Ребека Брандуейн
Краят на дъгата (2)

Глава първа

Бостън, Масачузетс, 1877 г.

От всички страни Бостън бе обграден от хълмове — по-ниски възвишения на север и по-високите Сини планини на юг. От Тримаунтън, Тройната планина, която някога се извисяваше непосредствено зад Комън, бе останал само хълмът Бийкън, а и той беше вече почти изравнен. Бийкън и другите два върха на планината бяха изравнени през този век за засипване на заливи, мочурища и солени блата. И сега полуостровът Шоумът, на който бе основан Бостън, и който едно време беше заобиколен едва ли не отвсякъде с вода, почти не се открояваше от сушата.

Подобно на полуострова, на който беше построен, малкият манастир на урсулинките, обграден не от възвишения, а от високи червени тухлени зидове, скрити скромно зад огромни стари брястове, се беше нагодил към околната среда, без да бие на очи. Изграден бе в гъсто населен квартал на северния край на града. В средата на века тук живееха почти само ирландци, но през последните години те се бяха изнесли, когато в квартала пристигнаха еврейските заселници. Манастирът беше беден и не можа да последва ирландците, затова си бе останал тихо и кротко на старото място. Благочестивите сестри, които рядко напускаха стените му, се занимаваха предимно с възпитанието и обучението на млади момичета, изпратени тук като послушнички.

Повечето от тези момичета бяха от добри ирландски католически семейства със скромни доходи, но имаше и сираци. Една от последните бе и младата жена, коленичила в параклиса на манастира. На седемгодишна възраст я бяха изпратили при урсулинките, тъй като майка й се бе поминала малко преди това след дълго боледуване, а баща й не можеше едновременно да работи и да се грижи за нея. Сърцето му се пръскаше от мъка, когато се раздели с единственото си дете, но все пак остави момичето при сестрите и тръгна по широкия свят да си търси късмета. От тогава бяха изминали вече дванадесет години.

След повече от десетилетие възпитание в манастир на урсулинките, почти всички момичета се превръщаха в благоприлични, добродетелни и изискани млади дами. Никоя ученичка не можеше да бъде външно по-изискана и взискателна от Джослин О’Рурк — си мислеше преподобната майка Мария, като наблюдаваше стройната и забулена фигура, коленичила на първата скамейка с наведена глава, преплетени за молитва ръце и проста броеница между пръстите. Рошавото, уплашено и опърничаво грозно пате, което бе пристигнало в манастира, се бе превърнало в красив лебед, изпълнен с безстрашие и чар. Но преподобната майка не се лъжеше от трогателната гледка, която представляваше младата жена, потънала сякаш в набожна молитва. Игуменката знаеше много добре, че лустрото на святост беше всъщност само една много добре заучена поза, с която момичето често успяваше да измами по-неопитни очи. Останалите сестри смятаха, че Джослин е ангел, а преподобната майка бе често на друго мнение. След повече от десет години тя вярваше, че Господ се е обзаложил с Дявола за душата на това момиче, както пишеше в Библията за Йов. Той й бе изпратил Джослин О’Рурк, за да изпробва вярата й.

Дванадесетте години в манастира с неговия строго определен дневен ред и всички забележки на игуменката бяха успели да смекчат дивия характер на младата жена, без обаче да го укротят. Вътрешната сила, която я караше да коленичи с изправен гръб и повдигнати рамене, не произлизаше от нейната дълбока, безрезервна вяра и убеждение, а от инат и вироглавство. Спокойно може да си повтаря скоропоговорки, като прехвърля броеницата през пръстите си — си мислеше игуменката отчаяно. Но спомнеше ли си за ужасния скандал, станал наскоро в манастира, в който Джослин бе изиграла една толкова тъжна роля, преподобната майка Мария разбираше, че прекалено строго осъжда младата жена.

И наистина, откакто се случи тази история Джослин бе много потисната, а това беше неестествено и вредно, както смяташе игуменката. Джослин действително искаше да не напуска повече манастира и да стане монахиня. Преподобната Мария знаеше много добре, че това решение бе взето под силно емоционално напрежение и беше опитала да отклони момичето от тази внезапна и прибързана стъпка, но то бе посрещнало всички пречки с едно тихо, но решително упорство. В края на краищата игуменката бе разрешила на Джослин, макар и с нежелание, да постъпи в манастира.

