Бевърли Бърн
Малката циганка (17)

15

Каретата, която спря пред Посада дел Потро на залез-слънце, беше прашна. Нямаше пътнически сандъци, завързани за покрива, а кочияшът не носеше ливрея с герб. Вътре имаше само една монахиня, забулена с черен воал, и момче. Ханджията леко се озадачи, но и по-странни хора бяха минавали напоследък, в тези бурни времена.

— Трябва ни стая — нареди кочияшът. — Нещо по-прилично, за сестрата и детето.

Стопанинът се поколеба, сетне сви рамене и им кимна да влязат.

— Качете се по стълбата — той махна към балкона над вътрешния двор. — Шест реала на вечер. Плаща се предварително.

Кочияшът плати.

— И на мен ще ми трябва легло — каза той. — Погрижете се също за конете.

Момчето гледаше втренчено стопанина, но не обели дума. Монахинята беше свела скромно покритото си с черен воал лице и също не се обади. Кочияшът се споразумя със стопанина и му пъхна в ръката няколко монети. Момчето и монахинята се качиха по стълбите и се скриха в стаята, която им беше посочил ханджията.

— Добре ли се справих, мамичке — попита Рафаел с блеснал от вълнение поглед. — Успях ли да го излъжа?

София вдигна черния воал и го целуна.

— Великолепно се справи, момчето ми. Изглеждаше много впечатлен. Ще има да разказва на жена си довечера.

— А сега какво ще правим, мамачита? Какво ни очаква занапред в, нашето… — той се запъна. — Забравих думата.

— Приключение, момчето ми. Нашето приключение. Следващата част е много трудна. Не знам дали ще издържиш.

Рафаел се изпъна.

— Да, ще издържа.

— Да, сигурна съм, че пак ще се справиш прекрасно. Трябва да останеш тук сам, сине. Но аз ще бързам, а Енрике ще стои долу и ще наблюдава вратата, така че ще бъдеш в безопасност, стига да не отваряш прозореца или вратата — докато говореше, тя проверяваше ключалките на прозорците и вратата. Бяха стабилни и добре смазани. Освен това имаше щори, които също можеха да бъдат дръпнати.

— Няма да ти е лесно, Рафи — каза тя, като се извърна към него. — Знам, че няма да ти е лесно. Но трябва да направиш каквото ти казвам. Обещай ми.

— Обещавам ти, мамачита.

 

 

— Тук не дават милостиня, сестро. Губите си времето — подхвърли минувачът на монахинята, която стоеше пред портите на двореца Мендоса. София изчака той да се скрие зад ъгъла, сетне се огледа, за да се увери, че никой не се задава по улицата. Отдавна се беше мръкнало и по улица Авероес нямаше жива душа.

Дръпна звънеца. Нищо. Отново позвъни. Преди шест години пак бе стояла така и се бе опитвала да влезе, докато накрая се призна за победена. Този път нямаше да се предаде. Позвъни за трети път. Месинговата камбана беше почерняла, а въжето бе така изгнило, че се разпадна в ръцете й. София го захвърли с отвращение и заблъска вратата с юмруци.

В портата беше изрязано прозорче, широко приблизително един лакът. Капакът му бавно се открехна. Тя зърна част от лицето на човека от другата страна — побелял, с мекушави черти и помътнял поглед.

— Какво става? Не ни трябват никакви монахини тук.

— Трябва да говоря с идалгото.

— Идалгото не говори с никого. Махай се.

Мъжът посегна за затвори прозорчето, но София го спря.

— Почакай. Чуй ме — прошепна тя, приближила устни до прозорчето. Черният воал потрепваше застрашително, раздвижван от дъха й. — Ако не ме пуснеш, ще те прокълна. Първо ще опада косата ти, сетне зъбите, един по един, а после ръцете и краката ти, бавно ще се съсухрят, ще изсъхнат и ще окапят. Накрая ще дойде ред на слабините ти.

Слугата започна да позеленява още преди да е приключила със списъка на заплахите.

— Богородице, ти не си монахиня, а дяволът.

— Вещица. И ще те прокълна. Вече започвам — тя забърбори някакви причудливи думи.

— Олеле, имай милост. Почакай… Ето, отварям вратата. Виж, вече почти свърших.

Много неща беше научила през последните три години, прекарани край лагерните огньове на испанските селяни. Бяха по-суеверни от Фанта, Зокали и целия катун накуп. Шмугна се във вътрешния двор още преди той да отвори напълно вратата.

— Сега затваряй! Хайде, по-живо. Добре, сега ми кажи къде е идалгото.

— Не знам. Кълна се, че не знам. Дворецът е голям. Той броди от стая в стая. Понякога не го виждам със седмици.

— Добре, аз ще го намеря. Стига си треперил като риба на кука. Гледай ме в очите. Има ли други прислужници?

— Не, сестро, не. Само аз съм, кълна се.

— Добре. Ще трябва и ти да излезеш.

— Да изляза? Че къде да ходя? Това е домът ми, тук живея. Няма къде да отида.

