Бевърли Бърн
Малката циганка (10)

9

— Срещали сме се вече — каза Пабло.

— Да — съгласи се София. — Но преди много години. Не очаквах, че ще си спомните.

— Не бих могъл да забравя очите ви и вашия глас. Познах ви още с влизането си.

— Хавиер не ви ли каза коя съм?

— Не ми каза нищо, освен че трябва да дойда в къщата и да се срещна с един човек. Помислих, че става дума за някой тореадор.

София се усмихна.

— И сега сте разочарован? Казват, че ставате и лягате с мисълта за кордата, идалго.

— Така е. Но обичам и фламенко. Не, сеньорита. Не съм разочарован. Или поне няма да си тръгна разочарован, ако вие ми попеете.

Този път не взе кастанетите. Хавиер й беше казал, че Пабло Луис е истински ценител и предпочита класическото изпълнение. Идалгото щеше да се сети, че кастанетите обикновено се използват за съпровод на танцьорките. София вдигна ръце и започна да пляска. Дланите започнаха да я щипят. Отдавна не беше пляскала така, защото Хавиер не беше от почитателите на фламенкото. Все едно, нали тази вечер го нямаше. Само Пабло Луис Мендоса, когото той изпрати при нея. Като махо, в крайна сметка, каза си тя. И ако махнем украсата, аз съм си маха. Е, не съвсем. Пабло не плащаше за нея, поне не връчваше парите на Хавиер пред очите на София.

— Той е болезнено самотен — беше й обяснил Хавиер. — Някои хора си мислят, че цялото му сърце е отдадено на биковете. Но аз го познавам добре и съм убеден, че той е културен и чувствителен човек. Между другото много се интересува и от циганите. Не можех да се нарадвам на късмета си, че намерих циганка, когато започнах да търся приятелка за Пабло Луис.

— Значи приятелка, не любовница — беше попитала тя.

— Може би. Ти ще решиш това, София. Единствената ми грижа е той да те обича и да се грижи за теб.

— И искаш да повярвам, че единствената ти подбуда е чистото християнско милосърдие? Че си хвърлил толкова време, пари и усилия само за да доставиш утеха на Пабло Луис Мендоса? Само защото ти е приятел?

— Мисли каквото си искаш — беше свил рамене Хавиер. — Мотивите ми са си моя работа. Единственият ми въпрос е дали ти ще приемеш да свършиш тази работа.

— Ами ако кажа не? Откъде си могъл да знаеш, че ще приема тази роля?

— В началото не се притеснявах дали ще приемеш или не. Когато една жена е взета от калта и оформена по мое усмотрение… Смятах просто да те принудя, ако не проявеше благоразумие.

— А сега?

— Привързах се към теб. Нищо няма да направя против волята ти, София. Искам само да го видиш и да прецениш дали ще можеш да ми направиш тази услуга.

И така същата вечер тя се оказа в уютния будоар на къщата, където живееше вече повече от година и даваше частно представление в чест на един гърбушко, зад когото стоеше най-голямото богатство в Испания.

Изпя две песни — една за жената, очакваща любовника си и другата за любовните мечти на млада девойка. Пабло слушаше внимателно през цялото време и се усмихна одобрително, когато тя свърши.

— Сещам се за още една — каза той. — На времето я пееше на майка ми. Говореше се за мъст.

В очите му се четеше нещо. Може би отчаяние, предположи тя.

— Често ли мислите за мъст, дон Пабло?

Смехът му беше горчив.

— На кого да мъстя? На съдбата ли? Ако знаех на кого да си отмъстя, отдавна да съм го направил. Няма на кого… Изпей ми тази песен, моля те.

Тя се поколеба.

— Как е доня Кармен?

Пабло сви рамене.

— Както винаги. Не съм я виждал от погребението на баща ми. Иска да се прибера в Кордова. Някакъв братовчед от Англия е дошъл на гости, но нямам време. Подготвям един млад тореадор за неговата алтернатива през юли. Прякорът му е Ел Севиляно, но е циганин. Като теб.

София не си беше признала през Хавиер, че вече е срещала идалгото. Той я познаваше от много отдавна и тя се чувстваше притеснена. Това му даваше по-голяма власт над нея, отколкото десетки Хавиеровци. Не искаше да споделят спомени за циганите.

— Ще ви изпея песента за циганите, ако искате.

— Ще ми достави огромно удоволствие, сеньорита.

Тя си пое дълбоко дъх, вдиша ръце и поде: „Ay, madre mia. Ay, mi amor. Soy la victima de destmo muy tiuro…“.

Пабло също започна да пляска. Тя се сети, че той знаеше циганските напеви. В Кордова той беше останал в сянката, пляскаше с ръце, но не се бе присъединил към песента й, за разлика от днес. „Soy la victima de destino muy duro“. Аз съм жертва на тежка участ. Наистина беше жертва, въпреки цялото му богатство. Притеснението й се изпари. Усети прилив на нежност към него, която някак напомняше чувствата й към мъничката Сара. По някакъв странен начин възприемаше Пабло Луис като същото безпомощно дете, каквото някога бе Сара.

