Ребека Брандуейн
Краят на дъгата (4)

Глава трета

На идване към къщата на госпожица Хати, Патрик Килиън бе показал на Джослин кантората си, а след това й остави нарисувана на ръка карта на града, за да може тя да стигне до там. За разлика от Бостън, Сентръл Сити беше малък град и Джослин бързо стигна до улица Еврика, въпреки криволичещите улички.

Какъв прекрасен пролетен ден, си мислеше тя по пътя и поглъщаше с голяма любознателност новите впечатления. Слънцето бе пробило гъстата мъгла, която сутринта закриваше планината, макар най-високият и вечно бял връх все още да бе обвит в облаци. Нагоре в далечината дърветата се сгъстяваха, докато в долините почти всички бяха изсечени. По високите места имаше гори от смърч, високи ели и белокори трепетлики, а по пищните зелени ливади в по-ниското цъфтяха пъстри планински цветя. Чистият и свеж планински въздух ободри момичето, макар че то леко се запъхтяваше по стръмните и криви тротоари, тъй като все още не бе свикнало с височината. Пое си дълбоко дъх и поспря пред вратата на кантората, за да събере мислите си. В следващия момент отвори и влезе.

Секретарката на адвоката, госпожица Ърншоу очевидно я очакваше и любезно я поздрави. При размяната на тези няколко думи Джослин забеляза, че младата жена поглежда тревожно към затворената врата на господин Килиън. Чу и шума на разпален разговор.

— Другите вече дойдоха — съобщи едва ли не със съжаление секретарката, като че ли искаше така да обясни неспокойствието си. — Опасявам се, че те са… хм… малко нетърпеливи и искат да започнат. Моля, последвайте ме!

Работната стая на Килиън бе много малка, препълнена и ужасно задимена. Джослин учудена се спря и усети паника да стяга сърцето й, когато гласовете замлъкнаха при влизането й. Пет чифта очи се бяха впили в нея и я гледаха недоброжелателно през дразнещата димна завеса. Без да иска, Джослин се дръпна назад към вратата, но видя, че секретарката вече я бе затворила. Тя представи новата посетителка и си излезе, отрязвайки пътя й за бягство назад. В продължение на цяла ужасна минута Джослин се чувствуваше като пеперуда, набучена на карфица и разглеждана през лупа от огромни и страховито изкривени очи. Протегна ръка назад, за да напипа месинговата топка на вратата и се запита, защо никой от присъствуващите не изпитваше желание да избяга от този отвратителен дим. И когато се досети, че адвокатът и другите двама мъже просто пушат пури, се почувствува ужасно глупава и наивна.

— А, ето ви и вас, Джослин — поздрави я Килиън малко, прекалено сърдечно. Беше се изправил зад бюрото си и се опитваше да омекоти напрежението в стаята. — И съвсем навреме! Мога ли по това да съдя, че не сте имала проблеми да намерите кантората ми? Заповядайте, сега ще ви представя. Тези двама господа са… извинете, исках да кажа бяха партньорите на Ред О’Рурк от „Краят на дъгата“. Това са Уили Гришъм и Даренго де Навар, а дамите са госпожа Виктория Стенхоуп Хютън, чрез покойния си съпруг също партньорка, и госпожа Нел Тиерни… хм… една много добра приятелка на Ред. Дами и господа, а това е дъщерята на покойния Сиймъс, госпожица Джослин О’Рурк.

Докато Килиън говореше, двамата мъже се бяха изправили и сега Джослин разбра, че първото впечатление за стаята не се дължеше на скромните й размери, а на това, че Гришъм и Де Навар имаха толкова представителни осанки, че всичко друго около тях избледняваше. Те като че ли не се побираха в това помещение, таванът изглеждаше прекалено нисък, а стените прекалено близки една до друга за тези две фигури. Макар че Джослин не бе нито малка, нито крехка, до двамата мъже тя се почувствува като джудже. И двамата бяха високи и мургави, с блестящо черни коси и широки мускулести рамене. Мускулите им бяха толкова мъжествени, че момичето инстинктивно почувствува някаква заплаха от близостта им. А и бяха в разцвета на силите си. Джослин не знаеше, че Гришъм и Де Навар са толкова млади. Винаги бе смятала, че щом като са партньори на баща й, трябва да са на неговата възраст. А те се оказаха с поне двадесет години по-млади от него, по-скоро нейни връстници, отколкото негови.

Това са партньорите на татко, съпритежателите на „Краят на дъгата“! Сега те са и мои партньори — си помисли Джослин. Представи си, че трябва да се оправя с тези мъже и паниката отново я обзе. А нали и един от тях е саботьор и убиец! Трябва да съм била не на себе си, когато съм мислела, че ще мога да се справя с убиеца на татко. Не й се струваше възможно да го открие, а и Форбс Хютън по всяка вероятност бе негова жертва. Гришъм и Де Навар й напомняха диви зверове — не меки и отстъпчиви, а хитри и брутални, свикнали да искат и да получават. Може би бяха съучастници в коварната интрига, и значи са двойно по-опасни!

Един от тях, а защо не и двамата, толкова силно искаше да притежава „Краят на дъгата“, че не се беше спрял пред едно, или даже две убийства. В този момент единият — или двамата — си мислеше, че ще е много лесно да вземе дела на баща й от едно наивно момиче, току-що пристигнало от манастир на урсулинките в Бостън. Сигурно убиецът сега се усмихваше вътрешно, защото беше уверен, че престъплението му ще остане ненаказано, тъй като дъщерята на Ред О’Рурк беше само една манастирска послушница, която бързо ще сплаши и накара да си събере багажа и да се върне на Изток. Какъв скандал!

