно момиче!

Но след като петгодишната й сестра не я удостои с никакво внимание. Теса възкликна сама на себе си:

— Видяхте ли? Взе ми шапката без позволение. Мамо… мамо… Това дете е ужасно разглезено. Вие с татко сте го направили такова. Безнадеждно е да…

— Колко се е възгордяла Теса, също като брат си Лорни, та нали все него гледа, като папагалчето Форлорни — извика подигравателно Гидиън Харт, който се намираше на сравнително безопасно място в басейна.

— Нямам намерение да ти ръкопляскам за това нелепо изказване — изсумтя презрително Лорн, намести се на дюшека, взе Омировата „Илиада“ и зарови лице в книгата.

— Върни ми шапката! — изкрещя Теса и затропа с крака.

— О, за бога, остави я на мира — строго се намеси един тайнствен глас и над водата се показа червеникавозлатистата глава на Тоби Харт. Десетгодишното момче се усмихна на Теса, която беше любимата му братовчедка, и внимателно излезе от водата, за да не намокри картините, тъй като нямаше желание да предизвика гнева й. — В края на краищата тя е просто едно бебе.

— Не съм бебе — обади се приглушен глас изпод голямата шапка.

— И защо държиш толкова много на нея, Тес? Та това е един евтин парцал от пазара в Ница — каза Тоби.

— Не е парцал. И е красива. А освен това дадох за нея всичките си джобни пари за една седмица, да го знаеш това, Тоби Харт!

— Толкова по-зле за тебе — извика осемгодишният Гидиън.

— Ти пък какво разбираш, Гидиън Харт! Ти си кретен като брат ми.

— Това ли е единствената глупава дума, която знаеш, глупачко? — извика Гидиън и й се изплези.

— Лигльо! Лигльо! — разкрещя се Теса. — Точно такъв си!

— О, я млъкнете и двамата — предупреди ги Тоби отегчено. — Ще ми дадеш ли един от твоите албуми на Бийтълс?

— Кой точно — попита Теса и веднага застана нащрек, присвивайки очи на яркото слънце.

— „Сарджънт Пепър“.

— О, не, точно този не мога да ти дам! Той е станал… класика. Когато ми го подари, леля Аманда каза, че един ден ще бъде много, много ценен. Тя го има още отпреди ние да сме се били родили. Но… понеже… понеже ти го искаш, ще направя изключение, така че…

— О, боже, благодаря ти, Теса — прекъсна я Тоби и луничавото му лице грейна.

— … ако искаш, мога да ти го дам под наем за десет пенса на час — заяви Теса с великодушен тон.

— Десет пенса на час. Това е пладнешки обир! — избухна Тоби. — Не, благодаря, Теса, няма да ти съдействам да станеш капиталист.

— В нашето семейство всички са капиталисти — заяви самодоволно Теса.

— Няма значение, ще си слушам новата плоча на Бий Джийс.

— Както желаеш.

— Лельо Пола, лельо Пола… това лято дъщеря ти е станала гадна малка изнудвачка — извика Тоби и с отвращение погледна към Теса.

— Мамо… ще си събуя гащите, целите са мокри — дочу се гласът на Линет изпод шапката за слънце.

— Разбра ли сега, че съм права — захили се Теса. — Не познавам друг човек на пет години, който все още си мокри гащите.

— Не е вярно! Не съм ги намокрила аз, мамо! — чу се високо и ясно гласът на Линет, която отметна шапката и откри кръглото си зачервено лице.

— Лельо Пола, може ли да си взема бисквита с джинджифил? — попита тригодишната Натали Харт и преди да й забранят, взе една бисквита и я захапа.

— Мамо! Виж я! Виж я как ми влачи разкошната шапка в локвите. Спри, чудовище такова! Спри! Мамо, кажи й да спре. Мамо… ти не ме слушаш. Ако хвърлиш тази шапка в локвата, ще те убия, Линет О’Нийл! Гидиън! Вземи ми шапката! Бързо, че ще потъне!

