Нора Робъртс
Защото те обичам (12)

Дванадесета глава

Меги може би щеше да забележи рязкото отдръпване на Клиф, ако не бе толкова преизпълнена с музиката и с нощта.

— Не мога да повярвам, че свърши. Бих могла да танцувам още часове.

— Ще си заспала, преди да се прибереш вкъщи — обеща й той, ала внимаваше да не я докосва. Сигурно бе полудял. Да се влюби в жена като нея! Тя не можеше да реши дали да лепи тапети, или да слага плочки. Раздаваше заповеди. Носеше копринено бельо под джинсите си. Сигурно бе полудял.

Обаче можеше да танцува с него цяла нощ. Под нежните черти се криеха сила и смелост. Правеше музика, едновременно божествена и греховна. Не бе ли знаел и не се ли бе борил толкова, защото почти от самото начало бе разбрал, че това бе жена, която никога нямаше да може да изхвърли от главата си?

Сега Меги се изкатери в кабината на камиона и облегна глава на рамото му, сякаш там й бе мястото. Наистина й бе там мястото. Въпреки, че му бе трудно да го приеме, той обви ръка около нея и я привлече по-близо. Там й бе мястото.

— Не знам откога не съм прекарвала толкова добре. — Енергичността бързо я напускаше. Тя държеше очите си отворени само с усилие на волята.

— Музиката още ти се върти в главата.

Меги наклони глава така, че да вижда профила му.

— Мисля, че започваш да ме разбираш.

— Донякъде.

— Донякъде стига. — Прозя се широко. — Много ми беше приятно да свиря тази вечер. Знаеш ли, винаги съм избягвала да свиря пред публика, най-вече защото знам, че това ще предизвика още сравнения. Но тази вечер…

Клиф се намръщи. Не бе сигурен, че му харесва накъде се насочва разговорът.

— Не, не редовно. Ако ме влечеше към това, отдавна да съм го направила. — Тя се намести по-удобно. — Обаче реших да приема съвета на Си Джей и да изпълня заглавната песен за „Огнен танц“. Това е компромис, по-скоро запис, отколкото изпълнение. А и наистина чувствам тази песен много лична.

— Това тази вечер ли го реши?

— От доста време клоня натам. Струва ми се глупаво човек да живее по толкова строги правила, че да не може да направи нещо, което наистина иска. — Главата й започна да клюма. Забеляза, че завиват по нейната алея. — Това значи, че за няколко дни ще отида до Лос Анджелис за записа, от което Си Джей ще се побърка. — Засмя се сънено. — Ще използва всякакви хитрости, за да не ме пусне да се върна.

Клиф усети как в гърдите му се надига паника. Той стигна до края на алеята и натисна спирачките.

— Искам да се омъжиш за мен.

— Какво? — Полузаспала, Меги тръсна глава, сигурна, че не бе разбрала.

— Искам да се омъжиш за мен — повтори Клиф, ала този път я хвана за раменете, за да не потъне в седалката. — Не ме интересува дали ще запишеш десет песни. Ще се омъжиш за мен, преди да се върнеш в Калифорния.

Би било безкрайно слабо да се каже, че бе потресена. Тя се вторачи в него, сякаш един от двамата си бе загубил ума.

— Сигурно в момента съм малко замаяна — произнесе Меги бавно. — Ти казваш, че искаш да се ожениш за мен?

— По дяволите, много добре знаеш какво казвам. — Бе прекалено да усети страха, че можеше да я загуби точно в момента, в който бе осъзнал, че не може да живее без нея. Той не можеше да бъде спокоен. Не можеше да бъде разумен. Не можеше да я пусне без залог, че ще се върне.

— Няма да ходиш в Калифорния, преди да се омъжиш за мен.

Тя се отдръпна и се опита да проясни съзнанието си.

— За моите записи ли говориш, или обсъждаме брак? Едното е свързано с работата ми, другото с живота ми.

Вбесен, че Меги бе спокойна, когато той не можеше, Клиф отново я дръпна към себе си.

— Оттук нататък животът ти е моя работа.

— Не. — Това звучеше прекалено познато. — Не, не искам някой да мисли вместо мен, ако това имаш предвид. Не мога отново да поема такава отговорност… Или такава вина.

— Не разбирам за какво, по дяволите, говориш — избухна той. — Казвам ти, че ще се омъжиш за мен.