 

 

Жасминът се виеше около прозореца на спалнята в нейната къщичка и пръскаше благоухание в юнската нощ. София вдъхна сладкия му аромат и помилва гладката кожа на мъжа, който лежеше до нея. Нощта беше безлунна и в стаята бе тъмно, въпреки отворения прозорец. Безкрайно внимателно и предпазливо тя докосна изсъхналата му ръка.

— Недей — дрезгаво прошепна Пабло.

— Моля те, не бива да се срамуваш. Не се гнуся от никоя част от теб.

— Защо? Всички жени, с които съм бил, се гнусяха от мен.

— Защо до една са били уличници. А аз не съм уличница, Пабло. Ти си ми скъп.

В гърлото му заклокочи някакъв звук — полустон, полутържествуващ вик и той я притегли към себе си. Желанието, което набъбваше в него в продължение на седмици, го изгаряше. Накрая тя го бе насърчила да я поиска открито и го бе отвела в спалнята си, където неговият срам бе отнесен от потока на страстта. Но Пабло не бе опитен любовник. Не умееше да я разпали с милувки, нито да я обладае със смесица от грубост и нежност. Просто намери отвора, който му трябваше, влезе в нея и след няколко секунди приключи.

— Съжалявам — прошепна той.

— Недей. Аз за нищо не съжалявам.

Няколко секунди той не отговори.

— Всъщност и аз не съжалявам. Обичам те, София. Можеш да ми се смееш, можеш да разправиш на всички как Пабло Луис, гърбушкото, си е загубил и малкото останал ум по теб, но такава е истината. Обичам те.

— Знам — промълви тя. — Затова сме тук.

Това беше истинската причина. Не бе нито заради Хавиер, нито заради далечните му планове, които го бяха накарали да оформи от циганката София една жена, в която Пабло да се влюби и сетне да го доведе при нея. Нито пък защото нямаше избор. Можеше да откаже, Хавиер бе казал, че е свободна сама да реши и София му вярваше. Определено не беше, защото е влюбена в Пабло. Не и беше много ясно какво изпитва към него, но то не приличаше на любовта от песните, които пееше. По-скоро бе нежност, жал и загриженост. И мисълта, че от всички мъже на света само той наистина има нужда от нея.

— Няма да ти се смея, Пабло — промълви тя. — Никога няма да ти се смея. Кълна се.

 

 

Улицата „Мъртвото куче“ криволичеше между съборетините в най-бедния квартал на Мадрид. По средата течеше открита канавка, пълна с лепкава течност, в която се смесваха помия и пикня на хора и животни. Паветата от двете страни едва позволяваха на човек да върви, без да стъпва във вонящата каша. Два просяка тръгнаха един към дут от двете страни на уличката.

— Por aqui — прошепна единият, когато се сблъскаха пред ниската портичка на една полуразрушена къща. Бутна я и тя се отвори. Вторият просяк беше прегърбен, явно от възрастта, но трябваше да се наведе още повече, за да влезе в ниската стаичка. Първият го последва.

Помещението беше влажно и тъмно, а таванът едва позволяваше на първия просяк да се изправи в цял ръст, който впрочем не беше малък. Оказа се, че не бе старец. По-скоро младеж.

— Странно място за сключване на сделки — отбеляза Робърт.

— Защото тук се сключват странни сделки. Хората ме познават. Това е едно от малкото места, където надали някой ще се сети кой съм.

— Искате да кажете, че в клоаката на красивия ви град не им пука за алкалде, който служи на богатите.

Първият мъж запали една свещ и я постави на обърнатата бъчва, която заместваше масата. Под светлината усмивката му приличаше на озъбване на череп.

— Да не би лордмерът на Лондон да постъпва по друг начин — попита Хавиер.

— Не знам. Не вярвам. Политиката тече далеч от този квартал. А подобни квартали има във всички градове по света.

— Съгласен съм — Хавиер пъхна ръка под парцалите си и извади сгънат лист хартия. Сложи го на олющеното дъно на бъчвата. — Моята част от сделката.

— А това е моята — Робърт остави едва кожена кесия до листа. — Искате ли да ги преброите?

— Не вярвам, че ще рискувате толкова много по тъй елементарен начин, сеньор — поклати глава алкалде.

— Не — съгласи се Робърт. — Не бих го направил.

Струваше му невероятни усилия да уреди тази среща, дори след като научи името на човека от Мадрид, заел десет хиляди реала на Доминго. Трябваше да събере пари, като продаде някои вещи от двореца — естествено перлите на Мария Ортега, но освен това някои златни украшения и част от сребърните прибори. За повечето хора това не би представлявало проблем, но ако се разчуеше, че Мендоса разпродават семейните си прибори, кредитът на дома щеше да рухне. Затова се наложи да прибегне до посредници, които пък да се обърнат към други посредници, цяла верига от предпазни брънки между него и купувачите. Успя да се справи, но не беше лесно и загуби много време.

Още повече време загуби да уведоми алкалде на Мадрид, че знае кой е тайният кредитор на Доминго Мендоса, че иска да плати дълга и да си получи разписката. Робърт взе листа и бързо прегледа текста.

— Доволен ли сте — попита Хавиер.

— Напълно — Робърт посегна към свещта и задържа хартията над пламъка. Едно ъгълче се запали и той я държа, докато пламъците не стигнаха до пръстите му. Сетне я пусна на глинения под и остана загледан в нея, докато цялата не се превърна в пепел.