Въпреки че се съмняваше в дълбочината на вътрешното призвание на младата жена, преподобната майка се тревожеше от това, че сега изведнъж Джослин трябваше да излезе навън в грешния свят. Такава щеше да бъде последицата от трагичната новина, пристигнала преди час в манастира. Мили Боже в Твоята доброта, защо сега и това, след като току-що е прекарала толкова страшни неща! — си бе помислила игуменката, като четеше писмото, адресирано до нея.

Дълго време Джослин живееше в манастира като гъсеница, оплела се в пашкул. Бе израснала с ясното съзнание за бурния живот отвъд високите зидове и въпреки това си бе останала в неведение, докато жестоката истина на външния свят бе изсипала върху нея страшните си удари. И сега трябваше да напусне тази охраняваща я среда, макар че в момента предпочиташе да се скрие от света. Преподобната майка Мария се тревожеше за възпитаничката си, тъй като знаеше, че Джослин напоследък наистина се опитваше да се представи за невзрачна нощна пеперуда, а всъщност беше пъстра, буйна и невъздържана птичка.

В Джослин О’Рурк тлееше гореща вътрешна страст, която самата тя сигурно усещаше. През всичките тези години нейната земна привързаност не се промени, въпреки острите критики на игуменката. Това си личеше по блясъка на зелените й очи, в моменти, когато младата жена бе сама и стоеше пред кованите решетки на портата, наблюдавайки Бостън отвъд оградата. Личеше и по това, как тя без задръжки заравя ръце в пръстта на манастирската градина, в която отглеждаше цветя, билки, плодове и зеленчуци, тъй нужни за кухнята и болницата. С удоволствие Джослин протягаше изразителното си лице към лъчите на лятното слънце, прокраднали се през клонките на овошките в малката горичка зад манастира. А стройната й снага се движеше грациозно под послушническите дрехи. Страстта на Джослин бе дълбока и скорошният скандал го бе доказал напълно. И въпреки че историята не бе довела до избухването, от което игуменката отдавна се плашеше, желанието на Джослин да прикрива насила чувствата си не беше най-доброто решение.

Нито скандалът, нито последиците бяха добра поличба за бъдещето на младата жена. Послушница, която скоро щеше да стане монахиня, би трябвало докрай да познава себе си и да е намерила вътрешния си мир, да е убедено от все сърце в призванието си. Игуменката осъзнаваше с отчаяние, че това не можеше да се твърди за Джослин. Не вярата й беше под въпрос, а Божието желание, тя да му служи като една от Христовите невести.

Преподобната майка въздъхна дълбоко, когато погледна отново двете писма в ръката си, едното още не беше отворено. Сърцераздирателните новини, които трябваше да предаде, несъмнено и безмилостно щяха да разтърсят Джослин в нейното уединение и да я изкоренят, да я изведат от манастира, в който тя упорито търсеше утеха, без да може да я намери. Със съжаление игуменката разбра, че Джослин се нуждае от много повече утеха, отколкото самата вяра можеше да й даде. Колко странно — мислеше тя, че няколко страници хартия, върху които много пасажи бяха задраскани, притежават властта да постигнат това, което на нея не й се беше отдало. Ирония на съдбата! Но от друга страна, не виждаше ли Господ всичко, не знаеше ли всичко и пътищата Му не бяха ли винаги неведоми? Това значи е Негов знак, макар и болезнен, че Джослин не е предназначена да Му служи като монахиня. Господ имаше другаде нужда от нея! Преподобната майка Мария дълбоко се надяваше да е така. Не искаше да даде погрешен съвет на младата жена, само заради собствените си страхове и вътрешни борби. Джослин често я бе поставяла пред тежки изпитания, но игуменката таеше в сърцето си скрита слабост към това момиче. Затова и така дълбоко го съжаляваше сега.

Безмълвно майка Мария се молеше за просветление, тръгвайки най-накрая бавно към първата скамейка, където коленичеше Джослин. Тя все още не знаеше, че горещите й молитви щяха да бъдат чути всеки момент.

