Бевърли Бърн
Малката циганка (9)

8

Каретата на Робърт влетя в Пацио дел Речибо през широката двойна порта, гледаща към улица Авероес, Кочияшът спря конете под големия орех, чийто клони покриваха целия двор и го пазеха от лятното слънце. Сега балдахинът от черни вейки бе изпъстрен тук-таме със зелени петънца, февруарско обещание за наближаващата пролет, която в Андалусия никога не закъсняваше.

Робърт отвори вратата на каретата и скочи на плочите, без да изчака прислугата. Трима слуги с кафяво златистата ливрея на Мендоса стояха пред входа към централната сграда. Позна един, който бе виждал и преди две години — майордомът Хуан. Хуан го гледаше със смесица от подозрение и объркване.

— Затворете вратата към улицата — нареди Робърт. — И се погрижете куфарите ми да бъдат занесени на мястото им, а на кочияша да се плати и да се нахрани, преди да си тръгне.

Той тръгна към вратата, пред която стояха слугите.

— С цялото ми уважение, сеньор, но не ни казаха, че ще имаме гост. А и домът е в траур.

— Разбира се, че ще е в траур. И аз съм в траур. И не съм гост, Хуан, а член на семейството. Робърт Мендоса, не ме ли помниш?

— Разбира се, че ви помни. И аз също — Мария Ортега влезе във вътрешния двор през една по-малка вратичка отляво. — Добре дошъл, дон Робърт. Не ви очаквахме, но сте добре дошъл.

Останала си беше все същата забележителна жена. Висока почти колкото него и, съвсем необичайно за испанка, с червена коса и зелени очи. И си стоеше в къщата. Това беше и най-интересното при нея.

— Добър ден, доня Мария. Много ми е приятно да ви видя отново. Единственото, което помрачава радостта ми, е общата загуба.

— Присъствието ви разведрява нашата печал.

Размяната на любезности следваше протокола, но в зелените очи на доня Мария играеха многообещаващи съблазнителни пламъчета. Тя се обърна към слугите и бързо им разпореди да се погрижат за новодошлия. Робърт влезе в двореца, без да я изчака да мине пред него, както би подобавало за домакиня.

Три часа по-късно той разговаряше с Мария Ортега в една от по-малките трапезарии.

— Реших, че ще ви е приятно да се нахраните тук. Не защото не сте почетен гост, а понеже ми се стори, че тук ще е по-уютно след дългото ви пътуване.

— Така е — съгласи се Робърт. Тя беше седнала на почетното място, което по право се падаше на домакинята и беше облечена в черна дантела, като опечалена вдовица. — Миналия път не видях тази стая — каза той. — Очарователна е.

Три от стените бяха бели, без никаква украса. Четвъртата представляваше открита аркада, отворена към вътрешен двор. Малък фонтан ромонеше там между редици кипариси, грижливо подрязвани от поколения градинари.

— Съгласна съм с вас. Не ви ли е студено?

— Чувствам се прекрасно.

Робърт беше вдигнал дългата покривка на масата и беше пъхнал краката си отдолу, както му бяха показали при миналото посещение. Под масата гореше мангал е въглища.

— Надявам се, че блюдото ви харесва, дон Робърт — каза Мария. — Готвачът ни е прочут със своето cerdo adobado.

Робърт спокойно набучи на вилицата си още една хапка подлютено свинско месо.

— Великолепно! — безсрамницата нямаше да се справи с него толкова лесно, колкото си мислеше. Нямаше да се поколебае да яде и много по-гнусни неща от свинско, щом залогът бе тъй висок. — Как е доня Кармен?

Мария дискретно сви рамене. Изисканата млечна белота на кожата й бе подчертана от черния плат.

— Както винаги, предполагам. Трудно е да се прецени. Но да говорим за по-приятни неща. Разправете ми за пътуването си.

Хубостта й бе донякъде необичайна. Чертите бяха прекалено ясно изсечени, а погледът прекалено проницателен, но определено имаше чар. Тъмночервената коса беше събрана в стегнат кок, поддържан по андалуска мода от масивен гребен от черен кехлибар. Обиците също бяха от черен кехлибар. Отгоре на всичко тялото й бе като изваяно.