— Да, разбирам, затова оставаш. Имаш покрив над главата и никаква работа.

Тя огледа купчината боклук в двора. На повечето места стигаше до коляно. Години наред никой не бе чистил. Парчета тухли, хартия, обрулени клонки и листа си гниеха кротко. Тук-таме някое упорито растение си пробиваше път нагоре. Имаше само една тясна пътечка между централния вход и портата, където отпадъците бяга поутъпкани.

— Махай се — повтори София. — Можеш да се върнеш в полунощ.

Прислужникът се поколеба.

— Но…

— Тръгвай, иначе пак започваме проклятието — тя отвори вратата и го изхвърли навън, без да обръща внимание на мърморенето му. От ключалката стърчеше голям и ръждив, но солиден ключ. Тя го превъртя и го пъхна в джоба си. Въздиша дълбоко. Откъде да започне? От началото. Нямаше избор. София отиде до първата врата и надзърна.

Мръсотията беше невероятна. Завесите, някога разкошни, сега висяха на парцали пред изпочупените прозорци. Това поне пускаше лунните лъчи в огромните помещения. Млечнобялата светлина хвърляше призрачни сенки. София замръзна. Беше влязла в свят, където стените на реалното се бяха срутили и безумните нощни кошмари изпълзяваха през процепите.

Паяжини се спускаха от полилеите, в които още стояха угарки от последните свещи, светили преди години. Повечето мебели бяха надраскани и изпочупени. Позлатените дръжки и резбованите крака бяха отишли за подпалки. Копринените калъфи на канапета и кресла висяха на дълги ивици, а разни създания бяха намерили убежище в конските косми на тапицерията. Около нея делово топуркаха крачетата на плъхове, тръгнали по свои си работа из царството си, за щото дворецът Мендоса вече бе техен.

В централната зала се стелеше вонята на мъртви гризачи. София преглътна и едва се удържа да не хукне обратно. Няма къде да бягаш, напомни си тя, нито ти, нито Рафаел. Пребори се с гаденето, нареди на ръцете и краката си да спрат да треперят и след няколко секунди пак тръгна.

Двадесетина минути обикаляше из това царство на ужасите, докато не го откри.

Робърт беше в една малка стая с фриз от зелени листа, който бягаше около тавана. Седеше на пода и гледаше право пред себе си. Очевидно не я забелязваше. Това бе най-ужасното от нещата, което видя тази нощ. София потръпна. Цялата й сила и кураж сякаш изтичаха през раната, която й нанесе последната гледка. Ако само това бе останало от Робърт, тогава край. Мечтите й щяха да се превърнат в кошмари, а плановете й — в жестока шега.

За по-малко от седем години младият, стегнат англичанин, който беше завладял душата и сърцето й, се бе превърнал в съсипан старец. Косата и брадата му бяха бели, със сплъстени и мазни косми. Целият беше измършавял и прегърбен, а мръсните му дрехи висяха по скелетоподобното тяло. Оттук личеше, че е полудял. Робърт, когото бе познавала и обичала, вече не обитаваше тази строшена обвивка.

Затвори очи, сетне пак ги отвори. Стоеше си все там, загледан в стената, все така жалка карикатура на предишното му аз. Обърна се. Нямаше какво да прави тук. В тези руини нямаше бъдеще за детето й. „Чака те велико бъдеще“, донесоха се някъде отдалеч думите на Фанта, изречени преди много години. Велико бъдеще. Ако не тук, къде тогава? И кога, ако не сега?

— Робърт — тихо прошепна София. — Робърт, погледни ме — той не помръдна. — Робърт, чуваш ли ме?

Най-сетне той се обърна. Тя прехапа устни, за да не изпищи. Очите му бяха като черни дупки. Две дълбоки бразди се спускаха от носа към брадичката. Разчорлената брада скриваше долната половина на лицето му. Но гласът — Богородице — гласът му си оставаше същият.

— Разбира се, че те чувам. Коя си ти? Кой те пусна да влезеш?

Нормални въпроси, нормална интонация, с дълбока познатия глас, който никога нямаше да забрави. Някъде дълбоко в София заблещука пламъче на надежда. Каквото и да беше станало с него, Робърт поне не бе полудял. Не му отговори веднага. Прекоси пода, застана пред него, вдигна воала и го закрепи високо на черната шапка, която покриваше главата й.

— Аз съм, София, Робърт, искам да поговоря с теб.

Огледа я внимателно, примижал в мрака. Проблесна ли нещо в погледа му, някаква искрица от предишната обич? Надали, пък и прекалено бързо угасна.

— София — умереният му глас бе напълно безучастен. — Да, май наистина си ти. В манастир ли си влязла? Стават такива работи. Боя се, че нямам за какво да говоря с теб. Махай се, сестра София.

— Не, няма да се махна, Робърт. Трябва да поговорим за доста неща.

Той не й отговори. Извърна се и се провикна:

— Индаленсио!

София едва не се разсмя от радост и облекчение. Той крещеше. Беше ядосан, господарският му нрав надигаше глава, искаше да дава нареждания.