Повече от час младото момиче беше в параклиса и си мислеше за бъдещето. Сериозно и дълбоко тя се молеше на Бога да й прати знак, да й покаже пътя, по който да поеме. Ако искаше да бъде честна със самата себе си, трябваше да признае, че Господ не я е избрал да Му служи. Той не беше казал нищо по този въпрос, така че тя почти бе убедена, че не е съгласен с решението й да стане монахиня. Целомъдрието, към което се стремеше всяка калугерка й беше чуждо и тя сигурно щеше съвсем да изпадне в немилост, ако не беше Роузи Мегуайър. Само при мисълта за това, което стана с Роузи и което за малко да й се случи и на самата нея, Джослин потръпваше и благодареше на Бога, че поне тя е останала невредима.

Всичко започна така невинно! Случайна среща на манастирската порта с един странник, който се беше загубил и питаше за пътя. Още от първия момент Джослин се почувства привлечена от лего. Мъжете бяха такава рядкост в живота й, а Антоан Фуше бе толкова млад, привлекателен и изглеждаше толкова добре, застанал там, без да знае къде е и колко се е отклонил от пътя си. Съвсем естествено двамата се заприказваха, когато тя му обясняваше посоката. Тогава научи, че той е емигрант от Франция, пристигнал току-що в Бостън. Нямал никакви други близки и трябвало да отиде при чичо си. Но след като Антоан се качил на кораб във Франция, чичото загинал при трагична злополука с файтон. Слизайки в Бостън от кораба, Антоан разбрал, че чичо му е мъртъв и е останал кажи-речи без пукнат цент. И тъй като не познавал никого в града, а нямал пари да се върне във Франция, веднага тръгнал да си търси работа. Но все още нямал късмет. На път да се представи за едно евентуално работно място се беше изгубил и сега се опасяваше, да не би мястото да се окаже вече дадено, когато най-сетне пристигне там.

Понеже тъжната история я беше разстроила, а рошавата му коса и копнеещите му черни очи, така романтично контрастиращи с бледата му кожа и чувствените му устни, я бяха спечелили, Джослин му бе дала няколко монети — знаеше къде се пази ключът от касата с дарения за манастира. Беше взела парите, за да му ги даде назаем, макар че се чувствуваше виновна, защото действуваше без разрешение. Доверието й бе оправдано. След няколко дни той се появи пред манастирската порта и й върна парите. Беше успял да получи мястото. Благодари й много възторжено и пое ръката й, а това докосване бе началото на тайния им роман. От време на време тя се измъкваше скришом от манастира, за да се вижда с него. Страхуваше се сестрите да не я видят и да попречат на срещите им. При мисълта как щеше да завърши тази история, ако не беше Роузи, Джослин отново потръпна.

След няколко седмици на дълги, тайни разходки и още по-дълги целувки и прегръдки, Антоан най-после я убеди да избяга с него. Не можел да живее без нея, трябвало веднага да се оженят, пламенно й бе казал той. Джослин, млада и за пръв път в живота си влюбена, не се беше сетила да пита Антоан, защо той не й предлага просто тя да съобщи на игуменката за намерението си да се омъжи и да я помоли не само за разбиране и прошка за неприличното й поведение, а и за благословията й. Сега вече тя, разбира се, знаеше защо. Антоан бе всъщност един долен лъжец, който никога не е искал да се ожени за нея, а само целеше да я прелъсти и после да я продаде на един публичен дом. В действителност той снабдяваше бардаците с млади и привлекателни девойки, а този определен дом на сладострастието си бе спечелил преди няколко седмици добре плащащ клиент, който имаше перверзното влечение към целомъдрени манастирски послушнички. Горкият човечец изобщо не знаеше, че Антоан още преди него ги беше обезчестил. Ако бедната Роузи Мегуайър, станала поредната жертва на изнасилвача и предателя Антоан, не бе успяла някак си да избяга от публичния дом и да се върне в манастира, за да разкаже цялата потресаваща история на майката игуменка, самата Джослин щеше да бъде следващата. Арестуваха го в деня, в който тя трябваше да му пристане. Джослин не знаеше нищо за истинския Антоан и за съдбата му, бяха я хванали през нощта да се измъква от стаята си с куфарче в ръка. На шкафчето бе оставила бележка, в която обясняваше, че е избягала, за да се омъжи за своя любим.