Разбрала това, Джослин гордо вдигна брадичка. Зелените й очи блеснаха за миг, когато изправи рамене. Втори път няма да се покаже като доверчива глупачка! Няма да допусне някой да й вземе онова, за което баща й толкова дълго се е борил! Никой няма да я прогони от Сентръл Сити обратно в Бостън, преди да е постигнала това, за което беше дошла. Напротив, ще покаже на Гришъм и Де Навар, че макар и в одежди на манастирска послушница, тя е също така жилава и силна като баща си!

— Радвам се да се запозная с вас, господа — каза тя. Преодоля страха си и подаде ръка на мъжа, който стоеше срещу нея. — Татко много ми е разказвал за вас двамата, така че имам чувството, че ви познавам отдавна.

— В такъв случай се опасявам, че имате голямо предимство, госпожице О’Рурк — отвърна Гришъм, докато й стискаше сърдечно ръката. — Ред беше невероятен самохвалко, но за съжаление… е, да бъдем точни… не разказваше много за личния си живот. Рядко ни е говорил за вас, но винаги с много любов, уверявам ви! Деля мъката ви, госпожице О’Рурк, а молитвите и съчувствието ми ще ви съпътствуват винаги.

— Много ви благодаря, господин Гришъм — отговори Джослин. Той или беше великолепен артист, в което се съмняваше, или тези думи нямаше да звучат така искрено, ако този мъж бе отговорен за смъртта на баща й. И все пак… Нали и Антоан се правеше на искрен, когато страстно й се кълнеше в любов…

Трябваше да си признае, че все още не познава достатъчно добре Уили, за да може да прецени дали той може така добре да се преструва, както Антоан. През срамежливо спуснатите си клепачи тя отново го погледна и в очите й проблеснаха твърдост и пресметливост, нещо, което не й се бе случвало от детинство, когато баща й заведе малкото и дърпащо се момиченце пред манастирските двери.

Гришъм изглеждаше добре. Облечен беше в елегантен сив костюм от фин вълнен плат, под сакото носеше сиво-черно елече, а от джобчето се подаваше сребърната верижка на часовника. На бяла риза бе сложил черна вратовръзка, забодена с игла с бисер на върха. На бюрото зад него бяха поставени чифт сиви кожени ръкавици, черно бомбе и бастун. Джослин предположи, че те са негови, тъй като тези вещи допълваха изящно, елегантния му външен вид.

В студените му сиви очи, които я наблюдаваха, тя прочете остър ум. Тънките устни под черните мустаци и издадената напред брадичка говореха за силен и целенасочен характер. Имаше вид на човек със стоманен гръбнак. Тези неща не се научаваха. Трябва да бъда нащрек — си помисли момичето.

Джослин веднага разбра, че всеки, който би посмял да подразни този мъж, е обречен на смърт. Към всичко се отнасяше със снизхождение, държеше се културно, а съчувствените му думи малко я поуспокоиха. Южняшкият му акцент и мекият глас, който сливаше думите, сякаш в ушите й се топеше захарен сироп, я очароваха, а цялото му поведение и галантният му чар я плениха. Този човек не би могъл да бъде саботьор и убиец!

За разлика от Гришъм, Де Навар беше просто един грубиянин. С погнуса Джослин се обърна към него. Горещо си мечтаеше да не става нужда да му подава ръка. Имаше сигурното усещане, че нито ръцете, нито съвестта му са чисти. По дланите му още личат сажди и динамит от „Краят на дъгата“, както и кръвта на Форбс Хютън и на баща й. Въпреки всичко тя се насили да се придържа към правилата, но изобщо не очакваше острите и необясними тръпки, които я побиха, когато неговите пръсти здраво стиснаха ръката й. Усети силно сътресение, както веднъж в манастирската градина, когато бе ударила с мотиката по закопан в земята камък. Опомни се навреме, за да не издърпа грубо дланта си от неговата; невероятната сила и животинското привличане, които излъчваше този мъж, я уплашиха. Остана с убеждението, че той е жесток и хитър.

Черните вежди на Де Навар бяха като криле на гарван, разперени на челото му. Под тях зад дълги и гъсти мигли се криеха полуотворени черни очи, така че Джослин не можеше да прочете нищо в тях. Усети как притеснението й го развеселява и забеляза лека цинична усмивка, разтеглила за момент чувствените му устни, когато той нарочно повторно стисна ръката й, преди да я пусне.

— Приемете и моите съболезнования за смъртта на баща ви, госпожице О’Рурк. — Дълбокият и мек глас с испански акцент отново прокара тръпки по гърба й. Имаше чувството, че той й се присмива, че това е първия ход на играта му, за да се отърве от нея, както бе премахнал и Форбс и баща й. — Кончината на Ред много ни натъжи и обърка всичките ни планове — допълни Де Навар.

Учтивите му думи не я успокоиха. Подиграва ми се. Същият мошеник като Антоан — си помисли Джослин. — Даже е по-ужасен, тъй като Антоан поне имаше шлифованите обноски на Уили Гришъм. А Де Навар дори не си бе направил труда да свали черното си сомбреро, само беше загатнал жеста. Ожулените черни ботуши със сребърни мексикански шпори, които носеше, прилягаха по-скоро на кръчма, отколкото на кантора или на домашна обстановка. Ако се грижеше повече за външния си вид би могъл да мине, макар и доста грубоват, за красив. Но така изглеждаше, като че ли не се е къпал и бръснал няколко дни и ухаеше силно на алкохол и пури. До стола си бе поставил бутилка с прозрачна течност, която без съмнение беше ракия. Преди Джослин да влезе сигурно бе пил от нея. Черната му копринена риза със сребърни маншети бе отворена на врата и показваше безсрамно гладката му, загоряла от слънцето кожа и гъсти черни косми на гърдите. Беше си вързал и черна кърпа, а ниско на хълбока си носеше черен кожен кобур с опасно изглеждащ револвер. Под черните му тесни панталони се открояваха мускулестите му крака.

