Бевърли Бърн
Малката циганка (5)

4

Когато цветовете на бадема разстлаха розова дантелена мантиля над Андалусия, в четвъртък, три дни преди началото на февруарския карнавал през 1799 г., София стана жена на Пако. Годежът им продължи седем седмици, вместо двата месеца, за които се бяха споразумели Зокали и Пако. Църквата не позволяваше сватби през поста, а Пако не искаше двата месеца да се проточат до три и половина.

Сватбата трая два дни. Дойдоха цигани чак от Гранада на изток и от Кадис на запад. Дойдоха, защото Зокали беше уважаван главатар и защото, след като бе получил такава огромна цена за неговата гаджо, трябваше да почерпи наистина щедро. Зокали не ги разочарова.

Жените от неговата пещера опекоха четиридесет козлета на жарава и задушиха в тенджери сто таралежа. Мъжете откраднаха и заклаха едно прасе, сетне обраха нечия леха със зеле и го свариха със свинското. Двадесет казана къкреха, пълни с ориз и риба от Гуадалкивир, а в двадесет други забъркаха каша от смляна царевица — деликатес, докаран с кораби от Новия свят и високо оценен от циганите. Изпразнените бъчонки с вино нямаха чет, безброй бяха песните и танците.

— Човек ще рече, че женят любимата щерка на Зокали — мърмореше Хоселито. — Не някаква си гаджо.

— Истина ли е, че е взел двеста реала за тази гаджо — попита го някой. Хоселито кимна. — Че защо Пако е приел да плати толкова?

— Пако е само стар глупак. Имал е огън в гащите, това е — кисело отвърна Хоселито.

Събеседникът му сви рамене и не отвърна. Може пък и да бе истина, колкото и невероятно да звучеше. С удоволствие би пробвал сам дали жената гаджо си струва двестате реала, или Пако го е налегнало старческо слабоумие, но нямаше как. Нито младоженката, нито младоженеца бяха сред гостите.

Ако спазваха старовремските обичаи, би трябвало София да бъде сама през първия ден, а Пако да се присъедини към гостите чак след двадесет и четири часа. Някои от по-старите цигани още помнеха такива сватби, но младите се женеха по друг начин. Поповете и инквизицията бяха принудили циганите да прибягват до църковна церемония, като всички обикновени испанци Ако решаха да допълнят католическия брак с някакъв техен ритуал, щяха да последват глоби и страховити наказания.

Пако и София се венчаха в криптата на църквата на Света Ана. Ритуалът бе извършен сутринта и продължи само няколко минути. Щом приключи, Пако отведе новата си съпруга в своята пещера. Целият му табор бе отишъл на фиестата. Младоженците бяха сами, с изключение на Фанта, която бе завела София до църквата и я придружи обратно по пътя из Триана.

София не промълви нито дума цялата сутрин. Пако и Фанта също. Когато трябваше да отвърне на свещеника дали се жени по своя воля и дали иска Пако за съпруг, гласът й едва се чуваше. В момента гледаше към входа на паковата пещера и продължаваше да не обръща внимание на Фанта. Какво би могла да й каже? Старицата никога досега не й бе помагала, а и вече бе твърде късно. Тя беше законна съпруга на този човек. Единственият й шанс бе да го слуша и да му се подчинява. Циганка, която не се подчинява на мъжа си, можеше да бъде отлъчена от племето и прокудена да броди по улиците.

— От днес това е твоят дом — промълви Фанта. — Дано си щастлива тук и да дадеш на съпруга си много деца.

София не й отговори. Входът към пещерата на Пако много приличаше на дупката към пещерата на Зокали, но тя подозираше, че животът й вътре ще бъде различен. Фанта развърза мантилята й, сетне я подаде на Пако. Той я взе, широка ухилен, и се скри в пещерата.

София понечи да тръгне след него, но Фанта я спря.

— Чакай, трябва да отидеш при мъжа си както майка те е родила — ревматичните й стари пръсти започнаха да разкопчават булчинската рокля на София. След няколко секунди момичето остана голо. — Сега влизай. Като те чуя да пищиш и когато ми донесе мантилята с червено петно, ще се успокоя, че не си изневерила на закона ни.

Писъците дойдоха много бързо и продължиха доста време. Чак след един час Пако се появи на прага и подаде мантилята на Фанта.

— Не ме гледай така, жено. Трябваше да й дам малък урок. Няма да й навреди, така ще се научи да бъде послушна.

Фанта наистина го гледаше изпитателно. По брадичката му се стичаха струйки пот, масивният му гръден кош се надигаше тежко и целият мъж вонеше на звяр. Но тя си знаеше мястото. Единственото нещо, което подобаваше да каже, бе:

— Девствена ли бе и достави ли ти удоволствие?

— Да.

Фанта кимна и излезе. Цялата бе посърнала. Тръгна прегърбена и клюмнала, към празничната трапеза. Фиестата течеше пред пещерата на Зокали, на равната полянка между два от хълмовете на Триана. Фанта стигна дотам по тясна пътечка, утъпкана във варовика и се задържа за секунда да огледа пиршеството.

Миризма от огньове и печено месо изпълваше въздуха. Имаше и музика — десетки китари, още повече тамбурини и гордо тракащи кастанети, държани от майстори. Ярките червени, сини и зелени багри по женските поли се усукваха в постоянно променящи се пъстри спирали. Мъжете бяха в черно, но се движеха между жените като богове — силни gitanos, пълни с вино и песни.