Истината за Антоан Фуше бе разрушила доверието на Джослин в собственото й целомъдрие. Като си спомнеше сега, как жарко го е целувала и как разбуждащата се в нея страст и любов му бяха позволили някои волности, се чувствуваше отвратително. Не само защото му бе разрешила да я докосва, а и защото това й беше харесало. И сега понякога през нощта тя галеше под завивките гърдите си с ръце, както Антоан го правеше, а прекрасните усещания, които той предизвикваше, отново я заливаха с горещи вълни. О, колко похотлива и развратна беше! За разлика от горката Роузи, която не искаше вече никога да бъде докосната от мъж, и която веднага бе станала монахиня, след като имаше късмета да избяга и да се върне в манастира. Преди това Роузи бе едно срамежливо и миловидно момиче, бленуващо за розова и чиста любов, но действителността на насилствената близост с тялото на мъж бе оставило непоправими следи. Джослин, разбира се, се радваше, че се е избавила от подобна участ, но и сега от време на време се питаше с отвращение, какво ли бе изпуснала — което естествено не означаваше, че иска да бъде изнасилена. Виждаше какво бе причинило това преживяване на Роузи и знаеше, че това е било един кошмар. Но все пак! Колкото и да беше греховно, искаше й се въпреки това да е разбрала докъде щяха да доведат в края на краищата сладките целувки и ласки на Антоан, ако той наистина я обичаше!

Под строгите и неодобряващи погледи на преподобната майка Мария, тя се бе засрамила от непредвидимото си поведение и се беше ужасила до дън душа, че е била толкова наивна и глупава. Ето защо веднага бе заявила, че иска да стане монахиня. Решително потискаше спомените за сладострастните усещания, предизвикани от Антоан, и продължи стремглаво учението си, като не издаваше несигурността си, дали е правилно да остане завинаги в манастира. Знаеше, че игуменката въпреки всичко се съмнява, че решението й не е искрено. Преподобната майка Мария познаваше толкова добре хората, почти нищо не й убягваше и това я плашеше.

Джослин не знаеше какво ще стане с нея, ако не даде и последния обет. За разлика от повечето други млади жени в манастира, тя нямаше близки, при които би могла да се върне. А и нямаше младеж, който да я чака зад ъгъла. Майка й беше починала, баща си не беше виждала от години, откакто преди повече от десетилетие той замина от Бостън за Колорадо. На опърпания стар куфар, който съдържаше цялото му имущество, той смело бе написал девиза си: „Залагам всичко на една карта“.

Най-сетне баща й се беше установил в Маунтън Сити, приобщен с времето към Сентръл Сити, наречен с това име, понеже лежеше в центъра на златодобивната зона Грегъри Гълч, между селищата Блек Хоук и Невадавил. В началото Сентръл Сити представляваше само временен стан на златотърсачите, събрани накуп палатки, бараки и други колиби, построени набързо и небрежно из цялото известно планинско дере, където Джон Грегъри бе открил злато през 1859 година. Това доведе първия наплив златотърсачи — само за две седмици над хиляда мъже. Не беше подходящо място за отглеждането на малко момиченце, затова Джослин остана в манастира. Но по-късно на баща й май никога не му стигаха парите, за да я вземе при себе си, макар че притежаваше част от златна мина в Скалистите планини.

Нарекъл я бе „Краят на дъгата“ и беше сигурен, че в нея има няколко богати златни жилки, дори и едно голямо находище, но още не беше разработена, а все някога щеше да донесе цяло състояние. Но съществуваха безброй трудности да се извади рудата на повърхността, така поне пишеше бащата на Джослин в писмата си, и за това и сега, след дългогодишни мъки, той нямаше кой знае какви пари. Голяма част от доходите, придобити с промиване на златото в първите години, бе похарчена за престоя й в манастира. Докато имаше широк и силен гръб и две здрави ръце, татко й не искаше той или дъщеря му да зависят от чужди хора.