— Добре, ще я взема, но ще ти струва много.

Теса не обърна внимание на заплахата му.

— Само да ми паднеш, Линет — викаше тя след малката пухкава фигура, която бързо се отдалечаваше към съблекалнята.

— Мамо… Мамо… няма ли най-сетне да кажеш на Теса да спре да опява като някоя вещица? Имам ужасно главоболие — оплака се с провлечен глас Лорн, който лежеше на дюшека и четеше.

— Лельо Пола, Натали изяде всички бисквити — извика възмутено Индия Стандиш и като се обърна към братовчедка си, заяви с възможно най-мрачния тон за едно седемгодишно момиче: — Ще ти стане лошо. Ужасно, ужасно лошо, но така ти се пада, щом си толкова лакома.

— Вземи, Индия — каза Натали с подкупваща усмивка, като извади един нахапан шоколад от джоба на плажната си рокля, издуха го и го предложи на по-голямото момиче, което обожаваше.

— Ъъх! Не, благодаря. Много е гаден!

— Лельо Пола, на дъното на басейна има нещо умряло — извика Гидиън и подаде шумно глава изпод водата, размахвайки победоносно намокрената шапка за слънце.

— О, господи! Мамо, тя ми развали скъпата шапка. Мамо, чу ли какво ти казах?

— Къде е умрялото нещо? — попита Патрик, просна се на земята и надвеси глава над водата, за да види какво има на дъното на басейна. — Не го виждам. Гид.

— Ще трябва да се гмурна — обясни Гидиън и се хвърли във водата като игрив делфин.

— Съгласна ли си на пет пенса на час за „Сарджънт Пепър“? — поднови с надежда преговорите Тоби.

— Може би… осем пенса.

— Не, благодаря, госпожице Изнудвачке. Върви по… при рисунките си.

— О, мамо, мамо, гледай! Птичка. Умряла — извика Патрик. — О, горкичката птичка. Ще я погребем. Може ли да я погребем?

— Лельо Пола, моля те, кажи на Гидиън да хвърли това гнусно, отвратително нещо — извика единайсетгодишният Джереми Стандиш. — Ужасно вони и замърсява въздуха.

— Не, не е вярно! — Гидиън изгледа свирепо братовчед си. — Ще го погребем, както иска Патрик, нали, лельо Пола? Лельо Пола, ехо! Лельо Пола, нали може да го погребем?

— Мамо, може ли да погребем птичката?

— Мамо, искам сухи гащи.

— Мамо, виж Линет какво прави. Размахва си гащите във въздуха. Мамо. Мамо! Мамо!

— За бога, Теса, спри да пищиш — извика Лорн. — Как мога да се съсредоточа в Омир, като ми крещиш в ушите. Слава богу, че другата седмица се връщам на училище и ще бъда далеч от теб. Ужасна напаст си, дявол да те вземе.

— Ако татко те чуе, ще видиш ти!

— А кой ще му каже, госпожице Клю-клю?

— Никога досега не съм те клеветила, малоумник такъв.

— Щом аз съм малоумник, значи и ти си такава, близначке!

— Не се приближавай с това миризливо отвратително нещо, Гидиън, защото ще ти размажа носа — извика заплашително Джереми.

— Лельо Пола! Лельо Пола! Натали повръща! Знаех си аз — развика се Индия.

— Гидиън Харт, предупреждавам те. Стой надалеч, иначе ще те халосам!

— Лельо Пола, кажи на Тоби да ме пусне! — изкрещя Гидиън. — Боли ме!

— Сега и от мен ще те заболи — заплаши го Джереми със злорада усмивка.

— Мамо, мамо, кажи на момчетата да спрат да се бият — изписка Линет.

Пола захвърли книгата и ядосана скочи.

