Нора Робъртс
Защото те обичам (5)

Пета глава

Меги определи следващия ден за довършване на заглавната песен на мюзикъла. Полагаше съзнателни усилия да забрави всичко, което се бе случило вчера. Всичко. Нямаше да мисли какво е било заровено и открито толкова близо до нейната къща, нито за полицаите, следователите или медицинската експертиза.

По същия начин отказваше да мисли и за Клиф, за единствената диво възбуждаща целувка или за странно цивилизованата вечеря, на която бяха отишли. Трудно й бе да си представи, че бе преживяла и двете неща с един и същ мъж.

Днес тя бе Меги Фицджералд, композитор на песни, създател на музика. Ако мислеше само за това, ако беше само това, може би щеше да успее да си внуши, че всичко, което се бе случило вчера, се бе случило на някой друг.

Знаеше, че навън имаше хора, които хвърляха семена и засаждаха растения. Разчистваха и изкореняваха шубраците, насипваха пръст. Ако летвите, които бе видяла да носят тази сутрин, означаваха каквото мислеше, трябваше да започнат да укрепват свлачището.

Нищо от това не я засягаше. Музиката трябваше да бъде довършена и тя щеше да я довърши. Единствената форма на дисциплина, която Меги напълно приемаше, бе, че една работа трябва да бъде свършена, независимо какво става около теб. Бе виждала баща си да режисира филм, когато апаратурата му се чупеше, а актьорите му бълваха змии и гущери. Знаеше, че майка й бе пяла, изгаряща от треска. Голяма част от живота й може да бе преминала в плюшен, измислен свят, ала бе научила какво значи отговорност.

Днес музиката бе на първо място и заглавната песен щеше да бъде написана. Може би дори щеше да добави няколко остроумни реплики за Си Джей в края на лентата, преди да му я изпрати.

Определено не подхождаше да му спомене какво бе станало в двора й, помисли Меги, докато старателно преписваше ноти. Си Джей нямаше да може да намери достатъчно лекарства против киселини в стомаха в Лос Анджелис, за да го преживее. Горкичкият, той се безпокоеше, че покривът ще й падне на главата. Всъщност наистина бе паднал, макар и по напълно неочакван начин. Ако знаеше, че пред къщата й се въртят полицаи с найлонови торби, щеше да хване първия самолет и да я замъкне обратно в Лос Анджелис.

Чудеше се дали Клиф би я измъкнал от къщата предишната вечер, ако не се бе съгласила да тръгне с него. За щастие не се стигна дотам, защото тя бе уверена, че той бе напълно способен да го направи. И въпреки това по време на вечерята се бе държал като идеален компаньон. Макар да не бе очаквала от него деликатност, Клиф бе деликатен. Не бе очаквала ненатрапчиво внимание, но го бе получила. Заради тези две неща й бе трудно да си спомни, че не го харесваше.

Не бяха говорили за зловещата находка, открита този ден на нейната земя, нито бяха разсъждавали на тема „защо“ и „как“. Не бяха обсъждали нейната или неговата работа. Просто бяха разговаряли.

Сега, като поглеждаше назад, Меги не можеше да каже за какво точно бяха разговаряли, помнеше само, че настроението бе леко. Толкова леко, че почти бе забравила за страстта, която бяха изтръгнали един от друг в тихия слънчев следобед. Почти бе забравила. Споменът бе там и през цялата вечер тихо се обаждаше. Той караше кръвта й да пулсира малко по-бързо. Караше я да се пита дали и Клиф го бе почувствал.

Тя изруга и изтри последните пет ноти, които бе преписала. Си Джей нямаше да е доволен, че смесва баса и тенора. Правеше точно каквото си бе обещала, че няма да прави и, както бе очаквала, вчерашните катаклизми пречеха на работата й. Започна спокойно да диша дълбоко, докато съзнанието й отново се прочисти. Най-мъдрото бе да включи касетофона и да започне отначало. Ала мислите й бяха прекъснати от почукване на входната врата. Спокоен селски живот. Докато отиваше да отвори, Меги се запита къде изобщо бе чувала този израз.

Пистолетът на бедрото на мъжа накара стомаха й да се свие. Малката значка на ризата в цвят каки й съобщаваше, че това бе шерифът. Когато вдигна очи към лицето му, се изненада. Рус, загорял, със ситни бръчки край сините очи, които говореха или за весел нрав, или за живот на открито. За момент й мина лудата мисъл, че Си Джей й бе изпратил някой от изпълнителите на главните роли.