И през последната година в мината имаше проблеми. „Злополуки“, които според баща й бяха саботажни актове на един от тримата му партньори. Татко й чувствуваше, че един от тях е станал прекалено алчен и не искаше да се задоволи само с една четвърт от скромните доходи, които получаваха от „Краят на дъгата“. Ето защо саботьорът целеше да нанесе толкова скъпи щети в мината и да отложи същинското й разработване, че другите да се откажат и да му продадат своите части. Преди няколко месеца Форбс Хютън, един от четиримата, бе загинал при така наречената злополука. Макар и да нямаше достатъчно доказателства, Сиймъс О’Рурк смяташе, че Форбс е убит. Един от другите двама — Даренго де Навар, или Уили Гришъм — според него бе убиеца. Нещата се усложняваха допълнително и от завещанието на Форбс, с което оставяше своя дял на жена си Виктория, и по този начин може би й даваше мотив да му желае най-лошото. Поради тези причини Джослин все още си седеше в манастира в Бостън. Баща й искаше да разкрие заплетената история преди тя да пристигне, за да може след това да има време да опознае дъщеря си и да навакса изгубените години. Но тя предполагаше, че зад всичко това се крие и още нещо.

Между редовете на писмата му разбираше с тъга, че баща й всъщност не иска да я повика при себе си. Той бе свикнал да живее без нея, а една вече голяма дъщеря можеше да му навлече проблеми, с които той не искаше да се занимава, колкото и да я обича. Един-два пъти бе споменал, че по различни поводи излиза с една приятелка. Дълбоко жегната от ревност, Джослин се досещаше, че тази Нел Тиерни се грижеше много добре за татко й. А когато разбра, че госпожа Тиерни е актриса, веднага си помисли, че тя е пресметлива уличница, вкопчила се в баща й. Естествено дъщерята щеше да й пречи. Може би предприемаше и мерки да настрои баща й срещу нея. И понеже се обиждаше от мисълта, че татко й предпочита госпожата, Джослин все по-често се питаше, какво ще прави в бъдеще и от какво ще живее, ако не замине при баща си в Колорадо.

Сиймъс О’Рурк често описваше Сентръл Сити като сурово и брутално място и открито й намекваше в писмата си, че всичките й надежди и очаквания за живота там щяха да бъдат измамени, тъй като бе израсла и възпитана в съвсем друга среда. Но Джослин често скучаеше от еднообразното ежедневие в манастира, докато един ден се появи Антоан. Тя копнееше за напрежение и приключения, за нещо, което да я изтръгне от спокойния и мирен, но прекалено сив живот. Често гледаше Бостън през решетката на манастирските двери и жадно попиваше всичко, което виждаше навън. А какво ли нямаше там! Улични търговци, предлагащи стоките си, коне и файтони, безкрайно разнообразие от хора. Тя искаше да бъде между тях, да участвува в този пъстър панаир, това за нея бе истинския живот! Щом като Бостън я привличаше, какво ли щеше да бъде в Сентръл Сити? Много по-млад град, не така благоустроен, но пък буен и предприемчив, все търсещ бъдещето си. Такива бяха и четиримата партньори от „Краят на дъгата“.

По-рано Джослин си мислеше, че е само временно в манастира, докато баща й не я повика при себе си. Но когато писмата му все по-рядко загатваха за такъв обрат на съдбата, тя се видя принудена да погребе мечтите си. Понякога й се струваше, че и той си е отишъл, както си бе отишла и майка й. Джослин се чувствуваше съвсем сама на този свят, любовта на родителите й остана само блед спомен, а сестрите я обичаха както всяко друго момиче в манастира — с доброта, но все пак безлично. Пред себе си виждаше безкрайни безсмислени години като гувернантка или придружителка на някоя стара дама. Действителността не предлагаше нищо по-добро, освен дългогодишна самота. Нямаше друг изход от манастирския живот, трябваше да се примири с това незначително съществуване. За това тя щеше да избяга на драго сърце с Антоан! Утешаваше я мисълта, че не бе изгубила истинската любов и перспективата за пълноценен живот.

Сега Джослин не смееше да напусне манастира, защото разбра, че единствено одеждите на монахиня можеха да я предпазят, не само от разбойниците мъже, плъзнали по прашните житейски друмища, а и от собствената й греховна похот. И въпреки това, в момента, в който съобщи на игуменката за желанието си да стане калугерка, си пожела да си върне думите назад. Не беше ли абсурдно? Гордостта, инатът и най-вече страхът я възпряха. Толкова дълго бе мълчала, а сестрите бяха загубили толкова много време да я възпитават, че трябваше да остане непоколебима, въпреки съмненията и въпросите към съвестта й от страна на преподобната майка Мария. Беше писала на баща си за решението си, без да му съобщава причините. Той все още не й бе отговорил. А Джослин страшно се разочарова от това, тъй като тайно се надяваше, той моментално да й прати писмо, с което да я извика веднага в Сентръл Сити. Но уви!