— Готово — каза той, като бутна пепелта с крак.

— Готово — кимна Хавиер, като пъхна парите в пазвата на безформения парцал, който заместваше ризата.

Робърт вдигна поглед към събеседника си, като се опитваше да разчете изражението под грима.

— Сега, когато приключихме, бихте ли ми казали каква беше вашата цел?

— Не виждам какво неясно има. Кортихото на Мендоса е кралска хапка.

— Но самата мисъл, че заради някакви десет хиляди реала ще премине във ваши ръце…

Хавиер отново се усмихна.

— Носят се разни слухове, сеньор. Нищо сигурно, само хората споменават това-онова. По ъглите шушукат, че могъщите Мендоса вече не са чак толкова могъщи и че един полуобезумял старец е на път да разпилее натрупаното от поколения по-силни хора. При тези обстоятелства човек е склонен да поеме известен риск.

 

 

— Значи най-сетне се срещнахме, братовчеде. Съжалявам, че не можах да те посрещна в Кордова, но постоянно бях зает с други неща.

— Наистина жалко — кимна Робърт. — Вие съобщихте, че сте зает. Имаме късмет, че се случи да дойдем по едно и също време в Мадрид.

Пабло махна със здравата си ръка.

— Наистина е късмет. А в тази къща има достатъчно място и за двама ни.

Къщата представляваше малък палат с двадесет стаи в покрайнините на Мадрид. Освен че бе доста по-малка, тя нямаше и чара на двореца в Кордова. Бе доста грубовата постройка, монолитна и грамадна, но й липсваше елегантност и ведрина. Четвъртитото й туловище беше издигнато преди повече от век от един Мендоса, който бе умрял, преди да успее да преспи в нея. Робърт знаеше, че е ипотекирана. Питаше се дали и братовчед му знае.

— Съжалявам, но тук не е особено уютно. Рядко се случва някой да се отбие насам. Мисля, че съм първият Мендоса от няколко поколения насам, който редовно идва в Мадрид.

— Чувствам се много добре — учтиво отвърна Робърт. — Благодарен съм за гостоприемството, Пабло. Майка ви бе така добра да ми предложи да остана тук, докато не приключа с работата си в града. Не знаехме, че сте тук.

— Разбира се. Останете колкото пожелаете. Не знам какво ще правя следващата седмица, но прислугата е добре обучена. Няма да ви създават никакви проблеми.

И докога ще си разменяме нищо незначещи любезности, запита се Робърт, докато изпълняваше своите стъпки в този балет, при който двамата събеседници се проучваха взаимно.

— Стига само да не ви притеснявам.

— Нищо подобно — увери го Пабло. Сетне вирна брадичка и огледа открито англичанина. — Явно си приличаме по нещо. По цвета на дрехите. Напоследък почти никой, в Испания не се облича в черно. В Англия може би не е така?

— И в Англия е същото. Цветните фракове и чорапи са много модни. Аз просто никога не съм си давал труда да ги поръчвам.

— Моите мотиви са малко по-различни — сухо отвърна Пабло. — Но сигурно вече сте се досетили. Впрочем знаете ли кога в Мадрид спряха да носят черна пелерина и сомбреро?

Робърт поклати глава и Пабло продължи.

— По времето на Карлос III, през 1776 г. Вашият парламент обсъждаше Декларацията на независимостта на северноамериканските колонии, а в Мадрид не можаха да измислят нищо по-добро от това да мъдруват върху закони за дрехите. Забраниха да се носи пелерина и широкопола шапка. Някой идиот внушил на краля, че под тях много лесно можело да се скрият оръжия или лица.

— Значи пелерината ви е забранена от закона — Робърт не можа да удържи усмивката си. — Испанските затвори трябва да са пренаселени, щом има закони дори за дрехите.

— Вече не е забранено. Същата година на Връбница се вдиша бунт. Тълпата беше твърдо решена да носи такива дрехи, а кралят — да ги забрани. Слава Богу, сред тъпаците в двора се намери и един умен човек. Граф Аранда обяви, че всеки може да се облича както си иска, но същевременно направи сомбрерото и пелерината официална униформа на палачите. И тъй като никой не иска да се облича като палач… — Пабло махна със здравата си ръка.

— Интересна история.

— В тази страна се носят много интересни истории — тихо отвърна Пабло. — Ако ги научите, ще успеете да разберете по-ясно нашия характер. Докато не осъзнаете това, няма истински да ни опознаете, дори и да говорите езика ни. Ходили ли сте на корида, братовчеде Роберто?

— Предпочитам да ме наричате Робърт, ако нямате нищо против. Никога не съм ходил на корида.

— Да, имах подобно чувство. Бихте ли искали да сте мой гост на коридата, която ще се проведе тази неделя следобед? Това е алтернатива на един младеж, от когото се интересувам напоследък.

— С удоволствие — отвърна Робърт. — Искам да разбера Испания, братовчеде Пабло. Наистина искам.

 

 

Глъчката беше оглушителна. Робърт не би повярвал, че толкова много хора могат да се струпат наведнъж на Пласа Майор, големия площад. Бяха се подредили в шест редици около бариерите, които ограждаха арената.

