Бевърли Бърн
Малката циганка (20)

18

На петата нощ, след като спасиха Рафаел, вятърът утихна, луната се скри и звездите заблестяха като сини диаманти. Детето кротко спеше. София се мяташе в леглото, докато в ума й се боричкаха надежди, желания и мечти.

Робърт се събуди посред нощ, но не му се ставаше. Замисли се за сина си, за майката на сина си и за своето семейство в Англия, което сега бе толкова далечно, сякаш в друг свят. Чу часовника в коридора да отброява пет. Сънят не идваше. Отметна завивките, стана, разтвори широко вратата на балкона и излезе навън.

Студът го зашлеви — проникващ до костите мраз, за който не се бе сещал, откакто напусна Лондон. Сетне забеляза леда. Парапетът на балкона, стената, тревите и дърветата в градината бяха покрити с тъничък бял слой. Стоеж в Андалусия през ноември. Нечувано.

— Времето се е побъркало — изсумтя Робърт и се зачуди дали това не бе някакво предзнаменование. Сетне сви рамене, потръпна и се прибра в леглото.

На сутринта каменните стени лъхаха хлад, а по мраморния под не можеше да се стъпи с бос крак. София нареди да запалят десетки мангали с въглища и да ги наредят навсякъде из двореца. Слугите едва-едва мърдаха, сънливи и уплашени от страшния студ. Анжелина се мотаеше безцелно из стаите, като си мърмореше някаква молитва и се кръстеше.

— Не е на хубаво такова време, сеньорита. Лош знак е.

— Няма да бъде толкова лош, ако изпълнявате каквото ви казвам — кисело отвърна София. — Предаде ли на Пури да напълни мангалите?

— Ай! Разбира се, че й казах, но Пури прави каквото си иска. На нея не й е студено, защото я гори под пъпа.

— Анжелина, за какво намекваш? Нареди на Пури незабавно да напълни мангалите. Ако не, да си събере багажа още тази вечер.

— Сенъорита, не можете да уволните Пури. Иначе ще трябва да се разделите и с Енрике.

— Какви ги приказваш? Енрике работи за мен от години. Той… — София най-сетне започна да схваща. — Искаш да кажеш, че Пури ходи с Енрике?

— Да, сеньорита.

— Но Пури е поне десет години по-стара, ако не и повече.

Анжелина се ухили порочно и сложи ръка на шията си.

— Оттук нагоре, може би. Но оттук надолу е като младо момиче.

София не можа да удържи смеха си.

— Е, щом настояваш. Върви да кажеш на Пури да напълни мангалите. Ако са готови до един час, идалгото ще й устрои най-голямата сватба, която някога е виждала.

Анжелина отплува ухилена, а София тръгна към стаята си. Щеше да се наметне с още един вълнен шал. В този момент някой позвъни на портата към Пацио дел Речибо и тя чу как един от пазачите хукна да отвори. Огледа се. Анжелина беше изчезнала, а наоколо нямаше друга прислужница, която да посрещне гостите. Сигурно всички се бяха скупчили около огъня в кухнята. София тръгна към входа.

В двора беше спряла малка черна карета, впрегната с два съвсем обикновени коня. Нямаше герб на вратата, а кочияшът не носеше ливрея. Пердетата и на двете вратички бяха дръпнати. Докато вървеше към каретата, една от вратичките се отвори и някаква жена, цялата с черна пелерина и воал, се показа на стълбичката. Докато стъпваше на плочите в двора, тя се извърна и каза нещо. В каретата имаше още някой. Но вторият пътник явно не смяташе да се показва. Жената затвори вратичката на каретата и тръгна към София.

— Дойдох да видя идалгото — по гласа личеше, че е привикнала да се разпорежда и очаква заповедите й да се изпълняват.

— Зает е в момента — мрачно отвърна София. — Аз се занимавам с всички дела в двореца.

— Не става дума за домакинство. Ако обичате, уведомете дон Робърт, че има гост.

Жената вдигна воала и разбули лицето си. София я намрази от пръв поглед. Не беше нито млада, нито хубава, но цялото й същество излъчваше агресивна чувственост. И явно познаваше Робърт доста добре.

— Уведомете идалгото, че доня Мария Ортега желае да говори с него — тя тръгна към входа, подмина София и започна пътьом да си сваля ръкавиците. София не мръдна от мястото си.

— Хайде, Житанита — тихо каза Мария Ортега. — Важно е. Дон Робърт ще се радва да ме види.

Мария Ортега знаеше прекалено много, не само за Робърт, но и за нея. Знаеше коя е София, но това бе известно на всички испанци. А вече се беше разчуло из цяла Андалусия, че живее в двореца Мендоса.

— Изчакайте тук — кимна София.

Не изпрати някоя прислужница да повика Робърт, а отиде сама до спалнята и почука.

— Робърт, имаш гости.

Тито отвори вратата. Робърт тъкмо приключваше тоалета си и оправяше пред огледалото бялата вратовръзка. Не се обърна към нея.

— Какви гости? Ти не можеш ли да ги посрещнеш?

— Не. Тя иска да говори с теб.

— Тя ли — ръката му, затягаща възела, замръзна.

— Да. Явно стара приятелка. Доста привлекателна, държи се малко като кралица. Твърди, че се казвала Мария Ортега — София следеше изражението му. Непроницаемо, както винаги. — Отдавна ли я познаваш?

