Нора Робъртс
Защото те обичам (9)

Девета глава

Наистина ли бяха минали часове, или чувството за време му изневеряваше? Клиф се опита от падащите косо през прозореца слънчеви лъчи да разбере колко е часът, ала не можеше да е сигурен. Чувстваше се повече от отпочинал. Чувстваше се съживен. Обърна глава и се загледа в Меги, която спеше до него. Въпреки че смътно си спомняше какво бе правил, като в полусън с проблясъци на пробуждане, знаеше, че я бе отнесъл нагоре по стълбите и двамата се бяха стоварили в леглото. После, прегърнати, бяха потънали в сън. Да, помисли той, тази част си спомняше смътно, но останалото…

Върху кухненския под. Прокара ръка по лицето си. Не бе сигурен дали му бе приятно, или забавно. Откри, че и двете.

Бе правил любов с нея върху кухненския под като хлапак в първия пристъп на страстта. Когато един мъж с опит е минал тридесетте, би трябвало да може да покаже малко повече контрол, малко повече финес. Ала и двата пъти, когато бе правил любов с нея, не бе имал ни едното, ни другото. Не бе сигурен, че това би се променило и ако я любеше за стотен път. Меги имаше над него някаква сила, която достигаше дълбоко и събуждаше не изтънченост, а ярост. И въпреки това… Тъй като тя спеше и нищо не усещаше, Клиф отметна косите от лицето й, за да я вижда по-добре. Да я гледа се превръщаше в навик, от който не бе сигурен, че лесно би се освободил. А когато лежаха така кротко, го заливаше вълна на нежност и желание да я защитава. Доколкото си спомняше, никоя друга жена не бе събуждала подобни чувства в него. Тази мисъл не бе успокояваща.

Може би защото когато спеше както сега, Меги изглеждаше крехка, безпомощна, малка. Никога не бе могъл да устоява на крехкостта. Когато бе в прегръдките му, тя бе цялата огън, с някаква направо неразрушима сила. Предизвикателството бе още нещо, на което никога не бе могъл да устои.

Коя всъщност бе Меги Фицджералд, чудеше се той, докато обрисуваше с пръст очертанията на устните й. Не би казал, че е красива, но лицето й можеше да зашемети мъжа и да го накара никога да не го забрави. Не бе очаквал от нея състрадание, ала го бе видял. Не бе очаквал да е самостоятелна, но при тези трудни обстоятелства тя го доказваше.

Намръщи се и несъзнателно я привлече по-близо. Меги измърмори нещо, без да се събуди. Макар да й казваше, че тя няма нищо общо с това, което се бе случило тук преди десет години, не му бе приятно, че бе сама в голямата отдалечена къща. Знаеше, че Морганвил бе тихо и спокойно градче, ала това не му помагаше. Дори в тишината и спокойствието имаше подводни течения. През последните две седмици това се бе проявило.

Който и да бе убил Уилям Морган, десет години бе живял ненаказан. Който и да го бе убил, вероятно бе ходил по улиците на градчето, бе бъбрил с приятели пред банката, бе се веселил на състезанията на детските отбори. Тази мисъл не бе приятна. Още по-неприятна бе мисълта, че който бе убил веднъж, би направил всичко възможно, за да продължи да си живее спокойно в един град, където всеки те познава и знае всичко за теб. Може да беше банално правилото, че убиецът винаги се връща на местопрестъплението, и все пак…

Меги се събуди сама, все още неориентирана. Утро ли бе, чудеше се тя замаяно. Размърда се, вдигна ръце да отметне назад косите си и усети сладостната тежест, която идва след любенето. Рязко се събуди, огледа се и видя, че леглото до нея бе празно.

Сигурно бе сънувала. Но чаршафите до нея бяха още топли, а възглавницата все още ухаеше на него.

Бяха правили любов на пода в кухнята, спомни си Меги и се почувства точно както се бе почувствал Клиф. Ала си спомняше ясно и как я бе носил по стълбите, нежно и внимателно, сякаш бе нещо безценно. Това бе топъл спомен, различен от еротичната сцена, която го предшестваше. Такъв спомен можеше да запази за някоя дълга, неспокойна нощ в бъдеще. Но той си бе тръгнал, без да каже нищо.

