Ребека Брандуейн
Краят на дъгата (8)

Глава седма

— Той ли уби баща ми, Уили? — попита Джослин с треперещ глас. — Той ли беше? Отговорете ми, Уили! Даренго ли е убиеца на баща ми?

— Да, предполагам — отвърна той спокойно, а лицето му придоби изражение, което не издаваше мислите му. После той повиши глас и извика: — Чакайте, Джослин, чакайте!

Но беше вече късно. Момичето бе побягнало с развят воал и шумолящи поли, отворило вратата и изтичало, без да се оглежда на улицата. Тежко натоварена каруца успя да спре в последния момент. Двата впрегнати коня изцвилиха пронизително и се изправиха на задните си крака, за малко да я смачкат. Уплашеният кочияш се развика и почна да псува, наричайки я луда и какво ли не още. Но Джослин не го чу. Цялото й внимание бе приковано от високата и тъмна фигура на Даренго, който дърпаше Чиско след себе си и бързаше към Гемблърс Роуд и към кръчмата си „При мама Лоуд“.

— Даренго, Даренго! — извика девойката и почувствува, че дробовете й всеки момент ще се пръснат в този разреден планински въздух. Тя просто летеше по улицата и отново се провикна: — Даренго!

Най-сетне, в последния момент, преди да влезе в кръчмата, той я чу, обърна се и я видя да тича насреща му. Погледна я намръщено, но спря на тротоара и изчака тя да дотича — останала без дъх и с болки по цялото тяло.

— Вярно ли е…? Вие ли… вие ли го направихте? — едвам промълви тя на пресекулки и отчаяно потърси истината в очите му. — Вие ли убихте баща ми?

— Ще ми повярвате ли, ако кажа „не“?

— Не знам — призна си тя, тъй като в момента, в който той я погледна съвсем открито, като човек, който няма какво да крие, подозрението й почти се изпари.

— Каква полза ще има, ако отричам? — запита Даренго натъртено.

— Не знам.

— Защо хукнахте подире ми? — гласът му ставаше все по-остър. Черните му очи бяха присвити, изгледаха втренчено и питащо бледото й лице.

— Не знам — каза тя за трети път.

— Сестро, вие наистина не знаете много неща, това поне е ясно. — Дълго и спокойно я наблюдава, после се обърна към вратата на кръчмата и се провикна: — Хо-Синг! Излез веднага!

От вътрешността на заведението веднага се появи един широко усмихнат китаец, който дълбоко се поклони. На гърба му се поклащаше дълга плитка, препасал бе бяла престилка, а в едната си ръка държеше сатър.

— Хо-Синг, това е Чиско — представи Даренго малкия мексиканец, когото все още държеше здраво за яката. — Искам да го вкараш вътре, да се погрижиш да се изкъпе, да му намериш чисти дрехи и да му дадеш нещо топло за ядене. После ще го заключиш и ще пазиш да не избяга докато се върна. Предупреждавам те, той ще се дърпа и ще вика, ще иска да офейка. Ще те държа отговорен, ако успее да изчезне. Заклевам ти се, че ще ти отрежа собственоръчно плитката!

Въпреки тази ужасна заплаха, китаецът продължи да се усмихва, но показа ясно, че ще следва всяка заповед на шефа си.

С войнствен поглед Хо-Синг хвана Чиско за ръката и тръгна да изпълнява нарежданията.

— Залади теб Хо-Синг няма да изгуби плитката си, малко млъсно момченце! Ти най-наплед в баня, после облича длехи. Яде. Ти остане в килил. Ела.

Хвана детето за ухото и го поведе след себе си. Момчето опита да се противи, но китаецът го дръпна по-силно и извика:

— Млък! Плестани! Голе жена спи. Ти няма плави неплиятности на Хо-Синг, малко млъсно момче. Иначе аз ще насека теб на палчета и ще сложа в супа! — закани се той и размаха сатъра. — Няма много месо по теб, но ти вкусен, сигулен съм. Вкусно китайска манджа! — облиза устните си китаецът.

При тези заплахи Чиско се стресна, но не можеше да се изскубне от ръката на Хо-Синг, колкото и да опитваше. Развика се и започна да псува на английски и на испански, ругаеше Джослин и Даренго, докато накрая китаецът го цапна леко с дръжката на сатъра и го повлече след себе си навътре в кръчмата, като продължаваше да му се кара на смесица от развален английски и китайски, почти толкова неразбираемо, както и езиковите каламбури, които детето мърмореше под носа си.

— Наистина ли ще задържите Чиско? — попита Джослин любопитно и погледна Де Навар в очите, без да може да скрие усмивката си от смешната сценка, която току-що се беше разиграла.

— Е, кръчмата „При мама Лоуд“ може би не е най-подходящото място на земята за момчето, но смятам, че е по-добре отколкото да е на улицата — отвърна Даренго сухо. — Най-малкото ще има покрив над главата си и ще се храни три пъти на ден, а ако опита някой трик, горко ще съжалява, тъй като аз със сигурност няма да позволя на едно малко дете да ме разиграва.