— Индаленсио, докарай мързеливото си туловище тук! Незабавно трябва да съпроводиш тази монахиня до вратата.

— Губиш си времето — отбеляза София. — Ако този Индаленсио е твоят прислужник, няма да ти отговори. Изпратих го да се поразходи, за да поговорим на четири очи.

— Така ли? Сбъркала си. Старият мошеник се справя доста прилично като гробар — той се подпря на стената и затвори очи. Пламъчето живот отново бе угаснало. — Уморен съм. Остави ме намира.

Тя се надвеси над него и го сграбчи за раменете. Пак се стресна, като усети колко крехки са станали костите под пръстите й. Но този път стъписването мина по-бързо, защото вече знаеше истината и знаеше какво да прави. Разтърси го толкова силно, колкото й се стори допустимо. Господи, не искаше да й се разпадне в ръцете все пак. Е, ако щеше да се разпада, по-добре да го направеше още сега, за да не си губи времето повече. Все едно, от него нямаше особена полза, докато бе в такова състояние.

— Слушай, глупако. Знам, че се криеш от години. Цяла Испания знае. Но стига толкова. Ти си Робърт Мендоса и не можеш да се криеш повече. Няма да го допусна. Имаш дълг към рода Мендоса и към наследниците на рода.

Той издаде нещо средно между стон и сумтене.

— Няма да има други Мендоса. Аз съм последният, София. Последното издихание на рода на могъщите Мендоса от Кордова. Жалко, нали? Толкова векове на величие, и накрая идвам аз.

Тя го зашлеви през лицето. Сетне още веднъж и още веднъж. Силни плесници, от които ръката й изтръпна, а по бузите му пламнаха червени петна. Той целият се стегна, но не посегна да я спре.

— Отвращаваш ме. Гади ми се от твоето вайкане. Но ще те спася въпреки волята ти, Робърт Мендоса. Хайде, ставай — тя стана и го дръпна нагоре. — Къде е спалнята ти, къде са ти дрехите?

Робърт не отговори, но тръгна след нея, послушен като дете. Сякаш в гърдите му се бореха две души, на предишния мъж и на призрака, в който се бе превърнал. Засега призракът надделяваше. Тя го поведе към квадратното дворче с каменни решетки и се огледа, опитвайки се да прецени накъде да тръгне. Някакво движение в ъгъла привлече погледа й.

— Индаленсио, ти ли си? Така се казваш, нали? Излизай оттам. Постарай се да бъдеш полезен с нещо, стари глупако.

— Върнах се, сестро. Но само за да ти помогна. Недей да ме проклинаш, моля те…

— Стига си скимтял. И стига си ми викал „сестро“. Не съм монахиня. Къде е спалнята на идалгото?

— Няма спалня. Искам да кажа, няма специална стая, където да спи. Просто обикаля и заспива, където…

— Да, да, това го разбрах. Заведи ме в предишната му спалня.

Не пусна ръката на Робърт, докато Индаленсио ги водеше по стълбите и мрежата от коридори. Дери на мъждукащата светлина на свещта можеше да различи наслоилата се навсякъде мръсотия. Все пак беше по-добре, отколкото на долния етаж. Частните апартаменти на рода Мендоса бяха устояли по-добре на бедствието, отколкото помещенията за приеми и гости. Вероятно защото двамата му обитатели живееха само на партера и горните етажи бяха оставени да си гният на спокойствие.

— Стигнахме — каза Индаленсио и спря пред прага на една покрита с резба дъбова врата. — Някога това беше стаята на идалгото.

Тя вкара Робърт вътре. Той пристъпваше неуверено, без да разбира какво става. София видя още една врата, която вероятно водеше към гардероба.

— Има ли вана?

— Да, сестро. Исках да кажа, сеньорита.

— Донеси вода. Топла вода. И сапун.

— Да, да, веднага — сетне се сепна. — Ама не мога. Няма как да стопля водата. Огнището е угаснало.

— Тогава запали огън, глупако. Хайде, по-живо! Давай!

Индаленсио се изпари и тя се обърна към Робърт.

— Сега смъквай тези мръсни дрехи.

 

 

София се прибра в Посада дел Потро към четири сутринта. Външната порта беше затворена и заразена, но като допря лице до железните пръчки, видя Енрике да я чака в двора, прегърнал заспалия Рафаел. Беше увил детето в одеяло.

— Пет — изсъска тя. — Енрике, пусни ме да вляза.

— Слава на Бога — той внимателно остави детето на земята, отиде до портата и вдигна резето. — Бях се притеснил за вас, доня София. Никога не сте отсъствали толкова дълго. И момчето се уплаши. Не излезе от стаята, но го чух да плаче. Затова, когато ханджията затвори външната порта, се качих горе и го доведох тук.

— Благодаря ти. Не знам как бих се оправила, ако не беше ти, Енрике. Но сега не е време за приказки. Тръгваме веднага. Недей да губиш време за каретата и конете, можеш да минеш да ги прибереш сутринта. Наблизо е, можем да отидем пеша.