Порасни, Меги, заповяда си тя. Бъди разумна. От самото начало знаеше, че това не бе любов, а страст. Единственото, което би получила от любовта, бе болката. Романтиката бе за непрактичните, за уязвимите, за наивните. Не бе ли се старала толкова дълго да свикне да не е нито непрактична, нито уязвима, нито наивна?

Клиф не я обичаше, Меги не го обичаше. При второто „не“ сърцето й се сви и тя прехапа устни. Не, повтори си, не го обичаше. Не можеше да си го позволи.

Той бе суров човек, въпреки че бе видяла и някои по-меки черти на характера му. Бе нетолерантен, нетърпелив и често груб. Една жена няма нужда да отдава сърцето си на такъв мъж. Във всеки случай Клиф ясно й бе показал, че искаше тялото й и само тялото й. Два пъти тя бе взела решението да му го даде, така че нямаше право да съжалява, въпреки че си бе тръгнал, без да каже и дума.

Меги разтърка очи и отказа да си признае нарастващия страх, че вече му бе дала нещо повече от тялото си, без и двамата да бяха го осъзнали.

И тогава чу тихото поскърцване горе. Бавно спусна ръце и продължи да лежи неподвижно. Когато звукът се чу за втори път, паниката затрептя в гърлото й. Бе напълно будна, бе посред бял ден и звуците идваха от тавана, не от въображението й.

Макар да трепереше, тя се измъкна тихо от леглото. Този път нямаше да се крие в стаята си, докато някой тършуваше из къщата й. Този път, помисли Меги и облиза устни, докато навличаше тениската си, щеше да открие кой бе това и какво искаше. Бе й студено и главата й бе ясна. Взе ръжена от камината и се промъкна в коридора.

Стълбите към тавана бяха отдясно. Като видя, че вратата горе бе отворена, отново я обзе страх. Никой не бе отварял тази врата, откакто се бе нанесла тук. Трепереща, стисна решително ръжена и тръгна нагоре.

На вратата се спря, защото чу тихото движение вътре. Стисна устни, преглътна и влезе.

— По дяволите, Меги, можеш да нараниш някого с това нещо.

Тя отскочи и се удари в касата на вратата.

— Какво правиш тук?

Клиф се намръщи.

— Просто проверявах. Кога за последен път си влизала?

Меги издиша задържания въздух и напрежението се разсея.

— Изобщо не съм влизала. Таванът е на едно от последните места в списъка на приоритетите ми, така че не съм идвала, откак съм се нанесла.

Той кимна и отново обходи с очи стаята.

— Някой обаче е влизал.

За пръв път тя се огледа. Както предполагаше, тук нямаше почти нищо, освен прах и паяжини. Таванът бе достатъчно висок, така че Клиф можеше да стои изправен, въпреки че покривът бе скосен. Имаше един стар люлеещ се стол, който след преполиране можеше да се окаже интересен, диван, който беше безнадежден, две лампи без абажури и голям изправен сандък.

— Струва ми се, че тук от години никой не е влизал.

— По-скоро от една седмица — поправи я Клиф. — Погледни насам. — Приближи се към сандъка и Меги го последва, като се смръщи на дебелия слой прах по пода.

— Е? — настоя тя. — Джойс беше споменала, че тук са останали някои неща, които не й трябват. Аз й казах да не се безпокои, че аз ще се заема с тях, когато имам време.

— Бих казал, че някой вече е изнесъл нещо. — Клиф приклекна до прашния сандък и посочи.

Раздразнена, едва сдържайки се да не кихне, Меги се наведе до него. И тогава го видя. Отпечатък от ръка, много блед, точно до ключалката.

— Но…

Клиф хвана ръката й, преди да бе успяла да пипне отпечатъка.

— На твое място не бих го правил.

— Някой е идвал тук — прошепна тя. — Не съм си представяла. — Вдигна поглед към Клиф, като се мъчеше да запази спокойствие. — Но какво е можел да търси тук, в този сандък?