Бащиното мълчание за Джослин бе доказателство, че той е съгласен, тя да стане монахиня и че даже се радва на това. Момичето преди всичко искаше баща му да е щастлив и да се гордее с него. Преподобната майка все пак я накара да се вглъби в себе си и да погледне дълбоко в душата си, преди да вземе съдбоносното решение. Добрите, но проницателни очи на игуменката възпираха Джослин от последната крачка. За това днес тя бе дошла в параклиса — да изследва душата си и да помоли Господ да й покаже правилния път.

Като чу бавните стъпки и шумоленето на одежди, характерни за игуменката, Джослин набързо привърши молитвите си, прекръсти се и стана на крака. Виждайки строгото и изпълнено със състрадание лице на преподобната майка Мария, тя силно стисна броеницата и зачака.

Нещо се е случило! — помисли си тя и ледените тръпки на предчувствието полазиха гърба й. Нещо сериозно, иначе игуменката не би я смутила в молитвите й. Писмата в ръката на преподобната майка накараха зелените й очи да се разширят от неспокойствие, лицето й пребледня. Толкова силно стискаше мънистата на броеницата, че те се забиваха в потните й длани, но тя не усещаше болката, а само бодежите на страха. Случило се е нещо ужасно!

— Преподобна майко? — запита тя, докато в главата й проблесна отново страшното подозрение на баща й за саботаж и убийство в златната мина. — Какво е станало? Нещо с татко, нали? Случило му се е нещо, злополука…

— Седни, мило дете! — Игуменката говореше тихо, но твърдо, за да прекъсне изблика на истерия у Джослин. — Седни и ме изслушай. Да, в „Краят на дъгата“ е имало злополука, страшна експлозия. Надявах се да мога да ти предам тъжната новина по-безболезнено, но, мила Джослин, така съжалявам… страхувам се, че баща ти е загинал…

— Не, о не! Не може да бъде! Не е възможно! Сигурно е грешка… — извика Джослин. Краката й омекнаха и тя се свлече на скамейката.

— Не можеш да си представиш, дете мое, как от все сърце и аз се моля това да е така, заради тебе се надявах! — тъжно й отвърна преподобната майка Мария. — Но за съжаление тези писма показват — тя вдигна ръката си с листовете хартия — че няма съмнение за смъртта на баща ти!

За момент Джослин се почувствува зашеметена, като че ли някой силно я бе ударил в лицето, но постепенно започна да проумява току-що научената новина и тихо заплака. Въпреки намерението си да остане завинаги в манастира, тя все още се надяваше, баща й да я извика при себе си. А сега това беше вече невъзможно. Баща й бе мъртъв и тя нямаше да го види никога повече!

— Как… какво е станало, преподобна майко?

— Джослин, знам колко ти е мъчно. Сигурна ли си, че искаш веднага да чуеш всичко? По-добре иди в стаята си, полегни за малко и остани сама с тъгата си. Ще помоля сестра Аилис да ти донесе топъл чай, ако искаш. Подробностите за смъртта на баща ти могат да почакат…

— Не! — Младата жена поклати енергично глава, докато търсеше носна кърпа в джобовете на одеждите си. — Не, искам да зная… Трябва да зная какво се е случило!

— Добре тогава. — Преподобната майка Мария въздъхна дълбоко, извади едното писмо от отворения плик, разгърна го и си сложи очилата. — Според господин Килиън, адвоката на баща ти — тук тя зачете писмото — „през една нощ, след като мината била затворена вечерта, някой е влязъл в «Краят на дъгата» и около полунощ я е взривил. Срутили са се главните галерии и всички жилки, разработвани в момента са запечатани. За нещастие господин О’Рурк в момента е бил в мината, а за причините можем само да гадаем. Вероятно присъствието му не е било известно на саботьора. Ясно е само, че става дума за саботаж и затова се предполага, че господин О’Рурк е хванал престъпника на местопрестъплението. Може би е имало двубой, при който господин О’Рурк е бил ранен или дори убит. Във всеки случай, от този момент никой не го е виждал, и тъй като намерихме шапката му между срутените пластове на мината, трябва да изхождаме от факта, че той е мъртъв и е погребан под скалите. Надяваме се да намерим трупа му при разчистването…“ — Тук игуменката прекъсна четенето. Свали очилата си и подаде писмото на Джослин, заедно с още неотворения втори плик, който беше надписан за момичето. — Господин Килиън искаше аз да ти предам тъжната новина, а не той — обясни преподобната майка Мария. — Предполага, че ще ти е по-леко, отколкото да я научиш от чужд човек.

