Бевърли Бърн
Малката циганка (18)

16

В това дете имаше нещо странно. През дългите горещи дни на юли и август Робърт не откъсваше поглед от него. Наблюдаваше Рафаел, спотаен зад някой ъгъл или иззад тайните врати. На няколко пъти се опита да изчисли на колко ли години трябва да е момчето, за да бъде наистина син на Пабло, роден след смъртта му. Сметката все не излизаше. Мислите му вървяха прекалено мудно, като в мъгла, объркани и хаотични. Не можеше да се справи с цифрите, оплиташе се в броя на дните и месеците. Десет? Не, май седем или осем. Преди колко години се обеси Пабло? Робърт не можеше да си спомни. Но момчето изглеждаше по-малко. А от смъртта на Пабло бяха минали поне осем години. Значи София лъжеше.

Веднъж момчето го забеляза и замръзна. Очите му се разшириха от страх. Сетне прошепна „Добро утро, братовчеде Робърт“ и хукна.

Робърт проследи с поглед малкото яко телце. Плъзна ръка по лицето си и усети под пръстите си сплъстените косми на брадата. До там беше изпаднал, че децата бягаха от него. Е, какво толкова. Не му пукаше какво си мисли момчето за него. Щом му е толкова умът, да се страхува.

Но не можеше да се отърси от мисълта за очите на Рафаел. Тези кафяви очи със златисти искрици бяха на Мендоса. Значи София казваше истината. Момчето беше син на Пабло. Или може би… Не, глупости. Ако беше така, София щеше да дотича веднага да му каже.

Толкова мислене хвърляше за такава глупост. Чак го заболя главата. Скри се обратно в стаята си, а на следващия ден пак започна да следи Рафаел.

 

 

Преди години, когато още обръщаше внимание на подобни неща, Робърт бе подбрал внимателно стаята си. Единствено в нея имаше малка извита стълба, която излизаше на балкона. Същата стълба се спускаше до Двора на ароматите.

В онези дни той често се спускаше До Пацио дел Инцензио, разхождаше се нощем между ароматичните треви и поемаше с пълни гърди дъха на билките. Някога в средата растеше сандалово дръвче, а край стените се виеха рози. Сетне имаше само парчетии и разлагаща се маса от треви и боклуци, така че той се пренесе в друга стая и вече не слизаше в двора. После дойде София. И детето. Сега в Пацио дел Инцензио нямаше нищо, освен кафява пръст и няколко наскоро подрязани стръка. Женската армия беше привлякла подкрепления от мъже и сега дружно нападаха четиринадесетте двора.

Беше топъл септемврийски следобед. Робърт предпазливо тръгна да слиза по стълбата, сетне спря и се загледа в мъжа, който копаеше долу.

Беше възрастен човек. Личеше си, че е копал десетки години под палещото слънце, докато накрая не бе станал изсъхнал и сбръчкан като сушена слива. Но имаше прекрасни ръце. Робърт го бе наблюдавал как подрязва розите и дръвчетата. Човекът ги докосваше с любов, между пръстите и клонките протичаше някаква искра и той ги убеждаваше отново да се разлистят. По вейките вече се оформяха пъпки. Когато дойдеха зимните дъждове, щяха да се раззеленят нови листа. Някой ден можеха дори да цъфнат.

Градинарят се беше обърнал с гръб към Робърт. Работеше нещо, надвесен над купчинка пръст, разкопана в ъгъла до стената.

— Добър вечер, идалго — каза той, без да се обръща — Казвам се Тито. Хубави са тези цветя, нали?

Робърт не виждаше никакви цветя, нито хубави, нито грозни. Не отговори.

Градинарят се изправи. Беше засадил здравец, разцъфнал във виолетово.

— За светицата — обясни той и посочи олющената статуя на Света Тереза от Авила, поставена в нишата в стената.

Някъде от мъглата на паметта си Робърт измъкна другата причина, поради която бе избрал тази стая. Тереза де Авила беше от семейство на т.нар. „нови християни“. В жилите й течеше еврейска крив. Забавно беше да се види какво са направили инквизиторите от този род.

— Да, за светицата — кимна той, сетне добави. — Имаш много хубави ръце.

Тито огледа ръцете си, търсейки какво толкова хубаво има в тях, после погледна идалгото.

— Добре ми служат — отвърна той.

— А ще служат ли и на мен — попита Робърт.

Мъжът се озадачи.

— Ще направя каквото ми кажете, идалго. Само че трябва да ми обясните.

Може би Анжелина и Ла Житанита имаха право. Твърдяха, че господарят не бил луд. Този човек говореше разумно, макар да изглеждаше доста странно.