Взе да се разпорежда на висок глас, но думите й бяха заглушени от неочакваното биене на камбана, чиито звуци отекваха в топлия въздух. Когато ехото отмря, Пола смаяно попита:

— Какво, за бога, е това?

— Гонгът — отговори Линет.

— Гонгът? — повтори озадачено Пола. Веднага й направи впечатление, че децата изведнъж се укротиха.

— Какъв гонг? Чий гонг?

— На леля Емили… тя го купи — обясни Лорн.

— От къщата горе в планината — бързо се намеси Теса и пое инициативата да отговори на обърканите въпроси на майка си. — Старата жена, която живееше там, умря и преди две седмици имаше разпродажба. Всички отидохме с леля Емили, защото тя смяташе, че може да направим някоя изгодна покупка.

— Обаче купихме само гонга — измърмори Джереми.

— Мама ни сигнализира с него — каза Тоби. — Един удар означава, че закуската е готова, два, че е време за обяд, три, че трябва да се прибираме, за да се приготвим за вечеря, а…

— А когато удря, без да спира, както сега, значи, че ще си изпатим — каза поверително Линет и направи изплашена физиономия. — Затова, че сме били лоши. Или че сме направили нещо ужасно.

— Разбирам — отвърна Пола и огледа хитро групата малчугани. Без съмнение, посвоему всяко дете, дори и най-непослушното, бе уплашено. Тя извърна лице, за да прикрие усмивката си, и в същото време си помисли, че Емили е страшно умна.

— Няма да ни се размине — измърмори Лорн и подскачайки, взе да се отдалечава от групата.

— Прав си — съгласи се Тоби. — Хайде всички да се изпаряваме, защото иначе майка ми ще започне да ни възлага глупави задачи или още по-лошо — ще вземе да ни измисля идиотски занимания, за да оползотворим както трябва времето.

Само след секунди по-големите деца се втурнаха след Лорн и Тоби, които както винаги водеха групата, и с главоломна скорост се спуснаха по стълбите към плажа. Край басейна при Пола останаха само Патрик, Линет и Натали.

 

 

Най-сетне настъпи тишина.

Пола се отпусна облекчено на стола, доволна, че за първи път тази сутрин може да се наслади на пълен покой. Както винаги бе положила всички усилия да не им обръща внимание, да не се вживява в безкрайните им препирни и се сдържаше до момента, когато Тоби и Гидиън се сбиха и Джереми понечи да се включи в мелето. Това вече бе недопустимо. Най-големият син на Антъни и Сали Дънвейл не се чувстваше добре напоследък и баща му, преди да замине за Ирландия рано тази сутрин, каза, че момчето не бива да се пресилва, докато е на вилата. Пола знаеше, че ако Джереми се върне у дома в Клонлафлин и се разбере, че се е бил с другите момчета, двете с Емили няма да се отърват от майка му. Братовчедка им Сали трепереше над първородния си син, наследник на титлата, земите и богатството на Дънвейл.

Пола пое дълбоко дъх и тъкмо се канеше да изчете една лекция на по-малката си дъщеря за това, че не бива да се разсъблича на обществени места, когато видя Емили, забързана по пътеката през поляните.

— Ехо! Ехо! — извика Емили и замаха с ръка. Пола също й махна.

Миг по-късно Емили спря пред Пола и двете разбиращо се погледнаха. После избухнаха в неудържим смях.

— Знам, че е шумно, но затова пък действа безотказно — каза Емили.

— И още как — съгласи се Пола. — Никога досега не съм ги виждала да се укротяват толкова бързо. Никога. Страхотна покупка си направила.

— Да, така излиза — засмя се Емили. — Господи, такава врява вдигаха, че съм изненадана как още не ти се е пръснала главата. Така и не можах да си събера мислите, докато обсъждах с Марсел менюто за днес.

— Мамо, на мен ми стана лошо — заяви Натали, отиде при Емили и взе да й дърпа роклята. — Избълвах всичко.