Сигурно е влюбен в този цвят, а не го носи в знак на траур заради баща ми — си каза Джослин огорчено. Отива на дяволския му външен вид, а и на сатанинския му характер. Черните му лъскави очи я наблюдаваха изпод шапката, която скриваше небръснатото му лице наполовина. Това не беше поглед на кавалер! И пак тази ехидна усмивчица! Тя изразява триумфа му, мисли си, че не мога да попреча на плановете му и че няма да понесе отговорността за убийството. Още от пръв поглед Джослин го намрази. Един вътрешен глас й казваше, че той е виновен за смъртта на баща й. Даренго де Навар трябва да бъде обесен, заслужил си го е! Ще направя всичко възможно, за да го видя увиснал на въжето!

Ядът й не утихна, когато поздрави Виктория Стенхоуп, младата и елегантна вдовица на Форбс, и Нел Тиерни, актрисата, която сигурно е била нещо повече от „добра приятелка“ на баща й, както я беше описал господин Килиън.

Стискайки малката ръка, подадена с хладен жест от Виктория, Джослин за пръв път в живота си усети разяждаща завист. Подобно на пресъхнала почва, която попива всяка капчица дъжд, тя разглеждаше подробно черния копринен костюм — от очарователната шапчица с пера, забодена в елегантно фризираните кестеняви коси, през високо закопчаната рокля с дантелена яка и брошка, през корсажа, стеснен в талията, за да подчертае стройната и гъвкава фигура, та чак до модерното черно чадърче, чантата и обувките с лачени катарами, които допълваха цялостната картина. И макар да знаеше, че суетата е грях, в този момент Джослин горещо си пожела да е облечена в нещо, с което би била равностойна на вдовицата. Семплите й одежди на послушница ни най-малко не подчертаваха прелестите на младата й снага.

— Добър ден, госпожице О’Рурк — каза Виктория. В кафявите й очи и по огненочервените й устни се забелязваха следи от присмех и презрение.

Но тя наистина ми се подиграва! — ядоса се Джослин и сравни Виктория с Де Навар. — Двамата са го извършили! Заедно са убили Форбс и после баща ми! Не се съмнявам, че Уили Гришъм и аз сме следващите им жертви. Трябва на часа да се сприятеля с него, защото иначе ще остана без съюзник в тази безпощадна битка за златната мина!

Не й остана време да продължи разсъжденията си, тъй като Нел Тиерни я изскубна от тях, хващайки сърдечно дланта й с две ръце.

— Мило дете! Скъпо, мило дете! Толкова се радвам да се запозная с теб! — извика Нел. След това въздъхна дълбоко, усмихна се и избърса с кърпичка ъгълчетата на очите си. — Дъщерята на Ред. Наистина си одрала кожата на баща си! Най-сетне мога да се запозная с теб — повтори тя, — колкото и да ми е мъчно, че това става при такива тъжни обстоятелства. Трябва да знаеш, че баща ти беше всичко за мен! Откакто той умря, животът ми е празен. О, Джослин, надявам се да станем добри приятелки. Нали мога да ти казвам Джослин? А ти трябва да ми викаш Нел! Щом като си тук в Сентръл Сити, все едно част от Ред е при мен. Утешително е някой да сподели мъката ти, не мислиш ли? Ще ми дойдеш на гости, нали? Но те предупреждавам, не приемам „не“ за отговор!

Джослин не искаше да има нищо общо с тази жена, която с интриги и хитрини бе попречила на баща й да я извика при себе си в Сентръл Сити. Затова тя промърмори някакъв учтив отказ, въпреки че изкуствената любезност на актрисата я влудяваше. Пряко волята си трябваше да признае, че Нел е много привлекателна. Светлият блясък на меденозлатистата й коса не бе дело само на природата, а освен това, установи Джослин шокирана, лицето й бе умело и фино гримирано. Но, разбира се, нали е актриса, това обяснява крокодилските сълзи, които тя проля толкова убедително. Не я ли е срам? — помисли момичето. Непознатите усещания и димът от пури, който все още се стелеше в стаята й подействуваха зле. Страхуваше се да не припадне и си отдъхна, когато Килиън й предложи да седне.

С благодарност Джослин се отпусна на единствения свободен стол и леко се изкашля в кърпичката, която притискаше към лицето си, за да пречисти поне малко дима в стаята. Всички разбраха, че не й е добре, а Килиън и Гришъм, които бяха изгасили пурите си при нейното влизане, погледнаха с укор Де Навар — който най-нахално продължаваше да си пуши. След няколко секунди той забеляза, че всички го наблюдават в очакване. Рязко се наведе напред и смачка пурата си в един месингов пепелник.

— Моля да ме извините, госпожице О’Рурк — промълви Де Навар и погледна предизвикателно момичето. Облегна се удобно назад на стола си, нахлупи сомбрерото още по-ниско над очите, качи дългите си мускулести крака на бюрото на адвоката, одраска политурата с шпорите си, надигна бутилката за една голяма глътка и изрече отсечено: — Хайде, Патрик, да почваме най-сетне! Имам да се грижа за заведение и не мога да си губя времето, като въртя палци по цял ден!