— Бръснал ли си някога друг човек — попита Робърт.

Тито зяпна.

— Аз ли, сеньор? Не, само себе си. От едно селце съм. Работя вашата земя в южните краища, идалго.

Робърт не искаше да му разправят за кортихото. Почти го беше забравил. Искаше да види отблизо Рафаел, но не биваше да плаши детето.

— Искам да ме обръснеш — каза той. — Ела тук.

В съседната стая имаше мангал. Робърт донесе въглища и го запали. Скоро чайникът започна да кипи. До чайника имаше калъп кафяв сапун, а отнякъде беше изровил и няколко бръснача.

— Ето, има всичко, което ти трябва, Тито. Представи си, че съм дърво или храст — Робърт седна на стола и зачака.

След един час беше гладко избръснат, с грижливо подрязана коса. Тито в началото се суетеше, но скоро се отпусна. Идалгото беше прав. Достатъчно му беше да си представи, че човекът в стола е някакво растение и всичко тръгваше като по вода.

— Станахте нов човек, дон Робърт — каза той. — Вижте.

Той поднесе огледало в сребърна рамка, за да се огледа господарят.

Стъклото беше пукнато, но това не притесняваше Робърт. Той остана загледан няколко секунди.

— Браво, Тито — каза той накрая. — Много съм доволен от теб.

 

 

— Каза ли на майка си за какво си говорим — попита Робърт.

Рафаел поклати глава.

— Не, сър. Нали казахте, че не бива. Все пак…

Робърт постави ръка на къдравата му глава.

— Все пак не ти е приятно да криеш нещо от нея, нали?

— Да, сър.

— Недей повече да се притесняваш. Аз сам ще и кажа. Тази вечер.

Нощите си оставаха топли в началото на октомври. София беше наредила вечерята да се сервира в малката трапезария, която водеше към двора с кедрите. Робърт дойде там и седна при София и Рафаел. В очите й проблесна изненада, но гласът й не издаде нищо.

— Много добре изглеждаш, Робърт. Ще ги накарам да донесат още един куверт — тя позвъни с малко звънче и Анжелина се появи на вратата. — Идалгото ще вечеря с нас. Бихте ли донесли чинии и прибори?

София се извърна към сина си.

— Кажи добър вечер на братовчеда Робърт, Рафи.

— Добър вечер — каза Рафаел и се изкикоти, забил нос в чинията си.

Робърт се усмихна на детето.

— Е, Рафаел, ще й кажем ли нашата тайна?

София вдигна изненадано вежди и ги изгледа очаквателно.

— Ние сме стари приятели с него — обясни Робърт. — Срещаме се в Пацио де лос Гатос. Досега никой не е дошъл да го обърне с краката нагоре и сетне да го подреди, София. Твоите легиони май са го пропуснали. Ние с Рафи си говорим там и котките понякога идват да ни правят компания.

— Там има милион котки, мамичка. Милион милиона. Братовчедът Робърт казва, че живеят там открай време. Преди слугите давали да ядат, сетне, когато прислугата си отишла, котките се хранели с плъхове — обясни делово момчето. — Понякога им нося хляб и мляко.

София се усмихна на сина си, но най-хубавата усмивка запази за Робърт.

* * *

Две седмици по-късно я откри в стаята със счетоводните документи.

— Търсих те навсякъде. Как откри пътя дотук? Какво правиш в тази стая — той махна към лавиците, огъващи се от свитъци, папки и документи.

— Стигнах през малката вратичка зад кухнята. Исках да разбера докъде води. И сега проверявам сметките.

— Можеш ли да четеш?

— Да — тя не обърна внимание на смайването му. — Робърт, според мен тази година трябва да има някакви приходи от кортихото.

— От къде на къде — той придърпа столчето, на което някога бе сядал Хари Хоукинс. — От години никой не събира рентата на Мендоса. Защо хората да започнат да плащат, без никой да ги е карал. Впрочем, именно за това исках да поговорим. С какво смяташ да платиш на прислугата?

— В момента нямам пари. Водя точна сметка за всичко и им обещах, че ще се разплатя при първа възможност. Засега нямат нищо против.

— И Тито ми каза същото — отвърна той. — Май си станала героиня. Не бях чувал за това.

— До теб не е стигнало почти нищо от света извън тези стени. И продължава да не стига — София захлопна кориците на счетоводната книга — В цяла Андалусия вече няма френски войски. Знаеш ли това?

Той поклати глава.