Робърт изръмжа нещо нечленоразделно в отговор и закопча горното копче на сюртука си. Тито взе една четка, и посегна към ръкава му, но Робърт му махна да спре.

— Стига за днес, Тито. Достатъчно се разкрасявах.

Заобиколи София и тръгна по коридора, без да й дава повече обяснения. Тя се поколеба. Можеше да продължи да си върши работата и да го остави сам да се разправя с гостенката. Не, дявол да го вземе. Тя да не беше кученце, та да я викат или отпращат, когато намерят за добре. Тръгна след Робърт.

Идалгото вече се спускаше по стълбите. Мария Ортега беше свалила воалетката и пелерината. Роклята й също беше черна и подчертаваше бялата кожа и огнената коса, грееща като факла във вестибюла. София проследи с поглед как той се доближава до гостенката, поема двете й ръце в дланите си и я целува по бузата.

— Радвам се да те видя, Мария. Изглеждаш прекрасно.

Сърцето на София подскочи. Беше на път да го изгуби. Не можеше да се сбърка начинът, по който Мария отмяташе глава и оглеждаше внимателно Робърт. Нито пък думите й.

— И ти изглеждаш прекрасно. До мен стигнаха разни слухове, Робърт. Толкова исках да е истина, че не се стърпях да не дойда. Беше мъртъв и се върна към живот. Не мога да изразя радостта си отново да те видя пред мен.

Той й се усмихна в отговор и я покани да влезе.

— Ела в салона, Мария. Няма защо да стоим във вестибюла.

София се спусна бързо по стълбата и тръгна след тях. Нямаше да се предаде толкова лесно. Тя беше възкресила Робърт, а сега някаква самозванка искаше да й отнеме наградата, която беше спечелила с такъв труд. Робърт сякаш не забеляза, че тя е влязла с тях в салона. София прочисти гърлото си.

— А, да — той се извърна към нея. — Доня Мария, да ти представя доня София, или както е по-известна, Ла Житанита.

— Запознахме се вече — Мария изобщо не изглеждаше притеснена. — В известен смисъл. Между другото, известно ли ти е как я наричат напоследък? Ла емператриз. Цяла Кордова разправя, че си на път да възродиш славата на Мендоса и че доня София стои зад теб, затова й викат императрицата.

— Местните хора обичат да клюкарстват. Като болест им е — София отиде до звънеца и го дръпна. — Нашата гостенка трябва да се подкрепи, Робърт.

Робърт не реагира пред това предизвикателство. Явно не го дразнеше, че София се държи като домакиня.

— Да, права си. Жалко, че не мога да ти предложа от новото ни вино, Мария. Прекрасна напитка, наречена мляко от Херес, шери милк. Скоро славата й ще се носи навсякъде.

— Така ли? Сигурно смяташ да я продаваш в Англия, Робърт. Разбира се, първо трябва да намериш начин да я прекараш до Англия, а англичаните трябва да намерят пари за нея.

Робърт изглеждаше развеселен.

— Ти си все така умна и добре осведомена, Мария. И, както обикновено, си права. Знаеш, че хвърляме доста прах в очите на хората, но нещата не вървят както преди, нали?

София усети кръвта да нахлува в бузите й. Господи, как можеше да е толкова глупав, та да се доверява на тази червенокоса уличница.

— Това е въпрос на време — намеси се тя. — Уелингтън скоро ще довърши Наполеон и нещата ще се върнат по местата си.

— Може би — отвърна Мария.

Една прислужница от ятото на Анжелина влезе в салона. София не беше дала никакви разпореждания, но момичето носеше вино и чиния със сладкиши. Очичките му се стрелкаха изпод бонето, попивайки всяка подробност от сцената, за да бъде докладвана по-късно в кухнята. Там вече се беше разнесла сочната клюка, че идалгото има хубава гостенка, а госпожата е бясна.

Мария прие чашата олорозо и учтиво отклони поканата да опита сладкишите. Робърт вдигна тост.

— За щастливата среща, Мария. И дано следващите ни срещи да ни донесат още повече щастие.

София едва не се задави. Нямаше да има нови срещи, щастливи или не. Щеше да вземе мерки тази уличница да не стъпи повече в двореца Мендоса. Тя се усмихна сладко на Мария.

Мария Ортега не обръщаше внимание на София. Беше приковала поглед в идалгото.

— Робърт, бих искала да поговориш с един човек. Чака отвън в каретата.

Робърт хвърли поглед към входа, сякаш очакваше гостът да се материализира на вратата при споменаването на името му.

— Както искаш — отвърна той. По гласа му личеше, че е много въодушевен. — Но все още не се занимавам активно със сделки. Доня София не може ли да се разбере с него? Тя е много компетентна.

На София й се дощя да се метне отгоре му и да му издере очите. Не, по-добре очите на онази кучка. Компетентна! Сякаш говореше за някаква икономка. Ще им покаже тя една компетентност…

Мария Ортега я гледаше полуусмихната, сякаш четеше мислите й.

— Не — отвърна тя, наслаждавайки се на ефекта, който думите й произвеждаха върху София. — Това не е работа като за нея, Робърт. Въпросът е много сериозен. Бих искала да поговориш със съпруга ми.