Само алкалде и съпругата му седяха. Пищно украсените им кресла се издигаха на подиум под разкошен балдахин. Робърт хвърли поглед към Хавиер. По нищо не приличаше на просяка, с когото се срещна преди няколко дни. Днес, наметнат с официалната си мантия, изглеждаше величествен и мъдър. Раздаваше благосклонни усмивки наляво и надясно. Съпругата му беше доста хубавичко мишле, но бледнееше пред младата жена, с която дойде Пабло Луис.

Робърт се опита да я огледа скришом. Имаше чувството, че вече я е виждал някъде, но не можеше да си спомни точно къде и как. Когато Пабло ги представи един на друг, по нищо не пролича тя да го познава отнякъде. Сега тя извърна прекрасните си сини очи към него и Робърт беше заловен, че я зяпа. Отчаяно затърси някаква подходяща реплика, за да замаже неудобната ситуация.

— Запалена ли сте по коридата, доня София?

— Не съвсем. Идвала съм десетина пъти, нищо повече. Но дон Пабло обеща, че днес ще станем свидетели на нещо забележително.

Погледна към идалгото, но Пабло Луис не я беше чул. Той напрегнато изучаваше биковете, заградени в ъгъла на арената и хвърляше от време на време поглед към арката, под която тореадорите щяха да минат след малко.

София отново се извърна към англичанина. Не беше престанал да я зяпа, откакто се запознаха. С изключение на златистокафявите му очи по него нямаше нито едно цветно петно. Косата му беше черна като дрехите. Орел, реши тя. Могъща хищна типа, винаги настръхнала и готова да се нахвърли върху плячката си. От него се излъчваше сила. Цялата аура на страховития му род се бе концентрирала върху него. Човек лесно можеше да го вземе за истинския идалго.

София нагласи ветрилото си така, че да вижда Хавиер. Той тъкмо беше дал знак с бялата си кърпа.

— Гледайте — каза тя. — Всеки момент ще започне.

Пабло вдигна здравата си ръка и посочи тореадорите, които излизаха на арената.

— Mira! Вижте! Ето го, начело на шествието — той се извърна към Робърт. — Тореадорът, който ще представи своята алтернатива, винаги излиза пръв срещу бика.

Робърт понечи да каже нещо, но братовчедът не му обръщаше внимание. Той вече говореше на София.

— Е, скъпа, как ти се струва моят Севиляно? Чакай, не ми казвай още. Първо го виж как се бие.

София беше благодарна, че мъжът до нея не можеше да откъсне поглед от арената и не й обръщаше внимание. Тя се вкопчи в бариерата с две ръце и се наведе напред, борейки се с мисълта, че богоподобното създание, което предизвикваше смъртта, бе Карлос. Господи, не можеше да е той. Но беше. Тореадорът, за който Пабло постоянно говореше, бе същият Карлос, когото Зокали и мъжете от катуна наричаха страхливец. Същият мъж, който избяга точно когато тя имаше най-голяма нужда от него.

Робърт забеляза, че жената до него е силно развълнувана, но го отдаде на коридата. Встъпителната част беше приключила и тъкмо отключваха клетката с биковете, за да пуснат първото животно на арената. Няколко секунди нямаше нищо. И сетне едно черно чудовище се появи на пясъка.

— Господи — промълви Робърт. — Не съм си представял, че това нещо е толкова грамадно.

— Над половин тон — отвърна Пабло, без да се обръща. Погледът му беше прикован върху Карлос, застанал самотен и напълно спокоен, небрежно придържайки с дясната си ръка традиционната пелерина, тъмнорозова от едната страна и жълта от другата.

— Сега бикът се колебае дали да се бие — обясни Пабло. — Оглежда се за своето стадо, иска да го оставят намира, но вижда само този човек и решава да се бие до смърт.

Пред Робърт се завъртя калейдоскоп от цветове. Черно туловище, розова пелерина, златни и сребърни нишки по синия костюм на тореадора се извиха като вихрушка. За миг човекът и бикът сякаш се сляха в едно цяло, сетне животното се оказа на другия край на арената, а от хиляди гърла се разнесе първото могъщо „оле!“ за този следобед.

— Какво стана — попита той. — Помислих си, че е намушкал момчето.

Пабло с цялата си душа беше на арената и дори не чу въпроса. Наложи се София да отговори.

— Има прекрасна техника. Това беше пълна вероника, изключително добре изпълнена и много близо до гърдите на тореадора — тя застана по-близо до англичанина и се зае да му обяснява. Имаше нужда да говори, за да заглуши хора от въпроси, страхове и надежди, надигнал се в главата й. — Това се нарича terdo de vams. Това е първото действие от коридата. В него участват тореадорът с пелерина и пикадорите.

Откъм тълпата се разнесе нов рев, който заглуши гласа й.

— Гледайте — извика тя до ухото на Робърт. — Гледайте как той примамва бика с пелерината, а сетне я използва, за да го накара да профучи встрани от тялото.