— Недей да говориш така, вече си голямо момиче. Казва се „повърнах“ — поправи я Емили. Тя погледна най-малкото си дете, намръщи се и загрижено сложи ръка на челото й. — Добре ли се чувстваш? По-добре ли ти е сега, ангелче?

— Не знам, мамо.

— Това е, защото изяде всички бисквити с джинджифил — каза Линет.

— Стига, Линет, нали знаеш, че е много лошо да се клевети! — скара се Пола и погледна навъсено дъщеря си. — И да не забравяме, че ти беше много непослушна тази сутрин. Първо, хвърли шапката на Теса в басейна, а после си събу гащите пред всички. Много съм ти сърдита, Линет, срамувам се от теб. — Пола поклати глава, стараейки се да изглежда подобаващо ядосана, и макар че не постигна особен успех, добави: — Много се изложи и единствената причина, поради която все още не си си получила заслуженото, е, че не мога да измисля подходящо наказание.

Линет прехапа устни, направи тъжна физиономия и благоразумно замълча.

Емили погледна първо дъщеря си, после племенницата си и накрая Пола.

— Защо върша такива глупости? — възкликна тя. — Да разреша и на двете бавачки да си вземат едновременно свободния ден, за да отидат в Грас да си купуват парфюми. И то точно днес, когато би могла поне малко да си починеш, преди да тръгнеш в сряда за Ню Йорк. Извинявай, Пола.

— Няма нищо, всичко е наред, скъпа.

Като въздъхна тихичко, Емили хвана за ръката Натали и каза:

— Хайде, ела да отидем вкъщи да ти дам нещо да не те боли коремът. Ела и ти, Линет, да се преобуеш.

— О, благодаря, Емили — промълви Пола и се отпусна на стола си.

— Ще обядваме в един часа — каза Емили, — а за вечеря съм запазила маса в „Ла Резерв“. Само ние четиримата.

— Много се надявам, че наистина ще отидем — засмя се Пола. — Звучи прекрасно. Откога не сме ходили там… а това е едно от любимите ми места.

— Да, знам — отвърна Емили и си тръгна с доволен вид. После спря и каза през рамо на Пола: — Между другото, следобед трябва да отида в Монте Карло да взема от поправка един порцеланов съд. Искаш ли да дойдеш с мен? Имам няколко минути работа с Жул и след това може да се поразходим из града, да пием чай в „Отел дьо Пари“… и да видим малко свят, както правехме едно време с баба.

— Чудесна идея, Емили, ще дойда.

Емили я дари със слънчева усмивка и подкара децата към вилата, като се наведе, за да им каже нещо.

Пола проследи с поглед трите фигури, които се отдалечаваха по пътеката — двете момиченца, хванали Емили за ръка. Линет и Натали много си приличаха и човек лесно можеше да ги вземе за сестри, защото и двете бяха наследили типичните черти на фамилията Харт — червеникавата коса на Ема, както и живите й зелени очи и свежия английски тен. Чудесни деца. Като от картина на Ботичели.

Патрик се приближи до Пола, докосна я по ръката и се взря напрегнато в лицето й.

— Мамо…

— Какво има, скъпи?

— Мамо… горкото птиченце. Гид го взе. Сега няма да има погребение. — Детето тъжно поклати глава.

— Разбира се, че ще има погребение — отвърна нежно Пола, като хвана малката му, изцапана ръка и погледна ангелското му лице. Черните очи, които бе взел от баща си, я гледаха този път ясно и живо, а не безизразно и блуждаещо както друг път. Сърцето й трепна от радост, като видя, че в тях днес има живот.

Усмихна се окуражително на сина си и продължи:

— Сигурна съм, че Гидиън ще донесе птичката, и тогава ще поискаме от мадам Соланж една стара тенекиена кутия от бисквити, ще сложим вътре птичката и като се наобядваме, ще я погребем. Обещавам ти, скъпи.

Патрик наклони глава и внимателно я загледа.