Пристъп на гордост от нейното племе обзе Фанта, докато не хвърли поглед назад към пещерата, където бе оставила детето. Писъците му още отекваха в ушите й. Старицата си позволи за момент да поклати неодобрително глава при мисълта за глупостта и алчността на мъжете. Дори Зокали, който обикновено проявяваше мъдрост, бе същият. Сетне вдигна глава, изкрещя тържествуващо и хукна към тълпата, размахвайки окървавеното доказателство. Законът си беше закон и трябваше да се спазва.

 

 

— Добре дошъл, Робърт — каза Доминго Мендоса. — Добре дошъл в къщата майка и в сградата майка. Казаха ми, че си говорел прекрасно испански, така че мога да повторя и на моя език mi casa es tu casa.

Робърт Мендоса прегърна братовчеда си по-скоро протоколно, отколкото сърдечно. Сетне седна в предложеното му кресло. Това бе разкошна мебел от резбован черен орех, тапициран с червено кадифе, но не се разстилаше така приятно под задните му части, нито подпираше кръста му както родните столове в Лондон. До момента всичко в Испания му изглеждаше по-скоро пищно, отколкото удобно. Е, тази стая беше изключение. Тя бе тясна и немебелирана, с изключение на лавиците с книги и счетоводни документи. Единствените цветни петна бяха двата стола, на които в момента седяха с братовчед му, и голямата дървена маса между тях.

Доминго забеляза изпитателния поглед на младежа.

— Мислиш си, че всичко, което си чул за двореца Мендоса, се е оказало слух, нали — попита той. — Но тук не сме в двореца, тук е мястото за сделки. Това е най-старото крило на имението и тази стая, както и околните помещения, никога не са били опожарявани, нито преустройвани — той се огледа. — Може да звучи невероятно, съгласен съм, но понякога имам чувството, че моите прадеди са сключвали сделки в тази стая, откакто е бил основан домът Мендоса.

Никой не знаеше кога точно е станало това. Робърт бе чувал семейни легенди, според които търговският дом Мендоса съществува още от времето на финикийците. Вероятно си бе чисто самохвалство, но за едно нямаше спор — времето не се отразяваше зле на рода Мендоса. Доминго бе прехвърлил петдесетте, но още изглеждаше як. В черната коса и тясната клиновидна брадичка нямаше бял косъм. Все пак си пада малко позьор, каза си Робърт. Беше облечен като френско конте, в син широкопол сюртук, бяла жилетка от плат на коприна и червени бричове, тесни до коленете и разширяващи се нагоре. Освен това носеше бели чорапи, а обувките му имаха златни катарами. Фукльо, като всички от континента. Дори някои от острова, англичани, бяха тръгнали да се обличат така напоследък. Дявол да го вземе, човек все пак трябваше да се различава по нещо от пауна. Робърт прокара пръст по своя строг черен сюртук и бялата си висока яка. Братовчедът му още разправяше:

— Ще разгледаш двореца по-късно. Смятам, че няма да те разочарова. Но засега по-добре да поговорим тук. На слугите е забранено да идват в това крило, а по-добре никой да не чуе каквото имаме да си казваме. Първо, мога ли да ти викам Роберто? Така звучи името ти на испански.

— Ако нямаш нищо против, бих предпочел Робърт.

Доминго се усмихна сухо.

— Прекрасно. Значи Робърт. Как пътува?

— Доста бавно — призна Робърт. — Зареди нашия приятел Наполеон трябваше да прекося канала на рибарско корабче, а сетне да продължа по суша.

— А, да, Наполеон, Голяма досада — съгласи се Доминго. — Меси се и в търговията, и в транспорта. Сигурно някой ден ще разбере, че работата на правителството е да поддържа търговията, а не да си играе на война.

— Той е ваш съюзник — сухо отбеляза Робърт.

Доминго бе искрено озадачен.

— Мой съюзник ли? Че аз никога не съм го виждал… А, разбирам. Искаш да кажеш, че е съюзник на Испания?

— Да.

— Мучачо — меко каза Доминго. — Баща ти ми писа, че макар само на двадесет и четири, си много умен за възрастта си. А сега каза нещо не много умно.

Дявол да го вземе, този пък се беше обидил.

— Имах пред вид, че…

Испанецът вдигна примирително ръка.

— Знам какво искаше да кажеш. Че преди шест години мистър Пит успя да наложи на Испания да се присъедини в коалицията срещу Франция. Сетне, три години по-късно, онзи идиот Карлос IV, който, Бог да ни е на помощ, се води крал на Испания, сключи сепаративен мир с парвенюто Буонапарте и обяви война на Англия — Доминго сви рамене. — А сега май и други се бяха намесили. Русия, Австрия, Неапол…? Бог сигурно знае, но аз им загубих сметката — той се усмихна. — Че какво значение има това, мучачо? Че те могат да са сключили нов съюз, докато ние приказваме с теб?

— Има важни въпроси — сухо отвърна Робърт. — Има две страни, добра и лоша.

Доминго внезапно промени изражението си и удари с юмрук по масата.

— Има само едно — родът Мендоса. И това е единствената страна за нас. Аз не съм Испания, млади ми братовчеде, и дори ти да настояваш да ти викам Робърт, а не Роберто, ти не си Англия, Ние сме Мендоса, а това е далеч по-важно, защото ще надживее и генерали, и крале, и всички идиоти, които им се водят по ума.

Доминго постоя мълчалив няколко секунди, сетне стана и сложи ръце на раменете на младежа.

— Разбрали?

Робърт кимна. Беше разбрал. Не с главата си — тя бе пълна с патриотизъм и гордост, както главата на всеки англичанин — но с кръвта си. Ето защо не бе протестирал, когато баща му нареди да отиде до Испания. Испания и Англия воюваха, но не и двата клона на империята Мендоса.

— Да, дон Мендоса. Простете ми.

