Ребека Брандуейн
Краят на дъгата (24)

Глава двадесет и трета

Когато години по-късно Джослин си спомняше за тези сладко-горчиви летни дни в „Краят на дъгата“, в които Даренго изцяло я превърна в своя жена, винаги ги виждаше сякаш през запотено стъкло, в калейдоскоп от светлини, сенки и меки цветове, зад воал от мъгла. Като че ли цялото това време бе прекарала в полусънно състояние. Беше нещо като сън, един епизод извън потока на времето, където всяко движение бе забавено.

Само Даренго бе истински!

Идваше при нея ден и нощ, с часове, сякаш не можеше да й се насити. Отново и отново я притискаше на мекия дюшек върху желязното легло в пристройката до кухнята, за да я оплете в мрежата на своето желание, докато тя изучи всеки сантиметър от тялото му по-добре от своето. Пряко волята си тя скоро заживя в непрекъснато очакване, несъзнателно се ослушваше за конски тропот и дрънченето на сребърните му мексикански шпори. Ако закъснееше, тя се тревожеше, дали не му е омръзнала вече, и когато се появяваше най-после и я поемаше в обятията си с лакоми целувки, тя изпитваше неописуема радост. Часовете на очакване бяха безкрайни и свършваха прекалено бързо в негово присъствие. В ръцете му младата жена забравяше всичко, освен него, снагата й се превръщаше в позлатена арфа със силно опънати струни, на която Даренго свиреше с голямо умение и страст бавни и пленителни мелодии или къси и бързи дисонанси, които я караха да трепери и да вика от удоволствие.

Понякога Джослин се поглеждаше в огледалото, ползувано от мъжете за бръснене, и не можеше да се познае. Невъзможно бе тази пламенна и фриволна жена с разпуснати огненочервени коси, тлеещи зелени очи и привлекателни устни да е послушницата от манастира в Бостън. Веднъж видя мъжа си зад себе си. Около устните му играеше триумфална, похотлива усмивка, той я хвана през кръста и ръцете му погалиха гърдите й. В този момент тя разбра, че жената от огледалото не е съновидение, а самата тя, превърнала се в богиня и робиня на демона, който я боготвори и покорява, който я шокира и засрамва, дори когато я води до най-високия връх на екстаза.

Мъжът й бе израснал в кръчми и бордеи и за него нямаше нищо непознато. Научи я на всичко. Всеки път тихичко се надсмиваше на уплашените й очи, понеже стеснителността, която тя не изгуби съвсем, независимо колко и как се любеха, го развеселяваше и възбуждаше. Прекарваха заедно по цели безкрайни дни, в които той прелъстително я дразнеше и мъчеше, докато тя накрая му се молеше да я вземе, и бурни трескави нощи, когато тя вече бе заспала, а той идваше изневиделица в леглото й и внезапно я обладаваше. Страстта и безсънието я правеха апатична и тя живееше като че ли в някакъв облак, извършваше домакинската работа като на сън и бе сляпа за всичко друго, освен за Даренго.

Нямаше представа какво си мислят работниците, дали знаят, че Де Навар идва при нея, а и не се интересуваше. Достатъчно бе, че мъжете не промениха поведението си, но трябваше да са слепи, за да не забележат промяната й, да не видят грейналите й зелени очи и привлекателните движения на прекрасното й тяло. Всеки един от тях завиждаше на Даренго за плячката му, но всички се тревожеха за Джослин, от която се възхищаваха.

Животът на тези мъже бе тежък и изпълнен с лишения. Тя бе внесла благост и доброта, тъй като не само им готвеше и чистеше, а и се грижеше за тях като за деца. Кърпеше ризите и превързваше раните им, а вечер, след залез-слънце им пееше и четеше от някоя книга на глас. Те бяха предимно бедни и необразовани хора и през нейните очи видяха един свят, който бе много по-широк от личния им опит, един свят на красота и вяра, на грация и духовност. Младата жена не бе изгубила тези си качества, напротив, Даренго бе засилил още повече усещанията й. Всичко това се изразяваше в нежните й ръце, с които бродираше или прехвърляше броеницата при молитва, в спокойния й глас, когато им четеше от Библията или от някоя стихосбирка така поетично, че се просълзяваха. Проличаваше си по лебедовата й шия, когато навеждаше глава в мъждикавата светлина на лампата, но най-вече по лицето й, което сияеше, понеже бе станала жена и носеше толкова много любов в сърцето си. Всичко това бе дошло късно и неочаквано и понякога й омръзваше, но същевременно й бе толкова скъпо.