Мъжът беше добре въоръжен срещу студа. Носеше черна вълнена пелерина, шал и широкополо сомбреро, нахлупено над носа му. С влизането му сякаш полъхна леден повей. София имаше чувството, че мразът го съпровожда и е на път да обгърне всички присъстващи в стаята. Усети и нещо друго — някакъв ореол на тайнственост, страх и опасност. Стисна ръце в скута и си каза, че е голяма глупачка, която си въобразява разни работа. Но опасността сякаш нарасна, когато непознатият свали сомбрерото и разви шала. Имаше дълъг белезникав белег, спускащ се от дясното ухо до ъгъла на устата.

— Брат Елиха — тихо каза Робърт. — Трябваше да се досетя. Откога се представяте за съпруг на Мария?

— Не се представя — намеси се Мария. — Наистина ми е съпруг. Оженихме се преди шестнадесет години в Барселона.

— Но нали е монах.

— Бях монах — обади се гостът.

Свали пелерината и се отпусна на едно от позлатените кресла, сякаш беше у дома си. София не можеше да си представи, че този впечатляващ човек, който явно се чувстваше съвсем удобно в двореца, някога е бил прост монах. Гласът му беше нисък и внушителен. Приковаваше вниманието на всички в салона, макар да се обръщаше единствено към Робърт.

— Преди да вляза в манастира, се казвах Рикардо де Майя. Сега пак се казвам така.

— Мислех, че монашеския обет е до живот — отбеляза Робърт.

— Обикновено е така — той пое чашата с вино, която София му предложи. — Благодаря, сеньора. Радвам се да се запозная с прочутата Ла Житанита. Целият свят знае за вас.

София кимна в знак на благодарност. Мъжът, който се бе представил като Де Майя, се извърна към съпругата си.

— Ти ли ще им разкажеш или предпочиташ аз да го направя?

Мария погледна Робърт.

— Приказката не е нито дълга, нито особено интересна. Бракът ни беше уреден от нашите семейства. Запознахме се на сватбата. В началото се бунтувах, но като го видях, си казах, че сделката не е чак толкова лоша. За Рикардо беше по-трудно, той искаше да стане свещеник. След четири години стана ясно, че не можем да имаме деца. Затова той поиска църквата да разтрогне брака и реши да влезе в манастир.

Де Майя поде разказа.

— Отказаха да разтрогнат брака, но ми разрешиха да вляза временно, за дванадесет години, в манастира „Пресветата кръв Христова“. Епископът обеща да преразгледа молбата ми след този срок. Но ние не се разделихме окончателно с Мария. Оказа се, че ни свързват, да кажем, обши интереси. А когато минаха дванадесетте години… — той сви рамене. — Епископът беше починал, а Испания беше потънала в кръв.

— Революцията, която бе запалена с ваша помощ — спокойно отбеляза Робърт.

Прехвърли поглед от Мария към Де Майя. Чудно дали знаеше как си е прекарвала времето неговата съпруга, докато той е гниел в манастира. Да, знаел е. Де Майя знаеше за любовниците на Мария. Несъмнено му бе известно, че и Робърт е бил един от тях. И Голямата кауза му помагаше да преглътне без особени проблеми всичко това.

— На ваше място може би бих предпочел да остана в манастира — каза Робърт. — Чувал съм, че това е най-доброто убежище, ако човек реши да се покайва.

Де Майя се облегна в креслото си, отпи глътка вино и погледна замислено Робърт над ръба на чашата.

— Боя се, че не ме разбирате, приятелю. Не изпитвам никакви угризения за това, което се опитах да постигна. Само ми е мъчно за моите съотечественици, които не са способни да различат свободата дори когато тя разбива вратата им.

София ахна. Започваше да разбира за какво става дума. Не знаеше какви общи кроежи са свързвали Робърт и двамата му гости, но явно бяха отговорни в някаква степен за бурята, която се бе разразила над страната.

— Много хора умряха, сеньор. Храбри и достойни хора, а в северните провинции умират и днес, за да защитят страната си. Според мен това не може да се нарече глупост.

Де Майя се извърна към нея.

— Възхищавам се на храброст им, сеньорита, възхищавам се и на вашата храброст, но не одобрявам нито техните идеи, нито програмата им.

— Само вашите идеи и вашата програма — обади се Робърт.

Де Майя сви рамене:

— Може би. Хората са си такива, нали, дон Робърт? Но по-важното е, че враговете са на път да победят, а ние да загубим. Някои влиятелни хора, включително вие, знаете каква роля изиграх аз през последните години. Абатът на моя манастир прецени, че ще е по-благоразумно да отида някъде другаде. Явно присъствието ми там застрашава цялата монашеска общност. Върнах се при съпругата си, защото нямаше къде другаде да ходя. За щастие тя бе готова да ме приеме обратно.

Де Майя и Мария си размениха усмивки. Робърт усети, че тях ги свързва нещо повече от обикновената връзка между мъж и жена. Но предпочиташе да не се задълбава в подобна бездна.

— Защо е необходимо да ми разказвате всичко това?

— Нужна ни е вашата помощ — простичко отвърна Де Майя. — Можем да ви предложим нещо в замяна.

— Не виждам с какво бих могъл да ви бъда полезен — Робърт хвърли поглед към София. Тя още не можеше да преглътне разкритията, с които се бе сблъскала. В крайна сметка нали се бе сражавала на страната на патриотите, беше рискувала живота си редом с герилеросите. Нищо чудно, че сложните интриги, които бе мярнала за секунда, я бяха потресли. Робърт стана и напълни празната й чаша с окуражителна усмивка. Сетне наля вино в чашите на Де Майя и Мария и отново седна.