— Няма какво да ти прощавам, мучачо. Ти си млад и ти подобава да се прехласваш по подвизите на герои като Нелсън. Англия е полудяла по него, нали?

Робърт простря дългите си крака напред. По дяволите, това кресло не бе пригодено за човек като него. Прекалено високо, прекалено тясно.

— Полудяла, това е точната дума. Всички са си загубили ума по победите на Нелсън.

Сетне млъкна. Пак бе направил гаф. Последната голяма победа бе над испанската флота при Санта Крус край испанските Канарски острови.

Доминго махна с ръка. Господи, имаше поне три пръстена, един рубин и два брилянта, отбеляза Робърт. Братовчедът определено си падаше конте, но поне вече не говореше назидателно.

— Не се притеснявай чак толкова, Робърт. Казах ти вече, че нас това не ни интересува — той пак се изсмя. — Освен това Мендоса са лоялни привърженици на испанската корона. Дадохме на Карлос пари назаем, за да построи нови кораби на мястото на потопените от вашия Нелсън. И Наполеон е вземал назаем от нас. И в Англия се случва финансовият министър да се разписва на някоя сметка, представена от Мендоса. Ако си умен, можеш да печелиш дори от войната — сетне смени темата, като отново махна небрежно с ръка. — Разкажи ми за семейството в Англия. Това е далеч по-важно.

Робърт си отдъхна. Темата бе далеч бе по-безопасна и той се поотпусна.

— Брат ми се ожени за една дебела и нахална жена, която трябва да му роди дете след три месеца. Баща ми е добре. Само дето майка го кара да се махнат от Лондон. Иска да се преместим от къщата ни на Гринуич лайн в някое голямо провинциално имение. Баща ми не иска и да чуе.

— Съгласен съм с него. Затова и ние оставаме тук, в сърцето на Кордова. В провинцията животът е по-спокоен, но сделките стават в града, а те са най-важното — Доминго напълни две чаши със силното и сладко вино от Херес и подаде едната на младежа. — Да пийнем, преди да продължим разговора. И да ти пожелая отново добре дошъл.

Робърт вдигна чашата.

— Да вдигнем тост в чест на виното, което ни обединява. Пия също за твое здраве и нека бизнесът ти върви все така добре, идалго.

Доминго се замисли, преди да отпие.

— Благодаря ти за тоста, но има и далеч по-важни неща от виното, които ни обединяват, Робърт. Говоря за кръвта.

— Знам, нали затова съм тук.

— Добре, тогава да пием.

Мъжете изпразниха чашите на един дъх Доминго ги напълни пак.

— Преди да си тръгнеш, трябва да видиш лозята и избите на Херес. Мисля, че ще ти харесат. Четири поредни години имаше добра реколта, да благодарим на Девата и на всички светии.

Англичанинът не отговори веднага. Определено нямаше намерение да се прекръсти, както би постъпил на негово място всеки благочестив испанец.

— Значи старата религия е жива — тихо отбеляза Доминго.

Робърт изгледа Доминго без да трепне. Очите на братовчед му имаха същия златистокафяв оттенък като неговите, но бяха позамъглени от възрастта.

— Радвам се, че ще си изясним и този въпрос, идалго. Баща ми, брат ми, аз самият — ние не сме много вярващи. Но някъде в нас, не мога да го обясня точно, старата религия си е жива. Но това няма да си проличи, докато съм тук. Не искам инквизицията да се нахвърли върху теб.

— Не става дума само за нея — замислено отвърна Доминго. — Инквизицията е позагубила зъбите си напоследък. В момента се занимава най-вече с хората, които четат книги от забранения списък. Разбира се, хвърлят по някой поглед и към покръстените евреи, викат им „маранос“. Това значи „свиня“. Но не са изгорили никого от четиридесет години насам. Последният беше през четиридесет и девета година.

— Все ми се струва, че пак могат да устроят някое аутодафе, ако намерят някой върнал се към старата религия.

— Няма спор — съгласи се Доминго. — Но ще ти кажа откровено, мучачо. Инквизицията няма да намери „маранос“ в моята къща. Вие, английските Мендоса, се представяте за протестанти, но в себе си се смятате за евреи. Това тук не би могло да мине, дори и да се опитвахме — което аз не правя. Лично аз не съм се замислял особено за Бога, но ако той все пак съществува, нямам нищо против да го откривам в католическата църква. Освен това, Робърт, ние сме в Испания — страната, която дава пример на целия християнски свят по отношение на благочестието. В Испания дори най-бедният селянин хвърля толкова усилия да си спаси душата, колкото и да си изкарва хляба.

Свечеряваше се. Слънцето тъкмо залязваше. Доминго отиде до прозореца, гледащ към улицата и дръпна капаците, сетне се обърна към госта си.

— Ще ти разкажа една история. През шейсет и шеста в Сарагоса избухна бунт. Стотици мъже наизлязоха по улиците да опожаряват и плячкосват. В разгара на бунта през града мина църковна процесия, на чело с епископа, който носеше Светото причастие. Бунтовниците като един спряха да колят и грабят. Паднаха на колене и изчакаха процесията да отмине. Сетне пак се заеха с грабенето, но вече бе твърде късно. Властите в Сарагоса бяха успели да вдишат войската и избиха бунтовниците. Може би тази история би звучала невероятно, където и да е другаде по света, но не и в Испания. Разбрахме ли се, братовчеде?

Робърт кимна.

— Добре тогава. А сега, що се отнася до Местата…

Доминго внезапно млъкна. Лицето му пребледня мъртвешки и той се вкопчи в жилетката на гърдите си. Робърт бързо му наля чаша херес и домакинът я пое с благодарност.