— През юни Уелингтън разгроми генерал Султ и драгуните му северно от Бадахос. Оттогава не са се връщали. Герилеросите успяха да задържат провинцията. Разправят, че маслините дали голяма реколта. Затова ми се струва, че ще има известни приходи. Да се погрижа ли да ги съберат?

— Защо ме питаш? Явно ще правиш каквото намериш за добре.

— На всички ще кажа, че действам от името на идалгото. Нали така се разбрахме — тя го погледна. — Бялата коса ти отива. Особено като понапълня. Отново си се разхубавил, Робърт.

Той прие комплимента с кратко кимване, сетне го върна.

— А ти си по-красива от всякога, София. Но къде ще ни изведе всичко това? Ти направи чудеса с четка и сапун — той обгърна с жест целия дворец. — Но не можеш да направиш златни кюлчета.

— Това притеснява ли те — тихо попита тя. — Мислех си, че вече не те е грижа за съдбата на Мендоса.

— Така беше — призна той. — Докато…

— Да?

— Докато не ми разправи за сина на Пабло и не видях Рафаел. Добро момче ми изглежда, София. Срамота е.

— Че няма да си получи наследството ли? Наистина е срамота, нали? Затова ще се погрижа да го получи.

— Не можеш — повтори той. — Няма капитал. Нищо не можем да вземем от златото и среброто, което идва от колониите. Приписах го на други. Без тези пари банката е във фалит.

— Не съвсем. Имаш недвижима собственост, Робърт. И лозята в Херес. В цяла Андалусия сега подрязват лозите и чакат нова реколта.

Той присви очи и я огледа изпитателно.

— Ти май си успяла да се ориентираш в документите?

— Не напълно, но разбрах доста неща. На времето търговията с херес е осигурявала почти половината от приходите на Мендоса — напомни му тя.

— Това е било преди много години, когато един сандък с кюлчета е минавал за същинско богатство. Днес времената са други, София. Не можеш да изправиш дома Мендоса на крака само с вино. Дори ако Англия се съвземе и пак започне да внася скъпи напитки, дори любимият ти Уелингтън да разгроми Наполеон и да снеме блокадата, пак доникъде няма да стигнем.

Тя се разкъсваше между радостта да види отглас от предишния Робърт, възроден от пепелта, и тревогата. Дано да не беше прав. На сили се да се усмихне.

— Но нали трябва да започнем отнякъде, Робърт? Можем поне да започнем. Заради Рафи.

Той се поколеба, сетне кимна замислено.

— Да, заради Рафи може да опитаме.

 

 

В края на октомври Робърт потегли за Херес.

Боже, защо се притесняваше така? Защото това бе изпитание. Искаше София да отиде вместо него.

— Не мога — беше обяснила тя. — Трябва да е някой мъж. Ти. Ако искаш в Херес да повярват, че нещата не са както преди, трябва лично да отидеш.

Съзнаваше, че тя има право. И сега се друсаше по пътя в старата карета, която тя бе открила в конюшнята и бе наредила да оправят. На капрата седеше личният прислужник на София, Енрике. Беше го облякла в ливреята на Мендоса, която бе изровила отнейде. Робърт взе Тито за личен камериер. Но колкото и нормално да изглеждаше всичко, явно го бе подложила на изпитание. Искаше да провери дали наистина е жив, или просто призрак, когото са забравили да заровят в гроба.

В началото светът извън двореца го плашеше. Държеше завесите на прозорците плътно дръпнати и за по-сигурно не отваряше очи. Когато накрая се осмели да вдигне клепачи, видя, че Тито е открехнал едното перденце. Под прозореца се стелеше Андалусия, зелена и красива, с избуяла есенна трева.

— Не се е променила — промълви той. — Мислех, че войниците…

— Тук почти нямаше битки, дон Робърт. Напоителната система беше малко позанемарена, защото селяните отидоха герилероси, но сетне я оправиха. Такива неща лесно се оправят.

Робърт кимна, дръпна всички пердета и се загледа навън. Усещаше, как още една част от него е на път да се възроди.

След четири дни стигнаха Херес и избите на Мендоса, издигащи се на варовитото плато около града.

— Карай към онази къща там — нареди Робърт на Енрике.

Централната сграда почти не се беше променила — жълта каменна крепост на хълма край града, надвесила се надменно над градските кули и църковните камбанарии. Копитата зачаткаха по паважа пред главния вход. Тито излезе. Робърт също скочи долу, без да обръща внимание на ръката, която старецът му подаваше, за да се подпре. Беше три следобед, време за сиеста. Всички спяха. Не се виждаше жива душа, само едно канарче чуруликаше в ореха на двора.