— Добър въпрос. — Той се изправи, ала не пусна ръката й.

Меги искаше да говори безгрижно.

— Какво ще кажеш за един добър отговор?

— Струва ми се, че трябва да видим какво мисли шерифът.

— Мислиш, че има нещо общо с… с другото?

Гласът й бе достатъчно стабилен, но пръстите му бяха върху китката й и той знаеше, че пулсът й не беше.

— Струва ми се странно, че всичко се случва едновременно. Съвпаденията са любопитно нещо. Не би било разумно това да се пренебрегне.

— Прав си. — Това не е било преди десет години, помисли тя. Това ставаше сега. — Ще се обадя на шерифа.

— Аз ще се обадя.

Меги спря на прага и се наежи:

— Това е моята къща — започна тя.

— Разбира се — съгласи се Клиф и за нейна изненада плъзна ръце нагоре по голите й бедра. — Аз нямам нищо против да те гледам полуоблечена, обаче Стан сигурно ще се смути.

— Много смешно!

— Не, много красиво. — Докато Меги го гледаше с широко отворени очи, той наведе глава и за пръв път я целуна с истинска нежност. Тя не помръдна и не каза нищо. — Аз ще се обадя на шерифа — отсече Клиф. — Ти иди обуй някакви панталони.

Без да чака отговор, тръгна надолу по стълбите. Меги, още с широко отворени очи, замаяно вдигна ръка и обрисува с пръст устните си. Това, реши тя, бе също толкова неочаквано и трудно за обясняване, както и всичко друго, което се бе случило между тях.

Напълно объркана, опря ръжена на вратата и се върна в спалнята. Не би могла да предположи, че Клиф можеше да целува така — нежно, изискано. А след като не би могла да го знае, не би могла да знае и че сърцето й можеше да спре да бие и въздухът да заседне в дробовете й. Тази съвсем различна целувка бе предизвикала съвсем различна реакция. А тази реакция, Меги знаеше, я бе оставила без никаква защита.

На страст и агресивност можеше да отговори също със страст и агресивност. Там те бяха равни. Ако тя губеше контрол, той също. Нетърпението щеше да бъде посрещнато с нетърпение, огъня с огън, ала нежността… Какво щеше да прави, ако пак я целунеше така? И колко дълго трябваше да чака да го стори? Една жена можеше да се влюби в мъж, който целува така.

Меги се сепна. Някоя жена, поправи се бързо и припряно намъкна джинсите си. Не и тя. Меги нямаше да се влюби в Клиф Дилейни. Той не беше за нея. Клиф не искаше нищо повече от…

После си спомни, че той не си бе тръгнал, без да каже и дума. Изобщо не си бе тръгнал.

— Меги!

Гласът долетя откъм стълбите и я сепна.

— Да? — откликна тя, гледайки в огледалото изненаданото си лице.

— Стан вече е тръгнал.

— Добре, слизам. — След минутка, добави наум. След само една минутка. Седна на леглото. Движеше се като човек, който не бе сигурен дали краката го държат.

Ако се влюбваше в него, по-добре бе да си го признае сега, докато още имаше време да направи нещо. Дали още имаше време? Изведнъж осъзна, че за нея времето бе свършило преди дни, а може би и по-рано. Може би в момента, в който Клиф бе слязъл от камиона си.

А сега какво? Бе си позволила да се влюби в мъж, когото почти не познаваше, едва разбираше и през повечето време изобщо не бе сигурна, че харесва. Той пък определено не я разбираше и не изглеждаше да има желание да я разбере.

И въпреки това бе засадил върба в двора й. Може би разбираше повече, отколкото и двамата осъзнаваха. Естествено, между тях всъщност нищо не можеше да има, повтори си Меги припряно. По характер бяха диаметрално противоположни. И въпреки това в момента нямаше друг избор, освен да следва сърцето си и да се надява, че разумът ще й помогне да е по-уравновесена.

Стана и фаталистично си напомни, че досега не го бе правила.