Карлос стоеше като вкопан в земята, в абсолютно класическа стойка. Русата му коса беше сплетена в традиционната малка плитчица, привилегия за съсловието на тореадорите. Тя падаше точно отвесно на гърба му, в пълно съответствие с правилата на изкуството. Беше безукорен. В настъпилата тишина се чуваше неговото цъкане с език, за да примами бика и шумоленето на пелерината. Животното отново се хвърли напред. Карлос го контролираше спокойно и уверено и с леки движения на пелерината го караше да профучава края него. Последва цяла серия от спиращи дъха вероники, като всеки път рогата преминаваха все по-близо до ребрата му.

— Оле! Оле! Оле! — дланите на познавачите чак пушеха от настървеното ръкопляскане.

— Вижте — София неволно стисна Робърт за ръката. — Вижте това!

В началото изглеждаше, че Карлос води бика в нова вероника, но в последната секунда той развя пелерината над главата си, сякаш щеше да я облича. Розовото и жълтото избухнаха нагоре, като цвете избуяло към слънцето, застинаха за миг и сетне бавно се спуснаха надолу. Бикът профуча встрани, движен от собствената си инерция.

— Фарол — прошепна София. — И преди съм го виждала, но никога в толкова чисто изпълнение.

Робърт усещаше ръката й върху своята. Пръстите й се бяха впили в кожата му с учудваща сила.

— Майчице — изохка тя. — На колене е!

Тореадорът наистина беше застанал на колене пред бика. Но не защото се бе препънал, както Робърт помисли в първия момент. Полите на пелерината отново се люшнаха. Бикоборецът нямаше как да скочи, ако не бе изчислил правилно пътя на животното. Но грамадният му враг бе напълно подчинен на неговата воля. Последва още една спираща дъха фигура от коридата, сетне тореадорът се изправи и протегна ръка към публиката, която избухна в неистови аплодисменти.

Тореадорът се оттегли зад бариерата.

— Какво става — попита Робърт. — Свърши ли.

— Не, сега е ред на пикадорите.

Двама конници излязоха на арената. Носеха дълги копия, а едното око на конете им беше закрито.

— За да се движат само по посока на часовниковата стрелка вътре — обясни София. — Не трябва да застават отдясно на бика. Той винаги тръгва надясно.

Ел Севиляно се беше оттеглил за момент зад бариерата, така че Пабло можа да им отдели миг внимание.

— Мнозина не разбират защо се прави това — каза той на братовчед си. — Забиват копията в бика не за да го изтезават, а само за да го поизморят и за да наведе по-ниско глава, когато нападне за последен път.

Робърт не отговори. Каквото и да обясняваше Пабло, на него това му се струваше излишна жестокост. След няколко минути всичко приключи и конете се изнизаха през същата врата, през която бяха влезли.

— Сега започват бандерилерос — прошепна София. — Втората част. Тореадорът сам ще забие бандерилите, защото това е неговата алтернатива.

Ел Севиляно отново беше на арената. Носеше две заострени пръчки. Робърт прецени, че са дълги по около 60 сантиметра. Украсени бяха с ленти и дълги тесни знаменца и докато той разбере какво става, торерото претича край бика и ги заби в двете му плешки. Тълпата отново изрева. Явно мъжът отново отговаряше на изискванията на ценителите. Е, определено беше бърз, дявол да го вземе!

— Шест бандерили — обясни София. — Три чифта. Те също карат бика да наведе главата си, когато напада за последен път. Същевременно го настървяват. Казват, че раните придавали само сила и ярост на един наистина добър бик.

Шестте бандерили бяха забити, преди тя да довърши обяснението.

Глъчката утихна. Атмосферата се промени. Допреди миг викове те „оле“ на тълпата се сблъскваха един в друг като вълни, но сега зрителите се умълчаха. Тромпетите изсвириха няколкото трели на „пасо добле“. На арената се появи още един човек.

— Това е Пепе Талоса — прошепна София. — Много е прочут и е пълноправен матадор. Той ще удостои с титлата Карлос след края на „алтернативата“.

Робърт я погледна. — Кой е Карлос?

— Ел Севиляно. Това е истинското му име.

Изглеждаше смутена. Робърт се запита защо ли. Сетне вниманието му отново бе приковано от драмата на посипания с пясък кръг. Новодошлият тореадор даде един меч и нова пелерина на Ел Севиляно. Тълпата мълчеше и чакаше, като се разнесе одобрително мърморене само когато младежът поздрави алкалде.

— Той посвещава този бик на кмета — обясни София.

Човекът, когото София бе нарекла Пепе Талоса, излезе от арената. Младежът бе останал сам. Робърт разбираше и без обяснения, че това е последното действие от драмата. Това се четеше по лицата на всички наоколо. Пабло Луис се бе надвесил над парапета, свързан с невидима нишка с младия мъж, сякаш бе едно цяло и с тореадора, и с оръжието му.

— Buena fortuna — промълви София.

Робърт я чу. С нея ставаше нещо, което не му бе съвсем ясно. Нещо прекалено дълбоко и лично, за да се дължи само на този кръвожаден спорт, или изкуство, или каквото там беше. Но сега не беше моментът да се замисля. Тореадорът бе увил пелерината около меча си и като ги движеше с една ръка, поведе бика в нови фигури от балета на коридата. Опасността, на която се излагаше, бе очевидна дори за невежи като Робърт. И очевидно се справяше добре. Виковете „оле“ ставаха все по-силни и по-чести, а човекът и звярът се въртяха като пъстър детски пумпал на пясъка. Робърт се потопи в атмосферата на мястото, погълнат от жегата, слънчевите лъчи и виртуозното изпълнение и накрая крещеше като всички други.

