Ребека Брандуейн
Краят на дъгата (11)

Глава десета

В златната мина „Краят на дъгата“, Колорадо, 1877 г.

Джослин все още се страхуваше, но вече не й беше студено. Колкото по-надолу слизаха в шахтата, толкова по-горещо и задушно ставаше, а издигащата се на кълба пара напомняше топлината, която излъчваха бостънските тротоари през лятото. Както Даренго й обясни, парата се образуваше в блатото на дъното на шахтата, където се събираше водата. Разтопените недра на земята нагорещяваха блатото и то вреше и кипеше като казан на вещица, достигаше температура от седемдесет градуса, та и повече. Ако някой златотърсач се подхлъзне в едно такова блато, както бе паднал и Форбс, нямаше голяма вероятност да оживее, макар и да не е паднал от високо. Миналият месец един вестник, „Областният предприемач“, бе писал за една подобна злополука. Работникът Джон Ексли паднал и затънал до кръста в едно подобно блато. Другарите му веднага го измъкнали, но той имал такива силни изгаряния по краката, че починал.

Когато кошът стигна дъното на шахтата, Джослин бе цялата плувнала в пот; дрехите и булото й лепнеха по нея, а горещият застоял въздух затрудняваше дишането й. След като Даренго й помогна да стъпи на земята, тя извади от джоба си кърпичка, за да избърше потта от челото си, която се стичаше в очите и се събираше на малки капчици над горната й устна. В това време Де Навар се обади на Хенри, че са слезли благополучно. По-късно Джослин разбра, че задачата на Хенри е да следи всяко действие в шахтата.

— Какво носите под тези одежди, Джослин? — провикна се Даренго през бученето на машините и на помпата, през врящото клокочене на блатото. Шумът беше оглушителен.

Младата жена се обърна и за свой най-голям ужас видя, че той тъкмо разкопчаваше ризата си с намерение да я съблече. Гърдите му се разголиха. Тя гледаше така уплашено фините и тъмни косми на гърдите му, че изобщо не чу нахалния му въпрос. От ранното си детство Джослин не бе виждала нито един мъж, който да не е изцяло облечен. Бе извърнала поглед от голия до кръста Хенри, но сега изпълнена със срам и неудобство установи, че гледката на полуразголения Даренго я привлича неудържимо. Кожата на Хенри беше бяла, а тази на Де Навар имаше цвета на бронз, като статуята на някое езическо божество. Беше силен, но гъвкав, и когато момичето си спомни как той в коша я притискаше към тази гръд, се разтрепери и шумно си пое дъх. Стана му още по-горещо. И понеже безпомощното положение на Джослин не убегна от погледа на Даренго, той предизвикателно се ухили.

— Хм… май забравих да ви кажа, че никой, дори и средно разумен човек, не носи прекалено много дрехи на себе си, когато влиза в мина — отбеляза той, а черните му очи весело блещукаха.

Ядът надви притеснението на девойката, понеже знаеше, че той я лъже. Нарочно не й бе казал, че всички работници под земята, включително и самият той ще бъдат полуголи. Защо? Защото е знаел, че тя в такъв случай щеше да откаже да слезе с него надолу, а той искаше тя да е тук, явно преследваше някакъв пъклен план. При тези мисли предишният страх отново я завладя и Джослин реши, че Даренго иска да я изнасили, за да я накара след това да се омъжи за него. Колко удобно за него, да може предварително да свали част от дрехите си! А какво беше попитал току-що? Докато се опитваше да си спомни въпроса, той го повтори, сякаш можеше да чете мислите й:

— Какво носите под тези одежди, Джослин?

Бавно и нагло погледът му обходи цялото й тяло и той едва сега забеляза колко са мокри дрехите й, колко плътно прилепваха по снагата й, като бръшлян на стена, фигурата й изпъкваше ясно под плата. Бузите й пламнаха от срам и тя скръсти ръце пред бюста си, като че ли можеше по този начин да се предпази от него.

— Не сте никакъв джентълмен щом ме питате такива неща! — отсече Джослин. Зелените й очи бълваха искри.

За нейно раздразнение, той не се поддаде на мъмренето й, както тя се надяваше, а само й се присмя:

— Но, мило сладуранче, мислех си, че вече сме се разбрали по този въпрос!