— Точно за това говоря. Не можеш да ми го казваш! — Отскубна се и сънливостта в очите й се превърна в огън. — Джери ми каза, че ще се оженим и аз се съгласих, защото ми се струваше, че така трябва. Той беше най-добрият ми приятел. Помогна ми да преживея смъртта на родителите ми, окуражаваше ме да започна отново да пиша. Искаше да се грижи за мен. — Тя прокара ръка през косата си. — И аз му разреших, докато нещата тръгнаха надолу и той не можеше да се грижи дори за себе си. Тогава аз не можех да му помогна. Ролите бяха разпределени и аз не можех да му помогна. Никога вече, Клиф. Никога вече няма да бъда поставена в тази стъклена клетка.

— Това няма нищо общо с първия ти брак, нищо общо с клетки — сопна се той. — Ти съвсем добре можеш да се грижиш за себе си, но ще се омъжиш за мен.

Меги присви очи и овладя гнева си.

— Защо?

— Защото аз ти казвам.

— Неправилен отговор. — Тя отметна глава, изскочи от камиона и затръшна вратата. — Можеш да отидеш някъде да се поохладиш, можеш да спиш, каквото искаш — посъветва го студено. — Аз си лягам. — Завъртя се на пети и тръгна по паянтовите стълби. Когато натисна дръжката на вратата, чу звука на спускащия се по хълма камион. Да върви, каза си, преди да бе успяла да се обърне и да го повика. Не можеш да му позволиш така да те притиска. Когато един мъж си мисли, че може да заповяда на една жена да се омъжи за него, заслужава точно това, което получи, реши Меги. Един хубав бърз ритник по самочувствието. Само като си представяше как й го сервира, като гръм от ясно небе! Отвори рязко предната врата. Брак, не любов. Размахваше й брака като морковче. Нямаше да захапе. Ако я искаше, ако наистина я искаше, Клиф трябваше да направи много повече.

Обичам те. Облегна глава на вратата и си каза, че няма да плаче. Само това щеше да бъде достатъчно, само това трябваше да й каже. Разбиране. Не, реши тя и се изправи, много път трябваше да извървят, преди да започнат да се разбират.

Защо не лаеше кучето, помисли кисело. Голям пазач се оказа, няма що. Раздразнено се обърна към стълбите с намерение за една гореща вана и един дълъг сън, обаче някаква миризма я спря. Восък от свещи, помисли тя озадачено. Рози? Странно. Въображението й бе добро, ала не чак дотолкова, че да си измисля миризми. Запъти се към хола и спря на прага.

На стола с висока облегалка седеше Лоуела, много изправено и много вдървено. Ръцете й лежаха чинно скръстени в скута. Бе със същата тъмносива рокля, която носеше на събора. Кожата й бе толкова бледа, че сенките под очите приличаха на синини от удар. Самите очи сякаш гледаха през Меги. На масата до нея имаше свещи, вече почти догорели, а в основата на свещника се бе натрупал разтопен восък. Наблизо стоеше ваза със свежи рози, така че ветрецът през прозореца донасяше аромата през стаята.

След първия шок Меги се опита да си събере мислите. От пръв поглед бе очевидно, че Лоуела не бе съвсем добре. Трябваше да се отнася внимателно с нея. Приближи се като към ранена птичка.

— Госпожо Морган — обади се тихичко и предпазливо докосна рамото й.

— Винаги съм обичала светлината на свещи — произнесе Лоуела със своя спокоен, тих глас. — Толкова са по-хубави от една лампа. Често вечер палех свещи.

— Прекрасни са — съгласи се Меги нежно и коленичи до нея.

— Да. — Лоуела погледна невиждащо към струящия от слънце прозорец. — Често седя по цяла нощ. Обичам звуците. В гората през нощта има такава музика.

Може би ако бе помислила, Меги нямаше да попита. Просто щеше да заведе Лоуела до колата и да я откара вкъщи. Но не помисли.

— Често ли идвате нощем тук, госпожо Морган?

— Понякога пристигам с колата — отвърна тя унесено. — Понякога, когато нощта е такава ясна и топла, както сега, вървя пеша. Като момиче много ходех пеша. Когато беше мъничка, Джойс обичаше да щапурка по пътеките в гората.

Меги облиза устни.

— Често ли идвате тук през нощта, госпожо Морган?

— Знам, че трябва да стоя надалеч. Джойс все така ми казва. Но… — Въздъхна и тъжната усмивка докосна устните й. — Тя си има Стан. Такъв добър човек… Грижат се един за друг. Това е бракът, нали знаете, да се обичат и да се грижат един за друг.