С наведена глава Джослин избърса сълзите си с простата бяла кърпичка — пречеха й да разчете непознатия почерк на господин Килиън. В писмото му до игуменката нямаше вече нищо съществено, той само се извиняваше, че я кара да предаде страшната новина и изказваше съболезнованията си. С треперещи ръце момичето отвори другото писмо и зачете. Там пишеше, че наследява имуществото на баща си.

— Изглежда, че татко ми е завещал дела си от „Краят на дъгата“ — се обърна тя към игуменката. Сбърчи леко нос, когато четеше отделни пасажи на глас. — Господин Килиън ме моли да отида в Сентръл Сити, за да уредя нещата… понеже имало усложнения, които той не назовава, но които трябва да се изпълнят, преди да си получа наследството. Прилага пари за път… Пише веднага да му телеграфирам отговора си. О, преподобна майко — обляното й в сълзи лице бе бледо и объркано, — нищо… не разбирам какво иска да каже. Какви са тези условия? Защо трябва да отивам в Сентръл Сити? И… как ще напусна сега манастира, нали скоро ще положа обет за монахиня?

— Не се тревожи сега за това, дете мое! — твърдо й отговори игуменката. — Знам, че смъртта на баща ти е тежък удар за теб и съм убедена, че при тези обстоятелства е по-добре да отложиш обета. Що се отнася до другото, предполагам, че господин Килиън има предвид някои юридически формалности, които изискват твоето присъствие. Съмнявам се, че иначе би настоявал да предприемеш такова дълго пътуване, затова смятам, че непременно трябва да заминеш за Сентръл Сити.

— Но, преподобна майко, толкова съм раздвоена! Искам да замина, дори само за да разбера, кой… кой е виновен за смъртта на татко. Но ми се иска да остана тук, понеже някак си усещам, че никога няма да се върна, ако сега напусна манастира. Животът ми безвъзвратно ще се промени!

Преподобната майка леко се усмихна.

— Може би, мило дете. Но не бива да се боиш от това. Не се страхувай от живота. Трябва да живееш, а Господ Бог изпраща всеки от нас там, където пожелае. Има много начини да Му служиш, Джослин. Да станеш монахиня не е единствения, и това може би за теб не е правилния път. Сигурна съм, че ако искрено погледнеш в душата си, ще признаеш за честите съмнения по повод решението си. Вътрешно сигурно си се възпротивявала! Убедена съм, че си жена на принципите и държиш на веднъж взетото решение, и за това не си казала нито дума за конфликта в сърцето си. Права ли съм?

— Да… да, преподобна майко — си призна Джослин неуверено и същевременно облекчено, че най-после бе казала истината. — Вярно е. Не искам да разочаровам вас или сестрите, наистина не искам! Но откакто Антоан… напоследък бях толкова объркана, а сега и тази ужасна злополука в „Краят на дъгата“… Татко е мъртъв! Все още не мога да го повярвам…

— Трябва ти време, дете мое! Време за мъката ти и време да излекуваш раните си. Опознай себе си и света! — обясни игуменката. — Неведоми са пътищата Господни! Той взима и дава. И даже да не разбираме винаги причините Му, намираме утеха във вярата, че Той винаги знае какво прави, и че никога не би ни наложил изпитание, което не бихме могли да понесем. Може би по този начин Той отговаря на молитвите ти и чрез това непредвидено пътешествие ти показва бъдещето. Може би наистина никога няма да се върнеш при нас, Джослин. Но знай, че където и да отидеш и каквото и решение да вземеш, нашата благословия ще те съпътствува, а тук винаги ще намериш отворена врата!

— Благодаря ви, преподобна майко! — гласът на Джослин трепереше, а сълзите й отново напираха. — Благодаря ви за мъдростта и добрината!