— Ти беше права, Мария — каза той. — Пред вас е само ехо от предишната слава и богатство. Домът Мендоса на практика е рухнал в Испания, а доколкото знам, в Англия положението също не е розово. Не се сещам как бих могъл да ви помогна.

— За нас е важна Англия — спокойно отвърна Де Майя. — Независимо какво е положението ви в момента, вие имате връзки в Лондон. Аз не познавам никого там.

— А, разбирам — кимна Робърт. — Искате да се прехвърлите в Англия. Трябва да ви дам препоръчителни писма ли?

— Да, но и нещо повече — откровено отвърна Мария. — Рикардо, разкажи му всичко.

— Това „всичко“ не е кой знае колко — поде бившият монах. — В Испания вече няма централно правителство. Както ти е известно, всяка провинция е управлявана от местната хунта. Всяка област сече свои монети, има свой съд и собствена армия. Между другото, дон Робърт, не държите достатъчно изкъсо Фарола и другите херцози в Севиля. Те са се разбързали да си поделят Андалусия, преди Мендоса да се събудят и да ги погълнат. На ваше място бих ги поставил на мястото им. Но това е казано в скоби, макар същата севилска хунта да е обявила награда за главата ми.

Той отпи и продължи разказа.

— Другата част от мозайката са така наречените колонии в Америка. От четири века насам те са ограбвани от така наречените крале, които вярват, че им е дадено от Бога правото да източват връвта на поданиците си. Сега обаче обикновени хора, които не са помазани свише, са се събрали в хунти и искат да продължат да ограбват колониите както преди. Хората в Америка смятат, че това вече е прекалено. Рио де ла Плата се разбунтува. В Буенос Айрес започнаха да събират данъците за своя сметка и да гласуват свои закони.

Де Майя се наведе и заби мрачния си поглед в Робърт.

— Гарантирам ви, че Венецуела, Колумбия и Перу също ще се на дигнат в близките години. Ние сме на прага на нова епоха, дон Робърт. И пред хората, които са готови да смекчат алчността си с мъничко справедливост, се разтриват нови блестящи възможности.

Очите му пламтяха фанатично както в онзи ден, когато Робърт го видя за пръв път. Веднъж вече бе повярвал на монаха и бе заложил всичко на карта. Щеше ли да направи същата грешка и с Рикардо де Майя? Но имаше ли друга възможност, ако не искаше да продължи да вегетира? В този момент Робърт осъзна безпощадно ясно: въпреки всичко, през което бе минал, той нямаше да се задоволи с малко. Старият огън още гореше в кръвта му. Искаше богатство и власт, за себе си и за Рафаел. Да, трябваше му повече време, за да обмисли внимателно предложението и да претегли хората, от които идваше то.

— Забелязвам, че не споменахте нищо за Филипините и Карибските острови? Според вас те ще въстанат ли?

— Не знам нищо за Филипините. Нямам добри източници на информация за тях. Що се отнася до островите, според мен и те ще се надигнат. Куба и Пуерто Рико може би ще останат испански, но половината Испаньола вече е под френски контрол. Испанската половина скоро ще се отцепи. Не забравяйте и за Ямайка — наблегна бившият монах. — Ямайка е под британска власт от 1655 г.

Робърт се облегна и вътрешно въздъхна от облекчение. Сега вече схващаше всичко. Разбра какво крои този полу монах, полу революционер. Гласът му не издаде нищо.

— И заради това английското правителство хвърля милиони лири, за да финансира кампанията на Уелингтън в Испания. Иска да търгува свободно с колониите.

— Точно така — кимна Де Майя. Той се усмихна тържествуващо, сякаш бе успял да убеди събеседника си.

Мария се прокашля деликатно. София и двамата мъже се извърнаха към нея.

— Робърт — каза тя. — Ти загуби правата си върху златото от Америка, след като Нелсън спечели край Трафалгар. Без постоянния приток на пари от колониите твоята банка е загубена, колкото и земя да имаш в Испания. Но ако ти и твоят брат в Англия сте склонни да рискувате и да помогнете за налагането на новия ред — тя направи кратка пауза и заключи. — Златото, среброто и скъпоценните камъни си остават в Америка, Робърт. Остават си и хората, които ще плащат за стоки от Европа. Парите ще продължат да текат. Само руслото на потока ще се промени.

Робърт се замисли.

— А в замяна — попита накрая той. — Какво искате от мен в замяна?

— Ние ще бъдем твои представители — отвърна Де Майя. — Ще ни дадеш пълномощни, за да действаме от твое име. Може да са само хартии, но ще носят името Мендоса, а в колониите това значи много. Когато извоюваме независимостта си, ще станем истински твои представители, хартията ще се превърне в реална власт и ти ще си първият, който ще започне да търгува с новите държави.

— А ти как ще използваш новопридобитата власт — попита Робърт.

— За добро — убедено отвърна Де Майя. — Ще изковем нови закони и ще въведем нов ред. Ще забогатеем, ти също ще си възвърнеш богатството, но ние ще хвърлим нашите пари за добри дела и ще се наредим на страната на доброто, сред ангелите.