— Да. — Меги безпомощно гледаше как ръцете на Лоуела започват да се вълнуват.

— Уилям не беше любещ мъж. Просто не беше създаден такъв. Исках Джойс да има любещ мъж, като Стан. — Потъна в мълчание, затвори очи и започна да диша леко, сякаш спеше. Меги реши, че е най-добре да се обади на семейство Ейджи и понечи да стане, ала ръката на Лоуела се затвори върху нейната. — Онази нощ го проследих — прошепна тя. Сега погледът й бе настойчив, съвсем фокусиран. Устата на Меги пресъхна.

— Проследихте го?

— Уилям беше тук — обясни Лоуела. — Беше тук и парите бяха у него. Аз знаех, че ще направи нещо ужасно, нещо, което ще му се размине заради това, което беше. На това трябваше да се сложи край. — Пръстите й стиснаха конвулсивно ръката на Меги, после се отпуснаха и също толкова рязко главата й падна. — Разбира се, парите не можеха да бъдат погребани с него. Помислих, не, ако го намерят, не бива да намерят парите. Затова ги скрих.

— Тук — успя да се обади Меги. — На тавана.

— В стария сандък. Съвсем бях забравила. — По лицето на Лоуела се изписа умора. — Бях забравила допреди няколко седмици, когато разкопаха дерето. Дойдох и взех парите и ги изгорих, както трябваше да направя преди десет години.

Меги погледна ръката, която лежеше отпуснато върху нейната. Тя бе хилава, сините вени се очертаваха под прозрачната кожа. Можеше ли тази ръка да е дръпнала спусъка, да е изпратила куршум в човек? Меги отмести поглед към лицето на Лоуела и видя, че сега то бе успокоено от съня.

Какво да правя, запита се тя и внимателно остави ръката на Лоуела в скута й. Да повикам полиция? Погледна към кротко спящата крехка фигура в креслото. Не, не можеше. Не бе толкова безчувствена. Щеше да повика Джойс.

Отиде до телефона и попита телефонистката за номера на Джойс. В къщата на семейство Ейджи никой не отговори. Меги въздъхна и погледна през рамо. Лоуела още спеше. Не й се искаше да го прави, но трябваше да се обади на лейтенант Райкър. Не успя да намери и него и му остави съобщение.

Върна се в хола и ахна. Някаква фигура се раздвижи срещу нея.

— Ох, уплашихте ме!

— Извинявайте… — Стан загрижено отмести поглед от Меги към тъща си. — Влязох през задната врата. Кучето спи дълбоко в кухнята. Изглежда, Лоуела му е дала хапче за сън, за да го укроти.

— О! — Меги инстинктивно понечи да тръгне към кухнята.

— Нищо му няма — успокои я Стан. — Просто като се събуди, ще бъде малко замаян.

— Шериф… Стан… — Тя реши, че неофициалният тон ще му помогне да го приеме по-лесно. — Тъкмо щях да ви се обадя. Мисля, че Лоуела е била тук почти цяла нощ.

— Извинете… — Той разтърка уморените си очи. — Става все по-зле, откак започна тази история. Ние с Джойс не искаме да я пращаме в старчески дом.

— Недейте. — Меги загрижено докосна рамото му. — Ала тя ми каза, че идва тук нощем, и… — Замълча и се завъртя из стаята. Можеше ли да му съобщи какво бе казала Лоуела? Той й бе зет, но бе и шерифът. Значката и пистолетът, които носеше, й го напомниха.

— Чух какво ти каза тя, Меги.

Меги се обърна, изпълнена със съчувствие и тревога.

— Какво да правим? Имам предвид, тя е толкова крехка. Не мога да понеса да имам нещо общо с това, Лоуела да бъде наказана за нещо, което се е случило толкова отдавна. И въпреки това, ако е убила… — Съвестта я дърпаше в различни посоки.

— Не знам. — Стан погледна към Лоуела и разтърка врата си. — Това, което ти е казала, може и да не е вярно.

— Обаче звучи логично — настоя Меги. — Тя знаеше за парите. Ако наистина ги е скрила в сандъка и после е забравила, изхвърлила ги е от съзнанието си, защото са й напомняли… — Меги поклати глава и се насили да продължи. — Стан, това е единственото обяснение, че някой беше влизал тук. — Скри лицето си в ръце, защото чувството й за правда и неправда се разколеба. — Тя има нужда от помощ — каза рязко. — Не й трябват полиция и адвокати. Трябва й лекар.