— Благодаря ти. Нищо ми няма. Просто вече не съм млад. Какво знаеш от баща си по този въпрос?

— За Месата ли? Че това е гилдията, която контролира търговията с вълна.

Доминго сведе очи и започна да барабани с пръсти по масата.

— Да. Всяка овца, остригана между Арагон и Андалусия, дава вълната си на Местата. И това продължава от векове. Неслучайно председателят на вашия парламент седи на чувал с вълна. Тя е чисто злато, без нея никоя нация не може да бъде богата.

Робърт прочисти гърлото си.

— Беше чисто злато, идалго. Отдавна вече не е толкова важна.

Домакинът рязко се обърна и изгледа братовчед си.

— Значи си мислиш, че целта ми бе просто вълната — бавно продума той.

— Не се опитвам да оспорвам това, което ми казахте, дон Доминго. Просто…

— Просто ти не си глупак и аз правя грешка, като ти говоря глупости — Доминго се наведе и прошепна. — Бенджамин ми бе казал, че си по-умен, отколкото много мъже, двойно по-стари от теб. Баща ти има много високо мнение за теб, мучачо, и явно не без основание. Затова ще ти кажа нещо, което не съм казвал на никого другиго, дори на него. Някои хора на власт в Мадрид искат да сложат край на Местата, но да останат в сянка при цялата операция. Аз бях тяхна… — той се поколеба — Май имаше специален израз на английски за това.

— Тяхна маша, идалго?

— Точно така. А за награда, ако бях успял, щях да получа нещо изключително — той изгледа втренчено Робърт. — Правото да основа верига от банки, подкрепена от короната. Официална испанска банка, пред която ще трябва да се преклонят всички частни банки.

Робърт ахна.

— Да — кимна Доминго. — Знаех си, че ще разбереш. Това надхвърля, или би надхвърлило, най-смелите ми мечти. Буквално всеки грам злато и сребро от колониите би минавал през ръцете ни — той си наля още една чаша и я обърна на един дъх.

На Робърт му се беше замаяла главата от мащабите на плана. Това би поставило испанските Мендоса на равна нога с Банк ъв Ингланд, английската национална банка.

— И не успя ли да пречупиш гръбнака на Местата?

— Майчице, как само се опитвах. Трябваше да хвърля страшно много средства в борбата, ето защо се обърнах към баща ти за помощ. Ако бяхме победили… Но това са женски приказки. Загубихме. Местата още контролира търговията с вълна.

Доминго отново се отпусна в креслото си. Започна да масажира лявата си ръка, докато говореше — явно несъзнателен жест.

— В гилдията има цял куп херцози и десетина манастири. Най-могъщите абати в Испания превръщат манастирите си в дворци и се държат като крале, когато идват на заседанията на Местата. Именно абатите ме разгромиха. Не можех да си позволя да ме изкарат враг на църквата. Ако баща ти те е изпратил в Кордова да провериш дали ще мога да му върна парите, които е вложил в начинанието, то отговорът е прост. Не мога. Нито реал.

— Разбирам — нямаше да лъже идалгото. — Това е един от въпросите, които баща ми пожела да изясня. Жалко, че ще трябва да му занеса този отговор.

— И аз съжалявам. Сега задавай другите въпроси. Не искам да излизаме от тази стая, преди да сме изяснили всичко, което би могло да ни скара. Англия и Испания могат да воюват колкото си искат, но домът Мендоса трябва да излиза сплотен пред външните врагове.

— Само още един въпрос, дон Доминго. И нямаше да го задам, ако не бях чул предишния отговор. Но щом се е получило така, би ли склонил да променим начина на подялба на печалбата от търговията с вино?

— Предполагам, като разменим досегашните дялове. Шестдесет процента за вас, четиридесет за нас?

Робърт поклати глава.

— Не съвсем. Баща ми предлага седемдесет на тридесет. В наша полза.

Доминго остана мълчалив няколко секунди, гледайки изпитателно младежа. Сетне отметна глава и се разсмя.

— Придържаш се към старите традиции не само по отношение на религията, млади братовчеде. И за секунда не бих ти повярвал, че Бенджамин е предложил седемдесет на тридесет. Той е дотам предпазлив и консервативен, че понякога греши. Баща ти сигурно е предложил да се разменят дяловете, точно както споменах и аз. Но ти прецени шансовете си през последните няколко минута. Докато си говорехме, ти реши, че може би вече съм стар и болен, вече позагубил зъбите си. Така стана, нали?

Така си е, каза си наум Робърт. Както бе истина и фактът, че единственият му син е гърбушко. А и хората говореха, че той изобщо не се интересува от съдбата на търговския дом Мендоса.

— Така е — призна той.

— Шестдесет на четиридесет, във ваша полза — отсече Доминго. — И нито реал повече. Но моите почитания, задето се опита. Радвам се, че баща ти е проявил предвидливостта да те даде на испански учител и че те изпратил тук. Ти си добър син, мучачо.

В последните думи прозвуча известна нотка на завист, или може би тъга. Робърт не пожела да си изясни. Ако Доминго искаше да му разкаже за Пабло Луис, сам щеше да го направи.

Доминго се изправи. Лицето му си бе възвърнало обичайния тен. Несъмнено му бе олекнало, след като приключиха с неприятната история за Местата.

— Ела — каза той. — Искам да ти покажа двореца, за който са ти разказвали.

Проходът между кабинета и основната част от двореца минаваше под земята, студен, тъмен и влажен, осветен само от фенера на Доминго.