Робърт си каза, че вече бе чувал подобни думи. Все пак Рикардо де Майя имаше известни основания. Изкушението бе огромно. В момента нямаше нищо. Трябваше му могъщ лост, за да възстанови власт на Мендоса. Ако Де Майя се окажеше прав и в Америка избухнеше революция, тогава щеше да спечели. Независими или не, страните от Централна и Южна Америка и Карибските острови трябваше да търгуват с Европа. От друга страна, ако старият ред не се пропукаше, това щеше да означава край за Робърт. Но той и без това нямаше какво да губи. А доколкото знаеше, и Лиъм нямаше какво да губи.

Робърт усети погледа на София. Той също вдигна очи към нея. Знаеше, че тя е разбрала какъв е залогът. Четеше се по лицето й. Мъчеше се да отгатне какво мисли по въпроса. София кимна едва забележимо.

— Как смятате да стигнете до Англия? — попита той Де Майя.

— След десет дни един кораб потегля от Кадис. Капитанът се съгласи да ни качи на борда.

Робърт стана.

— Трябва да си помисля. Елате отново утре.

— Не можем да дойдем пак в двореца — побърза да отговори Мария. — Ние се укриваме, Робърт. Не рискуваме да ходим два пъти на едно и също място. Длъжен си да решеш веднага.

— Нищо не съм длъжен да правя — спокойно отвърна Робърт. — Може би ще склоня да предприема нещо, но ми трябват двадесети четири часа, за да преценя.

Мария сведе очи, стресната от тона. Де Майа наблюдаваше мълчаливо. Накрая София се обади.

— Може би кортихото — пророни тя.

Робърт кимна.

— Това е добра идея. Значи там — той се извърна към Де Майя. — На юг от града имам малка вила. Доста е скромна, но по-важното е, че в нея не живее никой. Можете ли да се доверите на кочияша си? — Де Майя кимна. — Добре, ще ви начертая карта. Отидете там и ме чакай те утре. Ще дойда вечерта или най-късно на следващата сутрин. Каквото и да съм решил, вие не губите нищо. Къщата е на пътя ви за Кадис. Нали сте се запътили натам, независимо какво решение взема?

— Нямаме избор — Де Майя също се беше изправил. — Хайде, скъпа. Ще се възползваме от гостоприемството на идалгото в неговата скромна селска вила — той се обърна и се поклони на София. — Вие помогнахте безкрайно много на вашите съюзници през тази война, Житанита. Надявам се, че в следващата война ще сте на наша страна.

 

 

След като гостите си тръгнаха, Робърт се затвори в един от малките кабинети. София искаше да поговори с него, но предпочиташе да не го притиска. Съвсем наскоро бе възвърнал силата си и много лесно можеше да се пропука. Не биваше да рискува да угаси тази малка искрица, колкото и висок да бе залогът. А внезапно й се наложи да се нагърби и с други дела.

Тъкмо се беше запътила към стаята на Рафаел, когато някаква сянка изскочи иззад ъгъла и я стресна. Беше Пури.

— Моля ви, сеньорита, бихте ли ми отделили една минутка?

Не можем ли да го отложим, Пури? Нямаш ли работа в кухнята?

— Обядът ще бъде готов навреме, сеньорита. Но Анжелина каза, че сте ми обещали нещо.

София се озадачи за секунда. В момента не можеше да мисли за нищо друго, освен за Мария Ортега и Рикардо де Майя. Но бързо се сети за разговора си с Анжелина.

— А, да. Искаш ли да се омъжиш за Енрике?

— Да, сеньорита.

— А Енрике иска ли да се ожени за теб?

— На него му е приятно да спи с мен, сеньорита.

София я огледа. Да, можеше да се обзаложи, че на Енрике му приятно да спи с нея. Пури имаше великолепно тяло, с огромен бюст, тънка талия и съблазнителни хълбоци, формите й странно контрастираха с помъдрелите от живота очи и сивата коса. Освен това определено беше прехвърлила възрастта, когато можеше да има деца.

— Омъжвала ли си се преди?

— Да, сеньорита. Два пъти. И двамата ми съпрузи починаха.

Можеше да се досети как. От изтощение.

— Имаш ли деца, Пури?

— Само две ми останаха живи, сеньорита. Момиче на седем и момче на четири години. Живеят при майка ми в селцето Санто Доминго.

София се изненада. Очакваше децата на Пури да са отдавна пораснали, а баба им да е починала. Нещо не беше наред.

— На колко си години, момичето ми — меко попита тя.

— На тридесет и една, сеньорита — Пури сведе глава, сякаш се срамуваше. — Кълна се, че не лъжа. Косата ми побеля, когато бях на шестнадесет.

Тридесет и една! София поклати глава и огледа изпитателно готвачката. Само три години по-възрастна от нея. Склонна беше да й повярва. Личеше, че не лъже.

— Горкичката — прошепна съчувствено тя. — Ще оправим това.

— Ще ми помогнете ли, сеньорита? Всички ме мислят за вещица, но аз не съм. Понякога избухвам много лошо, но бързо ми минава. И знаете, че готвя като ангел. А когато един мъж… — тя се изчерви. — Умея да доставям удоволствие на мъжете. И обичам Енрике. По-млад е от мен, но…

— Не чак толкова по-млад — прекъсна я София. — Познавам семейството му. Служи при мен от години. На двадесет и шест е. И ако спи с теб, ще му се наложи да постъпи като почтен човек и да се ожени. Обещавам ти, че ще имам грижата за това.

Пури грабна ръката на София и я целуна, сетне хукна към кухнята.