— Даренго, бъди така добър да свалиш ботушите и шпорите си от бюрото ми… Веднага! — отвърна Килиън през зъби и го погледна остро над рамките на очилата си. — Това тук е юридически акт, а не фарс, и ще съм ти много благодарен, ако покажеш поне малко респект!

За голяма изненада на Джослин, Де Навар бавно смъкна краката си на пода. Килиън му хвърли още един дълъг и строг поглед, подреди документите на бюрото си, изкашля се намръщено и започна:

— Добре тогава. Както вие всички знаете, днес сме се събрали тук, за да прочетем завещанието с последната воля на Сиймъс О’Рурк, когото ние познавахме под името „Ред“. Нека най-напред да се уверим, че наистина става дума за завещанието на Ред. В това мога да се закълна и ще го сторя при нужда. Самият аз написах текста няколко дни преди смъртта му. Също така документът е подписан от свидетели — съдружникът ми Лиъм Калхун и секретарката ми Маргарет Ърншоу. Няма съмнение, че всеки съд ще признае това завещание за валидно. Казвам ви всичко това, защото последната воля на Ред е… така да се каже… малко необикновена и не искам някой от вас да си помисли по погрешка, че би могъл да възразява срещу нея. Това завещание е непоклатимо като Скалистите планини и никой съдия, който заслужава титлата си, не би казал нещо друго.

— Слушай, Патрик, след като ни предупреди така обстоятелствено, не би ли могъл най-после да отвориш това проклето писание! — настоя Де Навар нетърпеливо. — Кълна ти се, не разбирам, защо толкова ти се иска да ни държиш в неведение. Вече достатъчно отдавна Ред е погребан под някоя скала и всички знаем, че няма шанс той да излезе жив от „Краят на дъгата“. И въпреки това от седмици насам ни караш да чакаме и отказваш да направиш дори и най-малък намек за съдържанието. Трябвало да изчакаме госпожица О’Рурк. Ето я, тя пристигна, а на мен това мотаене ми писна! Ред не притежаваше кой знае какво — дял от златната мина и няколко лични вещи. Щом като присъствието на дъщеря му бе нужно за отваряне на завещанието, значи е повече от ясно, че не е оставил дела си на дом за сираци!

— Не, не е! — съгласи се Килиън остро. — Но както и да е, започвам.

Отново се изкашля, разгъна документа, който държеше в ръце и зачете:

— Аз, Сиймъс „Ред“ О’Рурк, в пълно съзнание и разбирайки значението на акта, който извършвам, обявявам, че това е моето завещание и последната ми воля. На единствената си дъщеря, Джослин Ейнгил О’Рурк, завещавам цялото си движимо и недвижимо имущество, с изключение на една книга с пиеси на Шекспир, която оставям на госпожа Нел Тиерни, по причини, които са й добре познати. Освен това завещавам на гореспоменатата си дъщеря моя дял от златната мина, позната под името „Краят на дъгата“, но само при условие, че в момента на моята смърт тя все още не е станала монахиня. В такъв случай, тя има пълното право върху този дял. Може да го задържи, прехвърли другиму, да го продаде или да разполага с него както сметне за добре, но само при следното условие: до една година след моята смърт, тя трябва да се омъжи за един от неженените ми съдружници в „Краят на дъгата“ — Уили Гришъм или Даренго де Навар…

На това място Килиън трябваше да спре четенето, тъй като в кантората му като че ли избухна бомба. Адвокатът цял следобед я очакваше…

— Така ли, мамка му стара! — Интонацията на Де Навар беше смразяваща. — Да ме вземат дяволите, но няма да се учудя, ако Ред се залива от смях в гроба си. Ето защо не си искал да ни прочетеш завещанието по-рано. Имаш късмет, Патрик, че не съм те застрелял за документа, който си написал. Всъщност още не е късно да го сторя!

Никой от присъствуващите не се усъмни, че това е само празна заплаха. Но преди още Килиън да отговори, Уили разгорещено взе думата:

— Но това е… това е отвратително! — извика той ядосано. — Самата идея е немислима! Не че имам нещо против вас, госпожице О’Рурк — допълни той бързо, като забеляза пребледнялото лице на Джослин — но, мили Боже, ти да не би да искаш да кажеш, че един от нас трябва да се ожени за монахиня?

— Какво значи един от нас, Уили? — изсъска Даренго през зъби, преди да отпие голяма глътка от бутилката си. Избърса уста с ръкав и процеди: — Ти не си католик!

Когато Гришъм осъзна пълния смисъл на тези думи, безсилен гняв задуши гърлото му, а Джослин дишаше все по-шумно и пребледня още повече. Макар че беше в шоково състояние, тя веднага разбра, че Де Навар, а не Уили е от нейната вяра. Даренго забеляза неловкото положение и безсрамно й се ухили, но усмивката му не стигна съвсем до присвитите му очи, които сега разучаваха внимателно смалилата се фигурка. Момичето се почувствува като робиня за продан, а той й изглеждаше на купувач, който оглежда стоката.

— Предполагам — продължи Даренго безмилостно, — че щом Патрик ви представи като „госпожица“, а не като „сестра“ О’Рурк, вие имате право да се омъжите, нали?

Джослин бе толкова потресена, че дори нямаше сила да поклати глава, камо ли да отговори на глас. Ужасът я беше зашеметил. Сега вече не се чудеше, че Килиън избягваше да даде отговор на въпросите й, въпреки че се бе държал съвсем изискано. Това, значи, бяха условията за наследството на бащиния й дял от „Краят на дъгата“. Всичко това е само един ужасен кошмар, си помисли момичето, с надеждата, че скоро ще се събуди. Баща й не бе способен на такова нещо! Не, невъзможно беше!