— Госпожица Фицджералд?

Тя облиза устни и се постара да разсъждава разумно. Си Джей прекалено много се тревожеше, за да си прави такива шеги. Освен това пистолетът изглеждаше много, много истински.

— Да.

— Аз съм шериф Ейджи. Надявам се, нямате нищо против, че минавам.

— Не. — Опита се да се усмихне любезно, но усети, че усмивката се получи пресилена. Пистолети, значки и служебни коли. Прекалено много полиция за прекалено малко време.

— Ако няма много да ви затрудня, бих искал да вляза и да поговоря с вас за няколко минути.

Наистина я затрудняваше. Искаше да му го каже, после да затвори вратата пред него и пред всичко, за което той искаше да говори. Страхливка, каза си Меги, отстъпи назад и го пусна да влезе.

— Предполагам, че идвате във връзка с онова, което намерихме вчера? — Натисна с рамо вратата да я затвори. — Не знам какво мога да ви кажа.

— Сигурен съм, че е било неприятно преживяване, госпожице Фицджералд, и че скоро ще го забравите. — В гласа му се долавяше нужното съчувствие, примесено с професионализъм. Тя реши, че той си разбира от работата. — Няма да имам чувството, че изпълнявам задълженията си като шериф и съсед, ако не ви помогна с каквото мога.

Меги отново го погледна. Този път усмивката й излезе по-естествена.

— Благодаря ви. Ако нямате нищо против безпорядъка в кухнята, мога да ви предложа едно кафе.

Той се усмихна и изглеждаше толкова солиден, толкова приятен, че тя забрави за пистолета на кръста му.

— Никога не се отказвам от кафе.

— Кухнята е там — подзе Меги, после се засмя. — Няма нужда да ви го казвам, нали? Вие сигурно познавате къщата не по-зле от мен.

Той тръгна до нея.

— Честно казано, идвал съм, за да разчиствам бурените или на лов, ала вътре съм влизал само няколко пъти. Морганови са се изнесли оттук, когато Джойс е била малка.

— Да, тя ми каза.

— Повече от десет години никой не е живял тук. След като старецът умря, Лоуела просто заряза къщата. — Той погледна към напуканата мазилка на тавана. — Когато Джойс навърши двадесет и една години, я наследи. Сигурно сте чули, че не бях съгласен Джойс да я продава.

— Ами… — Меги не бе сигурна как да отговори и се засуети край печката.

— Сигурно все съм мислил, че по някое време ще я стегнем и отново ще я дадем под наем. — Приличаше на човек, който знаеше какво значи да имаш мечти, но никога не намираше време за тях. — Ала такава голяма къща иска много време и пари. Джойс вероятно постъпи добре, като я продаде.

— Доволна съм, че я продаде. — Меги включи кафеварката и посочи към един стол.

— След като Боги се занимава с ремонтите, а Дилейни работи върху земята, значи сте избрали, когото трябва. — Тя го погледна и шерифът отново се усмихна: — В малките градчета нищо не се движи бързо, освен новините.

— Да, сигурно е така.

— Вижте, онова, което се е случило вчера… — Той замълча и се прокашля. — Знам, че сигурно ви е трудно. Джойс толкова се притесни. Много хора, като намерят такова нещо на един хвърлей от къщата си, ще си вдигнат багажа и ще си заминат.

Меги извади чашите от бюфета.

— Аз никъде няма да заминавам.

— Радвам се да го чуя. — Той за момент замълча и я гледаше как налива кафето. Ръцете й бяха достатъчно стабилни. — Разбирам, че и Клиф е бил тук вчера.

— Да. Той ръководеше част от работата.

— И вашето кученце изрови…

— Да. — Тя остави чашите на масата и седна. — То е още пале. Сега спи горе. Прекалено много вълнения.

Шерифът отказа предложената сметана и отпи черното кафе.

— Не съм дошъл да ви тормозя за подробности. Щатската полиция ме осведоми. Исках само да ви кажа, че ако имате нужда от нещо, винаги можете да ми телефонирате.

— Благодаря. Аз не съм много запозната с процедурата, но предполагам, че вчера трябваше да ви се обадя.