Джослин разбра, че срещу такава логика не можеше да се каже нищо. Дори една кръчма бе сигурен подслон, в сравнение с някой студен и мръсен ъгъл на безлюдна и тъмна уличка. Тя не можеше да се примири с мисълта, че Чиско е изложен на такива изкушения като алкохол, карти и „жените горе“, но в момента просто не виждаше друга възможност. Затова все пак реши да не се противопоставя на този вариант, поне до неделя, когато след службата в църквата „Свети Патрик“ щеше да поговори с отец Фланегън. Стана й ясно, че нито Хо-Синг, нито Даренго — макар и не най-подходящите за тази цел — ще пуснат детето да избяга, или че ще имат много проблеми с него. И въпреки това остана изненадана, че Де Навар се нагърби с момчето. Такава щедрост от негова страна наистина не бе очаквала, а той направи за Чиско много повече, отколкото Уили бе готов да стори. За момент се замисли, дали Даренго не е имал едно наум, приемайки хлапака в дома си, но веднага отхвърли тази идея.

— Предполагам, че би трябвало да ви благодаря, че се съгласихте да се грижите за момчето — каза тя.

— Добре де, но не си мислете, че няма да искам нещо в замяна — отвърна Даренго и цинично се ухили. — За доброто ми дело, да подслоня това подивяло типче ще ми разрешите да ви придружа до банката, за да си разкриете сметка и да внесете парите си. Признавам, че кръчмата ми съвсем ще се обърка от присъствието на едно-единствено дете, но мисълта, че можете отново да станете жертва на някой разбойник, когото после пак на мен да ми тропнете на главата, да си кажа честно, ме плаши много повече.

Той й подаде ръка и я поведе към Първа национална банка. След като уредиха деловата част те се разделиха. Не само чантичката на Джослин олекна значително, а и на сърцето й стана по-леко, понеже вече знаеше, че парите й са на сигурно място в касата на банката. Сега вече разбра, че е трябвало още с пристигането си в Сентръл Сити да занесе парите си там. Но тя дори и не се беше сетила за тази възможност. Малките суми, които баща й пращаше редовно в Бостън, тя слагаше в едно малко сандъче в стаята си. Не си правеше труда да го заключва, тъй като знаеше, че никой в манастира не би си помислил дори да претърсва личните й вещи, камо ли да открадне нещо.

По пътя към къщата на госпожица Хати, Джослин не обели дума, защото не знаеше, дали да вярва на Даренго или не. Имаше нужда от него да я заведе в „Краят на дъгата“, но все още не можеше да си състави определено мнение за Де Навар, не можеше да реши, дали е виновен или не. В началото бе твърдо убедена, че тъкмо той е саботьорът, убиеца на Форбс и баща й, бе готова дори да се обзаложи. Но сега, след всичко това, което той стори този ден, вече не беше толкова сигурна. Даренго де Навар беше негодяй, в това нямаше никакво съмнение. Но той представляваше и голяма загадка и тя искаше, тя трябваше — заради баща си — да научи повече за него. Или заради самата себе си. Освен това тя лично не бе застрашена с нищо, дори той наистина да е убил Форбс и Ред. Нито Уили, нито де Навар щяха да спечелят, даже някой от тях да й стореше нещо. Преди това трябваше да вземат дела на Ред от златната мина, а сега той беше неин. Само ако се омъжеше за един от двамата можеше да стане опасно, можеше да изпадне в безизходица.

След дълго мълчание тя най-сетне проговори:

— Даренго, ще ви помоля за една услуга. Да ме придружите до „Краят на дъгата“.

— Какво става, да не би Уили да е отказал да ви заведе?

— Да.

— Типично за него. Не може да понася жени да се бъркат в мъжките работи. Мрази го. Едва изтърпява, че Виктория проявява някакъв интерес, но… просто няма друг изход, тъй като Форбс й е завещал своя дял от мината. Но вие… вие сте нещо съвсем друго. — За момент Даренго млъкна и се загледа в далечината. После отново се взря в момичето и продължи: — Тъй, тъй, тъй. Затова дойдохте днес, нали? Вече се чудех, какво ви е докарало до кръчмата. При цялата тази бъркотия наистина забравих да ви задам този въпрос.

— Ще ме заведете, нали?

— Зависи.

— От… от какво? — попита тя и вече си представяше всякакви възможни нахални и какви ли не отговори.

— Яздите ли? — каза той за голяма нейна изненада.

— Да яздя? Искате да кажете… на кон?

— Разбира се на кон. — Лицето му бе безизразно, но очите му подличко проблясваха, а устните му се разтеглиха в усмивка. — Вие за какво си помислихте?

— Ами… не знам. Така де… Но нали хората тук в Сентръл Сити яздят и мулета или магарета?

— Да… между другото.

— И какво още? — Джослин нямаше никаква представа за какво би могло да става дума, въпреки че изведнъж разбра, че той й се подиграва.

