Ребека Брандуейн
Краят на дъгата (1)

Пролог
Експлозията

Скалистите планини, Колорадо, 1877 г.

Прилича на гръбначния стълб на света, си помисли мъжът почтително, поглеждайки нагоре към страшната планинска верига, която се беше надвесила над него и разрязваше като с нож земите от двете страни на предпланините. Цял живот щеше да се чуди, че простосмъртни като него не само бяха посмели да се изправят пред тези опасни склонове, но и ги бяха покорили. А това че той самият щеше тази нощ да пречупи този мамонтски гръбнак, му се стори извънредно егоистично и направо налудничаво. И въпреки всичко, той беше съвсем с ума си; планът можеше да се стори на мнозина ненормален, но бе изпипан докрай, до най-малката подробност. Оставаше само да го изпълни.

Мъжът притвори очи и вдигна по-високо на рамото си платнения чувал, пълен с динамит, детонатори и фитили. Беше взел чувала от там, където го бе скрил същата сутрин, между скалните отломъци. Продължи бавно и прикрито по заснежения склон, на който той и тримата му партньори преди повече от десет години очертаха парчето земя за търсене на злато. Когато четиримата още промиваха злато, бяха приятели и приятелството им беше плод на всеобщото желание и на решителността, да се извлече по възможност всичко, което можеше да се вземе от тази дива и прекрасна земя. Беше плод и на опияняващото напрежение, когато в началото — само със сита, кирки и лопати — откриха злато и после продължиха търсенето с вибрационни корита и с улеи за промиване. Лесни времена, хубави години… И когато постепенно тези извори пресъхнаха, и те трябваше да копаят на дълбоко, когато започнаха трудното разработване на земните пластове, нещата се промениха, тръгнаха зле. Алчността бе надигнала грозната си глава и мъжете почнаха да се подозират взаимно.

Така действуваше златото на хората.

Безмълвно си бяха обявили война. А тази нощ мъжът, който вървеше срещу вятъра и снега, щеше да нанесе унищожаващ удар на врага. Пак си повтори, че е премислил точно своите планове. Сега щеше да ги изпълни и да види каква реколта ще получи от това, което беше засял. Скрежта и камъчетата, покрили земята, скърцаха силно под кожените му ботуши, когато той продължи устремено по нанагорнището на тясната пътека. Нагоре към златната мина „Краят на дъгата“, която принадлежеше на него и на тримата му партньори.

Пътят беше стръмен и на някои места много труден. Ледът и дълбоките преспи усложняваха още повече придвижването му нагоре. Редкият високопланински въздух и студеният вятър едва позволяваха на мъжа да диша. Той спря за момент и си пое дълбоко въздух през заскрежения вълнен шал. Дъхът му образуваше бели кълбета в тъмнината, а черното нощно небе бе осветено само от мъгливото сребристо сияние на звездите. Мъжът пусна чувала на земята и потърка ръце, които въпреки подплатените с кожа дебели ръкавици, бяха вече съвсем измръзнали. Качи товара си отново на рамо и продължи задъхано нататък.

Така се беше навлякъл срещу зимния студ на Скалистите планини, че човек можеше да го сбърка с мечка, изкачваща се по склона. И въпреки това, мъжът се криеше и приклякваше в сянката на малкото дървета, на скалните отломъци и склонове покрай пътя. Нямаше вероятност някой да го открие в такава неприветлива нощ, но той не искаше шепата мъже, които работеха и живееха в златната мина да го видят и разпознаят. Вече се виждаха силуетите на паянтовите бараки, сковани от груби дъски, от които се състоеше „Краят на дъгата“. Високата кула на шахтата, помпата, бараката с инструментите, скромната спалня с кухнята и съвсем разнебитеният външен клозет се бяха сгушили в една падинка. Всичко изглеждаше тихо и спокойно, но винаги съществуваше вероятността някой от мъжете в спалнята да не е заспал много дълбоко, или пък да излезе до нужника.

Работниците от мината бяха същата хитра и жилава пасмина, както всички други златотърсачи. Те се осланяха на инстинктите и разума си, за да могат да оживеят, тъй като златодобивът беше трудна и опасна дейност. И най-малкото невнимание можеше да убие човека или другарите му. Хора без смелост и издържливост не се задържаха дълго в тази работа. А човек с тези качества пък би бил по-склонен от всеки друг да се надигне и да види какво става, ако се е пробудил от някакъв подозрителен шум. Можеше да събуди и останалите в бараката, особено ако забележеше необичаен силует в тъмнината.