Мария Ортега се надвеси над масата, така че той по-добре да огледа великолепната й град. Робърт усети как панталонът му стеснява. Но не биваше да се отпуска точно сега. Нито моментът беше подходящ, нито пък дамата, която вече бе прекалено тясно свързана с дома Мендоса. Отклони поглед, но знаеше, че тя е забелязала неговата реакция. Робърт махна на лакея, почти незабележим в сянката на бюфета.

— Донеси още свинско. Прекрасно е, доня Мария. Лично ще отида да похваля готвача.

Под предлог, че е уморен, успя да си тръгне от трапезарията преди полунощ. Дали му бяха същата стая като преди, широка и разкошна, с балкон и изглед към поредния вътрешен двор. На резбованата масичка в ъгъла гореше газена лампа. Фитилът й явно отдавна не бе почистван и пламъчето едва блещукаше.

Нещо се размърда в сянката. Робърт инстинктивно посегна за пистолета, който неизменно държеше мушнат в колана си, откакто бе напуснал Лондон. Нямаше го там. Беше решил, че за пръв път от седмици насам може да вечеря невъоръжен. Дявол да го вземе! Сега щеше да си плати за лековерието.

Съществото, което беше пристъпило в светлия кръг около лампата, разгада жеста му.

— Няма защо да се боите от мен, сър. Не мога да се меря с вас. Миналия път, когато бяхте тук, не се срещнахме. Обикновено стоя далеч от хората. Но съм ваш приятел.

Беше джудже. Едва достигаше кръста на Робърт, а главата му бе тъй несъразмерно голяма, че човек очакваше всеки момент да се търкулне от плещите.

— Кой сте вие — попита Робърт. — Какво правите тук?

— Казвам се Хари Хоукинс. Познавах баща ви.

— Англичанин ли сте? Откъде познавате баща ми?

— Роден съм в същата къща като вас. На Гринуичкия булевард. От една от кухненските прислужнички, която работеше за вас. Повечето хора от моя вид завършват живота си в някоя клетка, излагани по пазарищата за пари. Благодарение на този светец, баща ви, не ме сполетя същата съдба. Той ме нарече с една дума на вашия език, мицвах. Знаете ли какво означава тя?

Робърт поклати глава. Не можеше да откъсне очи от обезобразеното същество и същевременно се чувстваше виновен заради собственото си здраве.

— Мицвах е божия заръка, но и добро дело. Господин Бенджамин каза, че аз ще бъда неговия мицвах, а той би искал да бъде моя. Погрижи се да получа образование и се оказа, че ме бива в сметките. Работех за него, когато вие се родихте. Помня този ден. Колко щастливи бяхме всички в къщи, че домът има още един наследник!

— А защо сте тук? — подозренията на Робърт се бяха изпарили. Той се отпусна в креслото до масичката с лампата и махна на джуджето да последва примера му. — Кога дойдохте в Испания?

— Скоро след вашето раждане баща ви ме изпрати в Кордова.

— Да шпионирате, нали — попита Робърт. — Това е била истинската причина.

Голямата глава се поклати.

— Не. Това е първото нещо, което идва на ум, но не е истина. Аз бях осенен от Бога и приех истинската вяра, католическата — джуджето благочестиво се прекръсти. — В Англия не гледат с добро око на католиците. Нито пък на юдеите, както знаете. Но за разлика от вашето семейство, аз държа да изповядвам открито вярата си.

Което пък означаваше, че неговият работодател и покровител е трябвало да плаща огромната годишна такса, налагана на всички извън официалната църква.

— Разбирам — каза Робърт. — Все пак вие също така сте шпионирали. Баща ми каза, че имал свои източници на информация тук.

— Това не е шпиониране — възрази Хари Хоукинс. — Добрият християнин не бива да шпионира. Но кой друг човек би ме нарекъл своя „божия заръка“, как мислите?

— Не се сещам за много такива.

— Нито пък аз. Затова като осъзнах какво става тук и как може да навреди то на вашия баща и семейството му, изпратих писмо. Това не е шпиониране.

— Какво става тук?

Джуджето погледна каната и чашите, оставени на масата. Робърт улови погледа му и наля бренди на двамата.

— Какво ви накара да решите, че интересите на баща ми са застрашени?