— Някога тук са си криели златото, един Бог знае преди колко години — обясни той. — Сетне преместили кюлчетата в съкровищницата, построена в Пацио дел Реха, Двора с Вратата. Разправят, че сетне пък имало някаква тайна пещера, дето държали златото и съкровищата. Никой днес не знае къде е била тя, ако изобщо някога е имало такава — той сам се прекъсна. — Но стига съм те отегчавал със стари приказки.

Робърт в момента си задаваше въпроса къде ли крие Доминго златните си кюлчета, но реши, че не е най-подходящият момент да го пита.

— Изобщо не съм отегчен. Тези стари истории са наистина завладяващи.

— Понякога — кимна Доминго. — Във всички случаи, този тунел е удобен начин да се върнем в двореца, без да минаваме през улицата.

Стигнаха до вратата в края на дългия тесен коридор и Доминго се поколеба за секунда, преда да я отвори.

— Още нещо, Робърт, Жена ми, доня Кармен, е болнава. Така че няма да вечеря с нас. Откакто се разболя, съм наел една икономка, доня Мария Ортега. Тя ще седне при нас на масата. Убеден съм, че ще ти бъде приятно в нейната компания.

— Сигурен съм в това — отвърна Робърт. На старата лисица също ще й бъде много приятно, каза си той наум. Личеше си по начина, по който произнесе името й. Готов бе да се обзаложи на печалбата за една година, че доня Мария топлеше леглото на братовчеда, но защо пък не? Робърт бе чувал толкова слухове за разплутата Кармен, колкото и за злочестия Пабло. Освен пари, на човек му трябва и малко удоволствие в живота.

 

 

— Какво те притеснява — попита Пабло.

Погледът на Карлос остана забит в земята. Не бе поглеждал покровителя си в очите, откакто той дойде при него преди пет минути.

— Нищо не ме притеснява.

Пабло се надвеси над свещника на масата и запали голямата си черна пура от свещта.

— Надявам се, че раната не се е разлютила.

— Раната зарасна. Докторът така казва.

— Да, и на мен така каза. Каза също, че се възстановяваш забележително бързо. Мисли, че си използвал някакви цигански заклинания, освен неговите лекарства.

Карлос поклати глава.

— Звачи не, и аз така си мислех. Във вашето племе жените се занимават с билките и мехлемите, нали така? А стопанинът на корала ме увери, че до теб не се е приближавала никаква циганка.

— Стопанинът ме пази като затворник в килия.

Пабло сви рамене.

— Аз го помолих да те наглежда. Да се грижи за интересите ми, така да се каже. Но доколкото разбрах ти е позволил да отидеш днес до Севиля.

Чак сега Карлос вдигна поглед и сивите му очи се плъзнаха по лицето на Пабло.

— Как го разбра? Никой не знаеше къде отивам.

— Хайде да се разберем, млади ми приятелю — Пабло тръсна пепелта от пурата в месинговия пепелник, поставен на пода до крака му. — Много очи следят за това, което ме интересува. А ти ме интересуваш. Стоиш в това ранчо вече четиринадесет седмици. През дванадесет от тях трябваше всеки ден да бъдеш посещаван от лекар. Да не говорим за храната и подслона. Това не е безплатно. И в момента не е безплатно.

— Не съм ви молил да плащате.

— Напротив — възрази Пабло. — Помоли ме. Дарбата, която пролича преди три месеца на арената, ме помоли. Разбери, не ме е грижа за парите. Те нямат значение за мен. Но държа да те направя най-великият матадор, който някога се е появявал в тази страна. Това интересува ли те?

Карлос не отговори. Вчера би възкликнал „Да“. При това с възторг. Надеждата да стане велик матадор и всичко свързано с това изпълваха цялото му същество от мига, в който се върна в съзнание. Мисълта за бъдещето му, редом със София — а заради биковете и Пабло Луис Мендоса те щяха да имат бъдеще — го бе излекувала. Беше открил едно ново чувство — надеждата — и тя му се бе отразила прекрасно. Сега знаеше, че и това е измама.

— Чакам отговор — напомни Пабло.

— Не знам — Карлос гледаше замислено странния човек, който му предлагаше да стане негов аподерадо, покровител и благодетел. Дон Пабло бе облечен както винаги в черна пелерина, но беше свалил сомбрерото. Лицето му бе изпито, тъмните очи бяха хлътнали дълбоко, засенчени от широкото чело. Хубав мъж, с изключение на гърбицата, която трябваше да мъкне като раница. И всичките му пари не можеха да снемат този товар от гърба му.

— Какво ще спечеля от борбата с бикове — попита накрая Карлос.

Пабло го изгледа изумено. Ако не можеше сам да си отговори на този въпрос, ако не носеше вече отговора някъде дълбоко в корема си, от младежа нямаше да излезе матадор. Но той не губеше надежда.

— Кажи ми нещо. За какво мислеше, когато дойде тук и прескочи оградата на корала като побъркан? Какво се промени оттогава? Или след като пострада на арената, смелостта ти се изпари?

— Нищо не се е изпарило.

— Напротив. Ти дойде, защото имаше нужда от нещо. Сега вече нямаш нужда. Какво е то? Какво видя или чу днес в Севиля? — той се надвеси над леглото и пелерината се открехна. Карлос видя чуканчето, което носеше на мястото на дясната си ръка. — Заради жена ли е всичко това?

— Не, видях един стар приятел.

На масата имаше стомна с вино и две чаши. Карлос не обърна внимание на чашите и отпи направо от стомната. Не можеше да разкаже за срещата си с Хоселито и за това как научи, че онзи нерез Пако не бе изчакал обичайните две години. Научи също как Зокали толкова бързал да грабне откупа, че се поддал на увещанията на Пако. София се бе омъжила само след два месеца. Преди седмица двамата с Пако потеглили на път, никой не знаел накъде. Вестта се бе стоварила като камък на сърцето му. Той гореше отвътре като огън от тор, горещ и вонящ. Но този дон Пабло не бе способен да разбере подобно нещо. Човек като него нямаше откъде да научи какво значи истинска обич.