Даренго се засмя високо и обясни шегата си:

— Двуноги същества, Джослин. Знаех си, че нямате опит с такива неща, но ако се лъжа, моля да ме поправите. Признавам, че много ме блазни мисълта, дали имате наистина опит в тази насока. Просто искам да съм наясно.

Очите му я изследваха и горяха като въглени, а девойката се изчерви, когато най-сетне разбра смисъла на думите му. Имаше чувството, че страните й са пламнали от срам, смущение и едно греховно усещане, което караше пулса й да препуска и тялото й да трепери. В манастира много рядко ставаше дума за такива неща, но някои момичета си шушукаха, какво ли се разиграва между мъж и жена. А при тайните си срещи с Антоан той й бе предал един бърз, примамлив и непълен урок. Джослин не знаеше точно кое как е, но колкото и да я отвращаваше цялата тази работа, тя притежаваше вродено любопитство и искаше да научи повече. Очевидно Даренго беше мъж с дълбоки познания и богат опит. Но въпреки това тя осъзнаваше, че този разговор е шокиращо неприличен, и затова ядосано се опита да го прекъсне, макар да й се искаше да продължи.

— Не бива… да говорите така с мен — промърмори тя, а гласът й прозвуча съвсем глухо. — Даренго, вие не сте джентълмен.

— Вече ми го казахте веднъж… даже няколко пъти. Но и не съм го твърдял, нали? Мислех дори, че за разлика от Уили съм се постарал достатъчно да ви покажа що за човек съм. Но вие все още не сте отговорили на въпроса ми, Джослин.

— Не… всъщност… никога не съм яздила кон… а и нищо друго!

— Вие значи сте една истинска послушница и има още доста неща, които трябва да научите — допълни Де Навар тихичко и нахално. — Но, мила Джослин, вие се изчервявате! Да не би да съм казал нещо неприлично! — Тонът и очите му открито й се подиграваха.

— О, вие сте същински сатана! Как… не разбирам, как можах изобщо да се обърна към вас за помощ.

— Защото „Краят на дъгата“ не е подходящо място за дами, а Уили е прекалено джентълмен, за да ви заведе там — отвърна Де Навар така спокойно, че тя се ядоса още повече.

— А вие не сте ли?

— Не. Вие не разчитахте ли точно на това? Дори и на вас ви е ясно, че имам някои предимства, когато не се придържам към правилата на благоприличието, въпреки че смятам — пак, за разлика от милия Уили — че желанията на една дама трябва, общо взето, да се изпълняват. Освен това докато сте с мен, в златната мина няма да ви се случи нищо лошо. Най-страшното може би ще бъдат пламналите ви уши, когато чуете грубия език на работниците горе, а ездата несъмнено ще разрани долната част на гърба ви.

— Но аз не мога да яздя, нали вече ви казах! — възпротиви се момичето. Бяха стигнали пред пансиона на госпожица Хати. — А и да можех, нямам кон. Татко явно не е притежавал, а парите няма да ми стигнат да си наема кон. Очаквах… искам да кажа… мислех си, че ще ме закарате с кола.

— Моя мила, шармантна и целомъдрена сладурана, уверявам ви, че за мен не би имало нищо по-хубаво от това, да ви взема в колата си… или в леглото си, или където и да е — каза той хапливо, а гласът му се задуши от смях. Джослин отново се изчерви от унижение, когато разбра, че по невнимание е изрекла нещо рисковано. — Макар да съм убеден — добави Даренго — че бих се справил със задачата, ако обстоятелствата го изискваха, не ми се ще много-много да разнебитвам колата си по тези камънаци.

— И какво предлагате? — запита младата жена. Беше ужасно ядосана и си помисли, че за човек, който се беше съгласил да я заведе до „Краят на дъгата“, той изведнъж измисля прекалено много препятствия.

— Не се тревожете, Джослин — отговори Даренго и очите му блестяха така силно, че тя се зачуди какви ли демонични мисли минават през главата му. — Ако Господ не се погрижи, то ще трябва аз да го сторя. Утре сутрин, точно в десет, ще дойда да ви взема. Съгласна ли сте?

Без да дочака какво ще му отвърне девойката, той докосна сомбрерото си с ръка и си тръгна, свирукайки си. Джослин замислено го проследи с поглед, докато се чудеше над странния му и обезпокояващ характер и над завещанието на баща си. Тя така се бе вглъбила в себе си, че не забеляза мръсния стар златотърсач, който седеше на едно стъпало през няколко къщи и я наблюдаваше скришом с устна хармоника пред лицето си. Но Даренго го забеляза. Той се спря за миг и се загледа втренчено в наведената глава на мъжа. Все още не искаше да повярва, че подозрението му се оказва правилно, макар че в този момент беше почти сигурен. След това пусна четвърт долар в шапката, която старецът бе поставил до себе си на земята и каза:

— Ей, дядка, ако знаеш „Ирландски очи“, изсвири я, а? Мисля, да, наистина съм убеден, че тези ирландски очи започват да ми се усмихват.

Като чу това, Ред трябваше да се въздържи да не скочи и да не удуши Даренго с голи ръце.