Тръгнаха заедно по улицата. Енрике носеше Рафаел, а София сочеше пътя. Беше взела ключа от портата, която водеше към двора с портокаловите дръвчета, Пацио де лос Наранхос. Когато влязоха, Индаленсио го нямаше. Вероятно се бе изпарил от страх. Е, утре щеше да мисли откъде да намери прислуга.

— Ела тук, Енрике. Същинска кочина е, но утре ще се оправяме. По тези стълби. Внимавай, толкова са омазнени, че можеш да се подхлъзнеш.

— Няма да се подхлъзна, сеньорита — тихо отвърна Енрике. Нямаше друга като нея, тази Житанита. Благодареше на Бога и светиите, че разбойниците не го бяха убили край Качерес, така че можеше да й служи вярно.

Навсякъде имаше разхвърляни угарки от свещи. Никаква полза от тях, защото София не знаеше къде държат огнивото и кълчищата. Луната вече се беше скрила, но светлината от звездите им стигаше, за да се ориентират по коридорите. На треперливата им светлина забеляза, че под мръсотията се подават фрески, като ехо от един друг свят.

Стигнаха до резбованата врата на идалгото. София ги спря.

— Изчакайте ме тук за минута.

Измъкна един ключ от джоба на расото си, отвори вратата и надникна предпазливо вътре.

Индаленсио беше донесъл лампа, за да изкъпят Робърт, но се бе заклел, че в целия дворец няма повече масло за нея. Тя още мъждукаше и тя различи очертанията на Робърт, проснат на голямото легло. Мяташе се и бълнуваше нещо насън. Но не бе избягал. София затвори вратата и реши, че не си струва да я заключва.

Продължиха по широкия коридор.

— Ние с Рафаел ще спим тук — тя отвори вратата и влезе в просторната стая, която бе подредила, преди да се върне в посадата. От коридора се процеждаше призрачна светлина. Стаята беше драпирана почти изцяло с черно, но имаше огромно легло и чаршафите, макар пожълтели от годините, бяха сравнително чисти.

Енрике дръпна балдахина и остави спящото дете на леглото.

— Мамачита — промърмори в просъница Рафаел. София се наведе и го целуна по бузата.

— Тук съм, ангелчето ми. Спи — та се изправи и се извърна към Енрике. — В края на коридора има малка стаичка. Можеш да легнеш там.

Той кимна, без да казва нищо. Излезе от стаята, която доня София бе избрала за себе си и за детето си, притвори врата, сетне простря плаща си на пода пред прага и се настани удобно. Щеше да спи тук.

София се събуди на тъмно. Не може да бъде, отдавна трябваше да се е съмнало. София стана, като внимаваше да не събуди Рафаел. Виждаше някаква неясна светлина да се процежда от вляво и тръгна натам, протегнала ръце, за да не блъсне в нещо. Дръпна завесите, спиращи светлината и те се разтвориха сред облак прах. Златните слънчеви лъчи нахлуха в стаята. София ахна. Колкото и да бе мръсно, мястото си оставеше великолепно.

Тя стоеше пред двукрила врата, която водеше към балкон с изглед към вътрешния двор. От другата страна погледът се губеше сред безброй скулптури, стени, корнизи, прозорци и фризове. Дворецът Мендоса: Червените керемиди грееха на слънцето. Тук-таме имаше островчета от бръшлян, а разни попаднали тук незнайно откъде растения бяха пуснали корени на покрива през последните години. Отвори вратата и излезе на балкона. В двора под краката й цветята и дръвчетата отдавна бяха изсъхнали, но зад черните им скелети тя зърна фонтан, издялан от някакъв рядък и скъп син камък. Над него една особено упорита бугенвилия бе устояла на бедствието и дори тържествуваше в червено-зеленото си одеяние.

— Мамачита?

Извърна се към леглото. Рафаел беше станал и търкаше очи.

— Добро утро, момчето ми.

— Къде сме, мамо?

— В един дворец. В твоя дворец, Рафи. Ела да видиш.

Той се спусна от високото легло и дойде при нея. София го взе на ръце.

— Виж, не е ли прекрасен.

— Много е голям — колебливо отвърна момчето. — Наистина ли е дворец.

— Да, дворец е. И наистина е твой.

— Значи съм херцог, така ли?

— Не, синко. Не си херцог, а принц — тя го завъртя във въздуха. — Искаш ли да се огледаме наоколо? Можем да започнем от тази стая.

София се огледа. Бързо откри, че черните драперии се свличаха, щом ги дръпнеше малко по-силно. Зад тях имаше гоблени и мозайки. Платът беше запазил свежи цветовете отдолу.

— В този дворец няма нищо друго, което да не е покрито с шест годишен прах. Хайде да проверим какво има зад тези врата, Рафи.

Цяла стена беше покрита с вратички и чекмеджета. Ключовете им стояха в малките ключалки. София започна да ги отваря и пред нея блеснаха десетки и десетки грижливо подредени костюми. Изпищя от радост.