Карлос остави стомната и избърса уста с опакото на дланта си.

— Видях един стар приятел.

Пабло наля вино в чашата.

— Постарай се да пиеш като възпитан човек. И значи старият приятел те е убедил да се откажеш от биковете, така ли?

— Не говорихме за тях.

— Добре, щом държиш да е така. Но за каквото и да е ставало дума, настроението ти не се е подобрило — Пабло стана и взе шапката си от куката на стената. — Добре. Няма да си губя повече времето с теб. Ще съобщя на стопанина, че си тръгваш утре.

Карлос изчака Пабло да премине прага и чак тогава стана.

— Дон Пабло, няма нужда. Реших. Ако приемете да сте мой покровител, ще стана тореро.

Пабло спря, но не се обърна.

— Сигурен ли си?

— Да, сигурен съм.

Нищо друго не му оставаше. Пък и си спомни какво бе изпитал. Не когато бе на арената, а сетне, когато бикът го бе намушкал и той осъзна, че всички обиди, изричани досега срещу него, са лъжа. Не бе страхливец. И бе истински щастлив в мига, когато го осъзна. Искаше пак да се почувства така щастлив.

— Сигурен съм — повтори той.

— Отлично — тихо отвърна Пабло. — И аз съм сигурен.

Той се поколеба, сетне отново седна.

— Чуй ме, Карлос. Трябва да разбереш с какво си се захванал, а това ще рече да разбереш бика. Това е най-храброто животно на света. И най-благородното. В стадото си той е спокоен, а когато се отдели от него, е готов да се бие. И ще се бие. Раните няма да го разколебаят, само ще го направят по-непреклонен. Бикът никога не се промъква и не напада изотзад. Той се изправя достойно срещу врага и се бие до смърт. Никой звяр не е способен да победи бика в честен двубой — нито лъвът, нито тигърът, само човекът. Понякога.

Пабло млъкна. Остана загледан в чашата си няколко секунди, сякаш можеше да открие в червеното й сияние корените на своята страст, мамеща и вечно изплъзваща се. Карлос разбираше, че трябва да каже нещо, но не се сещаше какво.

Пабло стана.

— Започваме от утре — гласът му се бе променил. Бе по-спокоен, не толкова напрегнат. — Имаш много да учиш и това ще ти отнеме време. Но ако ме слушаш във всичко, до две години, може би дори по-скоро, ще излезеш на своята „алтернатива“ в Мадрид. И победата, която ще спечелиш на арената, ще те възнагради за всичко, Карлос. Колкото и да ти е трудно, помни това. Няма нищо по-хубаво в живота от победа на арената.

 

 

— Ето, сър, събират гроздовете в този кораб, след като ги оберат от лозята.

Робърт забеляза една широка тераса пред ниската белосана къща.

— А това за какво е? — попита той, сочейки купчина рогозки от усукана слама.

— Това са сламениците, дон Робърт. Когато започнем да обираме лозата, разстиламе сламениците на терасата и подреждаме гроздовете да съхнат на слънце — икономът, който го развеждаше из стопанството, направи драматична пауза. — Така че може да се каже, че несравнимото вино от Херес се ражда тук.

Той посочи редица от ниски обемисти бъчви, с дупки на дъното.

— Когато чепките грозде поизсъхнат, ги подреждат в тези лагорес. Тогава matadopec обуват специалните си обувки и започват да ги тъпчат.

Робърт кимна. Поне тази операция му беше ясна. Дребното човече се надуваше, сякаш то бе собственик на избата, но нямаше да му позволи да разправи за пореден път как мъже, облечени май само в барети и обувки с железни шипове, тъпчат гроздовете. Доминго вече му бе обяснил — как мъжете пеят специални песни, за да поддържат ритъма и как сокът потича първо капка по капка, а сетне започва да шурти като сладък поток.

— После събирате ширата в бъчонки, нали? — попита той. Мислено се поздрави, задето бе успял да се сети местното име на гроздовия сок.

— Да, дон Робърт — отвърна дребосъкът. — И оставяме бъчонките на слънце, докато не тръгне ферментацията — той се ухили хитро. — И чак тогава ги пренасяме в избата, ботега.

Той пристъпи напред и церемониално отвори вратата на избата.

Робърт надникна в мрачното помещение, изчаквайки очите му да се нагодят към тъмнината. Гледката беше впечатляваща — безкрайни редици от дъбови бъчви, подредени по три една върху друга между сводовете на прясно варосаните тунели.

— Това е най-старата ни ботега — отбеляза икономът. — Именно оттук е тръгнало цялото предприятие, преди двеста години.

Гордостта му си личеше отдалеч. Робърт я усещаше във всеки негов жест, докато го следваше по коридорите.

— Разбира се — отбеляза икономът — тогава ботегата е била много по-малка. Само една стаичка зад колибата на един бедняк. Но той е бил гений, нали? Никой преди не се е сещал да прави вино като него. И заради този човек, както и заради вашето семейство, дон Робърт, Херес процъфтява.

Робърт кимна и се вгледа в лицето на човечеца.

— Това ти харесва, нали?

— Много ми харесва, сеньор. Аз съм потомък на семейство Руес. Ние сме тук, откакто съществува избата. Вземаме и малък дял от печалбата. Но на вас, разбира се, това ви е известно.