Не искаше да обича мъжа си, но бе безпомощна. Тялото й като че ли не му стигаше, той искаше да притежава и сърцето и душата й. С опитните си устни и с ръцете си я предизвикваше и отказваше да се лиши от нещо.

— Моли ме, querida, — прошепваше той дрезгаво, след като бе разпалил треска, която трябваше да бъде охладена. — Моли ме да те взема. Кажи ми, че ме искаш! Кажи ми, че ме обичаш. Кажи го, по дяволите! — настояваше той. Може би вярваше, че ако тя повтаря тези думи достатъчно често, те ще се превърнат в действителност?

Така си и беше. Дълбоко в себе си Джослин знаеше, че го обича от отдавна и просто не е искала да си го признае. Защо иначе ще реагира по този начин? Защо чувствата, които той събуждаше у нея, побеждаваха дори страха и подозренията й? Защо иначе оставаше с впечатлението, че ако на следващия ден светът изчезне, и ако остане единствено Де Навар, тя ще бъде по-щастлива, отколкото си е представяла в най-смелите си сънища?

— Обичам те! — казваше тя и виждаше силната възбуда в очите му, преди да проникне дълбоко в нея и да я накара да стене всеотдайно и да вика.

Не знаеше, дали Даренго изобщо някога ще откликне на любовта й, само се надяваше. Вярваше го, когато лежеше в прегръдките му и слушаше пламенните думи, които той шепнеше по време на любовната им игра — явно изпитваше поне някакви чувства. Работниците в мината обаче никога не бяха виждали Де Навар, този дързък нехранимайко, да приема някого или нещо на сериозно; и ето защо някой от мъжете оставаше буден цяла нощ и се преструваше на заспал. Макар че Джослин и Даренго бяха мъж и жена, хората се ослушваха, също като младата жена, за шума от конски копита и мексикански шпори и чакаха нощта, когато съпругът няма да дойде.

Но за тяхна изненада, той пристигаше нощ след нощ.

Даренго дори и не опита да стои настрана от жена си. Тя го привличаше като цвете пчелата, в чието жило се криеше безкрайна благодат. Аз й отнех девствеността, но тя превзе сърцето и душата ми — казваше си той. Омагьоса ме с кожата си на бяла жрица, дълбочината на зелените си очи и някаква древна келтска магия! Никога не бе изпитвал такива чувства към една жена и така и не усети, кога започна да я обича, тъй като не можеше да повярва, че това, което го привлича през тези чудни златни дни и бурните черни нощи, е действително любов. Знаеше само, че никога не е познавал друга такава жена и че никога няма да намери подобна на нея, дори след милион години. Все пак Де Навар не се доверяваше лесно на никого, а особено сега, когато се решаваше съдбата не само на една златна мина, но и на сърцето му. Гризеше го опасението, да не би някой ден да разбере, че Джослин го мами; и затова всеки път, когато я любеше, сякаш искаше безвъзвратно и завинаги да я направи своя.

Дотогава, реши той, ще бъде предпазлив. Редовно претърсваше нещата й докато тя готвеше в кухнята, но за свое успокоение никога не намери нещо, което да го интересува. Нищо не показваше, че тя поддържа контакт с баща си, или че самият Ред е още жив. Но когато след време всички галерии на мината бяха разчистени от скалните отломки и не се появи никаква следа от трупа на стария златотърсач, подозренията на Даренго и надеждата на Джослин пораснаха еднакво. Но ако той не си представяше, че Ред е жив и невинен, то тя се питаше, дали баща й не е виновен за всички престъпления, случили се в „Краят на дъгата“.

Само в леглото бракът им беше безгрижен, тъй като взаимното привличане и желание бе толкова силно, че в такива моменти нищо друго не беше важно. Случваха се все пак все по-често дни, в които те забравяха, че не всичко между тях е така, както би могло да бъде. Комарджията Даренго печелеше повече отколкото губеше. До сега бе влагал парите си предимно в мината и в кръчмата, но сега ги харчеше и за къщата на Кейзи Стрийт и за Джослин. Купуваше й поли и блузи и настояваше да не я вижда повече с монашеските одежди. Наслаждаваше й се, когато тя обличаше донесените от него дрехи. И понеже никога не бе притежавала такива неща, тя пряко волята си им се радваше, дори и на прозрачното бельо. Представяше си как мъжът й го избира с радост и със страст, тъй като е знаел колко много тя ще се възмути, но също така си представяше как той бавно и мъчително я съблича или как брутално разкъсва дрехите, след като веднъж вече я е видял с тях.