— Малко са старомодни, но си остават разкошни. Нали, Рафи?

— Повече ми харесват от черните раса, които носиш напоследък, мамо.

— И на мен ми харесват повече. Веднага ще се преоблека.

София си избра една бледорозова рокля, обшита с тежка бяла дантела. Беше най-семплата от целия гардероб и най-малко старомодната. Забеляза колекция от гребени и четки за коса от черупката на костенурка. Нареди ги на тоалетката в ъгъла и започна да си оправя косата. Алабастровата купичка за восък беше празна, затова не можа да закрепи стабилно прическата си. Къдриците упорито се измъкваха и се разбягваха по лицето и врата. Е, и това щеше да свърши работа на първо време. Не изглеждаше чак толкова зле.

— Е, Рафи, какво мислиш? — обърна се да изпроси някой комплимент от сина си, но той бе изчезнал. — Рафи, къде се губиш?

— Тук съм. Виж, набрах цветя за косата ти — носеше й букет бугенвилии.

— Рафи, как успя да се покатериш?

— Надвесих се от балкона. Не се притеснявай, много ме бива в катеренето.

Тонът му беше толкова самоуверен и официален, че тя избухна в смях. Направи реверанс и пое букета.

— Благодаря ви, принц Рафаел. За мен е чест.

Докато закрепваше червените цветове над ухото си, на вратата се почука. Това веднага я свали обратно на земята.

— Момент — тя си пое дълбоко дъх и се приготви за това, което я очакваше от другата страна на вратата.

— Доня София, намерих вода, кафе и мляко. Помислих си, че вие с детето… — Енрике носеше поднос с две чаши. Млъкна, щом я видя. — Простете ми дързостта, сеньорита. Изглеждате по-красива от всякога.

— Благодаря. Благодаря и за кафето. Да си виждал някой друг тук?

— Не. А сеньорът, който спи там — той махна към стаята на Робърт — не е излизал. През вратата се чува как диша, но не знам дали е станал.

— Добре, Енрике. Ще се настаним тук за известно време. Може би ще останем доста дълго. Но ние с Рафаел не можем да живеем в подобна мръсотия. Ще те помоля да отидеш в града и да събереш няколко жени. Доведи ги, за да почистят. По пътя поръчай някъде да ни донесат и храна. Погрижи се поне една от тези жени да знае да готви като хората. После ще потърсим майордом и лакеи. В момента ни трябват само здравомислещи госпожи, които да знаят да си служат с четка и сапун.

Кочияшът си прочисти гърлото.

— Прощавайте, доня София, ама…

— Какво?

— Ами парите? Ще искат да им платим, вероятно ще трябва да им дадем и предплата. Ако имах някакви пари, щях да ви ги дам веднага, доня София, ама нямам. Онези разбойници в Качерес ме обраха до шушка, а вече изхарчихме всичко, което монахът ни даде.

— В момента нямам пари — призна София. — Ако се бях подготвила по-добре, преди да потегля за Качерес, всичко щеше да е по-различно. Но сега… — тя сви рамене. — Е, не се притеснявай за парите, Енрике. Кажи им, че ги викаш в двореца Мендоса. Кажи им, че идалгото отново е здрав и ги вика. Кажи им, че ще има много пари. Всички знаят, че Мендоса правят камъните пари.

Енрике не изглеждаше особено убеден, но бе решен да опита.

— Ще се постарая, доня София.

Понечи да тръгне и замръзна. На прага стоеше някакъв мъж и ги наблюдаваше. Беше дълъг и тънък като отвертка. С бялата си брада и коса приличаше на пророк от Стария Завет. Гледаше доня София и детето. Енрике застана пред тях и се озърна за някакво оръжие.

— Всичко е наред, Енрике — каза София. — Това е дон Робърт, идалгото. Ние сме стари приятели с него. Хайде, време е да потегляш.

Тя изчака стъпките на кочияша да заглъхнат, сетне се обади:

— Добро утро, Робърт. По-добре ли си след банята?

— Къде е расото? Мислех, че си монахиня.

— Обясних ти, че не съм. Трябваше да се прикрия. Не знам чия е тази рокля, но се надявам, че собственичката няма нищо против.

София потръпна при звука на смеха му.

— На доня Кармен беше. Настанила си се в нейната стая. Както знаеш, тя отдавна е мъртва, както всички Мендоса. Какво е това момче?

Рафаел се подаваше иззад полите на София и надзърташе крадешком към странния непознат. Тя го издърпа пред себе си.

— Синът ми, Рафаел Пабло Мендоса. Рафи, това е братовчед ти Робърт.

Робърт поклати глава.

— Лъжеш. Пабло нямаше син.

— Напротив, имаше. Ето го.

— Не ти вярвам. Пабло щеше да спомене.

— Няма значение дали вярваш или не. Рафаел се роди няколко месеца след смъртта на Пабло. Имам необходимите документи, подписани от свещеник.

Робърт огледа по-внимателно момчето, сетне сви рамене.

— Това вече няма никакво значение.