— Разбира се — кимна Робърт. Тази подробност наистина му бе известна, макар да не виждаше ползата от подобно разхищение. Вероятно някаква стара уговорка, която съществува от толкова години, че вече не може да се промени. Това определено го дразнеше, както и много други неща в цялата тази операция.

За известно време не бе ясно дали ще успее да се отбие до Херес, защото Доминго беше болен и не можеше да дойде. Всъщност не беше много сигурно дали е болен. Състоянието му не приличаше на обикновена болест. Робърт беше в Испания от половин година. Понякога Доминго говореше с него съвсем смислено, проницателно и уверено, както при първия им разговор в двореца Мендоса. Но често му се случваше да завари идалгото загледан безсмислено в една точка, разсеян и отнесен. Досега не бе попадал на луд човек, но когато уловеше онзи особен поглед, сериозно се замисляше за душевното здраве на братовчед си.

Нищо не можеше да направи, освен да съобщи на баща си, но искаше също така да му докладва за състоянието на избата. Виното от Херес бе основата на богатството на английските Мендоса. Така че реши да отиде сам до Херес, придружен единствено от слугите, които Доминго изпрати с него.

Чумата да ги тръшне тези слуги! Бяха още по-досадни и раболепни от английските си събратя, но иначе всичко в Херес беше прекрасно. Хектари лозя, простиращи се на най-подходящата почва — варовикови земи, известни като албаризас, солерите, където чепките грозде съхнеха, сложното тройно претакане и смесване на различните реколти, благодарение на което за виното от Херес нямаше добра или лоша година, за разлика от всички други вина, зависими от прищевките на времето. И ботегите като тази тук, където виното отлежаваше в бъчонки, преди да го натоварят на кораби за Англия. Слава Богу, Англия бе най-големият вносител на виното от Херес, а колониите бързаха да последват примера на метрополията. И слава Богу, бе успял да накара Доминго да обърне наопаки подялбата на приходите. Баща му щеше да се задоволи и с петдесет на петдесет, помисли си Робърт.

— А сега, господине — обади се до него икономът — ви каним на обяд. След сиестата ще ви покажа и други изби.

— Мисля, че няма нужда — Робърт беше видял достатъчно. Писнало му бе да го развеждат наоколо като дете с гувернантка. Обърна се и тръгна към подземието, пълно с бъчонки вино, а икономът притеснено подтичваше подире му.

— Какво стана, господине? Да не съм ви обидил с нещо?

— Разбира се, че не си ме обидил, човече. Прекрасно се справи. Ще разкажа на дон Доминго за великолепната екскурзия, която бе подготвил — Робърт хвърли поглед към каретата, която го чакаше, сетне внезапно му хрумна нещо и той се обърна към иконома: — Да имате нещо подходящо за яздене тук наоколо?

— Кон ли, господине?

— Точно това имах пред вид. Как ме виждаш кацнал на някое от вашите магарета?

— Кон, да, един момент, господине.

Икономът проведе бързо съвещание с кочияша и след няколко минути доведоха един расов жребец.

— Кажи на ония безделници, слугите ми, да съберат багажа и да тръгват за Кордова. Там ще се видим.

 

 

Робърт стигна до хана „Четирите коня“ след два дни. На отиване не се бяха отбили в тази посада, както местните хора наричаха странноприемниците, но си спомняше, че я бе мернал през прозореца на каретата. Поколеба се. Още два часа езда и щеше да стигне до Севиля, където можеше да намери по-прилична храна и стая. По дяволите Севиля, той беше уморен и жаден. Дръпна юздите и насочи муцуната на коня към странноприемницата. Когато се върнеше в двореца Мендоса, щеше да получи толкова лукс, колкото си иска.

Посадата беше построена във формата на правоъгълник. Четири редици колони, покрити с арки, ограждаха вътрешен двор с кладенец по средата. Една табела обявяваше, че водата е безплатна за хора и животни, но за всичко друго си имаше ценоразпис. Стаята, яденето и пиенето щеше да му излезе няколко английски пенса. Доста евтино. В ъгъла имаше звънец. Робърт нетърпеливо задърпа въжето и след няколко секунди на прага цъфна някакъв мъж.

— Си, сеньор?

— Вие ли сте собственикът?

— Не, сеньор.

— Добре де, къде е той?

— Не знам, сеньор. Собственикът никога не е идвал насам.

— Никога ли? Че как тогава върти това заведение? И как бих могъл да се настаня и нахраня тук?

— За това заведение аз му плащам аренда, сеньор. Много пари. Изпращам ги два пъти годишно в двореца Мендоса. На Коледа и Великден — Робърт прикри усмивката си. — А що се отнася до стаята и храната… — мъжът огледа дрехите на Робърт. Черни като катран наистина, но от високо качество. — Тук е доста скромно място и надали разполага с всичко, което ваша светлост е свикнал да получава, но стига да желаете…

— Желая.

— Прекрасно. Мога да ви предложа сламеник в общата стая — стопанинът кимна към просторното помещение зад гърба му. — Или самостоятелно легло на горния етаж.

Ще взема леглото на горния етаж. Предполагам, че около него има и някаква стая.

— Си, сеньор — сериозно отвърна ханджията. Явно чувството за хумор не му бе познато. Съпроводи го до стълбата, водеща към балкона и отвори една от вратите, излизащи на него.

Стаята беше тясна, но сравнително чиста.

— Ще свърши работа — отсече Робърт. — Ами храната?

— По-късно, сеньор. Жена ми ще приготви наденички за вечеря.

— Бих предпочел нещо друго.

В предишните години отказът да яде свинско би бил достатъчен, за да привлече вниманието на инквизицията, но според Доминго сега времената бяха други.