Хоукинс изпи чашата на един дъх. Робърт се зачуди дали събеседникът му не се уморява да носи толкова голяма глава.

— Писах му, че дон Доминго пропилява имота на Мендоса и че вече не е останало почти нищо.

— Лъжете.

— Не лъжа, сър — каза го с такова спокойно достойнство, че не бе възможно да не му повярваш. — Преди близо година писах на баща ви как стоят нещата. Тъй и не получих отговор. Откакто идалгото умря, нещата тръгнаха още по-зле. Тъкмо се готвех да пиша отново, когато вие пристигнахте. Предполагам, че сте изпратен от баща ви заради моите вести.

— Не съм чувал за вашето писмо. Не вярвам и баща ми да го е получил. Щеше да ми каже. Сигурен ли сте, че сте написали това писмо?

— Разбира се, че съм сигурен. Аз не…

— Вие не лъжете. Вече го казахте. И аз ви вярвам, Хари Хоукинс. Но и вие трябва да ми повярвате. За пръв път чувам подобно нещо. Причината безспорно е във войната. Не можем да поддържаме прилична връзка, откакто блокадата започна. Но сега е времето да науча всичко. Толкова ли е зле?

— Толкова зле, колкото изобщо е възможно — отвърна Хоукинс. — Няма никакви кюлчета злато. Нито едно. И почти никакви пари в брой. С две думи, няма с какво да плащаме. Домът Мендоса живее на кредит, вместо той да отпуска кредити.

— Велики Боже! — Робърт наля по още едно бренди. Беше силна, малко остра испанска напитка, а не изискан френски коняк. Пареше устата, спускаше се като огнена топка по хранопровода и се разгаряше като жарава в корема. Точно от това имаше нужда при подобна вест.

— Ами къщите, земите? Мендоса държат половин Андалусия.

— Наистина — съгласи се Хоукинс. — Така е. По-скоро дори две трети. И са стъпили навсякъде из Испания. Но почти всичко е заложено като гаранция по разни сделки. Всъщност, дон Доминго беше много потаен, сър. Не можах да разбера кои са истинските кредитори. Още не ги знам кои са. Мога да ви кажа само едно: точно преди да умре, дон Доминго взе заем от някакъв човек от Мадрид. И заложи cortijo срещу заема.

Кортихо бе обширно имение, разположено южно от града. Кралят на Кастилия, прогонил маврите от Кордова през дванадесети век, го бе подарил на рода Мендоса. Днес фермите, лозята и маслинените горички, разпръснати из кортихо-то, струваха невероятна сума.

— И колко получи срещу това? — попита Робърт.

— Десет хиляди реала.

— Десет хиляди? Това е шега. Кортихото струва десет пъти по десет милиона реала.

— Знам. Има и нещо друго, сър.

Робърт изпъшка.

— Най-добре да ми кажете всичко наведнъж.

— Дон Доминго обеща да заеме на краля тридесет милиона реала. След седемнадесет месеца, сър. До юли 1803 г.

— Тридесет милиона!

— Да. Не мисля, че дон Доминго беше с всичкия си през последните дни. Струва ми се, че… — гласът му изтъня.

— Хайде, казвай. Какво ти се струва? В момента ти си единственият ми източник на информация. За да мога да се ориентирам поне малко, трябва да ми кажеш всичко.

— Струва ми се, че Мария Ортега слагаше разни неща в храната му. За да полудее — последните думи бяха прошепнати. Джуджето отбягваше погледа на Робърт.

— Господи! Знаех, че крои нещо, но… Какво полза има тя от всичко това?

— Това не го разбрах, сър. Опитвах се да проуча. Знам, че излиза от къщата и се среща с непознати хора. Но природата не ме създала да се промъквам скришом по стъпките на хората, без да ме забележат. Децата ме зяпат. Възрастните хора също, понякога. Подвикват, свиркат подире ми и се хилят. Не ме бива за тази работа.

— Не се извинявай за нещо, което не зависи от теб — побърза да го успокои Робърт. Не беше трудно да си представи колко е суров животът към горкото същество. — Вие сте се справили изключително добре, Хари Хоукинс. Надявам се да станете и мой мицвах.