 

 

Вечеряш беше великолепна. Пури надмина себе си. Имаше супа от скариди с розови късчета месо, плуващи в златист бульон, огромни платики, пълнени с чесън и ядки, задушени пиленца с лук, картофи, пържени в мас и едно цяло козле, печено на шиш, портокали с мед за десерт и препечени самуни от тройно пресято брашно, бяло като сняг.

София погледна огъващата се маса и се усмихна. Така Пури изразяваше своята благодарност, преди всъщност да има за какво да благодари. А какво ли щеше да сготви, когато София изпълнеше обещанието си? Е, надяваше се, че на този ден Робърт ще има повече апетит. Той само бучна няколко пъти с вилицата си в чинията и изпи три чаши от тежкото и ароматично вино, което правеха в избите край Чиудад Реал. След няколко минути стана.

— София, би ли могла да наминеш към кабинета ми, когато се нахраниш?

Тя кимна и го проследи с поглед. В залата имаше четири месингови мангала, които затопляха приятно въздуха, но тя забеляза как Робърт потръпна от студ, когато излезе в коридора. Извърна се към Рафаел. През последните няколко дни той ядеше в стаята си, но днес София бе преценила, че е укрепнал достатъчно, за да се храни с другите.

— Яж, момчето ми — насърчи го тя. — Трябва да се храниш, за да заякнеш.

— Да, мамо — той взе още един резен козе месо.

 

 

Робърт стоеше зад бюрото в кабинета, където поколения негови предци бяха прелиствали счетоводните книги. Питаше се дали и на тях им се бе налагало да вземат подобни решения. Дали се беше случвало съдбата на домовете в Лондон и Кордова едновременно да висят на косъм? Вероятно да, каза си той. Такъв е животът. Човек стига до кръстопът и всичко зависи от това дали ще завие наляво или надясно. След време решението му се струва очевидно и правилният път изглежда единственият възможен и разумен. Но за идалгото, който е трябвало да избира, нещата далеч не са били така прости и ясни.

Тези разсъждения не му помагаха кой знае колко. Хвърли поглед към двореца. Защо се бавеше София? Да, това определено беше в разрез с традицията. Надали някой негов прадядо бе седял и чакал съпругата му да го посъветва или да вземе решение. Впрочем, не бе толкова сигурно. Може би и в други епохи тук бяха живели властни дами, които бяха дърпали конците на своите съпрузи…

Още една разлика. София не беше негова съпруга. Все пак имаха дете. Дали да не се ожени за нея? Обичаше ли я? Откъде да знае. Не се беше замислял сериозно по този въпрос, но не се чувстваше особено влюбен. Онзи ден, когато се боеше да не би циганите да й направят нещо, си бе загубил ума. Но кръвта му беше кипнала не заради София, не заради нея накълца Пако, а заради сина си. И сега се притесняваше за сина си. Решението му щеше да определи бъдеще то на Рафаел. Ето защо не можеше да си позволи да сбърка и не се срамуваше да се облегне на здравия разум на София.

Вратата тихо се завъртя на добре смазаните панти и тя се появи на прага.

— Изглеждаш угрижен, Робърт.

— Наистина съм угрижен. Знаеш за какво искам да поговоря с теб.

— Естествено — кимна тя. — И според мен вече разбра моето мнение.

— Да, още докато разговарях с гостите. Забелязах как ми кимна. Но ако сбъркам, София…

— Може ли да стане по-зле от сега — прекъсна го тя.

— Напротив. Боя се, че не оценяваш напълно опасността. Именно заради това исках да поговорим, София. Хунтата, която управлява в Андалусия, онези херцози от Севиля, могат да открият, че пак съм се свързал с радикалите.

— Разбирам какво имаш предвид — замислено отвърна тя. — Значи ако Мария Ортега и мъжът й сбъркат и в колониите не избухне революция, или ако бунтът там не успее, ти ще бъдеш обвинен в предателство.

— За втори път. Предишния път не беше толкова ясно, защото макар да заложих срещу Нелсън, Бурбоните поне официално представляваха законната власт и се бяха съюзили с Наполеон. Този път е различно. Испания ще се бори със зъби и нокти да задържи колониите. Аз ще бъда на противниковата страна. Продължаваш ли да мислиш, че при тези обстоятелства трябва да подкрепя Де Майя?

София не отговори веднага. Опря лакти на бюрото и притисна челото си с ръце. Той забеляза изящната извивка на шията й и непокорните къдрици, които се бяха измъкнали от стегнатия кок. Истинска красавица. Знаеше, че може да я вземе, когато пожелае. Знаеше също, че дължи всичко на нея. Но дали я обичаше? Робърт пропъди тази мисъл от главата си. Сега не беше моментът да си блъска главата над подобни глупости. Решаваше се бъдещето на рода. Седна в креслото си и я погледна очаквателно.

Накрая София вдигна глава.

— Робърт, ако се провалим, ако вземем погрешно решение и загубим, с нас е свършено. Сигурно това ще е краят и на дома Мендоса в Кордова. Това е напълно възможно. Животът винаги е риск: залагаш, печелиш или губиш. Ако Карлос не се беше смилил над мен в онова планинско село, сигурно щях да бъде жива изядена от един канибал. Разправяла ли съм ти за това?

— Не, не си спомням.

— Един разбойник на име Ел Хамбреро… — тя потръпна и махна с ръка. — Друг път ще ти разправя за него. В момента грижата ми е за Рафаел.

— И аз мисля само за него — кимна Робърт.