— Както желаете, сеньор. Мога да й кажа да ви приготви някое пиле. Докато го заколи, оскубе и приготви, ще стане единадесет. Тъкмо тогава и другите ще седнат да ядат.

Тъй и не можа да свикне с часовете, когато испанците сядаха да се хранят. Сядаха на вечеря по нощите, когато всички уважаващи себе си нации отдавна сънуваха трети сън.

— Добре — отвърна той, разкопча пелерината си и започна да си снема ботушите. — Повикайте ме, когото стане готово. И се погрижете за коня ми.

Не се наложи да викат Робърт. Миризмата от цвърчащото месо го събуди. Както и мелодията.

Веднага разпозна песента. Испанският му учител го бе посветил не само в тайните на езика, но и на испанската музика. Протестант, принуден да избяга от Мадрид с инквизицията по петите си, учителят му не бе особено склонен да хвали родната си страна. Но сред малкото неща, за които казваше по някоя добра дума, бе музиката. Той бе свирил множество испански песни на клавикорд — в будоара на Бис Мендоса. За Робърт песните бяха най-приятната част от уроците и той никога не ги забрави. Така че веднага разпозна звуците на фандангото. Но гласът! Никога досега Робърт не бе чувал подобен глас.

Нахлузи ботушите си, облече се и тръгна към източника на музиката. Когато намери певицата, тя вече бе преминала от фанданго на солера, покъртителна жалба по изгубена любов. Робърт спря да си превежда наум думите в момента, в който я зърна.

Тя седеше в ъгъла, дребничка и по-крехка, отколкото дълбочината и силата на гласа й позволяваха да се предположи. Циганка, до колкото можеше да се съди по дългите й черни къдри, множеството пъстри фусти и златните верижки и обици по нея. Рядко му се беше случвало да попадне на цигани и бе чувал само лоши неща за тях. Само че тази тук бе хубава, а гласът и — невероятен. Заслуша се в него като хипнотизиран.

Повечето клиенти почти не поглеждаха към певицата. Всъщност цялото им внимание май бе погълнато от виното. Но Робърт имаше чувството, че песента прониква в душата му. Очароваше го чистотата на гласа и извисяването на трелите в края. И не помръдна от мястото си, докато не го повикаха за вечеря.

Сервираха му на малка масичка, отделена в единия ъгъл, доста далеч от циганката певица.

— Какво е това момиче — попита той ханджийката, която му сервира. — Често ли пее тук?

— За пръв идва, сеньор. Минаваха оттук с мъжа й и помолиха да им разрешим да позабавляват гостите. Името й май беше София, а мъжът се казва Пако. Цигани са. Май я води да пее по всички кръчми из околността.

— Да, жена ми пее навсякъде — обади се някакъв мъж, който тъкмо бе влязъл.

Беше два пъти по-възрастен от момичето и приличаше на касапин.

— Случили сте на наистина талантлива жена — каза Робърт.

— Да, сеньор. Но сме бедни… — мъжът поднесе една омазнена шапка. Робърт отвори кесията си и пусна вътре две монети. Сетне, след кратко колебание, добави още една.

— Купи нещо хубаво на жена си. Много ми хареса гласът й.

— Така ще направя, сеньор. Бог да ви благослови за щедростта. Хиляда години да живеете, сеньор.

Благословиите бяха придружени от множество поклони, но в погледа на циганина нямаше никакво раболепие. Чисто представление, едва прикриващо алчността, отсъди Робърт. Глупаво бе от негова страна да даде толкова пари на циганина. Само един сантиментален англичанин би могъл да си въобрази, че този касапин ще отдели нещо за момичето. Доколкото знаеше, това не влизаше в обичаите на циганите.

Пако съпроводи Робърт с поклони до вратата, сякаш бе някой източен махараджа, сетне седна да си довърши вечерята.

Нямаше смисъл да се кахъри за младата циганка. Ако се беше родила в някакво друго семейство, по-богато и по-издигнато, с нейния глас и нейното лице щеше да хване някой благородник. А сега бе станала съпруга на човек, който можеше да й бъде баща и пееше за пияни селяни, които не й обръщаха внимание. Поклати глава, сетне насочи вниманието си в друга посока и се нахвърли върху пилето. Беше прекрасно. Постара се да не мисли за това, че вероятно е било изпържено в мас.

Робърт видя циганката още веднъж. След като приключи с вечерята, се отби до конюшнята да провери дали са се погрижили за коня му. Жребецът беше изчеткан, назобен и удобно настанен. Робърт остана доволен и тръгна да си ляга, за да събере сили за утрешния път. На прага се сблъска с двамата цигани.

Тя се беше наметнала с шал, за да се предпази от хладния нощен вятър. Отдолу се подаваше само лицето й, с нейните забележителни сини очи, изникващи неочаквано на фона на тъмната кожа. Тя вървеше на няколко крачки след мъжа си Робърт се бе отзовал между тях.

— Пардон, сеньор — промълви тя и се отдръпна, за да му направи път.

— След вас, сеньора — Робърт спря и я пусна да мине пред него. Тя се усмихна свенливо и тръгна с приведена глава — Сеньора — внезапно се обади той. — Благодаря ви за песните. Доставиха ми голяма радост.

— Много сте мил, сеньор.

Мъжът ги чу, обърна се и веднага започна да се кланя, както в посадата.

— Да, това е господарят, за който ти разправих. Най-щедрият идалго в цяла Андалусия. Хайде, идвай. Недей да бавиш негова светлост.

Гласът му звучеше все така умилкващо се, но Робърт забеляза как стисна жена си за ръката и я помъкна след себе си. Горката женица, каза си той. Явно не бе извадила късмет.