— Ще я погребем в градината? — попита той, като й се усмихна бавно и колебливо.

— Да, точно това ще направим. О, я виж кой идва, скъпи.

Патрик обърна глава и като видя, че Шейн идва към тях, лицето му светна, отскубна ръка от майка си и се затича да посрещне баща си.

— Патрик, внимавай. Да не паднеш — извика разтревожена Пола. Патрик не отговори. Тичаше, колкото го държаха малките му краченца, и викаше:

— Татко! Татко! Татко!

Шейн грабна сина си, подхвърли го високо във въздуха, после го качи на раменете си и двамата със смях заподскачаха към басейна. Патрик не спираше да подвиква:

— Дий, дий, конче, дий.

— Ще отидем да поплуваме. Нали може, скъпа? — извика Шейн. Коленичи и внимателно свали Патрик на земята.

— Да, разбира се — отговори Пола.

Тя се изправи на стола си, за да вижда и двамата по-добре, като засенчи с ръка очите си.

Хванал здраво Патрик, Шейн скочи в плиткия край на басейна и двамата веднага се разлудуваха във водата — не спираха да се смеят и да крещят от радост, лицата им сияеха от възбуда и щастие.

Отстрани синът на Пола изглеждаше напълно нормално седемгодишно дете; проблемът беше, че умствено щеше да остане на това ниво. Тялото му щеше да расте и да се развива, но умствените му способности щяха да останат до края на живота му такива, каквито бяха сега. В това отношение той нямаше да се промени; бяха се примирили. Когато откриха, че Патрик е изоставащо дете, Пола реши, че тя е виновна — беше убедена, че генетично е наследила нещо от дядо си. Пол Макгил имаше син на име Хауард от първата си съпруга в Австралия, Констанс, и момчето, което бе умряло преди много години, беше умствено недоразвито. Пола до такава степен бе убедена, че двата случая са свързани, че не искаше да рискува да има повече деца. Но Шейн, който не прие сериозно опасенията й, настоя да се консултира с професор Чарлс Холингбай, виден специалист по генетика.

Двамата се подложиха на изследвания и резултатите категорично доказаха, че нито тя, нито Шейн са предали някакво заболяване на сина си. Състоянието на Патрик беше необяснимо, плод на някаква ужасна случайност в природата. Професор Холингбай, който бе проучил родословното дърво и на двамата, изтъкна пред Пола, че синът на дядо й може да е получил увреждания още преди раждането си поради тежкия алкохолизъм на Констанс Макгил по време на бременността й; майката на Пола, Дейзи, многократно бе напомняла този факт. Накрая Пола прие предположенията на професора и на майка си. Естествено, твърденията на професор Холингбай й помогнаха да се успокои. Скоро след това тя отново забременя и Линет се роди напълно нормална.

Пола обичаше еднакво децата си и се стараеше да не проявява предпочитания към нито едно от тях, но много дълбоко в сърцето си съзнаваше, че има специално отношение към Патрик и че той заема особено място в сърцето й. Имаше нещо неудържимо в любовта й към страдащото дете, може би отчасти заради болестта му, която го правеше толкова уязвимо и зависимо.

Сестрите му и брат му също много го обичаха и много се грижеха за него, за което тя им беше благодарна. Често си мислеше колко тъжно би било, ако те го презираха или отбягваха, както се случваше понякога в семейства с умствено недоразвито дете. Но Лорн, Теса и дори малката Линет се отнасяха към Патрик не по-малко грижовно от нея и от Шейн, а същото можеше да се каже и за многобройните му братовчеди. До този момент никое дете от семейството не бе накарало Патрик да се чувства различен от останалите. Трагедия беше, че малкият Патрик не се роди нормално дете, че имаше такива увреждания. Но Пола съзнаваше, че вродената му доброта и любвеобилност заместват толкова много неща, печелят обичта на семейството и подтикват всички да проявяват най-добрите страни от характера си.