Робърт се поколеба. Избиваше го пот, пак се беше разтреперил. Какво да прави? Мисли! Как щеше да постъпи навремето, преди да умре? Да отиде до централния вход? Да дръпне звънеца? Не. Нямаше да им отива на крака. Щеше да изпрати някого да срита прислугата и да им каже, че господарят е дошъл. Само че нямаше да му се налага. Те щяха да бъдат предупредени и щяха да го чакат разтреперени. Но това бе преди, а сега трябваше да направи нещо, вместо да стои и да премигва като стар бухал под слънцето.

Обърна се към Тито и тъкмо му нареждаше да отиде и да повика главния управител, когато вратата се отвори с трясък. Отвътре изскочи някакъв младеж, който оправяше тичешком синия си сюртук.

— Божичко, това сте вие, идалго. Жена ми разправяше, ама аз не вярвах… — той стигна до Робърт, взе ръката му и я целуна. — Добре дошъл, дон Робърт. Не знаех, че идвате, иначе щях да се приготвя, но слава на Бога и светиите му, че дойдохте…

Робърт се просълзи от това посрещане. Господи, нямаше да седне да подсмърча като някоя бабичка пред това момче. Овладя се и каза грубовато:

— Кой, по дяволите, сте вие? Къде е Руес?

— Не ме ли познахте, идалго? Аз съм Федерико Руес. Баща ми беше главен управител до преди две години, когато почина. Аз ви видях преди шест години, в Кадис. Работех в склада. Не ме ли помните?

Робърт не се сещаше, но кимна.

— Да, да, разбира се. Кадис през осемстотин и пета — годината на Нелсън и Трафалгар, годината на неговата смърт. — Казваш, че баща ти починал?

— Да, идалго. Скоро ще станат две години. Тогава се прибрах в къщи. Преди това бях в планината, с герилеросите на Хуан Санчес. Но когато баща ми почина, се върнах. Някой трябваше да наглежда работата тук — той най-сетне се справи с копчетата на сюртука и се изправи с достойнство. — Недейте да стоите така на слънцето, дон Робърт. Заповядайте, вие тук сте у дома си.

Младата жена, която бе забелязала от прозореца герба на каретата, ги чакаше вътре пред строената прислуга. Целуна и двете ръце на Робърт и изпрати Енрике и Тито в кухнята, за да разправят новините на хората от домакинството. Отвори вратата и покани мъжете да влязат. Един прислужник, още подпухнал от сън, дотърча с поднос, отрупан с фурми, смокини и захаросани бадеми.

Федерико сипа бледозлатисто амонтилядо и поднесе чашите на поднос. Сетне вдигна своята:

— За ваше здраве, дон Робърт. И за щастието да ви видим отново.

Робърт отпи от виното и опита плодовете, които му поднасяха. Съпругата, която се казваше Марисол, се завъртя около тях няколко минути, сетне направи реверанс и излезе. Време беше да поговорят делово.

— Правехте ли вино през годините, когато… боледувах? — попита Робърт.

— Да, през цялото време — отвърна Федерико. — Но малки количества. Повечето работници отидоха да се бият срещу драгуните. През годината, когато почина баща ми, направихме едва две хиляда бъчонки. Миналата година също. Тази година успяхме да напълним пет хиляда, само че…

— Да, продължавай, момче. Само че какво?

— Само че не знаем какво да правим с тях, дон Робърт. Държим ги по тукашната изби. Складовете в Кадис са претъпкани. От четири години не са товарили кораби, идалго. Но щом сте дошли тук, предполагам, че… — той погледна очаквателно Робърт и млъкна.

Е, сега поне разбра защо му се радваха толкова. Бяха осъзнали кого им е необходим. Семейство Руес можеше да прави добро вино със или без Мендоса, но не можеха да го продават, защото нямаха добра връзка с Англия.

— Нямате ли някаква вест от брат ми? — попита Робърт. — Дон Лиъм не се ли е обаждал?

— Ни вест, ни кост, идалго. От три години мълчи. Разправят, че в Лондон положението е много тежко. Досега английските кораби можеха спокойно да стигат до Кадис, но не влизаха в пристанищата. Разправят, че английските кораби продължавали да владеят моретата. Само че каква полза имаме ние, щом в пристанището ги причакват френските драгуни?

— Това наистина е проблем — спокойно отвърна Робърт. Трябваше му време, за да обмисли ситуацията. — Хайде да разгледаме цистерните и избите. Ще поговорим за търговията, щом ги видя.