— Знам. Малък е още, а днес се решава бъдещето му — тя си пое дъх и продължи. — Робърт, ако загубим, Рафаел може би няма да стане идалго. Може би няма да бъде богат и могъщ. Мога да го приема. Но не мога да понеса мисълта, че ще блуждае по света като сирак, отхвърлян и подритван от всички. По-голямата част от живота си прекарах така. Няма да допусна това да се повтори и с Рафи.

— Разбирам — меко отвърна Робърт. — Но ми се струва, че си намислила нещо. Виждам го по сините ти очи. Какъв план имаш, София?

— Питам се дали брат ти Лиъм ще приеме Рафаел да му погостува в Англия. Ако му даде убежище и го отгледа като свой син, тогава можем да си позволим да рискуваме.

Той ахна.

— Значи да изпратим Рафаел в чужбина?

— Не веднага. Само ако ни се стори, че нещата не вървят на добро. Тогава трябва да изпратим Рафи в Англия. Но само при условие, че брат ти тържествено се закълне, че ще гледа на Рафи като на свое дете. Дали той ще приеме? И ако ни обещае, ще удържи ли на клетвата си?

— Що се отнася до последния въпрос, няма никакво съмнение — отвърна Робърт. — Лиъм държи на думата си. Веднъж ако я даде, ще я спазва до смърт. Но дали ще се я даде?… — Робърт разсъждаваше на глас. — Дали ще приеме едно незаконородено дете… — той млъкна и я погледна виновно. — Извинявай, София.

— Няма за какво. Той наистина е незаконен син — спокойно отговори тя. — Вече знаеш, че е от теб, така че думата не ме притеснява. Но няма да позволя на никой друг да нарича Рафи така. Според теб Лиъм способен ли е да хвърли подобна обида в лицето на Рафаел?

— Не, ако реши да го приеме. Но не знам дали ще го приеме — той стана и започна да кръстосва нервно стаята. — Проблемът е, че няма как да научим какво ще реши Лиъм, преди да отговорим на Мария и Де Майя. Трябва да им връча едновременно и пълномощните, и писмото до Лиъм.

— Значи рискът си остава — тихо отбеляза София. — И не само за нас. Има и друг изход — внезапно добави тя.

— Какъв?

— Двамата ще се закълнем. Ще положим тържествена клетва, че ако загубим, един от нас ще направи всичко възможно, за да избяга в Англия с Рафаел. Дори да се наложи да изостави другия, или Дома Мендоса. Ще мислим първо за Рафаел и сетне за всичко друго. Ще се закълнеш ли в това, Робърт?

Идалгото я погледна замислено.

— Да — отвърна накрая той.

— И аз — каза София и се озърна.

— Търсиш Библия, нали — попита Робърт. — Но аз няма да се кълна върху Библията, София. Не забравяй, че съм евреин.

Отиде до поличката в ъгъла, сне една от старите счетоводни книги и дръпна скритото зад гърба й лостче. В стената се отвори процеп.

— Не знаех за това място — отбеляза София.

— Никой, освен нас не знае. Това е таен сейф. Открих го съвсем случайно преди няколко години. Между другото, вътре нямаше нищо. И прибрах в него това — той вдигна една златна плочка.

София я погледна и внезапно притисна очите си с ръце.

— Какво ти стана?

— Нищо. За секунда писмената ми се сториха познати. Сякаш съм виждала някъде подобна азбука. Но сигурно съм прекалено възбудена и си въобразявам разни неща. Не помня нищо за детството си, преди да се озова сред циганите. Понякога от миналото изплува някой образ и ме измъчва. Какво пише на него?

— Това са няколко реда от един псалом. Написани са на иврит. За мен това е най-ценното нещо, което притежавам. Закълни се пред него.

— Ако и ти се закълнеш.

Той кимна и вдиша ръка, с плочката върху дланта. София постави ръка върху неговата.

— Кълна се пред Бога, че ако съдбата на Рафаел бъде застрашена, ще го отведа в Англия, каквото и да ми струва това — произнесе тя. — Призовавам Всевишния за свидетел и нека бъда хвърлена във вечния огън, ако наруша клетвата си.

Тя погледна очаквателно Робърт.

— И аз се кълна — спокойно каза той. — В Бога на баща ми и на всички мои предци от рода Мендоса. Преди всичко бъдещето на Рафаел и Бог да ми е на помощ.

Робърт прибра плочката в тайния сейф и сложи счетоводната книга обратно на полицата.

— Сега ме остави — каза той. — Трябва да пиша до Лиъм и да приготвя документите за Де Майя.

— Добре — София се надигна на пръсти и го целуна по бузата. — Робърт, взехме правилно решение. Сигурна съм. Няма да се наложи да ходим до Англия. Нито ти, нито аз, нито Рафаел. Ще останем в Кордова, а домът Мендоса ще бъде по-могъщ от всякога.

— Завиждам ти за увереността — усмихна й се той.

В сините очи на София проблеснаха закачливи пламъчета. Решителната дама отстъпи място на палавото циганче.

— Стига ми и за двамата. Хайде сядай да пишеш. И дръж по-изкъсо този Де Майя. Отпуснеш ли му въжето, Робърт, може да ни глътне и двамата с все парцалите.

 

 

На следващия ден времето пак се обърна. Беше топло, влажно и непривично топло. По пътищата потекоха кални потоци и на Робърт му трябваха шест часа, за да стигне до малката къща в селското си имение.