— Напротив, има — София пристъпи към него. — Това е наследство на Рафаел. Нямаш право да го унищожаваш.

— Какво да унищожавам? Съсипания дворец, или опозореното име? София, ти трябва да си най-голямата глупачка в Испания. Защо не прекръстиш детето? Горкото копеле поне няма да се срамува допълнително и от това, че се казва Мендоса.

София замръзна. Сетне целуна Рафаел.

— Почакай ме тук, момчето ми. Трябва да си поговоря насаме с братовчеда Робърт.

Сетне избута Робърт навън. Беше лек като перце, сянка на предишния мъж. Не се опита да се противи. Затвори грижливо вратата зад тях и чак тогава избухна.

— Жалко, лъжливо, подло животно! Да не си посмял да наричаш сина ми копеле. Той е Мендоса, разбра ли? Мендоса. Няма нужда от друго родословие, от закон или одобрение от хората или Бога. Най-малкото пък от теб.

Тя го зашлеви отново, както предишната нощ, после пак замахна, но този път искрено вбесена. Той я хвана за китката и я задържа.

— Стига толкова. Ако пак ме удариш, ще ти отвърна. Честна дума. Що се отнася до детето, извинявай. Разбира се, че съм прав, но не трябваше да го казвам пред момчето. То не носи вина за греховете на родителите си.

Тя усещаше колко слаба е хватката му. Можеше да се измъкне, когато си поиска. Той просто повтаряше някакъв отдавна научен жест, без да може да вложи нужната сила в него. Но за пръв път от дълго време насам си бе припомнил, че някога е бил мъж и София вътрешно се усмихна.

— Добре, Робърт — спокойно отвърна тя. — Извинявай, че те ударих. Какво ще кажеш да поговорим за бъдещето?

— За мен няма бъдеще.

— Но за мен има, както и за моя син. Дойдохме тук и не смятаме да си тръгваме. Нямаме къде да ходим. Домът ми е в Мадрид, но сега не мога да се върна там. Когато англичаните ни освободят, е, тогава ще си помисля.

Той вдигна глава и я огледа внимателно. Някакви стари спомени и грижи се размърдваха в него.

— Значи испанците се надяват англичаните да ги освободят? Странно нещо е животът — кисело добави той, пусна ръката й и се извърна да си ходи.

— Англия ще освободи Испания — повтори убедено тя. Трябваше да го накара да спори, да се запали, за да се измъкне от света на призраците. — Уелингтън ще изгони французите. А герилеросите ще му помогнат.

Робърт сви рамене.

— Може би. Боя се, че Испания скоро ще съжали, че е повикала новите си освободители. Англичаните са точно толкова алчни, колкото и французите или колкото всеки друг завоевател. Впрочем, къде е Индаленсио?

— Напоследък не се е мяркал. Май е избягал. Един Бог знае какво е отмъкнал. Подозирам, че те е грабил от години. Вчера проверих в конюшнята и видях, че е продал всички коне, с изключение на два.

— Няма значение. И без това не смятам да ходя никъде — Робърт тръгна към спалнята си.

— Робърт, още една секунда, ако обичаш. Имаш ли нещо против ние с Рафаел да останем?

— Както искаш. Не ме интересува.

— А би трябвало. Скоро ще се убедиш. Значи се разбрахме, Робърт? Аз ще бъда господарката тук, щом няма други кандидати.

Той си тръгна, без да отговаря.

Енрике се върна след час, повел малка армия от жени с кофи и четки. Бяха, поне тридесет.

— Богородице, защо толкова много, Енрике?

— Те настояваха.

София огледа новото попълнение, строено под кестените в Пацио дел Речибо. Всяка носеше по нещо. Повечето държаха цветя, но една мъкнеше кофа, пълна с още жива риба, а друга стискаше под мишница квичащо прасенце.

— Нещо не разбирам — поклати глава тя.

— За вас е, сеньорита. Никой не искаше да дойде, когато им казах, че идалгото ги вика. Разправят, че някой го е урочасал и че си е загубил ума. Разправят, че не било на хубаво да се влиза в двореца Мендоса, че проклятието можело да застигне всеки, който престъпи прага. Аз пък им викам, че Ла Житанита е там и нищо й няма. И като разбраха, че сте тук, всички хукнаха насам. И помъкнаха разни работи за ядене — той махна към жените. — Мъжете им са герилероси. Заради вас идват, доня София, не заради друго.

Трябваше да поздрави всяка една поотделно, да ги целуне по двете бузи и да им каже по няколко думи колко храбри са техните съпрузи, бащи, братя и синове. Мина повече от час, докато поговори с всяка. Когато ритуалът приключи, София кимна на една от жените да пристъпи напред.

— Как се казвате, сеньора?

Жената направи реверанс. Беше наистина внушителна. Едра жена, по-висока от повечето мъже, а раменете й бяха като на Робърт през най-добрите му дни. Но не ръстът бе привлякъл вниманието на София. В тъмните очи на събеседничката й прозираше ум и воля.

— Казвам се Анжелина, сеньорита.