Като през мъгла до съзнанието й стигнаха думите на Килиън, който потвърждаваше, че тя още не е положила последния обет. Видя и как Даренго пренебрежително се усмихна и надигна отново бутилката си, за да отпие поредната голяма глътка.

Джослин го гледаше с недоумение. Освен че го смяташе за убиеца на баща си, той беше и най-неприятния мъж, който бе виждала през живота си. Псуваше, пушеше и пиеше! Без съмнение беше пиян, само така се обясняваше лошото му поведение. Представата, че баща й, или изобщо някой сериозно очакваше, тя да се омъжи за Даренго, съвсем я обърка. Ред сигурно е знаел, че Гришъм не е католик и че тя никога не би взела мъж от друга вяра. Колкото и невероятно да звучеше, баща й значи е искал тя да избере Де Навар. Джослин изпита непреодолимото желание отново да погледне този мъж. Той все още я наблюдаваше така, сякаш я разсъбличаше с поглед. И на всичкото отгоре й се усмихна над ръба на бутилката си. При мисълта как този мъж би се държал с нея като съпруг, младата жена потръпна. Пресвета Дево! — се молеше момичето. Перспективата да бъде изцяло в ръцете на Де Навар, да е изложена безпомощно на всичките му прищевки, я изплаши толкова много, че тя стреснато се хвана с една ръка за гърлото.

Татко трябва да се е побъркал преди смъртта си! — помисли си момичето. Знаеше много добре, че той я обичаше и че е искал само тя да е щастлива, но не можеше да разбере, защо е вписал това ужасно условие в завещанието си. Как да изпълня това негово последно желание?

— Патрик — обади се Виктория, а в спокойния й глас се усещаха остри нотки — какво ще стане, ако госпожица О’Рурк не се омъжи нито за Даренго, нито за Уили?

— Да, това засяга всички ни — потвърди Уили ядосано. Кафявите му очи придобиха стоманен блясък, когато хвърли един бърз поглед към Виктория.

— Е добре, щом искате! Ако сте готови, ще продължа четенето на завещанието. — Килиън избърса нервно потното си чело и започна да лъска очилата си. След като си ги сложи отново, той вдигна завещанието и прочете за втори път редовете, предизвикали тази буря в кантората му:

— … до една година след моята смърт тя трябва да се омъжи за един от неженените ми съдружници в „Краят на дъгата“ — Уили Гришъм или Даренго де Навар, и по този начин да се сдобие със съпруг и богатство. В случай, че тя в момента на моята смърт е монахиня, или че по една или друга причина не бъде в състояние да спази посоченото по-горе условие, моят дял от златната мина, позната под името „Краят на дъгата“ преминава безвъзвратно на името на госпожа Нел Тиерни. Тя ще има правото да се разпорежда с него както сметне за добре, може да го задържи, да го продаде или да постъпи с него както пожелае, но само при следното условие: да използува приходите от мината за построяването на собствен театър, за да може кариерата й на актриса да продължи все така успешно, и за да е подсигурена финансово на стари години. Това е последната ми воля, с която моля да се съобразят моите наследници. Подпис: Сиймъс О’Рурк.

— Това е всичко — каза Килиън и сгъна документа.

— Да, наистина. Когато искаше, Ред знаеше много добре как да се изрази кратко и ясно — отбеляза Де Навар отегчено. — А сега да видим дали сме разбрали точно за какво става дума. Патрик, съдържанието на това завещание означава всъщност следното: ако милата ни госпожица О’Рурк не се омъжи в срок от една година за Уили или за моя милост, Нел ще си построи страхотна опера. Така ли?

— Накратко казано, да — отвърна адвокатът и погледна Джослин със съжаление. Тя все още седеше безмълвна и неподвижна като статуя.

Девойката имаше странното усещане, че не се намира в тази стая, а че наблюдава адвокатската кантора от голямо разстояние. Всичко това се случваше на друг човек, а не на нея самата. Устата й бе пресъхнала и Джослин с мъка преглъщаше, дланите й се бяха изпотили. Сърцето й биеше неестествено бързо, а в главата й чукаше непоносима болка. Не можеше да си поеме дъх, а от застоялия тютюнев дим й прилоша допълнително. Ситни капчици пот избиха по челото и горната й устна. Олюля се на стола си и имаше чувството, че ще припадне или ще повърне.

— Sangre de Cristo^[1]! — извика Даренго и за всеобща изненада скочи изведнъж от стола си.

С три къси крачки той се озова до Джослин. Тя отвори уста, за да извика, когато той се извиси над нея и момичето усети как мускулестите му ръце я стиснаха като стоманени клещи. Можа само леко да простене тъй като Де Навар притискаше кърпичката й към устата, за да заглуши уплашения й вик. Пред замъглените й очи кантората на Килиън се завъртя в шеметен кръг и тя почти припадна, когато мъжът я вдигна и я изнесе от стаята. Шпорите му издрънчаха по дъските. В полусъзнание Джослин почувствува силата на мъжкото тяло и прегръдката, с която Даренго я притискаше към себе си. Вдишваше мъжествения му аромат, смесен с миризмите на седларска кожа, дим и алкохол, усещаше брадясалото му лице. Де Невар я държеше здраво, без да обръща внимание на стенанията и на безуспешните й опити да се отскубне.

С една ръка той отвори вратата и я ритна настрани. Госпожица Ърншоу подскочи уплашена, когато той притича през предверието и блъсна входната врата.