В следващия момент изметна главата си назад и се засмя от все сърце. След това се приближи до нея толкова, че почти я докосваше. Беше застанал така, та само тя да чуе думите му:

— За Бога, Джослин — гласът му трепереше от смях. — Да не би сериозно да вярвате, че ако искам да ви изнасиля ще го сторя тук, пред Хенри? Ех, и вие сте една! Има по-добри моменти и по-удобни места от скалистия под на една пъклено гореща златна мина, сладуранче мило! — каза той със сарказъм и забеляза, че тя се изчервява, защото е отгатнал тайните й опасения; грубостта да изрече тези неща на глас съвсем му отиваше. — Джослин, както може би сте установила, тук долу е горещо като в ада, а тези дебели пластове плат, в комбинация с ужасните температури непременно ще доведат до там, да получите топлинен удар. И за да избегна това, исках да ви предложа, ако носите много фусти една над друга, което наистина предполагам, да свалите колкото се може повече от тях, понеже така опасността да изпаднете в безсъзнание значително се намалява.

— Вашата загриженост ме трогва, Даренго! — Ядосаният й глас показа обаче, че това съвсем не е така. — Но смятам да рискувам и да си остана както съм си облечена.

— Както желаете — отвърна той с леко повдигане на рамене. И допълни ехидно: — Признавам, поласкан съм, че в мое присъствие се чувствувате достатъчно сигурна, та да изпаднете в безсъзнание. Всяка друга порядъчна жена на ваше място, предполагам, би се опасявала, да не би да изглежда прекалено привлекателна за мен, а аз, какъвто съм си мошеник, да се възползувам от случая.

Той страстно я погледна, сякаш да придаде повече тежест на думите си.

— Не… не бихте го направили! — очите на момичето се разшириха от страх.

— Може би сте права — съгласи се той. — Да вървим ли?

Джослин нямаше друг избор, освен да поеме подадената й ръка. Тя беше тази, която настояваше да разгледа „Краят на дъгата“, тя искаше и да слезе под земята. Уили няколко пъти я бе предупредил, че златната мина не е подходящо място за една дама, дори и Даренго, този негодник, го потвърди. Но вироглавството й не позволи да послуша нито един от тях. Вината за неудобното положение, в което се намираше, си беше лично нейна. Ох, защо винаги беше толкова импулсивна и показваше ината си? Цял живот си бе такава, а преподобната майка Мария непрекъснато я предупреждаваше, че някой ден ще съжалява. Да, ето че днес съжалявам, дълбоко съжалявам — рече си Джослин. Трябваше да остана в Бостън, в манастира, там си ми беше мястото, вместо да прекосявам цялата страна, за да дойда в Сентръл Сити. Ако искаше да бъде честна към самата себе си, трябваше да признае, че не само мъката след смъртта на баща й я бе довела в Колорадо, а и любопитството за завещанието, желанието да отмъсти на убиеца и най-вече, повече от всичко друго, копнежът поне един път в живота си да преживее някакво приключение, нещо необикновено, преди да се отдаде на спокойното ежедневие на една монахиня.

Преподобната майка нали казваше също така, че Господ чува така или иначе всяка молитва? Ето, нейните молитви действително бяха чути, си помисли девойката отчаяно. Днешните приключения стигаха за цял живот. Не искаше и нямаше нужда от други, особено пък от такова, което изискваше да бъде водена от един полугол нахалник през някакъв лабиринт към нещо, което можеше да се окаже по-страшно дори и от смъртта. От горещината главата й се замая и тя съжали, че не се е вслушала в съвета на Даренго и не е свалила част от дрехите си. С удоволствие би му казала, че е размислила и че не иска да види работния процес тук долу в мината, но гордостта й я накара да замълчи. Дори цената на истината да бъде нейната чест, тя се зарече да разбере дали Де Навар е убил Форбс и баща й. А мината беше подходящото място за това.

Решителността на Джослин се разклати още веднъж, когато Даренго взе един фенер и го вдигна, за да освети пътя, преди да я поведе през тунела, който изглеждаше безкраен. На променливата светлина пред входа на галерията проблеснаха няколко кълбета, които веднага изчезнаха в тъмнината.

— Какво… какво беше това? — запита Джослин нервно.

— Плъхове — отвърна й Де Навар съвсем спокойно. — Има ги тук буквално с хиляди. Те са като домашни животни… е дотолкова, че идват всеки ден по едно и също време за храна, сядат и чакат какво ще им подхвърлят работниците. Наистина се притесняваме, когато плъховете не се показват. Те забелязват неща, които на нас често ни убягват, например дори и най-малките размествания в скалата. Ако плъховете тичат насам-натам като полудели и търсят сигурно скривалище, знаем, че има голяма вероятност галерията да се срути.