Да имаш болно дете е все едно да имаш рана в сърцето — никога не можеш да се отървеш от пронизващата болка, помисли си внезапно Пола. Въздъхна и преглътна, за да потисне тъгата си, докато наблюдаваше как двете тъмни глави подскачат над водата. Нейният съпруг и нейният син. Обичаше ги и двамата с обич, която караше сърцето й понякога да замира.

Драго й ставаше, като гледаше как радостно двамата играят във водата. Шейн можеше да бъде много внимателен и нежен с Патрик, но в същото време умееше и по мъжки да се боричка с него, както правеше сега, а от ликуващите писъци и щастливи възгласи, които се носеха над басейна, тя знаеше, че детето се чувства прекрасно в компанията на баща си, когото боготвореше. Прилив на щастие изпълни душата й и измести тъгата, която бе изпитала преди малко.

Пола се отпусна на стола и затвори очи, въздъхвайки със задоволство, но в този миг дочу гласа на Уинстън и вдигна глава.

Уинстън идваше към басейна с голям поднос с пластмасови чаши, а зад него послушно подтичваше племенникът му Джайлс Стандиш, вторият син на сестра му Сали, графиня Дънвейл. Джайлс крепеше внимателно с две ръце голяма кана с лимонада.

— Bonjour, tante Paula. Voila! Ici citron presse pour toi — съобщи деветгодишният Джайлс, демонстрирайки скромните си познания по френски. Той вземаше допълнителни уроци по езика и си бе поставил за цел да го упражнява винаги, когато има възможност за това, макар че останалите деца, които не бяха напреднали като него, много се дразнеха. Но той не обръщаше никакво внимание на вечните им подигравки; по природа беше независим и пет пари не даваше какво си мислят другите, затова продължаваше да говори на френски, когато си пожелае.

Джайлс остави каната на сянка върху една от масите и възпитано отстъпи, за да даде път на чичо си.

— Лимонадата изглежда прекрасна, мили Джайлс — каза Пола. — Точно от такова нещо имам нужда, защото устата ми направо пресъхна от тая жега. Родителите ти заминаха ли благополучно?

— Да, но летището на Ница беше претъпкано, нали, чичо Уинстън? — премина Джайлс на английски.

— Беше ужасно, Пола — потвърди Уинстън, който наля лимонада в една чаша и я поднесе на Пола. — Пълен хаос. Никога не бях виждал толкова много хора. Добре, че Сали и Антъни пътуваха с частния самолет на Шейн, който се оказва истински божи дар. Много се радвам, че ще можем да го използваме с Емили в края на седмицата да приберем по домовете целия орляк. Джайлс, ти искаш ли лимонада?

— Не, благодаря — отвърна Джайлс и се огледа. — Къде са Джереми и Индия, лельо Пола?

— Мисля, че брат ти и сестра ти се изнесоха на плажа. С цялата група.

— О, божичко! Хващам се на бас, че ловят риба. И аз отивам там! — изкрещя нетърпеливо Джайлс. — Моля да ме извините, лельо Пола, чичо Уинстън — каза той и хукна през тревата към стълбите за плажа.

Уинстън се загледа след него, после се обърна към Пола:

— Това дете е най-възпитаното от цялата компания. Ако можеше другите — и по-точно моите собствени — да се държат наполовина толкова възпитано, щях да бъда щастлив. — Той се отпусна на един съседен стол, отпи голяма глътка лимонада и продължи: — Емили ми каза, че преди малко всичките са били пощурели.

— Така беше, Уинстън, положението за малко да стане неудържимо. Но Емили прекрати разприте с този чудесен, вълшебен гонг. — Тя погледна братовчед си с крайчеца на окото и се засмя: — Винаги може да се разчита на Емили, че ще измисли нещо такова. Обаче то действа и трябва да си призная, че и аз бих искала така да се справям с тях.

— Всички искаме — усмихна се Уинстън.