— Обичам да се грижа за собствената си територия — произнесе той бавно, — обаче с нещо такова… — Сви рамене. — По дяволите, и без това щеше да се наложи да се обадя в щата. — Меги видя как венчалната му халка проблесна меко на слънцето. Джойс имаше същата, спомни си тя. — Май оправяте пода.

Меги неразбиращо погледна надолу.

— А, да, свалих стария линолеум. Ще трябва да се заема с цикленето.

— Обадете се на Джордж Купър — посъветва я шерифът. — Номерът му го има в указателя. Той ще ви даде машина, с която ще свършите за нула време. Просто му кажете, че Стан Ейджи ви праща.

— Добре. — Тя знаеше, че разговорът би трябвало да успокои мислите й, ала нервите й отново трепереха. — Благодаря.

— Каквото и друго да ви трябва, просто позвънете. Джойс иска да ви покани на вечеря. Тя пече най-хубавия бут в областта.

— Много ще ми бъде приятно.

— Джойс още не може да се начуди как жена като вас се е преместила тук, в Морганвил. — Отпи от чашата си. Кафето на Меги изстиваше. Той се облегна спокойно назад, а тя седеше напрегнато. — Аз не разбирам много от музика, но Джойс знае всички ваши песни. Тя чете и всички тия списания, а сега някой, за който пише там, живее в старата й къща. — Погледна лениво към задната врата. — Трябва да говорите с Боги да ви сложи резе.

Меги си спомни, че пантите трябваше да се смажат.

— Резе ли?

Той се засмя и допи кафето си.

— Така става, когато човек е шериф. Винаги мисли за сигурността. Хората тук са симпатични и мирни. Не бих искал да мислите иначе. Ала ще съм по-спокоен, ако знам, че след като живеете тук сама, имате на вратите си хубави солидни ключалки и резета. — Стана и разсеяно подръпна кобура си. — Благодаря за кафето. Не забравяйте, че в случай на нужда можете да ми се обадите.

— Да, ще запомня.

— Аз ще продължа нататък и ще ви оставя да работите. Обадете се още сега на Джордж Купър.

— Добре. — Меги го изпрати до задната врата. — Благодаря, шерифе.

За момент остана до вратата, опряла глава на касата. Неприятно й бе да осъзнае, че толкова лесно можеше да се разстрои. Шерифът бе дошъл да я успокои, да й покаже, че селището, в което бе избрала да живее, имаше грижовен и способен блюстител на закона. А сега нервите й бяха доста изопнати, след като бе говорила с толкова много полицаи. Толкова много полицаи, помисли тя, също както когато Джери умря. Толкова много полицаи, толкова много въпроси. Мислеше, че го бе преживяла, ала сега всичко се връщаше в съзнанието й прекалено ясно.

„Вашият съпруг е излетял от шосето, госпожо Браунинг. Още не сме открили тялото, но правим всичко възможно. Съжалявам.“

Да, отначало имаше съчувствие, спомни си Меги. Съчувстваха й полицаите, нейните приятели, приятелите на Джери. После започнаха въпросите: „Беше ли пил съпругът ви, когато излезе от дома?“, „Беше ли разстроен, ядосан?“, „Карахте ли се?“.

Господи, не беше ли достатъчно, че е мъртъв? Защо им трябваше да се ровят във всички причини? Колко причини можеше да има един двадесет и осем годишен мъж да насочи колата си към пропастта и да полети в нея?

Да, беше пил. Пиеше много, откак неговата кариера започна да буксува, а нейната продължаваше нагоре. Да, караха се, защото никой от тях не разбираше какво се бе случило с някогашните им мечти. Тя бе отговорила на техните въпроси. Бе страдала от натиска, докато помисли, че полудява.

Меги стисна здраво очи. Това бе минало, каза си твърдо. Сега не можеше да върне Джери и да разреши неговите проблеми. Той бе намерил своето собствено решение. Отдели се от вратата и тръгна към студиото.

В работата си тя намираше спокойствието и дисциплината, от които имаше нужда. Винаги ги бе намирала. Можеше да избяга в музиката, така че чувствата й да намерят отдушник. Можеше да тренира съзнанието си в ритъм и структура. Целта й винаги бе да освободи чувствата — своите чрез създаването на една песен и на слушателя чрез слушането й. Ако успееше в това, нямаше нужда от други амбиции.

Талантът сам по себе си не бе достатъчен, Меги го знаеше. За Джери не бе достатъчен. Талантът трябваше да бъде обуздан от дисциплината, а дисциплината — водена от творчеството. Тя сега използваше и трите.