По лицето на Стан се изписа облекчение.

— Ще има. Най-добрия, когото можем да намерим ние с Джойс.

Разтреперана, неуверена, Меги опря ръка на масата.

— Тя е привързана към теб — прошепна тихо. — Винаги говори такива хубави неща за теб, колко обичаш Джойс. Мисля, че би направила всичко, за да запази щастието ви.

Докато говореше, погледът й се насочи надолу, където лежеше дланта й — върху цветната снимка на Морган и Стан близо до дерето. Сега всичко щеше да бъде погребано, помисли тя, докато гледаше фотографията. Лоуела бе страдала достатъчно, достатъчно бе наказана за…

Объркано присви очи и се вгледа по-внимателно. Никога нямаше да разбере защо точно в този момент си спомни думите на Райкър: „Намерихме и един пръстен, стар пръстен, с красива гравюра и с три малки диаманта… Джойс Ейджи позна, че това е пръстенът на баща й“.

Ала на снимката не Уилям Морган носеше пръстена. Стан Ейджи го носеше. Вдигна поглед, със сухи и прояснени очи. Той нямаше нужда да погледне снимката под ръката й. Вече бе видял.

— Не трябваше да се занимаваш с това, Меги.

Тя не се спря, за да помисли, само реагира. Втурна се стремглаво към вратата. Движението бе толкова неочаквано, че бе успяла да притича през коридора и да хване дръжката, преди Стан да направи и една крачка. Вратата заяде, Меги я изруга, изруга и собствената си немарливост, задето не я бе оправила още преди седмици. Когато за втори път я дръпна, ръката на Стан се затвори върху рамото й.

— Недей. — Гласът му бе тих и напрегнат. — Не искам да те наранявам. Трябва да помисля.

Опряла гръб на вратата, тя се вторачи в него. Бе сама в къщата с убиец. Сама, помисли Меги отчаяно, освен една крехка старица, която го обичаше дотолкова, че десет години го бе прикривала. Меги видя как той опря ръка на кобура.

— По-добре да седнем.

 

 

Клиф допи втората си чаша кафе, съжалявайки, че не бе уиски. И да се бе опитвал да стане глупак заради една жена, не би го направил по-добре. Преглътна силния горчив вкус и се намръщи към бара. Миризмата на кренвирши и пържени яйца изобщо не можеше да събуди апетита му.

Как можа така да оплеска всичко? Коя жена, която е с всичкия си, би приела такова сърдито, изкрещяно предложение? Меги му бе теглила шута и сега, след като се бе поуспокоил, не можеше да я обвинява.

И все пак той не бе от онази префърцунена тълпа, с която щеше да движи в Лос Анджелис, напомни си Клиф. Нямаше намерение да се променя заради нея, както не очакваше и тя да се промени заради него. Меги бе избрала да промени живота си, преди той да бе станал част от него.

Избрала, повтори наум Клиф и се наруга. Бе избрала своя дом и той никога не бе виждал някой друг да пусне корени толкова бързо. Не трябваше да се паникьосва, когато му спомена, че ще се върне в Лос Анджелис да записва. Тя щеше да си дойде. Земята за нея бе също толкова важна, както и за него. Може би това бе първото, което ги свърза, макар и двамата да настояваха, че нямат нищо общо.

Щеше да се върне, каза си отново Клиф. Той бе идиот, ако си мислеше, че ще го гарантира, като я насили да се омъжи за него. Меги не можеше да бъде насилена, а освен това бе дошла тук завинаги. Това бяха две от причините да я обича.

Това трябваше да й каже, помисли Клиф и избута настрани недопитото кафе. Трябваше да намери думи да й каже, че от седмици е влюбен в нея и че на зазоряване, когато утринната светлина обливаше лицето й, го бе осъзнал. Това бе спряло дъха му, бе притъпило сетивата му, бе го направило слаб. Трябваше да намери думи да й го каже.

Изправи се и погледна часовника си. Тя бе поспала един час. Той реши, че на една жена не й трябва повече, за да й се направи едно прилично предложение за женитба. Хвърли парите на бара и започна да си подсвирква.

Продължаваше да си подсвирква, докато караше през града, докато Джойс изскочи на улицата и трескаво замаха.

— Какво става, някое от децата ли?