Джуджето се измъкна от стаята по въжена стълба, закачена на балкона. Беше влязло по същия път. Робърт го проследи с поглед, докато се спускаше с неочаквана ловкост по стълбата. Сетне откачи металната кука от балкона и я пусна долу. Хоукинс изчезна между нощните сенки. Робърт се върна в стаята и забеляза, че някой е мушнал под вратата сгънат лист хартия.

Първата му мисъл бе, че вероятно е от доня Мария. Сигурно го канеше в леглото си. Убедена, че и този Мендоса ще потъне в същата дупка. Наведе се и взе листа „Ела в избата с виното утре в четири часа“. Нямаше подпис, но безспорно не бе от сеньорита Ортега. Тя се държеше като кралица. Не би му насрочила среща в подобно скрито място по време на сиестата, когато цялата къща се бе унесла в следобеден сън. Значи още някой искаше да сподели някаква тайна с него в тази омагьосана къща.

 

 

Робърт последва тромавата фигура надолу по тунелите, гърчещи се под стария дворец.

— Тук — проговори най-сетне тя. — Тук можем да поговорим, без да ни чуе някой шпионин.

Доня Кармен беше още по-отвратителна, отколкото разправяха хората — туловище тъй подпухнало и разплуто, че почти бе загубило човешкия си силует, две дупки в увисналите гънки кожа по лицето, там, където трябваше да са очите. Увита беше в черен плат, който прикриваше всичко, освен лицето. Може би целият дворец беше прокълнат, може би всеки негов обитател ставаше чудовищно грозен. Не, джуджето си беше родено в Лондон. Просто обезобразените създания бяха оскърбени от хората и бяха готови да се съюзят с него. Или поне беше склонен да допусне, че е така.

— Какво искате от мен, доня Кармен?

— Справедливост.

— Понякога тя зависи и от гледната точка — предпазливо каза той.

— Искам тя да умре — прегракнало прошепна жената. — Искам тя да бъде посрамена така, както посрамиха мен.

— Предполагам, че имате пред вид доня Мария.

— Не споменавай името й пред мен! Искам тази puta да страда така, както тя ме накара да страдам.

— Обсъдихте ли този въпрос със сина си? — Робърт внимателно следеше изражението й. Опитваше се да разчете какво става в очите, които едва се виждаха под масата подпухнала плът.

— Да, още на погребението. Каза, че ще направи нещо, но оттогава не се е мяркал. А тя още е тук. Разпорежда се в моята къща, сякаш Доминго още е жив и нищо не се е променило.

— Всичко се променя, доня Кармен.

— Исках и неговата смърт — продължи жената, сякаш без да го чува. — И той умря. Но не както смятах. Исках инквизицията да го изгори, но не го намерих…

— Какво не сте намирали? — прекъсна я той.

— Доказателството, което да представя пред инквизицията. Плочката, за която той ви разказа. Но той умря. Мирно, в леглото си, докато спял. Така разправят всички. Ха! Беше между краката й, като разгонено животно. Аз ги гледах. Винаги ги гледах. Наложи й се да го маха от себе си и да наглася всичко така, сякаш беше спал сам.

Робърт прикри усмивката си. Е, не беше чак толкова страшна смърт за един мъж. Доминго си беше късметлия до последно. Нямаше дори да му се наложи да оправя цялата бъркотия, която бе оставил след себе си.

— Защо ми разправяте това?

— Трябва да я прогоните от дома ми. Щях да я убия сама, но тя има много приятели, които биха отмъстили за нея. Аз съм беззащитна жена. Не бих могла да им се изплъзна.

— Какви приятели? Кого имате пред вид?

— Вижда се с разни хора. Могъщи и влиятелни хора, които си уреждат тайни срещи с нея. Доминго тъй и не разбра това, но аз я следях. Следях ги и двамата. Знам всичко, което става в този дворец.

Робърт беше готов да се обзаложи, че горката жена му казва истината. Хубаво беше, че получи потвърждение на поне част от нещата, които му бе съобщил Хари Хоукинс.

— Заради вас ще я изгоня, доня Кармен. Но трябва да помогнете.

Тя го изгледа подозрително.

— Как? Аз съм бедна, безпомощна жена. Какво бих могла да направя за вас?

— Трябва да поговоря със сина ви. Искам да повикате новия идалго. Кажете на Пабло Луис, че се налага да се върне в Кордова. Знаете ли къде може да бъде открит?