Федерико Руес бе достоен наследник на поколения главни управители. Избите бяха грижливо варосани и по белите им стени нямаше и петънце. Бъчонките бяха наредени на три реда, за да бъдат преброявани с един поглед съгласно тройната мерна система на местните винари. Всяка изба имаше свои счетоводни книги, педантично попълвани всяка година. Робърт ги прегледа, изслуша обясненията на младежа, като кимаше дълбокомислено от време на време. Сам той почти не отваряше уста.

Мислеше за Лиъм. Лиъм държеше ключа за цялото начинание, а той не се бе свързвал с брат си от шест години. Беше предполагал, че в Лондон и Херес всичко върви постарому и че трябваше само да се пребори с някой мошеник управител, който укриваше приходите и не плащаше дължимото на Кордова. Положението бе съвсем различно.

— Добре — каза той на Федерико, след като бяха огледали последната цистерна и последната изба. — Много добре си се справил, Федерико. Сега да се върнем в къщата и да поговорим.

— Да, идалго, но бихте ли ми отделили още минутка? — Робърт кимна. — Искам да опитате нещо специално.

Младежът наточи от едно малко дъбово буренце около половин литър тъмнозлатиста течност. Робърт пое калаената кана и отпи. Беше доста сладко, но не приличаше на другите вина. Най-хубавото, което беше пил през живота си. Галеше езика като кадифе и се спускаше по гърлото като топла копринена милувка.

— Забележително. Ти ли го направи?

— Да, дон Робърт. Правех опити с новия сорт, който баща ми е кръстосал в годината, когато съм се родил. Кръстих го Педро Хименес. Бяло вино, но можем да го засадим на по-песъчлива почва, на барос, а не шалбаризас и ще докараме по-високи добиви.

— И значи това вино идва от новия сорт, Педро как там му беше името?

— Не съвсем, дон Робърт. Това е ширата му. Ако я подсилите по-рано от обичайното, като долеете бренди, преди да е свършила ферментацията, се получава това… Не знам как да го кръстя, идалго.

— Мляко — отвърна без колебание Робърт. — Майчино мляко, момче. Колко бъчонки от това можеш да изкараш тази година?

— Само двеста. Започнах да засаждам нови лозя още преди години, но войната…

— Да, естествено — Робърт допи „млякото“ си, остави каната и тръгна обратно към къщата.

Трябваше да опръскат варовика от ботушите и дрехите си, преди да влязат. На рамката на вратата висяха големи четки, окачени за тази цел. Федерико имаше прах дори по косата. Човек не можеше да се разходи из лозята на Херес, без да се покрие с бяла пелена.

— Прахът по косата ви изобщо не си личи, дон Робърт — отбеляза младежът. Сетне пламна до уши. — Исках да кажа…

— Знам какво имаш пред вид.

Робърт се усмихна. Харесваше му това момче, макар да се държеше доста свойски с дона. Явно покрай войната бе изкласило ново поколение испанци, с нови маниери. Може би хората, които се бяха сражавали като герилеро, не обръщаха толкова внимание на социалната йерархия. Е, така да бъде. Нищо страшно нямаше в това.

Марисол отново ги чакаше. Нови напитки и подноси с плодове очакваха идалгото, най-голямата стая беше приготвена за идалгото и цялата къща беше затаила дъх и с трепет се мъчеше да отгатне какво ще пожелае идалгото. Идалгото заяви, че иска да си почине преди вечеря.

Остави Федерико, без да отвори дума за търговията, усмихна се вътрешно и тръгна към стаята, усещайки напрегнатия поглед на младежа като бургия между плешките си. Вечерта пак не говориха за работа. Чак на следващата сутрин Робърт се уедини с него в кабинета.

— Не мога да ти предложа просто разрешение — обясни той. — Ще пиша на Лиъм и ще проверя дали може да изпрати кораби, но дори в най-добрия случай ще минат доста месеци, преди парите да потекат отново. Ще издържиш ли дотогава?

— Да, идалго. Но трудно. Почти нямаме пари в брой, а трябва да платим на хората. Слава Богу, приключихме с беритбата и разпуснахме по-голямата част от работниците. Но не можем да оставим добрите винари на улицата, ще се наложи да плащаме и на бъчварите. Трябва да направим нови бъчви през зимата, иначе догодина ще се наложи да изливаме виното на земята. Трябват и пазачи по избите, макар да съм освободил почти цялата охрана…

— Постарай се да оцелееш — каза Робърт. — Нищо друго не мога да ти предложа, Федерико. Само надеждата, че ако оцелееш още една година, нещата могат да се оправят — той се поколеба. — Не, май мога да ти предложа още нещо.

На бюрото стоеше тежка стъклена бутилка, в която бяха наточили виното от избата.