Долу бе тихо, но още щом слезе, й замириса на кафе. Спря за момент, като се чудеше дали трябва да се ядоса, или да й стане приятно, че Клиф се чувстваше като у дома си. Не можа да реши и тръгна към кухнята.

— Искаш ли една чаша? — попита я Клиф. Той вече пиеше, облегнал се на масата в обичайната си поза.

Тя вдигна вежди.

— Ако искаш да знаеш, искам. Затрудни ли се да намериш каквото ти трябва?

Без да обръща внимание на сарказма й, Клиф посегна към бюфета за още една чаша.

— Не. Ти не си обядвала.

— Аз обикновено не обядвам. — Меги дойде зад него да си налее чашата.

— Аз пък обядвам — съобщи той с естественост, която според нея граничеше с нахалство, отвори хладилника и започна да търси в него.

— Заповядай — измърмори тя и си опари езика с кафето.

— По-добре се научи да си зареждаш хладилника — посъветва я Клиф, като откри, че запасите й бяха отчайващо оскъдни. — През зимата често се случва такива странични пътища по цяла седмица да останат затрупани със сняг.

— Ще го запомня.

— Ядеш ли такова нещо? — поинтересува се той и избута настрани кофичка кисело мляко.

— Най-случайно го харесвам. — Меги се приближи решително с намерението да захлопне вратата на хладилника, независимо дали ръката му бе вътре, или не. Клиф я изпревари, измъкна едно пилешко бутче и отстъпи крачка назад. — Бих искала само да спомена, че ми изяждаш вечерята.

— Искаш ли една хапка? — Дружелюбно й протегна бутчето. Тя едва сдържа усмивката си.

— Не.

— Странно. — Той отхапа и замислено започна да дъвче. — Щом вляза в тази кухня, и ми се отваря апетит.

Меги му хвърли един поглед. Много добре знаеше, че стои точно на мястото, където съвсем скоро бяха правили дива любов. Ако Клиф се опитваше да я предизвика, успяваше. Ако се опитваше да я разсее от онова, което бяха открили на тавана, също успяваше. И в двата случая тя откри, че не може да му устои.

Нарочно пристъпи към него и бавно плъзна ръце по гърдите му. Време бе, реши Меги, да му го върне с неговите камъни по неговата глава.

— Може би, в края на краищата, и аз съм гладна — прошепна тя и се вдигна на пръсти да погъделичка подмамващо устните му със своите.

Тъй като не бе очаквал такова нещо от нея, той не направи нищо. От самото начало Клиф бе дебнал и прелъстявал. Меги бе дамата, принцесата с необуздана страст, за която мъжете често си мечтаят през дългите тъмни нощи. Сега, като гледаше в дълбоките й кадифени очи, повече му приличаше на вещица. Кой кого всъщност дебнеше и прелъстяваше?

Тя му отнемаше дъха, само ароматът й бе достатъчен. Караше съзнанието му да се замъглява, само докосването стигаше. Когато го погледнеше така настойчиво, с полуразтворени устни, Меги бе единствената жена, която желаеше, единствената жена, която познаваше. В такива моменти я искаше с огън, който обещаваше никога да не бъде обуздан. Съвсем неочаквано и съвсем ясно тя го ужасяваше.

— Меги… — Протегна ръка да я отблъсне или да я привлече още по-близо. Така и не разбра, защото кучето започна да лае и отвън се чу звукът на изкачваща се по ливадата кола. Клиф отпусна ръката си. — Това трябва да е Стан.

— Да. — Тя го разглеждаше с откровено любопитство, което той не бе готов да понесе.

— По-добре иди да отвориш.

— Добре. — Още един момент го гледа право в очите, доста доволна от неувереността, която виждаше там. — Ти идваш ли?

— Да, след малко. — Изчака я да излезе и въздъхна дълбоко. Прекалено много се бе доближил до нещо, не бе сигурен точно до какво, ала знаеше, че то не му харесва. Апетитът му изведнъж се изпари. Клиф остави бутчето и взе кафето. Като забеляза, че ръцете му не бяха съвсем стабилни, го пресуши на един дъх.