Навън Даренго облегна Джослин доста грубо с лице надолу през дървения парапет и натисна главата й към земята.

— Дишайте, по дяволите! — изсъска той. — Дишайте!

Момичето пое дълбоко дъх, гърдите му се разшириха до пръсване и хладният планински ветрец изпълни дробовете му. Като удавник вдишваше отново и отново чистия въздух с чувството, че никога няма да му стигне. И все пак неразположението мина и Джослин лека-полека се съвзе.

— По-добре ли ви е? — запита Де Навар, когато тя се изправи, макар че все още трепереше.

— Д-д-да, м-м-много ви благодаря — успя да изпелтечи девойката. От притеснение страните й пламнаха аленочервени. Спомни си как ръцете му я притискаха и пулсът й отново се ускори. Колко е силен! — помисли си тя — и колко мъжествен. Носеше ме без никакво усилие, все едно съм перце. Колко бе топъл! Приятни тръпки я побиха при тази мисъл. Но целият този следобед и странните чувства я бяха изтощили. Ужасена тя прехапа устни, сълзи напираха в очите й. Не знаеше кое е по-страшното — невъзможното завещание на баща й, това, че Де Навар я е докоснал, или че щеше неминуемо да се строполи на пода в кантората на адвоката, ако Даренго не я беше изнесъл навън. Чувствуваше се толкова изморена, че искаше само да се прибере в къщата на госпожица Хати и да си легне.

Междувременно и другите се бяха насъбрали пред вратата и загрижено я разпитваха как е.

— Всичко е наред. За един момент й призля много и това, според мен е от комбинацията от дима и от шока, който преживя — обясни Де Навар. — Просто не можа да го понесе.

— Ред и ти сте виновни за това, Патрик — обърна се Уили към адвоката. Стисна устни и продължи: — Ред, защото е измислил това отвратително завещание, а ти, защото си го написал! Никой от вас не е и помислил за госпожица О’Рурк, това е ясно. Всеки джентълмен щеше да знае, какви ще бъдат последствията за едно младо момиче, което е израснало в манастир и което е толкова чувствително. Длъжен съм да заявя, че никой от вас не се е погрижил за интересите на Джослин. И въпреки твоето предупреждение, Патрик, казвам ти го съвсем спортсменски, ще се обърна към съдията Аскът и ще го информирам за съдържанието на този документ. Нека той си каже мнението по цялата тази невероятна история!

— Прави каквото щеш, Уили! — отвърна Килиън. — Но още отсега ти казвам, че тук няма нищо „невероятно“, колкото и да си мислиш, че е така. Всичко си е законно и в реда на нещата, завещанието е валидно и даже и съдията няма да ти каже нещо друго. Познавам го много добре!

— Добре де, ще видим — закани се Гришъм и се усмихна кисело. Трудно прикриваше яда си. Обърна се към Джослин и рече: — Колата ми е само на две крачки, госпожице О’Рурк. Ще ми доставите голямо удоволствие, ако ми разрешите да ви закарам до къщата на госпожица Хати.

— А след това ще се спуснеш ли по хълма до Пайн Стрийт — запита Даренго хапливо, а Виктория остро си пое дъх, — за да вземеш първите уроци по католицизъм при отец Фланегън?

— Виж какво, Даренго, още малко остава и завинаги ще запуша нахалната ти уста! — се зарече Гришъм през стиснати зъби. Хвърли му такъв смразяващ поглед, че всеки друг мъж би се стреснал.

Но Даренго само се ухили.

— Това ще стане, когато в ада прокарат зимни кънки, драги ми Уили! — отвърна той спокойно. Облегна се на стълба на верандата, пъхна палците си под колана на кобура и повтори: — Чак когато в ада прокарат зимни кънки.

За момент двамата мъже се гледаха свирепо — Гришъм едва сдържаше гнева си, а Де Навар открито го показваше. Виктория като хипнотизирана ги наблюдаваше. Блясъкът в очите й беше станал стоманеносив, а носът й леко потрепваше. За щастие, Гришъм не се хвана на въдицата. Демонстративно обърна гръб на Даренго и проговори на Джослин:

— Елате, госпожице О’Рурк. — Учтиво, но настойчиво хвана ръката й: — Страхувам се, че Даренго никога не е бил подходяща компания за една дама, а изглежда, че и днес не прави изключение. Да влезем за малко, за да си взема нещата. Знам много добре, че завещанието на Ред ви е шокирало и ядосало извънредно много и предполагам, че бихте искала да останете сама, за да премислите всичко това. Виктория, мила моя — обърна се той към високомерната вдовица — сигурен съм, че при дадените обстоятелства Патрик или Нел ще бъдат така добри да те закарат у дома.

Виктория искаше да се възпротиви, но присви устни и кимна в знак на съгласие.

— Както желаеш — промърмори тя сдържано и само Даренго забеляза как гневно стисна пръсти около дръжката на чадърчето си.

— Аз ще те взема, Виктория — предложи Килиън. — Изчакай ме тук, ще докарам колата.

Джослин трябваше, волю-неволю, да признае, че Гришъм се бе държал като истински джентълмен. Внимателното му отношение и проявеното разбиране за чувствата и вълненията й се различаваха коренно от обноските на Даренго. Въпреки условията, поставени от баща й в завещанието и макар Де Навар да беше католика, Ред сигурно не е искал тя да се омъжи за него. Тогава девойката за пръв път се запита, дали Даренго не бе накарал баща й насила да изисква тези страшни условия.