— Имам една идея. Онова новото вино, което си направил. Нека да го предлагаме в бутилки, а не в бъчонки. И на бутилките да сложим някакъв знак, някакъв наш белег.

— Какъв знак, идалго — младежът умираше от нетърпение да разбере. — И какво ще спечелим от това?

— Име. Трябва англичаните да искат да пият не просто олорозо, амонтилядо или шери. Трябва да ги накараме да искат вино специално от нашите лозя, от нашите изби. Дай ми лист хартия, момче и някакво перо.

Федерико ги измъкна от чекмеджето и Робърт се надвеси на масата до прозореца. Потопи перото в мастилницата и надраска нещо като дъбова клонка, а над нея птица.

— Това трябва да изобразява някое от тукашните канарчета. Ще си намериш някой художник да го изкара по-хубаво. Е, схващаш какво имам предвид. А под рисунката ще сложим това — той написа с едри букви „МЕНДОСА“, замисли се за секунда, направи тире и добави „РУЕС“. Под името надраска „шери милк“.

— Последните две щади са на английски — обясни той. — Означават „мляко от Херес“. Какво мислиш, момче?

Федерико ахна.

— Мендоса-Руес. Моето име до вашето.

— Знаещ ли как и защо нашите семейства са се обединили в тази търговия — попита Робърт, Федерико поклати глава. — Не? Е, някой ден ще ги разкажа. Според теб можем ли да наречем новото вино „шери милк“?

Лицето на Федерико цъфна в усмивка.

— Много ми харесва, идалго.

— На мен също. Трябва само да измисля как да го закараме от Кадис до Тилбъри и всичко ще тръгне по мед и масло.

 

 

Каретата бавно се катереше по хълма северно от Херес. Робърт не обръщаше внимание на пейзажа, потънал в някакви свои мисли. По едно време изплува от вътрешния си свят и се обърна към Тито.

— Къде се намираме?

— Връщаме се от Херес в Кордова, идалго. Нали помните, отидохме да разгледаме лозята и винарните.

— Това ми е ясно, човече. Още не съм се побъркал дотолкова. Или поне вече не съм. Докога ще трябва да те убеждавам, че съм с всичкия си?

— Никога не съм се съмнявал в душевното здраве на идалгото, господарю. Само дето…

— Добре, добре. Стига си се обяснявал, Тито. Просто ми кажи къде сме.

Новопроизведеният личен камериер се притесни.

— Не познавам този район, дон Робърт. Никога не съм идвал насам.

Робърт се отказа да пита и надникна през прозореца. Гледката не му подсказваше нищо. Заоблени зелени хълмове, облени от лъчите на залязващото слънце, разкривени маслинови дръвчета, няколко упорити маргаритки, борещи се със студа и вятъра. Можеха да са навсякъде из Андалусия.

— Слушай — каза той на Тито. — Да си виждал един голям манастир на някой хълм край пътя?

— Манастир ли? Не знам, дон Робърт.

— Не, не си. Защото той е пред нас — Робърт подаде глава през прозореца и викна на кочияша. — Енрике, завий наляво. Искам да се отбия в онази крепост на хълма.

Енрике изплющя с камшик, дръпна поводите и каретата послушно зави наляво. Робърт се отпусна на седалката и забарабани с пръсти по коляното си, смръщил замислено вежди.

— Съжалявам — каза монахът на входа. — Брат Елиха вече не е сред нас.

Значи Елиха е мъртъв. Жалко, щеше да му е любопитно да разбере какво мисли за Наполеон, след като неговите кроежи и интриги бяха помогнали войната да се разгори из Испания. Но всъщност не беше дошъл за Елиха.

— Кажете ми — обърна се той към портиера — случайно да имате послушник на име Хари Хоукинс?

Младият монах се усмихна.

— А, разбирам, сеньор. Мнозина идват да видят нашия светец. Тук го наричаме брат Франсиско. Но не знам дали ще може да ви приеме днес. Не е добре със здравето, сеньор. Пък и вече се мръква. Не можете ли да наминете друг път?

— Не, за съжаление. Бихте ли му казали, че съм тук. Кажете му, че Робърт Мендоса би искал да говори с него. Мисля, че ще се зарадва на съобщението.

Може би заради името Мендоса портиерът изпълни молбата. Върна се тичешком.

— Брат Франсиско ви очаква, сеньор. Ще го намерите в градината.

Робърт тръгна към същата градина, в която се бе разхождал преди девет години с брат Елиха. Хари седеше на припек до една леха, в странна конструкция, която приличаше на стол на колелца. Стиснаха си ръцете. И двамата не бяха загубили чак дотам английските си привички, та да се разцелуват като испанци. Портиерът се засуети да подрежда възглавничките около огромната глава на Хари, докато той не му махна да си върви.