Времето минаваше и Меги потъваше в музиката и в целта, която си бе поставила. Заглавната песен трябваше да бъде страстна, пълна с движение и сексуалност, както подсказваше и самото заглавие. Тя искаше, когато се изпълни, да разбуни чувствата, да докосне желания, да създаде копнежи.

Никой още не бе определен за изпълнител, така че бе свободна да използва какъвто си иска стил. Искаше нещо като блус и в съзнанието си чуваше стона на сакса. Страстно, жарко. Искаше тихото ридание на духовите инструменти и опушеното туптене на баса. Късно снощи, когато бе неспокойна, бе написала няколко фрази. Сега експериментираше с тях, обвиваше думите в музика.

Почти веднага разбра, че бе намерила ключа. Ключът бе необяснимата страст, едва овладявана. Това бе страстта, която обещаваше да разкъса всичко цивилизовано. Това бяха яростта и жаравата, които един мъж и една жена могат да си причинят, докато и двамата се зашеметят. Вече имаше ключа, помисли Меги, когато пулсът й забумтя в такт с музиката, защото самата тя го бе изпитала. Вчера, на възвишението, под слънцето, с Клиф.

Лудост. Това бе думата, която отекна в съзнанието й. Страстта бе лудост. Затвори очи и остави думите и мелодията да се носят през нея. Не бе ли познала тази лудост, нейната сладост и болка, когато устните му се бяха движили върху нейните? Не бе ли искала да го усети, плът срещу плът? Той я бе накарал да си мисли за тъмни нощи, задушни, безлунни нощи, когато въздухът е толкова гъст, че го чувстваш как пулсира върху кожата ти. А след това изобщо не бе мислила, защото страстта бе лудост.

Остави думите да идват, страстни, буйни обещания, които тлееха над жаравата на музиката. Прелъстителни, непристойни, те извираха от собствените й желания. Любовни думи, отчаяни думи. Шепнеше ги с нисък, дрезгав глас, докато стаята натежа от тях. Никой, който ги чуеше, не можеше да остане безразличен. Това бе нейната амбиция.

Когато свърши, Меги бе задъхана, трогната и въодушевена. Посегна да превърти лентата, за да чуе песента на касетофона и за втори път видя Клиф, застанал до вратата.

Ръката й замръзна, а пулсът й, вече ускорен, побесня. Дали не го бе повикала с песента, питаше се тя трескаво. Толкова ли бе силна магията?

Той не каза нищо, затова Меги изключи касетофона и заговори със заучено спокойствие:

— На село прието ли е хората да влизат в чуждите домове без покана?

— Ти изглежда не чуваш как ти чукат, когато работиш.

Тя наклони глава в знак на съгласие.

— Това би могло да означава, че не искам да бъда смущавана, когато работя.

— Би могло. — Смущавана. Тази дума едва не го накара да се разсмее. Може би бе смутил работата й, ала то бе нищо в сравнение с онова, което песента бе сторила с него… Което се бе случило с него, като я гледаше как пее. Трябваше да призове цялото си самообладание, за да не я издърпа от стола пред пианото и да я вземе върху прашния мръсен под. Приближи се. Знаеше, още преди да бе достигнал до него, че ароматът й щеше да допринесе за привличането.

— Вчера загубих доста време. — Меги преглътна каквото и да бе това, което се опитваше да заглуши гласа й. Тялото й все още пулсираше, бе все още прекалено уязвимо от страстта, която бе освободила. — Имам срок за тази музика.

Клиф сведе поглед към дланите й. Искаше да ги почувства да се движат по него със същата вещина, с която докосваха клавишите на пианото. Бавно плъзна поглед нагоре по ръцете й, по извивката на раменете и до лицето. И за двамата това бе все едно, че я бе докоснал.

Дишането й не бе стабилно, очите й не бяха спокойни. Така искаше той сега. Независимо колко често и колко твърдо си казваше да стои далеч от нея, Клиф разбираше, че се приближава към момента, когато това щеше да е невъзможно. Тя не бе за него — в това можеше да се убеди. Но те имаха нещо, което трябваше да бъде освободено и трябваше да бъде опитано.

— От това, което чух — забеляза той, — май си свършила.

— Това аз мога да го реша.

— Пусни го. — Това бе предизвикателство. По очите й разбра, че и Меги го знае. Едно предизвикателство можеше да рикошира върху всеки от тях. — Последната песен. Искам да я чуя пак.