— Не, не. — Като се мъчеше да запази спокойствие, Джойс сграбчи ръцете му. Тя също не се бе преоблякла след забавата, но прическата й се бе раздърпала. — Майка ми — успя да прошепне след малко. — Цяла нощ не си е била вкъщи… И Стан, никъде не мога да намеря Стан.

— Ще намерим Лоуела. — Клиф отметна косата от лицето й, както бе правил, когато тя бе дете. — Може да е била неспокойна и да е излязла да се поразходи. След тези вълнения снощи…

— Клиф… — Тя отново сграбчи ръцете му. — Мисля, че е отишла на старото място. Съвсем сигурна съм. Няма да е за пръв път.

Той помисли за Меги и усети лека тревога.

— Меги си е вкъщи — опита се да я успокои. — Тя ще се погрижи за нея.

— Състоянието й се влошава. — Джойс започна да диша треперливо. — О, Клиф, мислех, че правя каквото трябва, единственото, което мога да направя.

— За какво говориш?

— Аз излъгах полицията. Излъгах, преди да съм помислила, ала знам, че пак бих направила същото. — Притисна за момент ръце към очите си, после ги отпусна. Когато погледна отново към Клиф, видимо бе убийствено спокойна. — Аз знам кой е убил баща ми. Знам от седмици. Майка… Изглежда, майка е знаела от десет години.

— Влизай — заповяда й Клиф. Сега мислеше за Меги, сама в къщата, заобиколена от гори. — Ще ми разказваш, докато карам.

 

 

Меги седеше на ниската пейка. Гърбът й се бе схванал от напрежение. Без да помръдва, само с очи следеше как Стан кръстосва стаята. Искаше й се да вярва, че той няма да й направи нищо. Но преди десет години вече веднъж бе убил. Сега трябваше да се справи с нея или да си плати за това.

— Не исках Джойс да продава тази къща. — Стан отиде до прозореца, после се върна до средата на стаята. — Не исках. Парите не значеха нищо за мен. Нейните пари… Парите на баща й… Никога не са значили нищо. Как можеше да ми дойде наум, че ще й хрумне да я продава, докато не съм в града? — Прокара ръка по ризата си и по нея останаха влажни петна. Той се потеше, забеляза Меги. Това не я успокои. — Тя излъга полицията за пръстена.

Меги облиза устни.

— Джойс те обича.

— Тя не знаеше… През всичките тези години не съм й казал. После, когато нямаше как да не й кажа, застана до мен. Един мъж не може да иска нищо повече от това. — Стан отново закрачи. Тракането на обувките му по дъсчения под бе единственият звук, който се чуваше. — Аз не го убих — каза безизразно той и погледна към Меги с помътнели от умора очи. — Беше нещастен случай.

Тя се вкопчи в това.

— В такъв случай, ако отидеш в полицията и обясниш…

— Да обясня? — прекъсна я Стан. — Да обясня, че съм убил човек, заровил съм го и съм бутнал колата му в реката? — Разтърка лицето си. — Бях едва двайсетгодишен — започна той. — Ние с Джойс от две години се обичахме. Морган вече ясно ни беше показал, че между нас не може да има нищо, затова се срещахме тайно. Когато Джойс разбра, че е бременна, не можеше да има повече тайни. — Облегна се на прозореца и зарея поглед в стаята. — Трябваше да се сетим, че нещо не е наред, когато той го прие толкова добре, обаче и двамата изпитахме такова облекчение, и двамата бяхме в такъв възторг, че ще се оженим, че така и не се усетихме. Той ни каза няколко седмици да си мълчим, докато уреди сватбата.

Меги си спомни непреклонното лице от снимката.

— Обаче не го е мислил.

— Не, ние и двамата бяхме прекалено погълнати един от друг, за да си спомним що за човек е той. — Стан продължаваше да крачи от средата на стаята до прозореца, после до средата на стаята и отново до прозореца. — Каза ми, че има проблеми с мармотите в старото имение. Аз бях млад и бях готов да направя всичко, за да му се харесам. Казах му, че някоя вечер след работа ще взема ловната си пушка и ще се оправя с тях. — Видя как Меги потрепери и погледна към пистолета. — Когато той дойде тук, слънцето вече залязваше. Аз не го очаквах. Спомням си, че като слезе от колата, ми заприлича на собственик на погребално бюро, целият в черно и с блестящи обувки. Носеше малка метална кутия, която остави на един пън близо до дерето. Не си губеше времето. Каза ми в очите, че няма да позволи някакъв си хлапак от някакво малко градче да се ожени за дъщеря му. Каза, че ще я изпрати в чужбина, в Швеция или и аз не знам къде. Тя трябваше да роди детето и да го остави за осиновяване. Не очакваше да мълча заради черните му очи. Каза, че в кутията има двайсет и пет хиляди долара. Аз трябваше да ги взема и да изчезна.

