Бевърли Бърн
Малката циганка (21)

19

Четири дни по-късно Робърт се стягаше за път. Трябваше да потегли за Кадис рано сутринта. Времето отново се обърна. Бе топло и влажно, нетипично за ноември утро. Рафаел стана рано, за да се сбогува с братовчеда, сетне София отпрати момчето да нахрани котките.

— Не искам да тръгваш — неохотно продума тя, когато детето се отдалечи.

— Нали се разбрахме — намръщи се Робърт. — И двамата сме съгласни, че трябва да се съюзим с Мария и Де Майя.

— Знам, и съм убедена, че постъпваме правилно. Не това имах пред вид.

— Тогава какво?

Тя поклати глава.

— Не знам. Имам чувството, че над нас е надвиснало нещо. Някаква заплаха витае във въздуха. Стой тук, Робърт. Да изпратим Енрике, на него може да му се има доверие.

Стояха в библиотеката до Пацио де лос Наранхос. Робърт прехвърляше за последен път документите и писмата за Де Майя. През нощта отново ги беше прочел и премислил. Реши, че е направил каквото може, останалото зависеше от Лиъм. Прибра ги в кожената чанта и я заключи.

— Не, трябва да отида лично.

Вдигна пистолетите си един по един и провери дулата и затворите.

— И ти си притеснен — отбеляза София. — Подозираш, че може да има някакви неприятности.

— Нищо подобно, скъпа. Нямам основания за безпокойство. Но в наши дни човек трябва да е луд, за да потегли на път без оръжие — той я погледна заговорнически. — А аз вече не съм луд.

— Не, не си.

— Благодарение на теб.

— Заслугата не е изцяло моя, Робърт. Аз просто ти помогнах да се върнеш към живота, но ти сам избра пътя.

— Така е. И няма да допусна нещо да ме тласна обратно в бездната — той я помилва по бузата. Кожата й бе невероятно мека и прохладна. Внезапно го обля споменът за нейното голо тяло, за мускусния й аромат. — София…

— Да?

Дръпна ръката си.

— Нищо. Друг път. Когато се върна.

София кимна. Сините й очи бяха потъмнели от безпокойство.

— Стига си треперила, момичето ми — ведро каза той. — Виж колко книжки има тук. Защо не прехвърлиш някоя от тях, докато се върна? Няма да усетиш как минава времето.

— Чела съм ги. Повечето.

Робърт се разсмя.

— Винаги ме изпреварваш с една стъпка. Много бих дал да разбера кой те е научил да четеш и кой те е създал такава, доня София.

— И аз бих дала много — кисело отвърна тя. — Но не виждам кой ще ми каже.

— Все пак е доста любопитно. Трябва да поговорим някой път за това — той запаса пистолетите в пояса си, взе чантата и тръгна към вратата.

— Робърт, почакай.

— Да?

Тя дотича до него, вдигна се на пръсти и го целуна по бузата.

— Бог да те пази.

Робърт усети как кожата му пламва на мястото, където го беше целунала. Погледна я — нежна, загрижена, умна. Някак се бе превърнала в част от него, тази жена, беше му влязла под кожата. Но ги делеше цяла пропаст. Гледаха на света по различен начин, изповядваха различни религии, бяха отраснали и оформени в различни култури.

— Моят Бог или твоят Бог — тихо попита той.

— Какво значение има?

Това сложи край на колебанията. Притегли я в обятията си и я целуна като хората. Сякаш не бяха минали шест години. Тя имаше същия вкус, както онзи следобед в малката къщичка в кортихото, някаква смесица от мед, лимон и лавандула. Когато я пусна и двамата дишаха тежко. Бузите й се бяха зачервили. Робърт я хвана за дланта и притисна устни до пръстите й.

— Ще поговорим, който се върна — обеща той. — Имаме още много неща да си казваме, нали?