Когато чу това Джослин изведнъж осъзна колко дълбоко под земята се намира в действителност и че само дървените подпорки я предпазваха от това да бъде погребана под цяла планина от пръст и скали. Изпълнена с тревога се огледа и разбра, че изобщо не е изключено „Краят на дъгата“ да се срути всеки момент и да я затрупа. При тази ужасяваща мисъл тя потрепери и тайничко се приближи до Даренго, сякаш той можеше да я предпази от подобна катастрофа. Ако той бе забелязал, че тя изведнъж търси неговата близост, поне бе достатъчно тактичен да не го изрече на глас.

Рудникът приличаше на същинска заешка бърлога.

На много места те не ходеха по твърда скала, както бе предположила Джослин, а по влажна глина. Тази фина кал беше според Даренго проклятие за всеки златотърсач. В самите златоносни жилки те използуваха специална система за подпиране на галериите. За разлика от другите собственици на мини, Ред никога не пестял парите, когато ставало дума за сигурността на човешкия живот, разказа Де Навар. Той си спомни, че старият му съдружник винаги е бил ужасно взискателен, мерките за безопасност да се спазват съвсем стриктно.

— Да — потвърди момичето тихо — такъв си беше. Точно така го помня и аз.

За момент и двамата мълчаха. Ако Ред бе наистина мъртъв, то бе намерил трагичната си и преждевременна смърт точно тук. Без никакви предварителни признаци сълзите рукнаха от очите на дъщеря му и се смесиха с потта, която се стичаше по лицето й._ Това спонтанно избухване в ридания може да бъде изиграно! Или все пак…?_ — каза си Де Навар.

В края на краищата нали и крокодилските сълзи на Виктория, които тя често проливаше така демонстративно, изглеждаха толкова истински, си помисли Даренго огорчен. И ако човек не познаваше добре внимателно подготвените й представления, можеше лесно да се излъже. Когато след малко той проговори отново, гласът му бе суров, защото не вярваше на Джослин.

— Бих ви показал някои жилки — рече Де Навар с подигравателен тон, — но за съжаление нашият потаен саботьор е запечатал всяка една от тях при експлозията.

— Но защо? — попита девойката, макар да бе мислила много по този въпрос през последните седмици и да се беше чудила, какво ли е искал да постигне мошеникът, който бе взривил мината. — Защо ли някой би сторил нещо толкова ужасно?

— За да спре продукцията на рудника, разбира се! — Демоничната и смръщена физиономия на Даренго, осветена от мъждикавата лампа, се бе превърнала в непроницаема маска.

— Да, това ми е ясно — рече момичето и се опита да не трепери много, когато изведнъж разбра, колко много вече са се отдалечили от главната шахта и че в момента са съвсем сами на това място. Дори и непрекъснатата какофония на мината се чуваше съвсем приглушена и сякаш много от далече, а бръмченето на машините се прекъсваше от капещата вода и от шумоленето на плъховете. Джослин се вгледа в Де Навар и за момент й се стори, че лицето му се размива пред очите й; с трепереща ръка тя избърса с измокрената си и измачкана кърпичка потта, която й пречеше да вижда. Имаше чувството, че тялото й изгаря от треска, мечтаеше си за чаша студена вода, или за бучка лед, каквато Даренго й бе дал преди малко. Ледът се даваше на мъжете тук под земята, за да не се обезводнят и да не им прилошее.

— Единственото, което не разбирам е, защо някой е искал само да запечата жилките, а не е разрушил направо цялата мина? — попита младата жена. — Нямаше ли да е по-лесно, по-безопасно и по-трайно като решение?

— О, да, несъмнено, — извика Даренго и черните му очи засвяткаха докато й отговаряше. — Но разбирате ли, Джослин, ако баща ви е бил прав в предположенията си, са ни делили, само месеци или дори седмици, а може и дни от разкриването на главната жилка. Тогава започнаха първите саботажи, още преди Форбс да загине. Едно разрушаване на мината щеше да означава да се простим завинаги с надеждата да открием тази жилка, в случай, че тя наистина съществува. Но ако рудникът се запечата, което е страшно трудно и само един много добър специалист би могъл да го направи, мината си остава в такова състояние, че по-късно може отново да се експлоатира и разчисти — нещо, което правим в момента.

— Кой… кой е знаел за евентуалното съществуване на тази главна жилка?

Девойката нервно прекара език по изсъхналите си устни и се напрегна при мисълта, с надеждата, че най-сетне ще узнае нещо конкретно, нещо, което да й позволи да разбере, дали Даренго е виновен за смъртта на баща й. Пулсът й неудържимо препускаше докато очакваше със затаен дъх отговора.