Значи двайсет и петте хиляди са били подкуп, изнудване. Да, Меги можеше да повярва, че мъжът на снимката е мислел, че с пари всичко може да се купи.

— Аз полудях. Не можех да повярвам, че ме заплашва да ми отнеме всичко, което някога съм искал. Ала той бе способен да го направи. — Стан изтри потта, избила над горната му устна. — Щеше да го направи, без дори да се замисли. Аз му се разкрещях. Казах му, че няма да ми вземе Джойс и нашето дете. Казах му, че ние ще се махнем, че нямаме нужда от мръсните му пари. Той отвори кутията и ми показа всички тези пачки, сякаш да ме изкуши. Аз я изритах от ръцете му. — Дишаше бързо, тежко, като че ли отново преживяваше този момент — гнева, отчаянието. Меги усети как страхът й започва да се примесва със съчувствие. — Той не загуби самообладание, нито за момент. Просто се наведе и напъха парите отново в кутията. Реши, че искам повече. Така и не разбра, не беше способен да разбере. Когато най-после видя, че аз няма да приема парите, той взе моята пушка, също толкова спокойно, както беше взел кутията. Бях сигурен, по-сигурен, отколкото някога съм бил в нещо, че ще ме убие там, където си бях, и че ще му се размине. По някакъв начин ще му се размине. Можех да мисля единствено за това, че никога няма да видя Джойс, никога няма да взема в ръце нашето дете. Сграбчих пушката и започнахме да се боричкаме.

Задъхваше се, очите му се бяха изцъклили. Меги си представяше борбата между мъжа и момчето толкова ясно, сякаш се случваше пред нея. Тя затвори очи и видя сцената от филма, за който бе писала музиката. В нея всепоглъщащата страст бе избухнала в необратимо насилие. Но това тук бе реално и нямаше нужда от музика, за да подчертае драмата.

— Той беше силен… Старецът беше силен. Знаех, че ако не му взема пушката, ще умра. Кой знае как… — Стан прокара ръце през лицето и косата си. — Кой знае как, тя се озова в ръцете ми и аз започнах да падам. Никога няма да го забравя, беше като сън, като кошмар. Аз падах и пушката гръмна.

Меги си го представяше, прекалено ясно. Преизпълнена със съчувствие и страх, тя се осмели да заговори:

— Но това е било случайност, самозащита.

Той поклати глава, ръцете му се отпуснаха близо до пистолета на бедрото му и Меги забеляза, че те треперят.

— Аз бях двайсетгодишен, броях всяка стотинка. Току-що бях убил най-влиятелния човек в града, а до трупа му имаше една кутия с двайсет и пет хиляди долара. Кой щеше да ми повярва? Може би се паникьосах, може би направих най-разумното нещо, не знам, ала аз го погребах и скрих парите в дерето, после блъснах колата му в реката.

— Лоуела…

— Не знаех, че е дошла след мен. Предполагам, че тя е познавала Морган по-добре от всеки друг и е разбирала, че той никога няма да ни позволи да се оженим с Джойс. Не знаех, че е видяла всичко от гората. Може би ако знаех, нещата щяха да са по-различни. Струваше ми се, че тя така и не преодоля шока от загубата на съпруга си. Сега я разбирам по-добре. Видяла е всичко. После, по някаква си нейна причина, е изровила кутията с парите и я е скрила в къщата. Предполагам, че през всичките тези години ме е пазила.

— А Джойс?