В началото му се стори, че си е губил времето напразно. Каретата беше изчезнала и нямаше признаци на живот. Коминът не пушеше. Тъкмо понечи да смушка уморения си кон обратно, когато Де Майя отвори вратата.

— Помислих, че сте си тръгнали — каза Робърт и скочи от седлото. — Или че изобщо не сте идвали. Коминът в кухнята не пушеше.

— Сметнахме, че не е препоръчително да издаваме присъствието си — отвърна Де Майя и се ухили. — Освен това смея да ви уверя, че съпругата ми има безброй достойнства, но сред тях не влизат готварските умения. Затова изобщо не се наложи да палим огъня в кухнята. Карахме на сух хляб, мухлясало сирене и мечти за по-светло бъдеще.

— Монасите трябва да са свикнали на подобно меню.

— Но то не въодушевява Мария. Нали така, скъпа?

Бяха влезли през задния вход и стояха в кухнята. Мария седеше на масата и печално съзерцаваше къшей корав хляб и нахапана буца козе сирене.

— Тази изискана храна ли? Не бих казала.

— Е, предполагам, че брат ми ще ви приеме далеч по-добре — Робърт отвори кожената торбичка, която носеше със себе си и извади пакет с писма и документи.

— Това значи ли, че приемате нашето предложение — попита Де Майя.

— Приемам го — Робърт му подаде пакета. Бившият монах взе документите и ги прелисти с треперещи пръсти.

— Тези две писма са лични, до брат ми. Останалите документи можете да прочетете по-късно.

Най-важният е този тук — той измъкна два листа от купчинката. Де Майя го погледна въпросително.

— Договор — обясни Робърт. — Уточнява правата и задълженията на двете страни. Един екземпляр за мен и един за вас. Трябва да подпишете и двата.

Де Майя кимна и се зачете. След няколко минути вдигна глава.

— Доста ни ограничавате, дон Робърт. Според този договор трябва да ви докладваме за всеки реал, който изкараме.

— Не става дума за личните ви капитали — обясни Робърт. — Мисля, че това е изрично изтъкнато. Вие можете да харчите вашия процент от печалбите както намерите за добре. Но сделките ще сключвате от името на Мендоса и трябва да докладвате за тях в Кордова.

— И ще трябва да искаме благословията на Кордова за всяка от тях?

— Точно така.

— Тромава процедура — отбеляза Де Майя. — Този постоянен контрол е донесъл много злини за колониите. Вашият агент трябва да има пълномощията сам да взема решения.

— Може би сте прав — съгласи се Робърт. — Но това са моите условия — той извади от чантата малка мастилница и перо и ги постави на масата. — Ще подпишете ли?

Де Майя се поколеба, сетне кимна. Взе перото и драсна усукания си подпис. Робърт погледна Мария Ортега.

— И вие, скъпа. Ще съм по-спокоен, ако и вие подпишете този документ, редом със съпруга си.

Мария не можеше да чете и пише, но и никой не очакваше това от една дама. София беше изключение. Все пак той подаде перото на Мария. Тя драсна едно кръстче там, където сочеше показалецът му, сетне потопи палец в мастилницата и го притисна към договора.

— Прекрасно — Робърт стана и събра документите. Сетне подреди грижливо в чантата си двата екземпляра от договора и писмата до Лиъм.

— Не разбирам — обади се Де Майя. — Тези неща не са ли за нас?

— Да, ако успеете да се измъкнете безпрепятствено от Испания — обясни Робърт, закопчавайки чантата. — Ще се срещнем в Кадис, дон Рикардо. Точно преди да отплавате. И ако сте успели да се измъкнете между пръстите на хунтата, ще ви дам документите.

— Но, Робърт, ами ако не успееш да стигнеш до Кадис? — попита Де Майя. — Ако паднеш и си счупиш нещо или ако те нападнат разбойници? Какво ще правим ние тогава?

— В такъв случай бих могъл само да ви поднеса моите съболезнования — поклати глава Робърт. — Съжалявам. Но ако хунтата или някой неин агент ви докопа, преди да се качите на кораба, биха могли да заловят тези документи. И тогава моята глава ще хвръкне заедно с вашите, без никаква полза — той закрепи чантата за седлото и нахлупи широкополото си сомбреро. — Бог да ви пази, приятели. Желая ви късмет и приятно пътуване. Съжалявам, че храната не я бива, но можете да останете тук колкото искате. Ако ви хванат, ще кажа, че сте разбили ключалката.

Де Майя се примоли за последен път:

— Ами ако ни видят в Кадис? Защо трябва да рискуваме? Някой може да ни види в склада.

— Прав сте — съгласи се Робърт и се замисли за секунда. — Знаете ли църквата Санта Мария, в северния край на пристанището?

— Да — кимна Мария.

— Зад нея има хълм с горичка на върха. Там ще се срещнем.

Уговориха датата и часа на срещата, Робърт смушка коня и им махна за довиждане.

— Много е корав в сделките — промърмори Де Майя.

— Няма друг като него — отвърна Мария. — Забелязах го още преди години. Сетне ми се стори, че се е пречупил, че е станал слаб и страхлив. А сега е по-силен от всякога.

— Чудя се как ли го е постигнал — поклати глава съпругът й.

— За това няма спор. Онази жена, Ла Житанита, събра парчетата и го сглоби отново. И се справи по-добре, отколкото Създателя, който го е правил предишния път.