Макар и да не понасяше да му отказва съпружеските удоволствия, Даренго се държеше с жена си във всяко друго отношение като с равноправна. Позволяваше и дори да слиза в мината. Често я придружаваше и обясняваше работните процеси. Изпитваше голям респект пред острия й, ученолюбив ум, което много я учудваше. Беше й приятно, че той не се отнася пренебрежително с нея, а винаги така, сякаш очаква, че тя ще разбере всяко негово обяснение за рудодобива. Скоро останаха много малко неща, които тя не знаеше, умееше дори да борави с динамита, който се използуваше в мината.

— Не те ли е страх, Даренго, че по погрешка мога да ни взривя? — попита го тя един ден учудено, когато той й показваше как се слагат взривовете.

— Сладурче, ако те мислех за глупачка, нямаше да ти разрешавам да слизаш в галериите, още по-малко с динамит в ръка — отвърна мъжът й. След това се ухили и добави закачливо: — Като си помисля само, колко умело ме възпламеняваш, предполагам, че също така сръчно ще боравиш с фитилите.

Въпреки че нахалната му забележка я накара да се изчерви, Джослин се зарадва. Той не се страхува от ума и възможностите й, напротив, възхищава й се.

— Но, разбира се, Джоси! — извика той и я погледна учудено, когато тя посмя да го заговори на тази тема. — Защо, по дяволите, да си мечтая за глупава и повърхностна жена? Да не би ти да искаш да имаш идиот за съпруг?

— Не, естествено — отговори тя, но не забеляза доволната усмивка, която се изписа на лицето му, когато той разбра, че може да си мисли каквото си иска за него, но оценява интелигентността и уменията му.

— И защо, за Бога, тогава си мислиш, че аз си мечтая за такава жена? — продължи да я разпитва той развеселен.

— Не знам… — призна Джослин. — Но нали… чувала съм да приказват, че повечето мъже не харесват умните жени и те трябва да се преструват на глуповати и безпомощни, дори и да не са.

— Аз не съм някакъв мъж като всички други, скъпа, — изпъчи се той арогантно. — Смятах, че вече си го установила.

Беше й ясно, естествено. Бракът им изобщо не приличаше на историите, които момичетата в манастира си разказваха. Само начинът, по който я любеше, бе достатъчно скандален — това поне го знаеше със сигурност. Бяха я учили, че на един почтен мъж дори и на сън няма да му хрумне, безсрамно и неприлично да съблече жена си чисто гола, а само ще повдигне нощницата й, и то единствено, за да създаде наследник. Ако Даренго знаеше за тези очаквания, предявени пред един добър съпруг, той просто ги пренебрегваше, както и всичко друго, което не му харесваше. Сигурно никой друг мъж не би разрешил на жена си да живее в златна мина с девет други мъже и да се бърка в работата им, нещо, което тя ежедневно правеше, когато слизаше под земята, за да изучи дейността им до най-малката подробност. Кой ли друг съпруг ще оцени така ума на жена си и ще я окуражава да изказва свободно мнението си? Никой не би разговарял така открито за всичко, дори и за секс, нещо немислимо за един джентълмен, който не говори за това даже и със собствената си жена. Би трябвало да съм шокирана — рече си Джослин. Така си беше. Но същевременно не можеше да отрече, че изпитва неочаквано и неоспоримо удоволствие от брака си, тъй като той носеше вълнения и свобода, каквито според нея не съществуваха в повечето други семейства. Даренго притежаваше нещо диво и привлекателно, колкото и да бе груб и нагъл.

Понякога Джослин бе принудена да си признае, че по някакъв странен начин беше щастлива с него, докато отново я настигаха съмненията. Но и те започнаха бавно, но сигурно да избледняват с течение на времето.

Колкото по-добре опознаваше работните процеси в златната мина, толкова повече се учудваше, че така наречените злополуки следваха една странна схема, която тя долови от разказите на работниците. Всичко бе започнало с дребни неприятности и в началото никой не си помислил, че има зла умисъл. Чак когато произшествията зачестили и имало все по-големи щети, се породило подозрението за саботаж. Още тогава било ясно, че всичко е извършено така хитро, че само някой, който познава на пръсти рудодобива е могъл да го направи. Не било възможно да го хванат. Едва след смъртта на Форбс се разбрало, че действува не само саботьор, а може би и убиец. Предположението изглеждаше логично, но Джослин се зачуди, защо ли формата на злополуките се бе променила след смъртта на Форбс.