Целувката на Робърт не й излизаше от главата. Толкова надежди и битки, а сега всичко бе почти на една ръка разстояние. А не се чувстваше щастлива. Цяла сутрин не я свърташе на едно място и кръстосваше от стая в стая. От време на време изскачаше в някой от вътрешните дворове и гледаше към небето. Времето си оставаше за душно, вятърът бе утихнал и само в далечината се мержелееха няколко облачета. Ставаше все по-топло. Влажната, потискаща топлина проникваше навсякъде, дрехите лепнеха по потните тела и дробовете жадно поемаха въздух. Това бе задушлива юлска жега, а не златната топлина на ставащата си есен. София побърза да се скрие зад прохладните каменни стени на двореца.

Намери си някаква работа, каза си тя. Не можеш постоянно да мислиш за Робърт и за опасностите по пътя. Пури. Точно така, сега бе моментът да се заеме с нея. Дръпна шнура на звънеца и нареди на прислужницата да повика Пури.

Няколко минути по-късно готвачката се появи на прага.

— Викали сте ме, сеньорита.

— Да, Пури. Според мен е крайно време да направим нещо за теб.

— Какво, сеньорита?

— Отново ще заприличаш на младо момиче. Ела — София тръгна към личния си апартамент. Пури я последва, но преди това имаше благоразумието да се прекръсти и да избъбри кратка молитва. Всички знаеха, че циганската жилка на доня София рано или късно ще се прояви и се молеха да не й паднат под ръка, когато се развихри.

София беше преписала от книгите в библиотеката една рецепта за приготвянето на боя за коса. Загуби някого дни, за да изпробва различни съставки, но накрая се справи. Когато си обеща да се погрижи за Пури, й бе дошло наум как Фанта умееше да връща на женската коса първоначалния й цвят. Не можеше да се сети какви точно съставки използваше Фанта, но ги откри в старинната ботанически книга.

Написана бе от някой отдавна починал идалго или член на рода, който се беше интересувал от медицината. Авторът имаше много точен усет за детайла. Всяка страница беше изпъстрена със скици на растения и подробни обяснения къде да се намерят, как да се приготвят и за какво да се използва отварата. Повечето рецепти бяха за болести, като се почне от маларията и се свърши с глисти и някакво заболяване, наречено мозъчна треска. Но на една страница беше изобразено растение с бодливо стебло, широки листа и бели цветове. До него пишеше: Lawsoria Alba, наречено на арабски „ал-хина“ или „къна“. Арабите стриват листата му на грах и я смесват с вода. С нея боядисват ноктите си в червено и махат белите косми от косата.

София огледа картинката. Изглеждаше позната. Сигурна беше, че е виждала тази билка съвсем неотдавна. Но къде? След малко се сети. Не беше виждала билката, а картинката. Нарисувана, несъмнено от същия художник, върху една от стъклениците в домашната аптека на двореца. Тогава защо да не опитат?

Господарката и нейната готвачка влязоха в разкошната спалня, където някога бе царувала доня Кармен, а сега София. Пури се огледа смаяно. Никога не си бе представяла, че подобен разкош може да бъде хвърлен само за да спи в него някаква жена. Всичко беше в кадифе и коприна, дори леглото, а цяла една маса служеше единствено за поставка на голямо огледало и безброй гребени, четки, шишенца, бурканчета, стъкленици и малки мраморни кутийки. Че как нямаше да е хубава господарката? Но какво правеше тя тук? Хората като нея нямаха работа в подобни стаи. Пури потръпна от притеснение.

— Свали си блузата и се увий в това — София измъкна някакъв стар чаршаф от шкафа. Готвачката безмълвно се подчини, но очите й се бяха разшири от ужас.

— Не се бой — усмихна се София. — Няма да боли.

Тя внимателно оглеждаше жената. Кожата на Пури беше здрава, стегната, без белези и бръчки, но на всяка гънка се беше събрала черна ивичка мръсотия. И цялата миришеше на дим и манджи.

— Пури — не се сдържа София. — Къпала ли си се някога?

— Да се къпя ли, сеньорита? Майчице, не съм чак толкова проста. Къпя се всеки Великден, ама внимавам да не настина. Кълна се, сеньорита, много внимавам. Здрава съм и ще бъда добра съпруга на Енрике.