— Тя не знаеше. — Стан тръсна глава и дръпна яката на ризата си, сякаш го задушаваше. — Никога не съм й казвал. Трябва да ме разбереш. Аз обичам Джойс. Обичам я, откак беше момиче. Няма нищо, което не бих направил за нея, стига да мога. Ако й бях казал всичко, всичко, което той бе заплашил да направи и всичко, което се бе случило, тя можеше да помисли… Можеше да не повярва, че е било нещастен случай. Нямаше да мога да го преживея. Години наред правех всичко, за да изкупя вината си за това, което се случи в онова дере. Отдадох се на закона, на града. Бях най-добрият баща, най-добрият съпруг. Знам как да бъда. — Грабна цветната снимка и я смачка в юмрука си. — Проклетата снимка! Проклетият пръстен! Бях толкова стъписан, че чак след няколко дни открих, че съм го загубил. — Разтърка слепоочията си. — Десет години по-късно го изровиха заедно с Морган. Знаеш ли как се почувствах, когато разбрах, че Джойс е казала, че е на баща й? Тя знаеше! Знаеше, че е мой, но застана зад мен. Никога не ме попита и когато й разказах всичко, никога не се усъмни в мен. Всичките тези години… През всичките тези години съм живял с това.

— Вече не трябва да живееш с него. — Меги говореше спокойно, въпреки че сърцето й се бе качило в гърлото. Стан бе толкова превъзбуден, че тя не знаеше кога ще избухне, нито какво може да направи. — Хората те уважават, ти знаеш. Лоуела е видяла всичко, тя може да свидетелства.

— Лоуела е на ръба на пълния срив. Кой знае дали ще може да даде някакви смислени показания, ако се стигне дотам? Трябва да мисля за Джойс, за семейството си, за репутацията си. — Погледна към Меги и по бузата му започна да подскача един мускул. — Толкова много е заложено — прошепна той. — Толкова много трябва да се защитава.

Тя гледаше как ръката му се насочва към кобура.

 

 

Клиф се носеше с пълна скорост по стръмната ливада. Изпод колелетата летеше чакъл. Меги бе уловена в средата на насилието и страстта, които десет години бяха тлеели под повърхността. Ако днес избухнеха, тя щеше да е сама — сама, защото той се бе държал като глупак.

Когато взе последния завой, пред колата се изпречи един мъж и го принуди да натисне спирачките. Клиф изруга и изскочи от колата.

— Господин Дилейни — поздрави го тихо Райкър. — Госпожо Ейджи.

— Къде е Меги? — попита Клиф и щеше да продължи, ако Райкър не го бе хванал неочаквано здраво за ръката.

— Вътре е. За момента е добре. Да не насилваме нещата.

— Ще вляза.

— Не още. — Райкър го изгледа със стоманен поглед и се обърна към Джойс: — Майка ви е вътре, госпожо Ейджи. Тя е добре, спи. Съпругът ви също е там.

— Стан… — Джойс погледна към къщата и инстинктивно направи крачка напред.

— Аз следя нещата отблизо. Съпругът ви разказа всичко на госпожица Фицджералд.

Кръвта на Клиф се смрази.

— По дяволите, защо не сте я извели?

— Ще ги изведем. Всичките ще ги изведем. Спокойно.

— Откъде знаете, че той няма да я нарани?

— Аз не… Ако се почувства притиснат до стената. Имам нужда от вашата помощ, госпожо Ейджи. Ако вашият съпруг ви обича толкова много, колкото твърди, вие сте ключът. — Обърна се към къщата. — Той трябва да е чул колата. По-добре е да му се обадите, че сте тук.

В къщата Стан бе хванал Меги за рамото и стоеше до прозореца. Тя усещаше как мускулите му подскачат, чуваше как дъхът му свисти. Когато я обзе ужас, затвори очи и си помисли за Клиф. Ако той се върнеше, всичко щеше да е наред. Ако се върнеше, кошмарът щеше да свърши.

— Някой има там, отвън — кимна рязко Стан към отворения прозорец и свободната му ръка се сви върху кобура, после се отпусна. — Не мога да позволя да говориш с когото и да било. Трябва да ме разбереш. Не мога да рискувам.

— Няма да говоря. — Пръстите му се впиваха в рамото й и болката поддържаше съзнанието й ясно. — Стан, аз искам да ти помогна. Кълна се, че искам само да ти помогна. Ако ми направиш нещо, това никога няма да свърши.

— Десет години — измърмори той, взирайки се навън. — Десет години и той още се опитва да разруши живота ми. Не мога да му позволя.

— Животът ти ще се разруши, ако ми направиш нещо. — Бъди логична, каза си Меги, докато вълните на паниката се опитваха да я залеят. Дръж се спокойно. — Този път няма да бъде нещастен случай, Стан. Този път ти ще бъдеш убиец. Никога няма да успееш да накараш Джойс да ти повярва.

Пръстите му я стиснаха толкова силно, че тя трябваше да прехапе устни, за да не извика.