— Баща ви, естествено, и Форбс, но той бе вече мъртъв, когато „Краят на дъгата“ бе взривена. Виктория и Уили знаеха… както и аз самият — каза той.

— Това ли са всички?

— Да, Джослин, ние четиримата бяхме единствените, които имахме истински мотив да вдигнем мината във въздуха, за да спечелим време и да очистим един подир друг останалите съдружници и да се докопаме до несметните милиони — отговори мъжът с отвращение. Ядосваха го въпросите й, както и това, че тя му нямаше доверие. Зачуди се дали е разпитвала и Уили по същия начин и реши, че не е, което го раздразни още повече.

— И кой от вас е… кой е… „дяволски добър във взривяването“? Нали така го формулирахте? — Джослин просто не можеше да свали поглед от него, чувствуваше се хипнотизирана, като жертва на гърмяща змия, преди тя да забие дълбоко в нея пълните с отрова зъби.

— Да, така го формулирах — отговори той бавно с равен и приглушен глас. — Баща ви беше експерт, що се отнася до работата с взривове, той би могъл да го извърши, а и Уили.

— А… ами вие, Даренго?

— И аз също.

Последните три думи отекнаха зловещо в тишината. На Джослин изведнъж й се стори, че той израства десеторно и се надвесва застрашително като Сатана над нея, готов всеки момент да й стори нещо. Ръката й трепереща се допря до гърлото й. Момичето дълбоко си пое дъх и се отдръпна крачка назад, без да знае, че една от количките, с които се превозваха рудата и инструментите, е точно зад него. Даренго протегна ръка, за да задържи младата жена и да предотврати заплашващата я катастрофа. Но Джослин не виждаше какво има зад нея и си помисли, че той иска да я сграбчи с лоши намерения. Един вик се изтръгна от гърдите й, тя се обърна и хукна, препъвайки се във веригата, с която се теглеха вагонетките по тесните релси, поставени по продължение на всички галерии, и падна в количката. При удара тя тръгна по наклона, движейки се все по-бързо и отнасяйки Джослин със себе си.

Всичко това стана толкова бързо, че Даренго дори не успя да извика за предупреждение. Той не остана на мястото си и не можа да остави фенера, който носеше в ръка, а хукна към изхода на тунела. Мускулите му се напрегнаха и в следващия момент той полетя във въздуха, подобно на хвърлен камък. Добре се беше прицелил и падна тежко върху Джослин. Не му остана време да се загрижи за нея и не обърна никакво внимание на уплашените й и измъчени викове, защото при скока му стъклото на фенера се счупи и газта започна да изтича. Ако станеше пожар, газовете в мината можеха да експлодират — най-страшният кошмар на всеки златотърсач. Той въздъхна от облекчение, когато фитилът угасна и двамата потънаха в непроницаем мрак. Провеси крака извън вагонетката и ги затътри по земята, за да намали скоростта й.

Междувременно Джослин бе така истерична, че не забелязваше изобщо какво се случва. Знаеше единствено, че й е горещо като в пещ. Не можеше да диша! Задушаваше се! Бе извън себе си, замяна, чувствуваше се отвратително и си поемаше дъх на пресекулки, докато се гърчеше и извиваше изпод тялото на Даренго. Най-сетне успя да се измъкне и да легне по гръб и започна слепешком да го удря, уцели го по главата и раменете, издраска му лицето и гърдите и се опитваше безуспешно с две ръце да избута голото му до кръста тяло от себе си.

— По дяволите, Джослин! — изсъска той през зъби — Спри! Спри веднага! Опитвам се да ти спася живота, глупаво момиче!

Но тя не му повярва и продължи да го удря с юмруци и да го дращи с нокти — докато накрая вагонетката мина в друга галерия и се блъсна в няколко колички, които бяха оставени там на релсите. Даренго бе предвидил такъв сблъсък и за това пусна в последния момент страничните стени на вагонетката и придърпа протестиращото момиче в прегръдките си. Той я притисна до себе си, прилепи ръцете си към главата й, наведе я към скута си и я обгърна с цялото си тяло, за да я предпази от удара. В следващия момент дясното му рамо и гърбът му с всичка сила полетяха към металната преграда, кожата се ожули, а главата му рязко изхвърча напред. Мъжът стисна зъби, за да не изреве от болка и си наложи да не обръща внимание на раните си, а да използува цялата си сила и съсредоточеност за Джослин, която започна да стене в прегръдките му, когато вагонетката най-сетне спря.