— Може би — тя сви рамене. Дори този обикновен жест изглеждаше нечовешки при нея, карайки пластовете подпухнало месо да се разлюлеят. — Сигурно е някъде при тореадорите. Където има най-добра корида в момента. Вероятно в Мадрид.

— Изпратете му съобщение, че се налага веднага да се прибере, че имате нужда от него. Кажете му, че като син не може да остави майка си в беда. Че това е негов дълг. Пишете му каквото искате, само не споменавайте, че съм тук. Докарайте го в Кордова. Ще успеете ли?

— А вие ще изхвърлите ли тази puta, която ми причини толкова болка?

— Да. Споразумяхме ли се, доня Кармен?

— Si, англичанино. Споразумяхме се.

Робърт използва първата възможност. На следващата сутрин той закуси в стаята си. Като слезе в централната зала и попита слугите къде е доня Мария, му отговориха, че е отишла в града.

— На фризьор, сеньор.

В Кордова младите жени ходеха ли по фризьори? Нямаше сестри, така че нямаше откъде да знае, но поне майка му винаги викаше фризьора си в къщи. Ново потвърждение за подозренията на джуджето. Жалко, че не се събуди по-рано, за да я проследи. Но още не беше късно да се заеме с по-важната задача. Робърт махна на един лакей да дойде с него и тръгна към горните етажи на двореца, където бяха апартаментите на господарите.

 

 

— Какво значи това? — Както беше предполагал, Мария Ортега беше минала на връщане през Patio del Recibo и сега гледаше смаяно купчината сандъци и кутии, струпани на двора.

— Вашите вещи, доня Мария. Вашите услуги вече не са нужни тук.

Робърт стоеше облегнат на рамката на вратата със скръстени ръце. Всички слуги бяха изчезнали някъде, но той забеляза един тъмен силует до прозореца на горния етаж.

— Моите услуги ли? Кой сте вие, за да ми казвате от какво има нужда тук? Искам да говоря с дон Пабло. Той е идалгото.

— Така е. Но дон Пабло го няма, докато аз съм тук. Наредил съм на кочияша да ви откара, където желаете — той вдигна ръка й в двора влезе една малка карета. При следващия сигнал изникнаха трима слуги и започнаха да товарят багажа.

— Това е чудовищно — изсъска тя. — Никъде няма да ходя.

— Боя се, че ще се наложи. Аз съм Мендоса, доня Мария. А вие не сте. И съпругата на покойния ми братовчед нареди да напуснете този дворец. Ако настоявате градската стража да дойде, мога да я повикам. Но честно казано ми се струва, че ще предпочетете да не се стига дотам.

Тя го изгледа предизвикателно, сетне сведе очи. Един лакей отвори вратата на каретата. Робърт пристъпи напред и подаде мака кожена кесия.

— Вашата заплата за следващите два месеца. Тридесет реала. Нали всичко е точно?

Знаеше, че официалната й заплата е петнадесет реала месечно. Хоукинс му беше донесъл счетоводните книги и той бе проверил. Също така беше установил, че тя е харчила стотици пъти повече всяка седмица, благодарение на Доминго. Затова задържа бисерната й огърлица, когато й събираха багажа. Не толкова заради някакво дребнаво отмъщение, колкото за да покаже, че знае за нейното прахосничество. Но тя още не беше разбрала това. За миг му се стори, че няма да вземе кесията. Но тя се пресегна и я грабна.

— Ще съжаляваш за това, англичанино — прошепна тя. — Обещавам ти, че ще съжаляваш.

 

 

През първите седмици след пристигането си Робърт рядко се сещаше за Мария Ортега и нейната заплаха. Беше запленен от друга жена. Кордова го очарова. Тя бе най-красивото същество на този свят. Не можеше да повярва, че при първото си посещение не бе усетил нейната магия. Може би защото тогава не можеше и да мечтае, че някога тя ще му принадлежи. Сега не бе така.

През целия февруари и в началото на март той обикаляше града от сутрин до вечер. Влюби се безнадеждно в тесните й улички, където на фона на бялата стена изпъкваше като в картина някоя врата, прозорец или саксия. Нощем сънуваше широките алеи, засенчвани от портокалови дръвчета, ромолящите фонтани, разкошните общински сгради и потайни вътрешни дворчета. Чуваше песента на Кордова, но понякога тя отекваше като погребален звън в ушите му.