— Всичко е наред, удобно ми е така. Благодаря ви, но бихте ли ни оставили насаме, братко. Искам да поговоря с идалгото.

— Е, Хари — каза Робърт, когато останаха сами.

— Е, господин Робърт.

Мълчание. Сетне Хари се обади:

— Радвам се да ви видя, сър. Всеки ден се моля за вас — погледът му се плъзна по лицето на госта. Робърт имаше чувството, че Хари Хоукинс може да прочете мислите му и знае всичко за мъките от предишните години и за причините, които са го накарали да се затвори в този сътворен от самия него ад.

— Неведоми са пътищата Божии, господин Робърт — каза джуджето. — Но те винаги ни водят нагоре.

Робърт си пое дъх да сподели мнението си за ползата от подобни изпитания. Преглътна и замълча. В дребничкото същество, което някога бе Хари Хоукинс, а сега се наричаше брат Франсиско, имаше нещо странно. Той сякаш не принадлежеше на този свят, нито на който и да е друг свят, достъпен за Робърт.

— Щом казваш, Хари — меко отвърна той. — Може ли да те наричам така? Трудно ми е да свикна с новото ти име.

— Разбира се, че можете. Заповядайте, седнете, господин Робърт. На тази пейка до вас. Аз ще докарам количката дотам — той бутна големите колела на стола и той плавно се затъркаля надолу. — Хитро изобретение, нали? Един от братята дърводелци ми го скова, когато треската парализира краката ми.

— Преди години ми казаха, че си бил болен. Доня Мария дойде… — той млъкна. Не искаше да разправя за посещението на Мария в двореца, за ходещия труп, който я беше посрещнал, нито за писмото от Хари.

— Тя дойде в манастира да поговорим, след като ви е посетила. Аз започнах да се моля още повече, сър. По това време изсъхнаха краката ми.

— От какво си болен, Хари?

— Треска, която идва и си отива, съпроводена с лоша кашлица. Днес не е толкова зле. Според брата фелдшер ми има нещо на дробовете. Не се притеснявайте, сър. Бог ще ме призове, когато ми дой де времето.

— Аз мислех, че моето време е дошло още преди години — отвърна Робърт. — А изглежда не съм бил прав.

— Не. Знаех, че още не сте изпълнили предназначението си на този свят, господин Робърт. Знам, че имате важна мисия и не можете да избягате от нея. Свързана е с дома Мендоса. Не мога да ви кажа нищо повече.

— Да не си ясновидец, Хари? Нещо като пророк?

— Боже опази, господин Робърт. Грях е да предсказваш бъдещето. Просто винаги слушам много внимателно и от време на време Господ Исус Христос или Богородица ми казват по нещо.

— Разбирам. Или по-скоро не разбирам. Не е в моята област, Хари. Прекалено добре ме познаваш, за да си мислиш, че може да съм се променил чак дотолкова.

— Да, така е. Какво ви доведе днес при мен, господин Робърт?

— Минавах — побърза да отвърне Робърт. — И си помислих… — той поклати глава. — Е, нещо ме принуди да се отбия при теб, Хари. Не можех да се противя. Връщах се от Херес в Кордова и нещо сякаш ме хвана за ръката и ме поведе насам, когато бях на половин час път от манастира. Помислих си, че вече сме подминали твоята обител, но след няколкостотин метра я видяхме на хълма. И дойдох.

Хари се усмихна.

— Странни неща стават понякога, сър. Нали ви казвах — полъхна хладен вечерен вятър и той оправи одеялцето на коленете си. — Намерихте ли камъка, господин Робърт? Онзи в стаята, където има петно на стената?

— Да. Ти ли си превел надписа от иврит?

— В известен смисъл. Дон Доминго откри плочата. Каза, че станало случайно, но според мен беше намерил нещо в старите семейни хроники. Постоянно ги четеше. Освен това не би тръгнал да обръща плочите една по една. Все едно, повика ме, показа ми надписа и ме попита дали мога да го преведа. Нали съм роден в дома на господин Бенджамин, сър, та той си мислеше, че може да ме е научил на иврит.

— Доколкото знам, баща ми беше последният Мендоса, който знаеше иврит — каза Робърт. — Нито аз, нито Лиъм го разбираме.

Той изчака да види дали Хари ще се възползва от намека и ще спомене за родството им, но джуджето не реагира.