— Ударихте ли се? Джослин, добре ли сте? — Даренго наум прокле обгръщащата ги тъмнина, която не му позволяваше да види девойката. — Джослин!

— Не… мисля, че не — отговори тя изнемощена; чувствуваше се отвратително. — Поне нищо не ме боли. Само ми е горещо и… и… някак ми е странно… жадна съм, страшно съм жадна… — Джослин млъкна и облиза сухите си устни.

Тя така силно и упорито си представи чаша студена вода, сякаш само волята и въображението бяха достатъчни, за да я получи. Пред вътрешния й поглед, снегът по най-високите върхове на Скалистите планини се разтапяше и проникваше бавно през почвата, за да протече върху нея. Тази фантазия бе толкова силна, че Джослин дори чуваше как водата капе от стените. И тогава разбра, че наистина я чува, тъй като това беше нещо съвсем естествено за една мина.

— Останете легнала! — заповяда й Де Навар строго, понеже не знаеше дали тя не е наранена. Разбира се, беше развълнувана, а жаждата се обясняваше с горещината — това му беше ясно, по дяволите! Нали я беше предупредил, че ще й стане топло с всичките тези дрехи! Защо тази гъска не беше достатъчно съобразителна, за да свали поне част от фустите си? — Джослин, останете просто спокойно да лежите, докато се опитам да запаля лампата.

— Да. Всичко… всичко е наред, нищо ми няма — отвърна тя с твърд глас и се надигна да стане. Беше леко замаяна и страшно объркана, но не искаше той да го забележи. Кой знае какво можеше да стори, ако я сметнеше за беззащитна!

— Бъдете спокойна! — повтори Даренго упорито, понеже усети как всеки неин мускул се напряга. — Няма нищо да ви направя, заклевам ви се!

Той леко я прихвана и бавно, без резки движения, я положи да легне на дъното на вагонетката. Ръката му се докосна до булото й, което сигурно бе паднало от главата й по време на злополуката. Де Навар го взе, сгъна го като временна възглавница и го сложи под главата й, за да й е по-удобно. Джослин си отдъхна — мъжът не стори нищо друго — и затова остана да лежи неподвижна и се опита да се съвземе, докато той в тъмницата затърси фенера. Намери го най-сетне и бръкна в джоба си, за да извади кутийката кибрит, която носеше винаги със себе си. И за да не запали от невнимание разлятата газ, вдигна лампата високо над главата си и чак тогава драсна клечката. Фитилът леко изпращя и се разгоря равномерно, слава Богу бе останала достатъчно газ. Даренго се обърна към младата жена и когато я съзря, дъхът му изведнъж секна.

Sangre de Cristo! Тя беше прекрасна.

За пръв път Даренго виждаше косата й без булото. Фибите й се бяха изплъзнали и сега косите се разпиляваха в цялата си красота, червени като на Ред — точно както Даренго беше предположил. Гъсти и меки като коприна, те стигаха до коленете й, а мъждукащата светлина на фенера им придаваше вид на огън, на нещо живо. За пръв път виждаше такава прекрасна коса. Пряко волята си той изведнъж изпита почти непреодолимото желание да зарови пръстите си в нея, да я целуне, да скрие лицето си в косите, да ги увие около врата си, да усети как те го галят, как докосват голото му тяло, как го обвързват… Косата обрамчваше привлекателното и сърцевидно лице на момичето като пламтящ ореол и подчертаваше не само изпъкналите му скули, които от трептенето на пламъка придобиваха релефност, но и формите на тялото му. Големите, зелени като трепетлика през лятото, очи с гъсти и абаносовочерни мигли бяха широко отворени, а леко извитите вежди приличаха на тъмни лунни сърпове на фона на бледата й светла кожа. Носът бе изящен, устата — съвършена като кървавочервена роза, горната устна бе къса и извита, а долната — пищна и сочна.

Одеждите й бяха скъсани, сякаш нетърпелив любовник ги бе свлякъл от раменете към талията. За пръв път Даренго видя не само косата й, но и лебедовия й врат, както и нежната извивка на едрия й бюст, прикрита само от проста бяла памучна риза, която от влагата бе станала привлекателно прозрачна. Очите му се задържаха за кратко на тази гледка. Капчици пот покриваха като сутрешна роса кожата й, блестяха и се стичаха бавно през дълбоката бразда между гърдите й, които се повдигаха и спускаха при всяко вдишване. Сиянието на огряващата я лампа обгръщаше неподвижната снага и тя приличаше на ангел, изпратен от един далечен Рай на Земята… Наоколо сенките ставаха все по-плътни и преливаха в непрогледен мрак.