Е, определено не скучаеше, мислеше Меги, докато вървеше по коридора. Шерифът отново бе пред вратата й, Клиф седеше в кухнята и изглеждаше така, сякаш го бяха ударили с тъп предмет, а на нея главата й така се въртеше от чувство за — за сила? — че не знаеше какво може да се случи в следващия момент. Преместването на село със сигурност не й бе донесло спокойствие. Никога през живота си не се бе чувствала по-възбудена.

— Добър ден, госпожице Фицджералд.

— Добър ден, шерифе. — Тя вдигна кучето да спре лая му.

— Страшен звяр имате тук — отбеляза той, протегна ръка и позволи на кученцето предпазливо да я подуши. — Клиф ми се обади. Каза, че май някой е влизал в къщата.

— Това изглежда единственото обяснение. — Меги отстъпи назад и започна да се бори и с кучето, и с вратата. — Въпреки че не виждам никакъв смисъл. Явно миналата седмица някой се е качвал на тавана.

— Миналата седмица? — Стан се зае с вратата, после леко, сякаш нехайно опря ръка на кобура на пистолета си. — Защо не се обадихте по-рано?

Меги пусна кученцето на пода, тупна го по задницата и то избяга в студиото. Чувстваше се глупаво.

— Събудих се посред нощ и чух шум. Признавам, че в момента се паникьосах, но на сутринта… — Замълча и сви рамене. — На сутринта реших, че съм си въобразила, така че повече или по-малко забравих за цялата история.

Стан слушаше и кимаше.

— А сега?

— Случайно го споменах пред Клиф тази… Ъъъ… Тази сутрин — довърши тя. — Той беше достатъчно любопитен да се качи на тавана.

— Разбирам. — Меги имаше чувството, че Стан разбира всичко, много добре разбира.

— Здравей, Стан. — Клиф дойде от кухнята. Изглеждаше съвсем спокоен. — Благодаря, че дойде.

Аз трябваше да го кажа, помисли Меги, ала преди да успее да отвори уста, мъжете говореха над главата й.

— Това ми е работата — заяви Стан. — Ти самият добре се справяш с терена.

— Преборвам се.

Стан му се усмихна чаровно:

— Винаги си обичал предизвикателствата.

Познаваха се достатъчно добре и Клиф разбираше, че става дума не само за земята, а и за жената.

— Без тях животът би бил скучен.

— Чух, че си намерил нещо на тавана.

— Достатъчно, за да ме накара да мисля, че някой е ровил там.

— Дай да видя.

— Аз ще ви покажа — намеси се Меги, хвърли на Клиф един многозначителен поглед и поведе нагоре по стълбите.

Когато стигнаха до вратата на тавана, Стан погледна към ръжена, който още бе опрян на нея.

— Някой може да се спъне в това нещо — обади се той.

— Трябва да съм го забравила. — Без да обръща внимание на усмивката на Клиф, тя го грабна и го скри зад гърба си.

— Не ми изглежда някой скоро да е влизал тук — забеляза Стан и изчисти една паяжина от лицето си.

— Аз до днес не се бях качвала — Меги потрепери, като видя как един голям черен паяк невъзмутимо пълзеше по стената отляво. На никого не би признала, че причината да не го стори бе страхът от насекоми и мишки. — Има толкова много други неща, които трябва да се правят в къщата. — Хладнокръвно отстъпи крачка назад от стената.

— Тук няма много за правене. — Стан потърка брадичката си с ръка. — Когато Джойс наследи къщата, ние с нея изнесохме всичко, което ни интересуваше. Лоуела вече беше взела каквото искаше. Ако не сте се качвали — продължи той, като се оглеждаше бавно наоколо, — откъде знаете, че нещо липсва?

— Не знам. Но вижте това. — За втори път Меги прекоси прашния под. Този път приклекна до сандъка и показа.

Стан се наведе до нея и тя долови непретенциозния му одеколон, вероятно купен от местния универсален магазин. Позна го и надигналата се вълна от носталгия й напомни, че шофьорът на майка й използваше същия одеколон. Това, без никаква друга причина, затвърди доверието й в него.