Когато Гришъм поведе Джослин към конюшнята, където бе оставил колата си, един стар скитник прекоси улицата и се приближи към малката групичка, събрала се пред кантората на Килиън. Мъжът беше прегърбен и облечен в дрипи, а на челото и над лявото си око имаше окървавена превръзка. Накуцваше силно и се подпираше на патерица, с която едвам се придвижваше по тротоара. По всичко личеше, че е претърпял злополука. За момент Джослин се развълнува, защото старецът й се стори някак си познат и тогава се сети, че прилича малко на пияницата, който се мотаеше на гарата в Блек Хоук, когато тя пристигна с влака. Сигурно беше един от онези златотърсачи, които не бяха успели да намерят късмета си в мините. Тук наоколо има стотици такива нещастници — си помисли момичето и го погледна, изпълнено със състрадание.

— Сестро, дайте няколко цента на бедния човек, който не е успял в живота — примоли се старецът с тих и стържещ глас и протегна плахо треперещата си ръка.

— Разкарай се! Изчезвай! — замахна Гришъм с бастуна си. — Махай се оттук, просяк такъв! Не, госпожице О’Рурк, не му давайте нищо — каза той и хвана ръката й, когато Джослин вече бъркаше в чантичката си. — И без това ще пропие всеки грош, който му дадете… И най-вероятно ще иде в кръчмата на Даренго.

— Уили за съжаление е прав, Джослин — съгласи се Нел и поклати тъжно глава, докато Виктория придържаше кърпичка към лицето си и погнусено бърчеше нос.

— Мъчно ми е да го кажа, но съм сигурна, че половината от тези просяци си живеят съвсем добре. Обзалагам се, че превръзката и патерицата са само реквизит. Нали съм актриса, разбирам от тия работи — продължи госпожа Тиерни и кресна на стария човек: — Не те ли е срам!

Хвана го за ръката и го заблъска пред себе си, при което пролича, че въпреки патерицата си, той се движеше доста бързо.

— Засрами се! Да иска с такъв евтин номер да изпроси милостиня от една монахиня! Изчезвай от очите ми!

— Чакай, старче! — извика Де Навар. Изведнъж лицето му се промени и придоби напрегнат израз, докато гледаше скитника. — Ето, дръж — рече Даренго и подхвърли един quarter^[2], който мъжът прихвана доста ловко, макар че уж беше сляп с едното око. — Купи си нещо за хапване — довърши Даренго благородното си дело.

— Благодаря ви, сър, много ви благодаря! — ухили се просякът, при което показа ужасяващо черни зъби. Погледна Джослин, подръпна мазен кичур коса на челото си и продължи: — Пожелавам ви приятен ден, сестро… — но не можа да довърши, защото Нел отново го подгони.

Гришъм мърмореше нещо за бедни златотърсачи, но се обърна към Джослин и й предложи ръката си:

— Да тръгваме ли, госпожице О’Рурк?

— Моля? — запита момичето замислено. Намръщено се загледа към ъгъла, зад който бяха изчезнали Нел и просякът. — Какво казахте? Но да, господин Гришъм, разбира се.

Бяха изминали няколко крачки и Джослин все още си мислеше за неочакваната и невероятна проява на филантропия у Даренго де Навар. Обърна се и го видя, че ги следи с поглед, застанал с Виктория пред адвокатската кантора. Когато откри, че младата жена го гледа, той предизвикателно извади пура, драсна клечка кибрит в подметката на ботуша си и я запали. Всмукна няколко пъти и се провикна:

— Ей, Уили, не прави неща, които аз бих сторил!

Джослин се изчерви, а Уили само нервно стисна устни.

— Каква глупава и злостна забележка, само и само да ядосаш Уили, нали! — промърмори Виктория хапливо, когато Гришъм и момичето се бяха отдалечили достатъчно, за да не я чуят. — Знаеш много добре, че и ти не би докоснал монахиня, както не би докоснал и…

— Както не бих докоснал и тебе — довърши Даренго изречението й. Очите му придобиха студен и нахален блясък, така че вдовицата изпита желание да му стовари чадърчето си на главата. Но той само тихо се засмя: — Мила моя, за последното мога да ти се закълна, но на твое място не бих бил много сигурен, що се отнася до Джослин. Все пак тук се разиграва цяла златна мина, която може да се окаже много доходна, ако е бил прав покойният Ред. Но тъй като той е мъртъв, а ти и Уили станахте много добри приятели след смъртта на Форбс, аз трябва да си гледам собствените интереси. Бих ти препоръчал горещо и ти да сториш същото, но както те познавам, ти и без това го правиш. Нямам представа как Ред е могъл да измисли такова дяволско завещание, но нещата днес стоят така, че няма да се учудя, ако Уили предпочете една наивна монахиня, пред такава развратна интригантка. Внимавай, Виктория, по-добре ще е да прибереш острите си ноктенца и да си държиш езика зад зъбите, защото може да се наложи да застанеш на моя страна.

— Ох, миличкият ми! Ти съвсем си се побъркал. Как можеш изобщо да си помислиш, че мога да падна толкова ниско? — изсъска тя. И все пак нервите й се обтегнаха, понеже Даренго изрече на глас това, от което тя тайно се страхуваше. Гришъм и тя бяха любовници, но си нямаха никакво доверие като съюзници, тъй като след смъртта на Ред всички съдружници от „Краят на дъгата“ знаеха, че саботажите и така наречените „злополуки“ в мината бяха дело на един от тях — на убиеца на Форбс и Сиймъс.

— Скъпа, ако някой изобщо може да падне ниско, то това ще си най-вече ти — подигра й се Де Навар. Думите му бяха като шамар за нея. — Но не се притеснявай, знаеш много добре, че дори и аз имам някакви задръжки.