По-рано инцидентите били така умело скроени, че било невъзможно да се докаже, че става дума за нещо друго, но след това опитите да се потули преднамереността на действието ставаха все по-прозрачни. Разрушаваха се машини и инструменти, които не се ползуваха в момента, а бяха току-що поправени, сякаш този, който бе извършил престъпленията, не е знаел коя беля има смисъл и коя не.

Ставали грешки, плод само на голяма глупост или неосведоменост. Ето защо, Джослин не можеше да ги припише на съпруга си. Като че ли след смъртта на Форбс саботьорът бе полудял, нещо, което не можеше да се случи с Даренго, поне доколкото тя го познаваше. Поведението му често бе грубо и непредсказуемо, но той в никакъв случай не беше тъпак без капка логика. Та защо ще чупи уреди, които и без това са развалени? Нямаше причина. Но как тогава да си обясни, че взривът, който бе запечатал мината, бе несъмнено дело на специалист? Не знаеше…

Още по-трудно й стана да се съмнява в мъжа си, когато един ден той дойде в „Краят на дъгата“, а пред себе си на седлото държеше Чиско. Момчето бе така променено, че Джослин едвам го позна. Явно Даренго се бе погрижил много добре за малкото мексиканче, което бе станало едно будно и ученолюбиво дете със здраво телце, вследствие на добрата храна. Бе току-що изкъпан и просто, но спретнато облечен.

— Нося ти подарък, querida — каза Даренго просто, когато вдигна момчето от седлото. — Той е чист, здрав и в повечето случаи се държи прилично, но според мен все пак има нужда от майчинска и по-нежна ръка.

И така Чиско заживя в „Краят на дъгата“. Джослин не си позволи мисълта, че тримата са нещо като истинско семейство и че мъжът й е искал да предизвика точно това усещане, когато е довел детето в мината. Може би самият Даренго искаше да има дете от нея? Не е типично за него — реши тя, никога не си го представяше като баща. Остана още по-учудена, когато чу Чиско да нарича Де Навар „татко“. След време забеляза, че мъжът й е направо луд по детето, което пък го боготвореше. Страшно обаче се ядоса, когато установи, че момчето знае не само правилата на всички възможни игри, но и фините разлики между пулке, мескал, текила и сотол^[1].

Един следобед в кухнята той подробно й ги обясни. Тя го бе сварила да седи на ръба на леглото си с такова спокойно и невинно изражение, че веднага заподозря някаква пакост.

— Какво си скрил зад гърба си, млади момко? — попита Джослин строго.

— Нищо. Нищо, senora.

— Чиско, не си познал, ако мислиш да го криеш под възглавницата! Хайде, покажи ми го! — настоя тя и остана ужасена като видя в ръката му една от Даренговите бутилки мескал. Момчето очевидно бе отпило една глътка и когато тя започна сърдито да му се кара, то веднага захвана да обяснява, как се приготвя напитката.

— Виждал съм и el gusano rojo, червения червей, който се слага в най-добрите марки текила — изпъчи се детето гордо. — Това е изпитанието за всеки истински hombre macho^[2]. Какво тогава, ако от време на време си пийна малко от бутилката на татко, a, senora? Нищо! Това и без туй е почти само вода.

— Момченце, за колко глупава ме смяташ? — погледна го младата жена раздразнена. Как си позволява да помисли, че тя ще се хване на такава лъжа?

— Не, вярно е, кълна се! — извика Чиско сериозно. — Това е един от татковите номера. Сам той ми каза! Един ден дойде и ми рече: „Чиско, никога не бива да показваш на хората, че си по-умен, отколкото те си мислят. Виждаш ли тази бутилка? Тъй като ме попита, ще ти кажа, защо я пълня с две трети вода. Ако пиех толкова много, колкото предполагат хората, щях отдавна да съм мъртъв, и всеки, който притежава поне малко здрав разум в главата си, би трябвало да го знае. Но разбираш ли, Чиско, някои хора… са не особено умни. Не си дават зор да мислят много. И когато са уверени, че си пияница, не са предпазливи и те взимат на сериозно, когато е вече късно.“ И след малко татко каза: „По този начин рано или късно ще разбера, кой от съдружниците ми е толкова луд, да раздава на останалите подправени карти. Ще науча кой е виновен за всички тези злополуки и кой е бутнал господин Форбс в блатото.“ Не ми ли вярвате, senora? Отворете бутилката и вижте сама! — подкани я момчето.