На София й бе секнал дъхът. Човек не можеше да си представи, че Карлос ще предложи нещо по-добро от това, на което вече бяха станали свидетели. Но не. През последните пет минути, с меч и мулета в ръка, той бе още по-изящен и елегантен, още по-безукорен и смел.

Пропя, един самотен тромпет. Тълпата затаи дъх. Карлос замря. Протегна ръка и се завъртя в кръг, така че всички зрители да видят лицето му. Щеше да убива заради тях, бикът бе техен.

Погледът му се плъзна по трибуните, докато не се спря на лицето на Пабло Луис. Вече се бе насочил към следващата редица, когато се сепна и пак погледна към него. Очите му останаха приковани върху София. Безмълвни думи прелетяха между тях, над окървавения пясък, но като се изключи моментното колебание, по нищо не пролича какво е станало.

Карлос се изправи в цял ръст и втренчи поглед в бика. Звярът също го гледаше. Сетне младежът се хвърли напред. Тялото му се извиси във въздуха и докато прелиташе край бика, той заби меча в единственото уязвимо място на животното, между двете плешки.

Ел Севиляно беше убил бика в същия невероятен стил, в който бе издържана и цялата му алтернатива. Беше довършил животното с един-единствен удар, нанесен a volapie, без да се докосва до земята. Грамадното черно тяло потръпна, животното се олюля за секунда, колкото човек да си поеме дъх и сетне рухна. София усети как Пабло Луис трепери от вълнение, сякаш той самият бе нанесъл този безукорен удар, за да приключи една безукорна корида.

За няколко секунди зрителите останаха смълчани, за да попият по-добре чистата поезия на движението, която се бе разгърнала пред тях. Сетне по арената заваляха цветя и последната жена, дошла на коридата, хвърли поне по едно. Аплодисментите разтресоха старите стени на Пласа Майор.

Те щяха да се разнесат надлъж и нашир из Испания. И до последното село или градска махала щеше да стигне вестта за тази алтернатива. Пабло се надвеси над рамото на София и се обърна към Робърт:

— Помни какво видя днес, мой английски братовчеде. Ние разголихме душата си пред теб и ти видя как се ражда една легенда.

 

 

София знаеше, че той ще дойде. Изпрати Хуана да си ляга и зачака до открехнатата врата на малката къща край портата за Толедо. Разпозна звука на стъпките му още преди да го види. Сетне той заобиколи ъгъла, затича се към нея и спря на няколко метра пред вратата.

Карлос се загледа в нея. Беше късно, минаваше полунощ. Луната осветяваше тъмната коса на София и правеше по-дълбоки нейните секващи дъха очи.

— Наистина си ти — прошепна той.

— Аз съм — сърцето й се блъскаше в гърдите. Да го види след всичко това, след всички тези години. Главата й се замайваше от чувствата, които се биеха помежду си. Гняв, изненада, дори ехо от любов. София не можеше да ги различи. Чувстваше всичко наведнъж.

— Днес, на коридата — промълви Карлос. — Сигурен бях, че си ти. Сетне си казах, че трябва да греша. Тази нощ, докато празнувахме в таверната, попитах Пабло коя бе жената с него…

— И той ти каза името ми?

— Не — той пристъпи по-близо я докосна, сякаш за да се увери, че е истинска. — Не каза почти нищо, а аз не исках да настоявам…

София кимна, за да потвърди това, което той вече се беше досетил, макар може би още да не бе осъзнал напълно.

— Къде е идалгото в момента? И как ме намери?

— Още празнува. Боя се, че е много пиян. Останалите, всички онези хора, които изведнъж излязоха мои големи приятели, също са много пияни. Езиците се развързват повече, отколкото трябва, когато хората си напълнят търбусите с вино. Някой спомена за жената, която живеела край Пуерга дел Толедо и която… — той сам се прекъсна.

София остана загледана в него още няколко секунди, сетне се дръпна от прага.

— Влез. Не можем да говорим на улицата.

 

 

— Нищо не се е променило — каза Карлос.

— Нищо не е както преди — настоя София.

— Защото си мислиш, че преди години аз съм те изоставил?

— Ти наистина ме изостави.

— Не. Не можеш ли да разбереш? — Карлос седеше сковано на едно малко канапе, покрито с розова дамаска. През последните години и той бе свикнал с разкоша, свикнал с навиците на богатите гаджовци, но все още не можеше да го свърже със София. Трудно му беше да осъзнае, че те двамата седят в тази хубава къща и тя е домакинята. Гаджовците си я бяха взели обратно. Сякаш бяха отмили годините, прекарани сред циганите.

— Тръгнах, за да намеря пари за откупа. Трябваше да платя на Пако — повтори той за кой ли път. — Не съм те изоставил. Следвах законите на ромите.

— Ти така твърдиш. Но за мен е същото, Карлос. Теб те нямаше, а мен ме омъжиха за един нерез, който накрая уби и детето ми. Как очакваш да се чувствам?