— Любопитно — промърмори Стан, като внимаваше да не размаже бледото очертание. — Отваряли ли сте това?

— Никой от нас не го е пипал — обади се зад гърба му Клиф.

Стан отново кимна и натисна резето. Другата му ръка машинално се вдигна, ала спря миг преди да се опре точно върху отпечатъка.

— Някой друг май го е пипал. — Внимателно хвана ключалката и я дръпна. — Заключено. — Седна на пети и се намръщи към сандъка. — Да ме убият, ако мога да си спомня какво имаше вътре и дали имаше ключ. Джойс може да знае… Или по-скоро Лоуела. И все пак… — Поклати глава и се изправи. — Не ми звучи логично някой да се вмъкне тук и да вземе нещо от този стар сандък, особено сега, когато за пръв път от десет години в къщата живее някой. — Погледна отново към Меги. — Сигурна ли сте, че долу нищо не липсва?

— Да… Тоест, така мисля. Почти всичко, което съм докарала, е още по кашоните.

— Няма да навреди да огледате по-хубаво.

— Добре. — Тя тръгна надолу към втория етаж. Осъзна, че се надяваше нещо да липсва. Това щеше да има смисъл, щеше да е нещо реално. Едва забелязващият се отпечатък на сандъка и липсата на всякакви обяснения предизвикваха гадене в стомаха й. Един обикновен обир щеше само да я ядоса.

Влезе в своята спалня, следвана от двамата мъже, и провери първо бижутата. Всичко бе точно както го бе оставила. В следващата стая имаше кашони, които от пръв поглед можеше да каже, че никой не бе пипал, а още по-малко отварял.

— Тук това е всичко. Долу има още кашони и няколко картини, на които още не съм сложила рамките.

— Да погледнем.

Меги тръгна надолу по стълбите.

— Това не ми харесва — каза полугласно Клиф на шерифа. — И ти не мислиш, че тя ще открие нещо да липсва долу.

— Единственото разумно обяснение е грабеж, Клиф.

— Откак започнахме да ровим в онова дере, много неща нямат разумно обяснения.

Стан въздъхна тихо и проследи Меги с поглед.

— Знам, и много пъти просто няма отговори.

— Ще кажеш ли на Джойс за това?

— Може да се наложи. — Стан спря долу на стълбите и разтърка врата си. — Тя е силна жена, Клиф. Мисля, че не съм разбирал колко е силна, докато не започна цялата тази история. Знам, че когато се оженихме, много хора мислеха, че го правя заради наследството й.

— Никой, който те е познавал, не е мислил така.

Стан сви рамене.

— Както и да е, след време тези приказки отмряха, особено след като станах шериф. Струва ми се, че на моменти съм се чудил дали и Джойс не мисли така.

— Щеше да ми каже — успокои го Клиф.

Стан се позасмя и се обърна към него.

— Да, щеше.

Меги се върна в коридора от музикалното студио.

— И тук не липсва нищо. Имам някои неща и в хола, но…

— Да доведем работата докрай — предложи Стан и влезе. — Боядисвате ли? — попита той, като забеляза кутията с боя и четката до прозореца.

— Смятах днес да довърша — отвърна разсеяно Меги, докато оглеждаше още няколко кашона, — но после госпожа Морган се отби и…

— Лоуела? — прекъсна я Стан.

Тъй като той се бе намръщил, тя се опита да заглади нещата:

— Да, макар че не стоя много. Просто разгледахме снимките, които ми беше изпратила. — Смутено ги взе. — Всъщност, Клиф, исках да ти ги покажа. Мислех да те попитам как да засадя такива пълзящи рози. — Започна да прехвърля снимките. Мъжете стояха от двете й страни. — Лоуела определено е имала усет как да накара цветята да изглеждат тъй, сякаш сами са пораснали. Не знам дали аз имам такъв талант.

— Тя винаги е обичала тази къща — намеси се Стан. — Тя… — Замълча, когато Меги стигна до цветната снимка, където бяха двамата с Морган. — Тази я бях забравил — обади се след малко. — Джойс я направи първия ден от ловния сезон.

— Лоуела спомена, че тя е ловувала.