Бенджамин беше прав. Парите значеха сила. Те планираха Робърт да се пребори с един безумен гърбушко за контрола над едно огромно богатство. Изобщо не бяха мислили, че ще се наложи да спасяват това богатство, което можеше всеки момент да се изплъзне, нито пък че ще трябва спешно да търсят тридесет милиона реала до следващото лято. И никой не можеше да го посъветва как да надвие Пабло Луис при условие, че той никакъв не се показва. Идалгото не отговаряше на посланията на майка си. Робърт още не се беше срещнал с него, нито пък знаеше къде е.

Беше постъпил по най-логичния начин. Писа до Лондон и помоли за пари и съвет. Още нямаше отговор, но писмото навярно още пътуваше. Но беше възможно баща му да не разбере посланието, написано нарочно неясно, от страх да не попадне в чужди ръце. Все пак имаше и една добра новина — хората още не се досещаха за финансовите затруднения на дома Мендоса. Доминго беше обладан от много бесове. Беше хвърлил — и загубил — невероятни суми в битката срещу Местата, но до последно си беше останал потаен и предпазлив. Лешоядите още не бяха усетили миризмата на мърша.

Слаба утеха, помисли си той. Стоеше на покрития мост, който водеше към кула от другата страна на река Гуадалкивир. Римляните я бяха издигнали като преден пост в отбраната на града. Вероятно с парите на Мендоса. След като бе прочел историята на Рамон, бе по-склонен да вярва на старите легенди. Нищо чудно още в първи век от новата ера тук да бе живял някой Мендоса и в такъв случай той със сигурност бе заемал пари на римския прокуратор, който е управлявал Кордова. Сетне на готите и вестготите, дошли на вълни едни след други. А според баща му семейството финансирало нахлуването на маврите през 711 г. Петстотин години по-късно фамилията преценила, че арабските емири вече не и вършат работа и златото на Мендоса потекло към испанските крале, които изхвърлили маврите обратно в Африка.

— И всичко това е било напразно — прошепна той на прохладния мартенски вятър, който щипеше бузите му. — Само за да мога аз през 1802 г. да дойда и да наблюдавам как разграбват и опустошават дома ни.

Робърт се обърна и тръгна обратно към двореца. Хоукинс го чакаше на входа. Джуджето изникна от сянката зад сините мраморни колони, които се издигаха от двете страни на парадното стълбище.

— Господи! Стресна ме, Хари. Защо постоянно се спотайваш по ъглите?

— Простете, сър. Свикнал съм да се прикривам. Хората не обичат да виждат такива като мен. Те…

— Да, разбирам. Е, какво има? — не биваше да прекъсва така малкия човек, но беше прекалено потиснат, за да го утешава и успокоява.

— Новини, сър. Пристигнаха, докато ви нямаше и си помислих, че ще пожелаете да ги научите веднага.

— Какви новини? От баща ми ли?

— Не е от господин Бенджамин, сър. Не е лично писмо. Сключили са мир. Наполеон и Адинктън. Англичаните и французите са подписали мирен договор в Амиен. Не изглеждате много радостен, сър. Това значи край на блокадата. Ще можем да изпращаме повече вино.

— Да, това ми е ясно. И се радвам. Много добре сте постъпили, Хоукинс. Веднага изпратете съобщение до Кадис, че трябва да натоварят един кораб за Англия.

— Вече го направих, сър.

— Добре.

Робърт се извърна. Мигел Антонио и синът му Рамон бяха спасили семейството благодарение на виното от Херес, но сега времената бяха други.

— Господин Робърт — тихо каза джуджето. — Може ли да ви отнема още една минута?

Робърт спря на прага.

— Да, разбира се. Какво има?

— Струва ми се, че открих името на човека от Мадрид.

Той веднага се извърна към джуджето.

— Наистина ли успя да се справиш? Как?

— Шифърът, сър. На който дон Доминго си е записвал имената на хората, от които вземал назаем. Успях да го разгадая. Мога да прочета бележките.