— Разбирам какво изпитващ към Пако. Само че защо обвиняваш и мен? Какво можех да направя, София?

— Можеше да ме вземеш със себе си. Вместо това избяга сам и ме изостави и затова стигнах дотам.

— Мислех си, че имам две години — Карлос безпомощно прокара пръсти през косата си. Тази вечер не я беше сплел на малка плитчица, а просто висеше на опашка. — Докато Хоселито не ми каза, че са те омъжили, дори не ми хрумна, че Зокали ще пренебрегне закона и ще съкрати срока на годежа.

— Зокали бързаше да прибере парите. Всички вие искахте по нещо от мен. Само Фанта се оказа различна — София стана от канапето и започна да кръстосва нервно стаята. — Само Фанта действително се грижеше за мен. Не мога да отида да я видя, защото ще ме пребият с камъни още щом ме зърнат. Таборът вярва, че аз съм убила Сара. Какво ще кажеш по този въпрос, скъпи ми матадоре? Те ме отгледаха, те бяха единственото ми семейство и си мислят, че съм убила дъщеря си.

— Фанта почина — тихо отвърна той.

София замръзна.

— Кога?

— Преди година. От време на време се виждам с Хоселито. Той ми каза.

Тя се отпусна на малкото зелено кресло, тапицирано с щампована коприна и закри очите си с длани.

— Преди години Фанта беше най-близкото нещо до майка, което бих могла да имам. И тя е умряла преди година, а аз не съм разбрала. Ето, такъв е животът ми, Карлос. Откъсната съм от корените си като дърво, носено от поток.

— Не, не си сама — той отиде до нея и пое дланите й в ръце. Те бяха отпуснати и студени като лед. — Ти си моя, София. Вината си била моя. Омъжи се за мен. Аз съм най-добрият матадор в Испания. Ще имаш бижута и най-скъпите дрехи. Ние ще…

Тя надигна глава и се засмя сухо.

— Карлос, не си ли задаваш въпроса как мога да си позволя да живея в подобна къща? Не се ли питаш какво правех на коридата редом до Пабло Луис Мендоса? Той е твоят покровител. Сигурно знаеш, че не е обикновен треньор на тореадори. Той е най-богатият човек в Испания.

— Знам, но… — той се озърна, сякаш виждаше къщата за пръв път, сетне отново я погледна. София носеше бледосиня копринена рокля с черна дантела. Косата й беше сплетена на кок, захванат с верижка от матови перли. Други бисери блещукаха на деколтето.

Той се наведе, хвана я за раменете и я разтърси.

— Тази вечер хората намекваха за разни работи. Не им вярвах. Но не са ме лъгали, нали? Любовник ти е. Побърканият гърбушко те е купил. Заради него си в тази къща.

— Не е точно така, както си мислиш — тя махна ръцете му от раменете си и стана. — Но е почти същото. Как иначе бих могла да оцелея, Карлос? Какво според теб би могла да направи една самотна жена без пари, без семейство и без закрила? Може да стане улична проститутка, или маха, или да си намери някой богат и дискретен покровител. За мой късмет попаднах в третата категория.

— Уличница — изсъска той през зъби. — Можеш да го украсяваш с всякакви хитри гаджовски обяснения, но пак си оставаш уличница.

Ръката на София се стрелна и се стовари върху бузата му. Носеше диамантен пръстен и той прокара кървава резка върху кожата.

— Как смееш! По-тъп си и от биковете, които избиваш. И много по-страхлив! Колкото и бикове да изколиш, ще си останеш Карлос Страхливеца.

Той се надвеси над нея и я накара да се огъне назад, като без никакво усилие удържаше ръцете й.

— Уличница! Евтино курве! Лъжкиня, вещица гаджовска! Защо, за Бога, не те оставих на бандитите! Защо не те оставих на Ел Хамбреро жива да те изяде!

За миг сякаш някаква завеса се скъса и София зърна зад нея такъв ужас, че умът й отказваше да го възприеме. Ахна и спря да се бори.

— О, Божичко… Богородице… Това значи бил Ел Хамбреро през онази нощ в планината… — тялото й се тресеше от ридания. — Спомням си, Всевишни Боже, спомням си. Имаше една жена, той отряза гърдата й и я изяде. А сетне бебето…

— Недей! Имай страх от Бога, София, не си спомняй.

Той я залюля като дете. Цялото му желание за мъст се бе изпарило, когато кладенецът на спомените й се отвори.

— Не съм имал по-зловеща нощ през живота си. Не исках да ти разказвам за нея. Радвах се, че си забравила. Прости ми, че ти припомних. Прости ми, София. О, Божичко, толкова те обичам. Вина ги съм те обичал. Не ме интересува какво си правила. Още си моя. Аз те спасих и ти си моя…

Думите му прииждаха една след друга. Те минаваха покрай нея. Усещаше само силните ръце, които я носеха към сигурно място, както през онази нощ. Сякаш двата мига се бяха слели. Тя се вкопчи в Карлос като в единствения сигурен стълб сред целия невероятен ужас, който бушуваше наоколо. Чуваше писъците, усещаше миризмата на горяща плът и виждаше огромния мъж на бял кон, по чийто брада се стичаха струйки кръв, докато дъвче човешко месо.