— Ловуваше — вметна Клиф, — защото той я караше. Морган имаше… Слабост към пушките.

И е умрял от пушка, помисли Меги и потрепери. Обърна снимките.

— Доколкото виждам, шерифе, никъде нищо не липсва.

Той погледна към купчината фотографии.

— Добре тогава, ще проверя прозорците и вратите, да видя дали има следи от разбиване.

— Можете да проверите — въздъхна Меги, — обаче не знам дали вратите бяха заключени, а поне половината прозорци бяха отворени.

Той я погледна както родителите гледат децата си, когато направят нещо глупаво и очаквано.

— Все пак ще се поразходя. Човек никога не знае.

Когато той излезе, Меги се стовари върху дивана и потъна в мълчание. Клиф, сякаш нямаше какво друго да прави, се приближи до часовника над камината и започна да го навива. Кучето се измъкна изпод дивана и започна да танцува в краката им. Напрежението в стаята бе направо осезаемо. Меги почти бе престанала да се чуди дали мълчанието или напрежението някога щяха да се разсеят.

Защо му е на някой да се рови в един стар сандък, който от години е стоял изоставен на тавана? Защо Клиф присъства на това откритие, както присъства и на откритието в дерето? Какво я бе накарало да се влюби в него и щеше ли страстта между тях да избледнее като ярко лумнал пламък? Ако можеше да разбере някое от тези неща, може би останалото щеше да си дойде на мястото и тя щеше да знае какво да прави.

— Изглежда не е имало проникване с взлом — съобщи Стан, като се върна в стаята. — Ще отида в града, ще подам официален рапорт и ще се заема с това, но… — Поклати глава. — Нищо не мога да обещая. Препоръчвам ви да държите вратите си заключени и да помислите за катинари.

— Аз ще остана тук няколко дни — оповести Клиф за изненада и на двамата. Продължи, сякаш не бе забелязал реакцията им: — Меги няма да бъде сама, макар да ми се струва, че каквото е трябвало да се вземе от къщата, вече е взето.

— Да… — Стан се почеса по носа, почти успявайки да скрие усмивката си. — Аз ще тръгвам.

Меги не стана да го изпрати, а се вторачи в Клиф, докато предната врата се затвори.

— Какво искаш да кажеш с това, че ще останеш тук?

— Първо ще трябва да понапазаруваме. Не мога да преживея с това, което имаш в кухнята си.

— Никой не те е карал да преживяваш с него — сопна му се тя и скочи на крака. — И никой не те е молил да оставаш тук. Не разбирам защо трябва да продължавам да ти напомням чия е тази къща и земята около нея.

— И аз не разбирам.

— Ти му го каза — продължи Меги. — Все едно, че си съобщил на целия град, че аз и ти…

— Сме точно това, което сме — довърши той весело. — Ако ще ходим до града, по-добре си обуй някакви обувки.

— Аз няма да ходя до града, а ти няма да останеш тук.

Клиф се приближи толкова бързо, че я свари съвсем неподготвена. Хвана я здраво за раменете.

— Няма да те оставя тук сама, докато не разберем какво точно става.

— Казвала съм ти и преди, че мога да се грижа за себе си.

— Може и да можеш, ала няма да го проверяваме точно сега. Оставам тук.

Тя го изгледа. Истината бе, че не искаше да бъде сама. Истината бе, че го искаше, може би прекалено много. И въпреки това той настояваше, помисли Меги и гневът й се поохлади. След като Клиф настояваше, може би го интересуваше повече, отколкото имаше желание да си признае. Може би бе дошло време да заложи на това.

— Ако ти разреша да останеш… — подзе тя.

— Оставам.

— Ако ти разреша да останеш — повтори студено, — ти ще трябва да приготвиш вечерята.

Клиф вдигна вежди и леко отпусна пръстите си върху раменете й.

— След като опитах как готвиш, изобщо няма да споря.

Меги кимна, решила да не се обижда.

— Прекрасно. Отивам да се обуя.

— По-късно… — Преди да бе разбрала какво бе намислил, се стовариха отново на дивана. — Имаме цял ден.