— Няма да настанеш от банята, Пури. Човек не се разболява от това дори става по-здрав и мирише на приятно. И тогава никой мъж не би могъл да ти устои.

Готвачката изсумтя.

— Мъжете и без това се лепят по мен, сеньорита.

— Така е, но нали искаш Енрике да се ожени за теб.

Очите на Пури се напълниха със сълзи.

— Да, сеньорита. Но знам, че той ще мине под венчилото само ако вие му наредите.

— Нищо няма да му нареждам, Пури. Ти ще му наредиш. Ще му покажеш, че не може да живее без теб и той сам ще те моли да му станеш жена. И тогава идалгото ще устрои голяма фиеста в чест на сватбата ви. Ще поканиш всичките си роднини и приятели, ще заживеете щастливо с Енрике и ще имате много деца и внуци.

София измъкна медното корито и пак дръпна шнура на звънеца. Прислужницата, която се появи на прага, се казваше Нивес. София я обучаваше за лична камериерка.

— Донеси топла вода — нареди София. — Три кофи. Не, четири. Ще ни трябва една и за косата.

— Но нали се изкъпахте преди няколко часа, сеньорита — ахна прислужницата. Вече беше свикнала с приумиците на София, която от време на време имаше навика да се топи цялата в топла вода. Но два пъти на ден беше прекалено.

— Не е за мен, а за Пури. Хайде, бягай за вода.

Пури се беше свлякла на колене в един ъгъл на стаята и се молеше на Богородица да я защити.

— Запази молитвите си за друг път, когато ще ти трябват повече — нареди София. — По-добре ми помогни да измъкна това корито.

— Сенъорита, ще направя каквото ми заповядате. Знам, че сте умна и образована. Аз съм проста жена и нищо не разбирам от тези работи. Вие сте истинска дама, но сте била и циганка. Имате си вашите цигански заклинания да ви пазят. Аз сигурно ще умра на място, щом ме залеете с вряла вода.

— Глупости. Искаш ли да се омъжиш за Енрике, да или не?

Виейки на умряло, Пури се съблече и клекна в медното корито.

Нивес се върна с димяща кофа в ръка и я изсипа в коритото. София хвърли вътре шепа сушена лавандула, поколеба се и добави малко жасминови цветчета. Сетне запретна ръкавите на копринената си рокля, взе калъп сапун с дъх на бадем, който Нивес вареше за нея и започна да търка готвачката със собствените си ръце.

— Не е толкова зле, нали?

— Не, сеньорита. Ще ме положите много чистичка и благоуханна в ковчега.

— Няма да ти трябва ковчег, Пури. Отново ще станеш хубаво момиче. И ще се омъжиш. Ако пък имаш малко ум в главата, ще правиш това поне веднъж седмично. Успокоява кожата, а на съпруга ти ще му пламва кръвта.

Пури се запита откъде ли Ла Житанита знае такива работи, след като не бе омъжена. Но нали все пак имаше син. А може би сеньоритата и идалгото… Да, сигурно се отбиваше в нейната спалня, макар прислужниците да се кълняха на сутринта, че леглата и в двете спални са разхвърляни и всеки е спал сам. Хората какви ли не ги приказваха. Например, че идалгото пак е забогатял благодарение на сеньоритата. Че всъщност тя управлявала, а той служел само за параван. Но тези хора не бяха виждали идалгото, откакто оздравя. Мъж като него не можеше да бъде ничий параван…

— Готово, Пури. Излизай, вече си чиста. Сега ще се заемем с косата ти. Имаш ли въшки?

— Олеле! Не, сеньорита. Всеки месец ги моря с онази миризлива каша, дето ни я дава Анжелина.

— Добре.

София започна да разчесва сивата коса и се вгледа за всеки случай в корените на космите. Жената казваше истината. Наистина се използваше редовно смеската от газ и сажди, с която се мажеше цялото домочадие по нареждане на София.