Опасно. Тя разбираше опасността. Поколеба се и устните му трепнаха. Това бе достатъчно. Без да каже нито дума, натисна копчето за превъртане. Песента бе измислица, каза си Меги, както и филмът бе измислица. Песента бе за герои от приказка и нямаше нищо, абсолютно нищо общо с нея. Нито с него. Пусна касетофона да свири.

Щеше да слуша безпристрастно, реши тя, когато музиката започна да се лее в стаята. Щеше да слуша като музикант, като професионалист. Това изискваше нейната работа. Ала собственият й глас започна да я изкушава и Меги откри, че слуша като жена. Стана, приближи се към прозореца и се загледа навън. Когато гладът бе толкова голям, помисли си тя, разстоянието нямаше значение.

„Нощта дочакай, когато въздухът ще пари

и в лудост жарка ще накарам кръвта ти да заври.

Нощта дочакай, когато прилив страстен от желания

ще се извие в огнен танц.

Желания без бряг и без предел.“

Клиф слушаше, както бе слушал преди, и чувстваше как реагира на музиката и на обещанията, загатнати в ниския глас. Искаше всичко, за което намекваше тази песен. Всичко това и нещо повече.

Когато прекоси стаята, я видя как се напрегна. Стори му се, че усеща как въздухът пращи, как съска от горещината, разпръсната от песента. Преди да бе стигнал до нея, Меги се обърна. Слънцето зад гърба й грееше като ореол. Очите й, за контраст, бяха тъмни. Като нощта, помисли той. Като нейната нощна музика. Думите, които бе написала, изпълваха стаята около тях.

Клиф не каза нищо, а обхвана с ръка шията й. Тя не каза нищо, но не се поддаде, наложи на тялото си да се стегне. В очите й се четеше гняв, колкото към нея, толкова и към него. Бе се докарала дотук, защото бе позволила на своите желания и фантазии да разчистят пътя. Не лудост искаше Меги и се отдръпна. Искаше стабилност. Търсеше не дивото, а спокойствието. Той не би й предложил тези неща.

Пръстите му само се стегнаха, за да не й позволят да се отдалечи. Това изненада и двамата. Клиф бе забравил правилата на цивилизованото прелъстяване, точно както бе забравил, че бе минал оттук само за да я види как е. Музиката, думите бяха изпратили в миналото уязвимостта й, която го бе разтревожила. Сега, когато пръстите му се притискаха към кожата й, чувстваше сила. В позата й виждаше предизвикателство и дързост, примесени с гнева в очите й. Клиф не искаше нищо по-малко от нея.

Пристъпи по-близо. Меги вдигна ръка в знак на протест и той я хвана за китката. Пулсът й туптеше под пръстите му също толкова силно, както музиката туптеше във въздуха. Очите им се срещнаха, сблъскаха се, страст срещу страст. С едно движение Клиф я привлече към себе си и грабна устните й.

Тя видя живите цветове и светлини, които си бе представяла. Вкуси аромата на нетърпеливото желание. Ръцете й го привлякоха още по-близо и Меги чу собствения си стон на тръпнещо удоволствие. Светът внезапно се бе свил до един миг, а мигът продължаваше и продължаваше.

Бе ли чакала това? Безсъзнателното, разтопяващо удоволствие. Това ли бяха усещанията, чувствата, които бе изливала толкова време в музика? Не можеше да намери отговори, само още въпроси.

Той бе спрял да мисли. С една малка част на съзнанието си Клиф разбираше, че бе загубил способността да разсъждава. Тя го караше да чувства, неистово, така че нямаше място за разсъдък. Ръцете му я потърсиха, плъзнаха се под ризата, за да намерят меката, топла кожа, за която знаеше, че бе мечтал. Меги се притисна към него, предлагайки повече. Почувства как устните й оформиха в неговите името му. Нещо диво избухна в него.

Не бе нежен, въпреки че никога преди като любовник не се бе държал грубо. Толкова отчаяно му се искаше да докосва, та не осъзнаваше, че може да нарани нещо по-крехко от себе си. Целувката стана свирепа. Знаеше, че никога няма да измъкне от нея достатъчно, за да й се насити. Искаше повече, още повече, въпреки че и нейните устни бяха полудели и настойчиви.