Но мъжът, който се криеше между дърветата зад златната мина, се беше погрижил и за това. Още в ранния следобед бе поръчал в кръчмата „При мама Лоуд“ да изпратят цяло буре уиски в „Краят на дъгата“. Написал бе и кратко послание: „Да се стоплите малко в студената нощ.“

Надяваше се, че мъжете в бараката се бяха напили вече до козирката, на сутринта щяха да ги болят главите и да им къркорят червата. При тази мисъл той се усмихна за момент, но после се сети за задачата си. Прикрит в сенките, той продължи през снега до мястото, където в склона беше изкопана шахта за вадене на рудата. По този път щеше да влезе в мината, понеже сам не можеше да се справи с макарата за изваждане на златото.

Като защитно средство срещу крадци и нежелани гости пред входа на шахтата беше поставена дебела дървена врата с верига и катинар. Но мъжът пусна спокойно чувала на земята и се захвана за работа. Извади малка ножовка от джоба на палтото си и след кратко усилие преряза веригата, станала чуплива от вкочаняващия студ. С глух дрънчащ звук веригата и катинарът паднаха на земята, но воят на вятъра заглуши всякакъв шум. Мъжът бавно започна да отваря вратата, като внимаваше пантите да не скърцат много, ала вятърът изведнъж я подхвана и я изби от измръзналите му ръце. Невероятната сила на вятъра, който свиреше около върха, разтвори широко портата и я запрати с трясък в дървената рамка. Долният ъгъл дори се зарови в пръстта. Вратата се беше заклещила и скърцаше, полюшвайки се под напора на стихията. Мъжът изпсува и се заозърта уплашено, като че ли очакваше от бараката да изскочи глутница златотърсачи, въоръжени с чукове и кирки. Но освен виещия вятър и завихреният от него сняг, всичко беше спокойно. Мъжът бързо прехвърли чувала в шахтата, освободи заклещената врата и когато влезе в златната мина я затвори след себе си.

Вътре спря за момент, за да свикнат очите му с плътната тъмнина. Ослуша се внимателно за необичайни шумове, които да го предизвестят, че не е сам. Тук се беше случило убийство — и макар да нямаше доказателства за деянието — не искаше да бъде следващата жертва. Чуваше се само приглушеният вой на вятъра в страничните тунели, поскърцването на масивните дървени греди, които подпираха свода, тихото подрънкване на въжето на макарата и глухото ехо на капеща вода, кънтящо навред в златната мина. Когато разбра, че всичко е така, както той очакваше, мъжът се наведе и заопипва за фенера, който беше оставил тук още през деня.

Изведнъж галерията пред него се показа като релефна картина от светлини и сенки. Мъжът вдигна отново чувала и тръгна по релсите, като си светеше с фенера. Познаваше „Краят на дъгата“ от край до край, всяка извивка на галерията му беше пред очите и лесно намери местата, които беше определил след дълго обмисляне. На тези места постави пръчки динамит. Знаеше много добре, че работата с динамит е опасна, но той имаше опит във взривяването. От всички мъже в златната мина, само двама от партньорите му щяха да се справят така добре като него със задачата, а от това зависеше успехът на неговия план.

След като беше поставил взривовете внимателно по местата им, отряза с ножа си едно по-късо парче фитил и го запали с кибрит. Хукна да бяга към изхода, като запалваше, минавайки, фитилите на динамита. Точно за частица от секундата успя да възпламени и последния, когато фитилът в ръката му вече изгаряше ръкавицата. Хвърли го на земята и полетя нататък — дишаше на пресекулки, сърцето му биеше лудо, а фенерът, с който си светеше, щеше всеки момент да угасне.

Стигна до средата на галерията, когато първите динамитни пръчки избухнаха и разкъсаха тишината на зимната нощ. Беше готов да посрещне експлозията, олюля се леко, но продължи да тича, понеже знаеше колко бързо и смъртоносно се срутваха шахтите и галериите зад него. Така мината щеше да бъде ефикасно запечатана, но не и разрушена. Когато излезе навън, заслиза бегом по склона — един тъмен силует, който скоро се сля със сенките на дърветата. В този момент другите златотърсачи, разбудени от експлозията и от земните трусове, изскочиха навън. Като видяха дима и скалните отломъци, изхвърлени от главната шахта, те се развикаха и започнаха да псуват. Някои, още сънени, тепърва навличаха панталони и ботуши върху дългите си вълнени гащи. Един от златотърсачите загуби равновесие, размаха несигурно и безпомощно ръце и тупна в една преспа под верандата на бараката.

Бомбаджията следеше развитието на нещата, скрит зад дърветата, и разпозна, че падналият беше Старият от Аляска, който сега ръкомахаше в снега и се опитваше да се изправи. Саботьорът се ухили, след това се обърна и тръгна надолу, а усмивката му се превърна в ехиден смях, когато си помисли как ли ще реагират тримата му партньори, щом узнаят за поредната катастрофа.