Тя е монахиня! Тази нерадостна мисъл проблесна изведнъж в съзнанието на мъжа — той знаеше, че е загубен, ако само я докоснеше, както и тя щеше да бъде загубена, понеже след това той никога не би допуснал тя да се върне в Бостън в манастира и да положи последния обет.

Де Навар прехапа устни и строго се зарече, че няма да я пипне, макар че на шега винаги твърдеше обратното. Но той никога няма да бъде толкова покварен, та да използува получилата се ситуация! Очите й безмълвно го молеха за помощ или за милост… а може би и за нещо друго? Не знаеше. Единствено му беше ясно, че тя има нужда от него, и че той самият я желаеше. Даренго изруга и шепнещият му глас като лапата на дива котка разкъса тишината. Джослин потрепери от страх, в който се бе примесило и едно друго, потайно и непознато, примитивно и тъмно чувство, което тя не можеше и не смееше да назове.

Прилича на гордия Луцифер след грехопадението — си помисли девойката с неприязън — коленичил там с това загрижено лице и въпреки всичко непоколебим, непокаял се и без желание да изкупи греховете си. И все пак няма съмнение, че е привлекателен, този добре изглеждащ принц на Ада, в който се намирам. Пъклените пламъци ме изпепеляват, но има и една друга жарава, която ме изгаря, един постоянен огън… Такова нещо Джослин не бе усещала никога преди това, дори Антоан не бе съумял да събуди подобни чувства. Сомбрерото на Даренго бе паднало на гърба му и момичето виждаше с изплашените си, но и широко отворени очи неговата гъста черна коса — блестяща от потта като измокрени от дъжд криле на гарван. Черните му очи се бяха впили със странен блясък в нейните и погледът им спираше дъха й. Тя се чувствуваше като омагьосана, виждаше как мускулите му се напрягаха и движеха под бронзовокафявата му кожа и тръпки полазиха цялото й тяло при тази гледка, сякаш нямаше как да задоволи едно желание. Джослин не знаеше, а и не искаше да знае какъв е този копнеж, тъй като се страхуваше — дори и в прегръдките на Антоан винаги се бе въздържала, нещо все я плашеше и тя всъщност знаеше от какво я е страх — ясното съзнание, че съгласието й би развързало демона вътре в нея, един дявол, който винаги е бил дълбоко скрит в дълбините на душата й, колкото и да се е опитвала да отрече неговото съществуване. Но този Сатана винаги е чакал… чакаше тя да го освободи.

Точно в този момент той искаше да бъде пуснат, виеше и се мяташе като диво същество от Ада. Джослин не успя да го накара да млъкне. Беше като кутията на Пандора, не можеше да се затвори. Виковете ставаха все по-силни и шумът наоколо се примеси с поток от объркани картини и желания, от които младата жена се бе опитала да се скрие в манастира, но които — знаеше го със сигурност — винаги са били част от нея. Тези представи и страсти бяха толкова силни, че я изпълваха докрай, макар тя да знаеше, че те са забранени, както Райската ябълка. Тялото й щеше да се пръсне… Но нямаше как да отрече, че можеше и да е мъртва, ако Даренго не я бе спасил. Тя му бе длъжница, но сега се страхуваше от това, какво би поискал той в замяна.

Имаше намерение да стане Христова невяста, а не курвата на Луцифер; но когато бавно протегна ръцете си към него, сякаш нямаше собствена воля, това бе едновременно знак на отбрана, но и на отдаване и покорство.

В някой манастир ще се погуби, а и Уили ще я погуби — си помисли Даренго — а може и изобщо да не е монахиня…

— Джоси… — промърмори той с прегракнал глас. Погубен беше.

Изведнъж искрата между тях прескочи пространството, подобно на мълния с висок заряд, изпълнена със страха, който все още сковаваше телата им. Мъчителното падане, близостта на смъртта и щастливото спасение — това подействува като гръмоотвод. Бяха млади и живи, животът бе сладък и многообещаващ. Изведнъж те се хвърлиха един към друг и страстта потъмни още повече очите на Даренго, от гърлото му се изтръгна хрипкав дълбок стон и той грабна Джослин в прегръдките си, грубо зарови ръцете си в пуснатите й коси и прилепи здраво устата си върху нейните.