Побъркваше я. Никой досега не й бе показвал такова голямо желание. Гладът разпалваше глад, докато я заболя от него. Знаеше, че той може да я погълне, може би да ги погълне и двамата. С такъв плам можеха да се изгорят един друг и да останат без нищо. Тази мисъл я накара отново да простене и да се вкопчи в него. Искаше още. Ала се страхуваше да го вземе и да открие, че самата тя бе празна.

— Не. — Устните върху шията й размекваха коленете й. — Не, това е лудост — успя да промълви Меги.

Клиф вдигна глава. Очите му сега бяха почти черни, дишането му неравномерно. За пръв път тя изпита страх. Какво знаеше за този мъж?

— Ти го нарече лудост — изръмжа той. — Беше права.

Да, беше права и за него бе мислила, докато пишеше думите. И въпреки това си каза, че трябваше да прояви здрав разум.

— Не това трябва да искаме и ти, и аз.

— Така е. — Самообладанието заплашваше съвсем да го напусне. Клиф я погали по косите. — Но нещата вече са стигнали прекалено далеч, за да спрат. Искам те, Меги, независимо дали би трябвало, или не.

Ако не бе произнесъл името й… Дотогава не бе осъзнала, че той можеше да произнесе името й и да я накара да се чувства слаба. Желанията отново започнаха да се надигат и тя отпусна глава на гърдите му. Този безизкусен, неволен жест разчисти безумните му мисли и събуди нещо друго, различно от страст.

Меги явно бе от онези жени, които влязат ли под кожата на мъжа, след това той никога не може да се освободи от тях. Осъзнал това, Клиф потисна всепоглъщащата потребност да я прегърне отново. Искаше я и смяташе да я има. Това не означаваше да се обвърже. И двамата знаеха, че това, което се бе възпламенило между тях, рано или късно трябваше да бъде консумирано. Това бе първично. Бе просто. И щяха и двамата да си тръгнат по пътя ненаранени.

Докато възбудата, която бе почувствал, не го тревожеше, обзелата го нежност го тревожеше. По-добре бе да върнат нещата в правия път. Хвана я за раменете и я отдръпна.

— Ние се желаем. — Звучеше просто, като го казваше. Бе твърдо решен да повярва, че можеше да бъде просто.

— Да. — Тя кимна, вече почти овладяна. — Сигурна съм, че и ти като мен си научил, че не можеш да имаш всичко, което пожелаеш.

— Съвсем вярно. Обаче този път няма причина някой от нас да не получи каквото желае.

— Мога да измисля няколко причини. Първата е, че почти не те познавам.

Той се намръщи и се вгледа в лицето й.

— Това има ли значение за теб?

Меги отскочи толкова рязко, че ръцете му паднаха от двете страни.

— Значи вярваш на всичко, което четеш. — Гласът й бе изтънял, очите й бяха студени. — Лос Анджелис, земята на греха и грешниците. Извинявай, че трябва да те разочаровам, Клиф, ала аз не съм запълнила живота си с любовници без имена и без лица. Това запълва моя живот. — Стовари ръка върху пианото толкова силно, че нотните листи се разпиляха по пода. — И след като четеш толкова много, след като знаеш толкова много за мен, би трябвало да знаеш, че аз допреди две години бях омъжена. Имах съпруг и колкото и странно да ти звучи, шест години му бях вярна.

— Моят въпрос нямаше нищо общо с това. — Гласът му, за разлика от нейния, бе толкова мек, че тя замръзна. Бе се научила да му вярва най-малко, когато говореше с такъв глас. — Това беше по-лично, беше въпрос за мен и теб.

— Тогава да кажем просто, че си имам правило да не се хвърлям в леглото с мъж, когото не познавам. Включително и с теб.

Той прекоси стаята и сложи ръката си върху нейната на пианото.

— И колко добре искаш да ме опознаеш?

— Мисля, по-добре, отколкото някога ще те опозная. — Едва се пребори с желанието да измъкне ръката си. Достатъчно се бе правила на глупачка като за един ден. — Имам и друго правило. Да избягвам хора, които не харесват коя съм и каква съм.

Клиф погледна ръката под неговата. Беше бледа, тънка и силна.

— Може би не знам коя си и каква си. — Очите му се вдигнаха към нейните. — Може би имам намерение да разбера лично.

— За това ще ти трябва моето съдействие, нали?

Той вдигна вежди, сякаш развеселен:

— Ще видим.

Гласът й стана само по-леден.