Робърт беше видял малкото тефтерче с драсканиците на Доминго. Дни наред си беше блъскал главата над него, докато не се отказа.

— Всевишни Боже! Това е прекрасно, Хоукинс. Сега вече имаме за какво да се захванем. Ела в стаята ми и вземи проклетото книжле. Ако знаем кой е врагът, ще успеем и да се справим с него.

Изправи се и си пое дъх като човек, когото са помилвали точно преди обесването. Ще отиде да види онази проклета пиявица в Мадрид. Ще събере десет хиляди реала — подобна сума не беше непосилна — и ще се откупи от копелето. Тогава корихото, с цялото му богатство и доходи, ще бъдат освободени от ипотеката и той ще може да ги използва както намери за добре. Това беше някакво начало. Господи, това вече определено беше нещо.

 

 

София беше повлечена от тълпата, която се стичаше към Plaza Mayor, централния площад. Усещаше миризмата на биковете, заградени в ъгъла на обширния площад, над който бяха надвиснали внушителни сгради.

Из тълпата афикционадос, запалени по коридата, вече се обзалагаха и си уреждаха срещи след зрелището. Жители на Мадрид от всички класи и съсловия, освежени от сиестата, се бяха струпали, за да се забавляват и да се порадват на следобедното априлско слънце.

София се включи в общия поток, който я тласкаше напред. Беше облечена в семпла сива рокля, без цветя и бижута. По нищо не личеше, че е циганка или дори андалуска. Същите дрехи носеха всички заможни млади жени: тесен корсет, върху който падаше краят на шала, с който бе покрила главата си и бухнала пола до глезените. София не искаше да привлича чужди погледи.

На площада тя успя да си намери място пред украсения с флагчета подиум, на който щеше да се настани официалният организатор на празненството, алкалде — кметът на Мадрид. Той беше избран от местните гилдии и в града си бе по-обичан и уважаван от краля. Съпругата на алкалде седеше до него. Зяпачите се струпаха около тях като пчели на мед. Други пък ги поздравяваха, подвикваха и махаха отдалеч.

За десет минути площадът се напълни, с изключение на покрития с пясък кръг по средата, където щеше да се проведе коридата. София забеляза няколко деца, накачулени по околните покриви. Навярно циганчета. Случвало й се беше да види цигани в Мадрид, но не познаваше никой от тях и вземаше мерки те да не я видят. София придърпа шала си, така че да засенчва лицето и зачака. Дългоочакваното зрелище скоро щеше да започне. Тримата тореадори, които щяха да излязат на арената, вече се молеха в параклиса до площада на покровителя на тяхното съсловие, Свети Спас — Христос Спасителя.

С ъгълчето на окото си забеляза някакво движение. Алкалде бе размахал бялата си кърпа. Време беше. Тръбите и барабаните подеха пасо добле. Героите на деня направиха своята тържествена обиколка на площада. Начело вървяха тримата тореадори, които щяха да се бият днес. Всеки беше следван от своята свита — бандеримрос, пикадорес, прислуга. Накрая минаха двата впряга от по три мулета, които щяха да извличат труповете на биковете.

Всички бяха ослепителни, с разкошни дрехи, с пищни многоцветни ленти, пелерини, шапки, копани и звънчета. Шествието стигна до подиума на алкалде и се поклони. Тълпата нададе рев, когато той хвърли ключа от клетката с биковете на един прислужник, който го улови сръчно в шапката си. Още по-силна вълна от рев се надигна, когато съпругата на алкалде се наведе и хвърли копринения си шарф на най-високия от тримата тореадори.

София не беше впечатлена от колоритната церемония. Самата корида не я интересуваше особено. Беше дошла, за да види отблизо алкалде и неговата съпруга. Когато шествието тръгна и вниманието на двамата се насочи в друга посока, тя можеше да ги огледа по-внимателно. За нея това бе далеч по-важно от коридата, тъй като кметът на Мадрид се оказа Хавиер, нейният покровител. А жена му не беше дебела и грозна, както бяха казали на София. Тя бе млада, хубавичка и много весела и отдалеч си личеше, че Хавиер много я обича.

 

 

— Какво има, София?

— Няма нищо.

— Не, определено се е случило нещо. Познавам те, скъпа. Мина вече почти година и можах да те опозная.