Каквото и да бе очаквала, не беше това, не тази дива страст, лумнала в момента, в който той поиска устните й, подобна на синкав пращящ огън в планината, когато при буря небето се разцепва и излива море от дъжд от черни кипящи облаци. Имаше чувството, че я е ударила мълния, кръвта бучеше в ушите й като гръмотевица и тя си помисли, че никога няма да може да се отърве. Замаяна се опита да го отблъсне. Но нищо не съумя да стори, той бе прекалено силен, дори не успя да го избута настрана. Ръцете му, заплетени в дългите й къдрици, теглеха тялото й решително към него и го огъваха безмилостно, докато той се бе навел над нея и я притежаваше, изпиваше я до дъно, изяждаше едва ли не устните й, поглъщаше дъха й… най-накрая Джослин престана да се съпротивлява, а Даренго безжалостно я накара да реагира на неговата страст.

Това бе нейният край, тя беше свършена. В най-смелите си сънища дори не си представяше, че ще бъде така опияняващо — Антоан никога не бе я целувал така, така силно, че в нея самата да се събудят усещания и чувства, толкова горещи и силни, че я изгаряха отвътре. Тя бе така слаба и отпаднала, сякаш стоеше на висок планински връх и разреденият въздух не й позволяваше да диша. Задъха се и пое дъха на Даренго, който продължаваше да я целува, езикът му обхождаше очертанието на устните й, преди да се гмурне между тях и да изпие меда и млякото им.

Глух стон се изтръгна от устата й. Де Навар се впусна в атака, започна да граби и да опожарява. Младото тяло на Джослин я издаде, то приветствува нашественика, отдаде му се с всичките си сетива. По собствена воля ръцете й се плъзнаха по голите му гърди, обгърнаха врата му и го претеглиха към нея. Топло и сладко езикът й се сплете с неговия, огъна се, стопи се и прилежно започна да учи уроците, които той й преподаваше. Даренго брутално срути стената на манастирския й живот и й показа света отвъд тази крепост така, както Антоан не го бе правил никога — с горещи устни, движещи се настойчиво по нейните, които не й даваха време да се опомни, да възроптае и да се отдръпне — тя бе само чувство и желание.

Какво ли не усещаше… Сякаш земята се тресеше, издигаше я, пропадаше под краката й и отнасяше всичко със себе си, което девойката някога бе смятала за сигурно и спокойно. В замяна на това й даваше нещо опасно и непознато, нещо, което я плашеше и същевременно я опияняваше. Смелият език на мъжа бе настойчив като змията в Райската градина, изкушаваше я със забранения плод, даваше й да опита от него, да пие нектар и амброзия, за да бъде прокълната и изгонена. И така грехът на Ева се превърна в неин грях и тя падна, както бе паднал ангелът Луцифер, а устата на самия Дявол се движеше настойчиво по нейните устни, ръцете му галеха тялото й, докато тя се предаде и започна да го целува пламенно и с всяка фибра на своето Аз, опиваше се от него и се радваше на смелите му атаки, с широко отворени очи, в които се четеше надежда за още…

В тази секунда дълбоко в нея нещо се пропука, бентът на съпротивата й рухна и я заля вълна от желание, което тя бе отричала прекалено дълго. Отнесе я със себе си като развълнувано море, повлече я към непознати тъмни брегове, а там я чакаше дивата страст. В този момент съществуваше само Даренго. Страхуваше се, че той насила ще я обезчести, но когато горещете му устни се плъзнаха изпепеляващо по бузата и нагоре към слепоочието и минаха по влажната й медночервена коса, всички опасения се изпариха. Такава ми е съдбата — си помисли Джослин замаяно. Сякаш целият й живот е водил направо до този момент, до този решаващ кръстопът, където трябваше да определи кое е непорочно и кротко, и кое е похотливо и диво.

И тя избра — всъщност Даренго реши вместо нея. Младата жена се понесе по вълната на чувствата, по прилива на страстта, която мъжът събуди у нея. Нямаше вече как да се върне назад. Липсваше й сила да се съпротивлява, сякаш той бе изсмукал цялата й енергия, сякаш костите в тялото й се бяха размекнали, останал бе само течен живак. Бе отпусната и летаргична. Собствената воля й се беше изпарила, Даренго я отне и наложи своята, когато здравата му снага се хвърли върху нея и я затисна с тежестта си. Джослин усети неговата мъжественост, неговата неотразима мощ, както и собствената си женственост и накърнимост. В неговата прегръдка тя се чувствуваше малка и крехка, отдадена безпомощно на исканията му, подобно на глина, която той можеше да оформи по собствената си представа — и той го стори.