— Няма въшки — отсъди тя. — Дай сега да измием и косата.

Пури хлипаше, а София щедро търкаше със сапуна. След десет минути приключиха и София я заведе до огледалото върху тоалетката.

— А сега, Пури, ще направим едно чудо.

Готвачката се отказа да пита какво смята да прави с нея. Явно вече се беше простила с живота.

София сипа четири супени лъжици къна на прах в гледжосано глинено гърне и наля малко гореща вода, колкото да стане на гъста каша. Сложи си ръкавици, за да не се боядиса кожата й. Не искаше ноктите й да станат като на арабките, за която пишеше старият идалго. Бавно започна да размазва кашата върху гъстата коса на Пури.

— Не знам колко да я държа, преди да я изплакна — промърмори тя. — Е, ще трябва да рискуваме.

Пури изскимтя, но не каза нищо.

Ще почакаме половин час, реши София, сетне ще я измием. Ако не стане, ще пробваме отново с по-гъста каша и ще я държим един час. София седна да чака, но изведнъж долови някакво драскане откъм коридора. Вратата беше леко открехната и тя реши да провери дали Рафаел не надзърта. Отвори я рязко и видя Анжелина и десетина прислужници, скупчени в коридора.

— Какво правите? През ключалката ли надзъртате? Анжелина, намери им някаква работа. Да почнат да търкат пода. Във всички зали.

— Подовете са чисти, Житанита. Кълна се в душата на майка си.

— Тогава да търкат стените. Какво правите тук?

— Нивес каза, че сте щели да омагьосвате Пури, за да се подмлади — прошепна Анжелина. — Дойдохме да видим какво става и да се молим за душата й.

София примирено въздъхна.

— За Бога, още ли не сте разбрали, че не съм вещица? Да сте ме видели някога да правя магии? Намерих една стара рецепта за боя за коса и сега я изпробвам върху Пури. Това е само една билка.

— Да, доня София. Знам, че казвате истината, но…

— Но какво?

— Но нали сте циганка?

— Циганките не са вещици. Вещиците изобщо не съществуват. Големи жени сте, а вярвате в глупости. Ох, няма смисъл да ви убеждавам сега. Махайте се. Всички. По-живо!

Те се разпиляха, кудкудякайки като ято кокошки. София се върна при Пури.

— Готово, минаха двадесет минути. Време е да изплакнем косата. Хайде, влизай обратно в коритото, момичето ми. Да видим какво сме направили.

Направеното никак не бе малко. Всеки по-скромен светец би могъл да се похвали с подобно чудо. Сивата коса на Пури бе изчезнала и бе заменена от кафяви къдри, тук-таме с червен отблясък Пури беше станала нов човек София отстъпи няколко крачки, съзерцавайки произведението си.

— Изглеждаш прекрасно. Свалила си поне десет години.

Готвачката се огледа в огледалото на господарката. Сетне падна на колене, хвана двете ръце на София и започна да обсипва с целувки, благославяйки сеньоритата, сина й, идалгото и всичките им приятели и роднини до девето коляно.

— Хайде, бягай обратно в кухнята — отвърна през смях София. — Вземи това — тя извади от гардероба една жълта рокля с бяла дантела и я подаде на Пури. Хвърли поглед към тоалетката и избра едно бурканче с восък, за да закрепва косата на кок, сетне добави два модни гребена от черупката на костенурка. — Не забравяй да си миеш косата всяка седмица с топла вода и сапун. Тогава няма да се налага да я мажеш с газ срещу въшките.

— Но тогава боята няма ли да падне?

— Не, няма. Ще издържи поне два месеца. Сетне пак ще я боядисам. Или, още по-добре, ще ти покажа как ти сама да я боядисваш.

Готвачката кимна, притисна до гърдите си подаръците на София и запристъпва заднешком към вратата.

— Ела сетне да разправиш за Енрике — викна подире й София. — Любопитна съм какво ли ще каже, когато те зърне. Ако до една седмица не помоли официално за ръката ти, ще се наложи да поговоря с него.