— Хавиер, защо ме издържаш?

Не пролича да е изненадан от въпроса. Остави вилицата си на масата и я разгледа внимателно.

— Може ли да отговоря с друг въпрос? Защо стоиш тук?

Тя прокара пръсти по брошката, закопчана на корсета й. Хавиер й я беше подарил с думите, че камъкът отговаря на цвета на очите й.

— Знаеш как живеех, преди да те срещна. Ти ми стори голяма добрина, Хавиер.

— Но сега е друго — отвърна той. — Ти научи всичко, което можех да ти дам, София. Но оставаш тук.

— Къде мога да отида? Освен това — тя се поколеба. Не беше сигурна дали той ще успее да я разбере. — Даде ми още едно нещо, което надали осъзнаваш. Даде ми време, за да отгледам моята омраза.

— Права си. Не го осъзнавах. Никога не съм те свързвал с омраза, скъпа.

Гласът на София потрепери.

— Грешиш, Хавиер. Аз не съм светица и знам какво значи да мразиш — София стана. Беше прекалено развълнувана, за да продължи да вечеря. — Разказах ти за детето си. Разказах ти какво му направиха, как умря.

— Да. Значи се научи да мразиш своя мъж?

— Не се научих. Казах вече, ти просто ми даде време. Омразата ми към Пако е по-стара, отпреди да те срещна, още от времето, когато бях в Триана. Но през първата година се борех да оцелея и почти го забравих. За известно време почти ми беше излязъл от главата.

— А сега?

— Сега имам множество свободни часове, за да обмислям плана си.

— План за отмъщение — каза Хавиер. — Много такива планове са били подготвяни досега, София. И в продължение на стотици години те почти никога не са проработвали. Омразата и мъстта са силни чувства, моя малка циганко. Те замъгляват мозъка. Ако искаш да постигнеш нещо, трябва да обмислиш всеки детайл много внимателно. Тогава имаш някакъв шанс. Кажи ми какво смяташ да правиш с този твой циганин убиец?

— Още нищо не съм решила. Нищо не ми се струва подходящо. Но ще измисля нещо. Сега имам време и ще измисля нещо.

— И заради това не си тръгваш?

Тя поклати глава.

— Това е само една от причините. Дори може би сравнително маловажна причина. Но ти не ми отговори. Защо ме издържаш? Какво печелиш от това, Хавиер? Аз не съм ти дала почти нищо, Хавиер.

— Предполагам, че си очаквала нещо друго. Смятала си, че независимо от първоначалните обещания, рано или късно ще поискам да спиш с мен.

— В началото наистина мислех така — София плъзна очи по познатото лице на Хавиер. Той остана спокоен под изпитателния поглед. — Наистина мислех така — тихо повтори тя. — Докато не разбрах, че ти си алкалде и не видях жена ти.

За няколко минути се възцари тишина. Накрая Хавиер продума:

— Коридата. Сигурно там си разбрала. Сигурно си дошла да видиш борбата с бикове.

— Да — призна тя. — Първия път беше случайно. Минавах покрай Големия площад и нямах нищо друго за правене. Оттогава често ходя там.

Той тихо се засмя.

— Смешна работа, не се бях сетил за това. Знаех, че не обичаш коридата, но не взех предвид, че може случайно да ти хрумне да се отбиеш. Това е нормално за жените. На Виктория ще й бъде много забавно, като разбере какъв глупак съм бил.

— Това е жена ти, нали? Казва се Виктория.

— Да.

— Много е хубава.

— И много по-млада от мен. Но много я обичам и мисля, че тя също ме обича.

— Тогава защо — София се надвеси над масата и удари с юмруче махагоновия плот. — Защо, защо, защо?

— Седни, скъпа. Трябва да ти разкажа нещо.

Приказваха цял час. Когато разговорът приключи, София го изпрати до входа на малката къща. Пролетната нощ беше топла и имаше пълнолуние. София се облегна на рамката на вратата, мачкайки с пръсти ресните на шала си.

— Добре — каза накрая тя. — Нищо не обещавам, но можеш да го доведеш, когато намериш за добре.

— Благодаря — Хавиер се наведе и я целуна по бузата. Това беше най-голямата близост, която двамата си позволяваха.