— Бих искала да си отидеш. Имам много работа.

— Кажи ми за какво мислеше, докато пишеше онази песен?

Нещо пробяга по лицето й, ала толкова бързо, че не можеше да е сигурен дали бе паника или страст. И двете биха му харесали.

— Казах, че искам да си вървиш.

— Ще си вървя. След като ми кажеш за какво мислеше.

Меги продължи да го гледа спокойно, с вдигната глава.

— Мислех за теб.

Клиф се усмихна, хвана ръката й и я поднесе към устните си. От неочаквания жест в главата й отекнаха гръмотевици.

— Добре. Мисли си още. Аз ще се върна.

Излезе и тя затвори пръсти върху дланта си. Не й оставяше друг избор, освен да стори каквото бе поискал от нея.

 

 

Когато се събуди, бе късно през нощта. Замаяна, Меги помисли, че я бе стреснал сънят. Наруга наум Клиф и се преобърна по корем. Не искаше да го сънува. Определено не искаше да лежи будна посред нощ и да мисли за него.

Вторачи се в тавана и се заслуша в тишината. В такива моменти се сещаше колко е сама. Нямаше прислужници, които да спят на долния етаж, както винаги досега в живота й. Най-близкият й съсед бе може би на половин километър през гората. Нямаше денонощни клубове и магазини. Още не се бе справила с поставянето на външна антена за телевизора. Бе съвсем сама, както бе искала.

Защо тогава, чудеше се тя, леглото изведнъж й се стори толкова празно, а нощта толкова дълга? Обърна се настрани и се опита да се отърси от лошото настроение и от мислите за Клиф.

Над нея изскърца дъска, обаче Меги не й обърна внимание. Нощем старите къщи издават звуци. Тя бързо бе научила това. Неспокойно се размърда и се загледа в светлината на избледняващата луна.

Не искаше Клиф да е тук, с нея. Дори само ако си разрешеше да мисли, че иска, се приближаваше много към опасна зона. Вярно бе, че тялото й реагираше на него, и то силно. Една жена невинаги можеше да контролира желанията на тялото си, но пък можеше да контролира посоката на мислите си. Твърдо реши да се съсредоточи върху списъка от задачите за следващия ден.

Когато звукът отново долетя, тя се намръщи и машинално погледна към тавана. Скърцането и стоновете рядко я тревожеха, но пък винаги бе спала дълбоко в тази къща. До Клиф Дилейни, помисли Меги и решително стисна очи. Звукът на тихо затваряща се врата я накара отново да ги отвори.

Преди да усети паниката или разумът да я успокои, сърцето й се заблъска бясно в гърлото. Бе сама, а в къщата имаше някой. Пред очите й изплуваха всички кошмари, които плашат сама жена в тъмното. Пръстите й стиснаха чаршафите и, без да помръдва, тя наостри уши.

Бе ли това стъпка по стълбите, или всичко бе само във въображението й? Обзе я ужас. Спомни си за дерето отвън.

Прехапа устни, за да не издаде звук. Много бавно обърна глава и намери с поглед кученцето, което спеше в краката й. Не бе чуло нищо. Отново затвори очи и се опита да успокои дишането си.

Ако кучето не бе чуло нищо, което да го разтревожи, разсъждаваше Меги, значи нямаше за какво да се безпокои. Просто дъските се наместваха. Още докато се мъчеше да си го внуши, тя чу движението долу. Леко стъргане, тихо поскърцване. Кухненската врата? Главата й забуча от паника. Посегна към телефона до леглото, като се стараеше да се движи бавно и безшумно. Поднесе слушалката към ухото си и чу бръмченето, което й напомни, че през деня бе изключила апарата в кухнята, за да не я безпокоят. Телефонът й не работеше. Надигна се истерия. Тя преглътна.

Мисли, заповяда си. Стой мирно и мисли. След като бе сама и нямаше как да повика помощ, значи трябваше да разчита само на себе си. Колко пъти през последните седмици си бе казвала, че може да го направи?

Притисна ръка към устата си, за да не й пречи звукът от собственото й дишане да слуша. Нямаше нищо, нито скърцане, нито тихи стъпки по стълбите.

Като внимаваше да не вдига шум, Меги изпълзя от леглото, намери ръжена за камината и приседна на стола, който гледаше към вратата. Стисна ръжена, с две ръце и се помоли утрото да дойде по-скоро.