— Не се ласкай излишно, Даренго! — отвърна Виктория и отметна предизвикателно главата си назад. Макар да се смееше, страните й бяха пламнали от обидата. — По-скоро бих легнала със змия, отколкото с теб, гаден мексикански мелез!

— Ама Виктория, пак ли тия стари и изтъркани приказки? — Даренго говореше с лекота, но гневният блясък на очите му го издаваше. — Дори жена с твоите скромни възможности би трябвало да е способна да измисли нещо ново. Колко жалко, че не можеш да лъжеш като хората! Сигурно е доста отчайващо, нали? Не, не, пести си дъха, няма смисъл да отричаш. Нали помниш нощта, когато се измъкна от леглото на Форбс и искаше да се довлечеш в моето? Горкичката ми! Гложди те, нали? Гложди те, че може би ще изпитваш удоволствие да се въргаляш в калта с едно полумексиканско копеле като мен, с една свиня, както ме наричаш. А аз ти гарантирам, че наистина би изпитала върховно удоволствие! — Погледът му бавно и нахално очерта стройната й фигура. Виктория изпитваше страстното желание да му издере очите, но той продължи: — Страхувам се обаче, че ще трябва да те разочаровам и да ти откажа, както го сторих вече веднъж. За разлика от Уили, винаги съм вярвал, че дори и крадците притежават чувство за чест. Безнравствени курви и измамни златотърсачи винаги са ме отвращавали. Да си призная честно, не ми го побира акъла, как Уили смее нощем да заспива до теб. Ако имаше дори и капчица разум, а аз никога не съм се съмнявал в това, би трябвало да спи с едно отворено око, за да не се събуди някой ден с нож в гърлото. Може би затова преди малко тръгна с монахинята, а, как мислиш? Иска му се да прекара поне една спокойна нощ и да се отпусне!

— Надявам се най-искрено, да доживееш деня, когато ще съжалиш, че си ми станал враг! — рече вдовицата огорчена. Усмихна се кисело и допълни: — Но понеже съдружниците от „Краят на дъгата“ умират толкова бързо един след друг, се страхувам, че няма да дочакам отмъщението си. Няма да е зле, ти и Уили да отидете при Патрик и да си напишете завещанията!

— И да те пишем за наша наследница, нали, понеже и двамата нямаме други роднини? Не, благодаря! Скъпа ми Виктория, за разлика от Форбс и Ред, Уили и аз сме още млади и никой от нас няма намерение в скоро време да гледа отдолу как растат цветята. А освен това много бих искал да знам — тук очите му се свиха и станаха само два тесни процепа — защо си мислиш, че точно ти не би могла да станеш жертва на една от тези „злополуки“ в мината.

— Обвиняваш ли ме… или ме заплашваш?

— Сама ще прецениш, любов моя! Избери си варианта, който най-много ти харесва.

— Ужасно съжалявам, обаче ти не отговаряш на представите ми за красивия принц от приказките. Но ако търсиш краче за стъкленото пантофче, което предлагаш, попитай монахинята. Тя може да не разбира много от мъже, ама кой знае? Щом Юда се поддаде на изкушението за сребърници, на какво ли е способна една монахиня за злато? А ти предлагаш и твоите съмнителни качества. Я по-добре хукни подир Уили и момата! Толкова добре го познавам, толкова си приличаме, и не се съмнявам, разбираш ли, че не би изпитал скрупули да разиграва две жени едновременно. А какво ще стане с тебе, ако той, благодарение на умението си да се справя с нежния пол, успее да си присвои „Краят на дъгата“? Признавам си, че много ми се иска да те видя как се пържиш на бавен огън, мили ми Даренго. Уили те държи здраво и може би ще се съглася да го деля с малката, само и само да изпитам това удоволствие! За Бога, та тя е само една скромна монахиня! Каква забавна ирония на съдбата, нали? Но каквото и да се случи, Джослин няма да ми отнеме Уили за дълго, защото… как да кажа… той изпитва едни такива греховни желания… Така че нашата псевдомонахиня ще бъде само една сладка хапка, която той ще глътне, без да дъвче. Горката щерка на Ред, да стане послушница в манастир! — С престорена загриженост Виктория поклати глава и въздъхна: — Колко жалко, скъпи ми Даренго, ти все още си мислиш, че не си мъж за женене. Как можеш да спиш спокойно, освен че си католик, ти беше и като син за бедния ни Ред?

В очите на Де Навар блесна изведнъж такова убийствено пламъче, че уплашената Виктория отстъпи крачка назад. И тъй като беше прекалила, знаеше го много добре, вдигна чадърчето си като преграда между нея и Даренго. Но той го грабна с едно светкавично движение и го счупи през коляното си. В следващия миг можеше и да я удуши, си помисли Виктория, но в този момент пристигна Килиън с колата си, за да я закара в къщи. Де Навар грубо й тикна двете половинки на чадъра в ръцете и промълви:

— Кълна ти се, Виктория, следващият път ще бъде вратлето ти, по дяволите!

Рязко се обърна и тръгна към кръчмата си с толкова гневен вид, че хората по пътя му отскачаха уплашени настрани.

Вдовицата трепереща го проследи с поглед. Не за пръв път се запита, дали той не бе убил Форбс и Ред. Според нея Даренго бе способен на всичко и не се интересуваше от нищо друго, освен от собствените си интереси. Непредвидимите му избухвания бяха толкова бурни, че дори и Ред не смееше да му се изпречва на пътя, когато беше ядосан.