Косата й удържа обещанието, привлякло Даренго още в първия миг. Той заплете пръстите си в нея, зарови лицето си и вдиша дълбоко аромата на лавандула, лъхащ от копринените къдрици, от белия врат, който се бе разголили и който той с въздишки покриваше с горещи целувки. Брадясалото му лице одраска нежната кожа на девойката, когато тя се извърташе под тялото му, стенеше, възбуждаше го и изпълваше слабините му с непреодолимо желание. И когато тя се изви буквално към него, страстта му нарасна още повече. Тя диво мяташе глава наляво-надясно, докато той притискаше устните си към лебедовия й врат. Езикът му се стрелна напред и погали малката пулсираща вена, отмерваща бесния ритъм на сърцето й. — Колко е прекрасно… прекрасно… — прошепна той със сподавен глас в извивката на рамото й.

При тези думи необясними тръпки преминаха през тялото на младата жена. Целувките и ласките му я бяха разпалили, но тя инстинктивно искаше повече, тялото й се превърна в огън и лед, гореше и се разтопяваше под него. Кожата й бе станала така невероятно чувствителна, че всяко докосване я изгаряше, огнените целувки, с които Де Навар я обсипваше й се струваха като искри от пращяща главня. Ръцете му брутално дърпаха косата й, за да притеглят лицето й нагоре към неговото. Устните му пак завладяха нейните, а езикът му дълбоко проникна в устата й, разузнавайки най-съкровените й тайни и влажните й дълбини.

Тъмните косми по гърдите на Даренго бяха меки като коприна, но Джослин усети през тънката материя на ризата си как те галят гърдите й, чиито чувствителни връхчета се повдигаха при всяко вдишване. Тя така бе пленена от чувствата, които той събуждаше у нея, че дори не забеляза разкъсаните си одежди, които почти я бяха разголили, докато устните му отново намериха шията й, а ръцете му се спуснаха надолу, покриха гърдите й и здраво ги хванаха. Стон на уплаха, шок и удоволствие се изтръгна от гърлото й. Дишането й се ускори и стана насечено, когато Даренго с палец описа малки кръгчета около червеникавите зърна и ги погали, докато те се изправиха, повдигнаха привлекателно тънката риза и още повече го възпламениха. Сърцето й се разтуптя неравномерно, вълни от неудържим екстаз заляха цялото й тяло.

В някакво далечно кътче на съзнанието си Джослин знаеше, че отива твърде далеч, че всичко става прекалено бързо, че само след няколко минути той ще я притежава и че тогава тя ще е погубена, но нямаше сили да му попречи да я вземе.

Отчаяно се съпротивяваше и непознат инстинкт от отминали времена я накара да опита всичко, за да се освободи. Но Даренго лесно държеше ръцете й, а бедрата му я затискаха. Пръстите му нетърпеливо дърпаха връзките на ризата й, разтвориха плата, за да оголят докрай гърдите й. Момичето усети горещия му, изпепеляващ дъх по голата си плът, езикът му бавно и неизказано съблазнително започна да ближе потта, която се стичаше в браздата между гърдите й, а едната му ръка леко обхвана едно от тези меки възвишения.

— Dios mio^[1], Джоси! Как те искам! — извика той прегракнало, преди да наведе лице към бюста й.

Момичето изпищя, жарта му я бе победила. Цялата се бе превърнала в сноп от невероятни усещания, чувствата й съвсем се объркаха. Осквернена! Осквернена и сладострастна. Дълбоко в себе си винаги го е знаела. Както тайно се опасяваше и преди, сега се пържеше в ада заради тези грехове, един паднал ангел, легнал в пъклените прегръдки на Луцифер, разрешаваше му безропотно и с готовност да й вземе душата и да я държи като пленница в огненото си подземно царство.

През потта, стичаща се в очите й, Джослин видя как очите на мъжа проблясват в светлината на фенера като тлеещи въглени. Усещаше полуголото му, обляно в пот тяло, което я притискаше надолу, усещаше мускулите на ръцете му, пламтящите му устни, които сякаш бяха навсякъде, с тях той за вечни времена я заклеймяваше като негова собственост. Пред очите й всичко се разми и стана така объркано, като че ли щеше да изпадне в несвяст. Сърцето й биеше лудо, щеше да се пръсне в гърдите й.

— Даренго… — прошепна тя и с паника се вкопчи в него. Мъжът и цялата мина изведнъж се завъртяха във вихрен танц пред ужасения й поглед и почнаха да избледняват. — Даренго…

И тогава я обля милостива тъмнина, скри я и тя загуби съзнание.