— Джойс застана до мен.

— Тя те обича. Тя вярва в теб. Ала ако ми направиш нещо, всичко ще се промени.

Меги усети, че Стан трепери. Ръката му върху рамото й леко се отпусна. Тя видя, че Джойс се изкачва към къщата. Отначало помисли, че халюцинира. После чу как Стан затаи дъх. Той също я бе видял.

— Стан! — Джойс вдигна ръка към гърлото си, сякаш така можеше да усили гласа си. — Стан, моля те, излез.

— Не искам ти да се намесваш в това. — Пръстите му отново стискаха като менгеме рамото на Меги.

— Аз винаги съм била намесена. Знам, че всичко, което си направил, си го направил заради мен.

— По дяволите! — Стан притисна лице в стъклото на прозореца и силно удари с юмрук рамката. — Той не може да разруши всичко, което сме изградили.

— Не, не може. — Джойс дойде по-близо, като премерваше всяка крачка. През всичките години, откак познаваше мъжа си, никога не бе чувала в гласа му отчаяние. — Стан, той сега не може с пръст да ни пипне. Ние сме заедно. Винаги ще бъдем заедно.

— Те ще ме вземат от теб. — Той стисна очи. — Според закона съм направил всичко, което съм можел.

— Всички знаят това. Стан, аз ще бъда с теб. Аз те обичам. Ти за мен си всичко, целият ми живот. Моля те, моля те, не прави нищо, от което ще се срамувам.

Стан се изправи и Меги почувства как той се напрегна. Мускулът на бузата му още подскачаше. Над горната му устна бе избила пот, която той не си и правеше труда да изтрие. Погледна през прозореца към Джойс, после към дерето.

— Десет години — промълви тихо. — Но още не е свършило.

Пръстите му конвулсивно стискаха рамото на Меги. Вцепенена от страх, тя видя как той извади пистолета от кобура си. Очите му срещнаха нейните, студени, ясносини, безизразни. Може би трябваше да се моли за живота си, ала знаеше, както знае всяка плячка, че може да получи милост само по прищявка на ловеца.

Със същия безизразен поглед Стан остави пистолета на перваза и пусна рамото й. Меги усети как кръвта й отново запулсира, бърза и гореща.

— Излизам — каза той глухо. — При жена ми.

Омаломощена от облекчение, Меги се отпусна на стола до пианото. Нямаше сили дори да заплаче и зарови лице в ръцете си.

— Ох, Меги! — В следващия момент ръцете на Клиф се обвиха около нея и тя усети силните, бързи удари на сърцето му. — Това бяха най-дългите десет минути в живота ми — прошепна той и започна да обсипва лицето й с диви целувки. — Най-дългите.

Меги не искаше обяснения. Клиф бе тук и това бе достатъчно.

— Все си повтарях, че ще дойдеш. Това ми помагаше да не полудея.

— Не трябваше да те оставям сама. — Той зарови лице в косите й и вдъхна аромата.

Тя го прегърна по-силно.

— Нали ти казах, че мога да се грижа за себе си.

Клиф се засмя, защото Меги бе в прегръдките му и нищо не се бе променило.

— Да, каза ми. — Хвана с две ръце лицето й, за да се вгледа в него. Беше бледа, очите й бяха потъмнели, но не трепваха. Неговата Меги наистина бе жена, която можеше да се грижи за себе си. — Райкър беше вън достатъчно отдавна, за да разбере какво става. Той ще ги отведе и тримата.

Тя помисли за бледото лице на Лоуела, за изтерзаните очи на Стан, за треперещия глас на Джойс.

— Те достатъчно са наказани.

— Може би. — Той плъзна ръце нагоре по раменете й, просто за да се увери, че е жива и здрава. — Ако те беше наранил…

— Нямаше. — Меги поклати глава и отново го прегърна. — Нямаше. Искам езерото, Клиф — възкликна тя. — Искам, бързо да направиш езерото и искам да видя как над него се надвесва върбата.

— Ще го имаш. — Той я отдръпна от себе си. — А мен? Искаш ли да имаш и мен?

Меги пое дълбоко въздух. Отново помисли. Щеше да опита и да види дали Клиф разбира.

— Защо трябва да искам?

Веждите му се сключиха, ала той успя да преглътне ругатните, които напираха. Вместо това я целуна силно и дълго.

— Защото те обичам!

Тя въздъхна треперливо. Наистина си беше у дома.

— Това беше правилният отговор.