— Добре, Анджелина. Ще те помоля ти да поемеш ръководството тук. Има много работа за вършене. Няма да е лесно, но поне ще се справим по-бързо, ако някой се нагърби да ръководи нещата.

— Да, сеньорита — сериозно отвърна Анжелина. Оправи полата и пристегна по-здраво връзките на престилката си. — Добре, госпожи. Време е да се хващаме за работа.

Анжелина започна да дава кратки нареждания и жените се разпиляха из двореца във вакханалия от чистене и миене, търкане и полиране, пране и проветряване. Благодарение на Анджелина скоро всеки застана на мястото си, като в кампания, планирана от Наполеон или Уелингтън. София вървеше по петите им и с радост откриваше по някоя здрава мебел из парчетиите, разпилени из стаите. Скоро здравите столове, маси и шкафове бяха отделени от големия куп, който щеше да отиде за огъня.

Рафаел търчеше из стаите и откриваше все нови и нови съкровища. Скоро забеляза колко прекрасно е да се спускаш по абаносовия парапет на голямото стълбище и да се катериш по мраморните колони.

Една млада жена търкаше мраморните стълби и наблюдаваше снизходително лудориите на детето. Никъде по света децата не бяха така обичани, както в Испания. Момичето вдигна поглед към София и каза свенливо:

— Тукашно ли е момчето, сеньорита? Не знаех, че в двореца има деца.

Тя смяташе да го представи за далечен братовчед на Мендоса. Но сега, като видя преклонението в очите на момичето и осъзнала цялата сила на легендата за Ла Житанита. София се реши.

— Казва се Рафаел Той е мой син.

— Да, и аз така си мислех — отвърна момичето. Рафаел отново се приземи в долния край на парапета. Тя го хвана за ръката, помогна му да се покатери нагоре и го потупа по косата. — Прилича на вас, сеньорита. С Божия помощ ще порасне храбър като вас и ще донесе на Андалусия също толкова слава, колкото вие й донесохте.

Толкова по въпроса за опасностите, застрашаващи легендата за Ла Житанита. Отец Алфонсо можеше да има много здраве. Не бе осъзнал, че дори мъжете да я порицаят, жените щяха да я разберат. А те щяха да имат грижата и съпрузите да се държат прилично.

Анжелина се появи.

— Сеньорита, за днес съм предвидила да почистим само долния етаж. Може би ще се наложи и утре да продължим долу. Горните етажи ще трябва да оставим за по-късно.

— Съгласна съм. Имате право.

— А къде е вашата стая, сеньорита? Трябва да почистим и нея.

София поведе Анжелина към стаята, където бяха спали предишната вечер с Рафаел.

— Добре — рече жената. — Веднага ще изпратя хора — тя се огледа и забеляза вратите, водещи в коридора — Сеньорита, ами идалгото?

— Той си почива — отвърна София на незададения въпрос. — И той не е луд, Анжелина. Това е клевета. Трябва да й сложим край. Нито пък е урочасан. Знаеш, че бях циганка и разбирам от тези работи. Идалгото беше болен, нищо повече. Идалгото скоро ще се оправи.

— Да благодарим на Девата и на всички светии — отвърна Анжелина и прилежно се прекръсти, но София забеляза, че не е успяла да я убеди. На Робърт щеше да се наложи да хвърли доста време и усилия, за да завоюва наново уважението на Кордова.

— Може би ще дойде да обядва с нас — каза София. — Тогава сама ще можеш да се убедиш, че не е луд. Ще обядваме, нали?

Още докато го казваше, осъзна, че умира от глад.

— Боже Господи! За каква ме вземате, сеньорита? Разбира се, че ще има приготвен обяд. Намерила съм ви най-добрата готвачка в града. Казва се Пури и е същински ангел в кухнята. Е, извън кухнята не е точно ангел. Но не се притеснявайте, ще се погрижа Пури да се държи прилично.

— Сигурна съм, че ще се справиш. Добре, ще кажа на идалгото, че обядът ще бъде готов в три. Така добре ли е?

— Каквото пожелаете, ще е добре за нас, Житанита — отвърна Анжелина и се понесе в цялото си величие надолу по стълбите, за да се разпореди за почистването на стаята на сеньоритата.

София отиде до вратата на Робърт и надникна вътре. Нямаше никой. Спусна се по стълбите, като проверяваше пътьом навсякъде. Нямаше го в централната сграда. Сети се къде го бе открила предишната вечер, но се загуби на два пъти и трябваше да се връща и да почва отначало. Накрая откри дворчето с каменните решетки и малката стая с фриз от мозаечни листа. Робърт беше там. До него се суетеше някаква стара жена с парцал.

— София. Щом си поела командването тук, ще бъдеш ли така добра да кажеш на тази стара гарга, че може да чисти, където намери за добре, но да не пипа тази стена.

— Коя стена?

— Онази, с петното.

Тя погледна, където й сочеше.

— Май отдавна е зацапана, Робърт. Трябва да я изстържем основно и да сложим нова боя.

Той се надигна.