— Дръж ме, Карлос — примоли се тя. — Не ме пускай. Не ме давай на него…

— Хайде, хайде. Тук няма лоши хора. Само аз съм тук, ние сме заедно и никой няма да посегне върху теб.

За пръв път я целуна по устата и усети вкуса на устните й. Дори солта от сълзите й му се стори сладка. Карлос усети как тя се топи в прегръдката му, копринената рокля се плъзна надолу и той прокара длан по извивката на бедрата и ханша й.

— Моя си — прошепна отново той. — Моя си.

Двамата се отпуснаха на килима все така прегърнати и той накрая я облада. Взе я по същия начин, по който я бе спасил през онази нощ сред хълмовете край горящото селце Мухергорда — бързо, инстинктивно и без да крои планове за бъдещето.

— Какво друго си сещаш — попита той след известно време, легнал до нея в тъмното, заровил лице в дългата черна коса и вдишвайки дълбоко уханието на лимон, с която тя бе пропита.

— Нищо повече. Винаги съм си мислела, че ако си припомня онази нощ, всичко ще се върне в паметта ми. Коя съм, откъде идвам, кои са родителите ми. Но не мога. Спомням си само за Ел Хамбреро.

Отново се разтрепери и той я успокои с леки целувки и нежно потупване.

— Всичко е наред, любов моя. Сега си на сигурно място.

На София й се щеше да му повярва, но знаеше, че това не е истина.

— Чуй ме, за Пабло…

— Не споменавай това име. Искам да забравя, че изобщо се е раждал. Искам да забравя, че те е докосвал. Ще отидем някъде далеч, София. Той няма да ни намери.

— Не.

— Не разбирам. Какво друго бихме могли да сторим? — той се надигна на лакът и се загледа в лицето й, осветявано от млечната светлина на луната, лееща се през прозореца.

— Прекалено е късно да бягаме, Карлос. Можехме да го направим преди няколко години, но ти не пожела. Не мога да оставя Пабло. Той има нужда от мен.

— Ще го оставиш! Не ти вярвам, не мога да ти повярвам. Нищо ли не разбираш? Ти си моя. По право. Аз те изнесох от онзи ад и ти ми принадлежиш.

— Не, чуй ме и ти поне веднъж — тя също се надигна. Гърдите й бяха великолепни, меки и заоблени, с тъмнорозови връхчета. Не се притесняваше от тях, както всяка нормална циганка. — Казах ти го още щом влезе. Нищо не е както преди. Аз съм такава, каквато ме виждаш, а не онова дете, което си отнесъл. И ти си се променил. Вече не си нечистокръвният страхливец, когото чистите цигани едва търпяха край себе си. Ти си Ел Севиляно и цяла Испания е в краката ти. Дължиш го на Пабло Луис Мендоса. И двамата му дължим всичко. Не искам да го съсипем, нито заедно, нито поотделно.

— Не бих могъл да живея, като знам, че той те докосва тук — той сложи ръка на гърдата й. — Или тук — пръстите му се плъзнаха между нейните крака. — Така ли прави той? Или така?

Той я възбуждаше, разпалваше плътта й с милувки, каквито не бе сънувала дотогава.

— Кара ли те да въздишаш както сега, любов моя? Кара ли те да трепериш така? Да стенеш както сега? Кажи ми!

В отговор тя произнесе само неговото име. Като дълъг стон, който остана да трепти във въздуха, докато и тя не достигна върха. — „Карлос, аххх…“

— Е? — той лежа по гръб на килима. Дишаше тежко като нея и кожата му бе мокра от пот, сякаш я бе следвал по целия път.

— Не мога да оставя Пабло — прошепна тя. — Ти избери за себе си, Карлос. Аз няма, защото не мота.

Той се претърколи и се отпусна върху нея. Това беше неговият отговор.

 

 

Вестоносецът прелетя през „Пуерта дел Сол“, приведен над гривата на дорестия жребец. Едната му ръка беше вкопчена в юздата, а другата размахваше камшика. Отпред се издигаше мрачната грамада на „Палацо Реал“, кралския дворец. Той зави, за да заобиколи и сградата, и въпросите на стражата. Улицата вдясно щеше да го изведе по-бързо до целта. Къщите от двете страни почти докосваха ребрата на коня, а чаткащите подкови разплискваха воняща кал по стените и по ботушите на ездача. Той дори не я забеляза.

Нямаше време да минава през конюшнята зад самотната къща на Кале дел Кампо. Пристегна в галоп и дръпна юздите пред самата порта. Жребецът се изправи на задните си крака и гневно изцвили. Ездачът беше скочил от седлото, преди предните подкови отново да ударят паважа.

— Съобщение за идалгото — извика той, докато думкаше с юмрук по дебелата тридесет сантиметра дъбова порта. — Спешно!

Облечената в ръкавица ръка блъскаше почти две минути по дървото. Накрая грамадните черни панти изскърцаха.

— Да не си луд — попита, старият иконом. — Кой си ти и защо ни будиш посред нощ?

— Нося вест за идалгото — повтори мъжът. — Трябва веднага да потегли за Кордова. Доня Кармен е тежко болна. Казват, че е на смъртно легло.