Изведнъж в сърцето на Джослин покълна дива надежда. Думите на Чиско звучаха съвсем правдоподобно и защо иначе щеше да повтаря като папагал всичко, което уж бе рекъл Даренго? Ръката й леко потрепери, когато издърпа тапата и недоверчиво помириса течността, преди бавно да отпие една глътка. Тъй като не беше свикнала да пие концентрат, се задави и очите й се насълзиха. Колко ли бе силен този алкохол в неразредено състояние? Но макар да познаваше само разреденото обредно вино в църквата, по вкуса тя усети, че мескалът наистина съдържа много вода.

Възможно ли беше Чиско да е казал истината? Даренго да няма никаква вина, да се прави на пияница, за да разбере кой е извършил саботажа в „Краят на дъгата“ и кой е убил Форбс? Но защо се интересува само за Хютън, а не и за баща й?

— Защото, сладурче, въпреки всичко, все още нямаме истинско доказателство, че Ред е мъртъв — обясни Де Навар същата вечер, след като жена му го бе разпитала за разказа на Чиско и за бутилката с мескал. — Не съм чак толкова глупав, че да си нямам поне едно наум. Той може да е още жив и да се окаже мерзавеца, виновен за всичко, което се случи в мината. А и ти, querida, може да си негова съучастничка и да ползувате Нел за свръзка. Кой знае дали в този момент не кроите планове как да очистите любящия те съпруг, за да се доберете до моя дял от „Краят на дъгата“?

Тези обвинения така объркаха жена му, че за няколко секунди тя го гледа с широко отворени очи.

— Как можеш да си мислиш нещо такова за баща ми? За Нел? За мен? — попита тя тихо. Очите й бяха изпълнени с болка и Даренго разбра, че шокът е истински и че дълбоко я е наранил. Най-сетне се увери, че тя не е нищо друго, освен това, което е — една лековерна девойка, израснала в манастир и разстроена от загубата на баща си, една безпомощна жертва на необикновеното завещание, което на всичкото отгоре бе безмилостно използувано от съпруга й.

Не им ли дадох през изминалите седмици достатъчно възможности да ми сторят нещо долу в мината? — размишляваше Де Навар. Дори я научи как се борави с динамит. Нищо не се случи, нямаше и следа от тези така наречени злополуки. Това можеше да означава само, че Ред, дори и да е още жив и да е виновен за престъпленията в „Краят на дъгата“, не знае за сватбата на дъщеря си, която би наследила дела на съпруга си, ако нещо му се случи. А това от своя страна доказва, че Джослин не поддържа връзка с баща си, не е замесена в отвратителните му деяния, никога не е била негова съучастничка и е напълно невинна.

Как тогава девойката да не се страхува от мъжа си? Съвсем ясно е, че се съпротивява, макар и в леглото той да я принуждава да си признае, че го обича. Тя все още криеше част от себе си, нещо, което той не можеше да вземе насила. Само тя би могла да му го даде доброволно.

Срамувам се за това, че те желая и че те обичам, бе проплакала тя веднъж, след като се бяха любили. Тогава той дълбоко се обиди, понеже си помисли, че никога няма да спечели сърцето й, че тя винаги ще го мрази, тъй като въпреки всичко той успяваше да я накара да го желае, да му се отдава и да реагира със страст, която бе също така силна както неговата.

След дълго мълчание Даренго проговори:

— По какво се различават моите подозрения, от твоите, Джослин? — Гласът му звучеше странно, а преди да притвори очи, тя забеляза онзи огнен и питащ плам в тях, който всеки път я караше да изтръпне. — Обясни ми, ако можеш!

Не можеше. В този момент разбра, че го е обидила с подозренията си, колкото и невероятно да звучеше това. Явно той все пак изпитва някакви чувства, иначе нямаше така да се засегне. Изведнъж тя се засрами, понеже нито за миг не бе помислила да се съобрази с неговите усещания.

— Виждаш ли, querida, това е нож с две остриета — допълни той тихо. — Така е било през цялото време.

— Но… ако ти ме смяташ способна да извърша такива отвратителни неща… защо тогава се ожени за мен?

— Знаеш много добре! — рече той с пресипнал глас. Без предупреждение очите му се превърнаха в тлеещи въглени и той протегна ръце, за да я прегърне. — Защото ми влезе под кожата, независимо от всичко друго. Усещам те до мозъка на костите си, Джоси, също така, както и ти ме усещаш. Нямам сили да се боря срещу това, а и ти не можеш!

Даренго долепи устните си до нейните, вдигна я със силните си ръце и я занесе до готовото легло, където я накара да забрави всичко друго.