— Слушай, прави каквото си искаш. Казах ти, че не ме интересува. Но това петно не е от мръсотия. Остава както си е — той я изгледа заплашително. Годините, прекарани в самота и мрак, бяха направили очите му огромни и тъмни. Дали не й се струваше, че в дъното им пак бе заблещукало предишното хищно златисто пламъче? — Закълни се, че няма да позволиш на никого да докосне този белег — настоя той.

Не, не се заблуждаваше. Наистина за него беше важно да изпълни молбата му. Слава Богу, все пак имаше нещо, което да го интересува.

— Разбира се, Робърт. Ще бъде както искаш — тя се обърна към жената, която стоеше в ъгъла с кофа и готов парцал. — Сеньора, чухте разпореждането на идалгото. Недейте да миете стената. Можете просто да избършете праха. Но много внимателно, нали? Такава е заповедта на идалгото.

— Да, сеньорита — жената отново се захвана за работа.

— Робърт — каза София. — Ще обядваме в три. Ще дойдеш ли при нас?

Той поклати глава, извърна се и безмълвно се отдалечи.

 

 

София не знаеше къде е кухнята, но се довери на носа си. Миризмата на печено се носеше по коридора и я отведе до източното крило. Мина през двукрилата врата и влезе в огромна зала, застлана с червени плочки. Гигантски котел димеше върху триножник от ковано желязо на огнището в ъгъла. Имаше общо четири огнища, всяко едно достатъчно голямо, за да изпечеш вътре цял вол. Само едно бе запалено и над него прасенцето бавно се въртеше на шиш. Една жена събираше капещия от него сос в тавичка и внимаваше то да се зачерви равномерно от всички страни, като от време на време хвърляше погледи към главната готвачка.

Това бе дама с посивяла коса, но с тяло на девойка. Размахваше енергично огромен нож, с който кълцаше зеле на широкия тезгях от борови дъски.

— Вие навярно сте Пури — каза София.

Готвачката се извърна, изпусна ножа и направи реверанс.

— Да, Житанита, казвам се Пури.

— Гозбите ви миришат чудесно.

Сивата коса и извивките на тялото й подсказваха различни неща. София се почувства разколебана, но реши да се довери на косата. Пури вероятно вече не беше в първа младост.

Чудно какво ли имаше предвид Анжелина, като каза, че извън кухнята Пури била същинска дяволица. Слава Богу, надали щеше да открие, защото Анжелина бе заявила, че отговаря за доброто поведение на готвачката.

— Пури, искам да те помоля да приготвиш отделен поднос за идалгото. Той бързо се поправя, но още не може да яде заедно с нас. Нареди му храната на поднос и се погрижи някой да му го занесе в спалнята. Анжелина знае къде е тя. Така ще правиш при всяко ядене. Ако е излязъл, ще оставяте подноса пред прага му.

София бавно огледа кухнята. Пабло я беше водил по-много дворци, но досега не знаеше какво се крие отвъд официалните зали. В кухненското крило имаше цели стаи, пълни с чаши и сервизи, други пък бяха задръстени от шкафове с покривки, салфетки и чаршафи. Отвори поредната врата, като очакваше да намери още един килер. Вместо това видя редици от полички и остъклени шкафове, по които бяха подредени разни стъкленици. Това бе домашната аптека на двореца. Всичко беше покрито с прах и паяжина, но картинките, които обясняваха къде какво има, си стояха непокътнати.

Вдигна една бутилка, издуха праха и видя нескопосна рисунка на жена пред раждане. София я отпуши и помириса доста зловещата на вид смес, която се бе утаила на дъното. Миризмата й се стори позната. На времето беше гледала Фанта да забърква разни мехлеми, за да облекчи родилните болки. Имаха същия аромат. В голямото гърне, на което бе изрисувано перо, имаше сажди за мастило. На стъкленицата до него беше изрисувано гадно на вид насекомо с крила. То беше пъпно със стрити на прах листа от едно сивкаво растение, чието име София не си спомняше, но знаеше, че гони молците.

София се усмихна и затвори шкафчето. Неизвестно защо се почувства успокоена след това посещение във вътрешните механизми на някога величествения дворец Мендоса. Вътре нямаше нищо, което да не разбира. Способна бе да определи мястото и предназначението на всяка вещ, с която се бе сблъскала. Достатъчно силна бе, за да изправи отново на крака големия дом. Чувстваше се странно умиротворена.

Зави зад ъгъла и спря пред една врата, която не приличаше на другите. Повечето входове и изходи в двореца бяха увенчани с арки. Тази стоеше някак по-схлупена и приклекнала. Дървото по касата и вратата й беше потъмняло от годините, бравата също изглеждаше особено. За момент се изкуши да надникне и да провери какво има зад нея. Друг път. Може би следващата седмица. Имаше време. Едва бе започнала и в момента имаше по-важна задача — Робърт. Бог да му е на помощ, на него и на двореца. Щеше да изправи на крака наследството на Рафаел. А за момента те бяха в безопасност. Това й стигаше.