— Знам. Казах на дон Доминго, че не мога да го преведа, но познавам хора, които ще се справят. Хора, на които може да се има доверие и които няма да го издадат на инквизицията. Преписах буквите, донесох листа на брат Елиха и той преведе надписа. Малцина испанци знаят иврит, но брат Елиха беше истински учен. Е, това не му помогна особено. Не намерихме никакво съкровище. Но то не беше предназначено за нас. Така че ние с дон Доминго само издълбахме превода под стария надпис и върнахме обратно плочата. След това си помислих, че съкровището може би е било предназначено именно за вас. Затова ви изпратих писмото.

— Какво имаше предвид под „старите обичаи“, които можели да спасят дома Мендоса — попита Робърт.

— Не съм сигурен, сър. Но надписът беше на иврит. А господин Бенджамин и вие самият сте… — гласът му изтъня.

— Нали не мразиш евреите — тихо попита Робърт. — Ти си може би единственият католик в Испания, който не ги мрази.

— Не знам за другите, сър. Но аз не мога да мразя господин Бенджамин, господин Лиъм и вас самия заради нещата, в които вярвате.

— В които вярваме… Може би именно това е проблемът ми, Хари. Не съм способен да вярвам кой знае колко. Май в нищо не вярвам.

— Ще повярвате, господин Робърт. Сигурен съм, че ще повярвате.

Робърт се усмихна.

— Значи смяташ, че молитвите ти рано или късно ще ме обърнат в правата вяра?

Хари не позволи разговорът да приеме лекомислен обрат.

— Не знам дали ще успеят да ви променят, сър. Знам само, че моята мисия е да се моля, а вашата е да направите нещо.

— Но не знаеш какво точно.

— Не, не знам.

— Хари, чуй ме. Има едно момче. Добро момче. Син е на Пабло Луис, роден след самоубийството на горкия човек.

Хари се ухили широко.

— Значи домът има наследник.

— Да. Ако има какво да наследи. За момента това не е особено сигурно.

— Трябва да намерите съкровището, сър. И всичко ще се оправи. Сигурен съм.

— Няма съкровище, Хари. Нито пък пещера.

Джуджето свъси вежди.

— А, да. Доста си мислех за това. И ми хрумна, господин Робърт, че може би са имали предвид старата съкровищница.

— Онази в подземния коридор?

— Не, в Пацио де ла Реха. Част от двореца е съвсем нова, сър. На по-малко от век. На мястото на югоизточното крило преди е имало градина. Когато го застроили, се наложило да изсекат по-голямата част от градината. Останало само малко парче, което нарекли Пацио де ла Реха, Дворът с Вратата. Кръстили го на желязната врата, която покривала дупка в скалата. Старата съкровищница била там.

— Не знам — замислено отвърна Робърт. Мъчеше се да си припомни двора, за който разправяше Хари. — Дупката е прекалено малка, за да я нарекат пещера. И там определено няма съкровище.

Млъкна, защото джуджето внезапно се беше задавило от кашлица.

— Хари, добре ли си? — Робърт го потупа по гърба, но кашлицата не спря. Минаха няколко минути, докато малкият човек се съвземе.

— Извинете, дон Робърт — каза той. — Нищо не мога да направя.

Беше пребледнял и си личеше, че гърдите го болят всеки път, когато си поема въздух.

— Няма ли да е по-добре, ако те закарам вътре — попита Робърт.

— Няма нужда, сър. Ето братът фелдшер идва. Време е за вечерна молитва. Винаги ме води в църквата по това време.

— Робърт погледна монаха, който бързаше към тях. Беше висок и тънък като Елиха.

— Жалко, че брат Елиха е починал — каза той.

— Умрял ли? Откъде знаете?

— Портиерът каза, че вече не е сред вас. Предположих, че…

Голямата глава се поклати.

— Не е починал, сър. Тръгна си.

— Тръгнал си е? Мислех си, че един монах не може да напусне манастира. Нали е положил обет?

— Елиха беше специален случай, сър. Той… — Братът фелдшер дойде при тях и Хари се спря насред изречението. — Ще дойдете ли за вечерната молитва, господин Робърт? В църквата има специално място и за миряни.

— Не, Хари, предпочитам да не идвам. А ти внимавай за здравето си. Пак ще се отбия да те видя, когато ходя до Херес.

Минаваше осем часа, когато Хари усети. Монасите приключваха вечерната служба и химнът Салве Регина се извисяваше под сводовете на манастирската църква, въздавайки хвала на Девата. Малкият светец в стола на колелца изведнъж потръпна и латинските думи на псалома замряха на устните му. Някаква страшна злина се бе стоварила върху дома Мендоса. Богородице Дево, молеше се Хари, защити брат ми и неговия дом.