Горкият Енрике. София знаеше, че тайничко е влюбен в нея. Но по-добре да заживее щастливо с Пури, отколкото да мечтае за нещо непостижимо. Щеше да си намери жена, която да го обича, да му готви вкусни гозби и да го топли нощем. Какво повече можеше да иска човек? Е, добре поработи този следобед, но трябваше да намери с какво да запълни и следващите осем дни, докато Робърт се върне. Безкрайни часове, през които да кърши ръце и да се пита какво ли става с него.

 

 

Есенните дни бяха кратки. Слънцето залезе и след час щеше да стане съвсем тъмно. Но задухът не спадаше. София пак излезе на двора. Бяха й разправяли, че ако човек знае вътрешните портички, може да обиколи всичките четиринадесет двора, без да влиза на закрито. Досега не беше пробвала. Е, сега щеше да провери дали е истина. Поне щеше да си запълни времето.

Лесно стигна от Пацио де лос Наранхос до Пацио дел Фуенте. Сетне откри пътя от Пацио дел Фуенте до дворчето под прозореца на Робърт, Пацис дел Инцензио. Сбърка само веднъж, но веднага се поправи. Погледна витата стълба, която водеше до балкона пред неговата спалня. О, Боже, молеше се тя. Доведи го обратно жив и здрав. Не, не биваше да се поддава на страховете. Още малко и щеше да избухне в сълзи, а от това нямаше никаква полза. А сега на къде? През онази врата зад розовите храсти. Да, досега не беше проверявала какво се крие зад тази вратичка.

Портата водеше към тясна пътечка, виеща се между две стари крила на двореца. Бухналата пола на София шумолеше по стените, надвиснали от двете й страни. Над нея се издигаха плоските им покриви със стърчащи дървени коритца, които събираха дъждовната вода. Личеше си, че този проход е оставен само за стопански цели. По него трябваше да минават градинари и прислужнички, а не господарите.

Внимаваше да не стъпи в калта, която избиваше в пролуките между грубо одяланите плочи. По белите й копринени пантофки цъфнаха кафяви пръски, но тя храбро продължи напред. Проходът я отведе до широк вътрешен двор, през който беше минавала само веднъж досега. Как му викаха? А, да, Пацио де ла Реха, дворчето с вратата. В дъното му се белееше върха на голяма скала, в която беше зазидана желязна портичка. Тръгна към нея, за да я огледа по-отблизо. В този миг се разнесе грохот и ушите й писнаха.

София погледна нагоре. За няколко секунди небето беше потъмняло застрашително. Внезапно изви западен вятър и над главата й надвиснаха мрачни облаци. Те се разтвориха пред очите й и между тях проблесна огнен език. Ушите й отново писнаха от гръмотевицата. Бурята се беше разразила точно над главата й.

София хукна към масивната дъбова врата, която водеше към двореца и я натисна. Заключена. Извика и заблъска дебелите дъски. Никой не се отзова. Небето се беше разтворило, но не и вратата. Отгоре шуртяха потоци вода.

Хукна към прохода, по който беше дошла. За няколко секунди вече беше мокра до кости. Пътеката между сградите събираше водата от околните покриви и се бе превърнала в буен поток. Мътните му струи, повлекли боклуци и пръст, се виеха край ъглите на сградите и заплашително се протягаха към нея. София не можа да се престраши да стъпи в него. Обърна се и се затича обратно към скалата.

Портичката беше затворена с огромен катинар, с който не би могла да се пребори. Но пантите й бяха проядени от ръжда и поддадоха, щом София разтърси дръжката Вратата се стовари на земята. Тя я прескочи и се скри в пещерата. Това бе по-скоро тясна дупка, но можеше да я скрие от дъжда. София се сви вътре.

Бурята вилнееше точно над главата й. Странна сребриста светлина обливаше скалите и дърветата в дворчето, придавайки им някаква неестествена и страховита красота. София се сви по-дълбоко в убежището си. Над нея изтътна нова гръмотевица. Имаше чувството, че тъпанчетата на ушите й няма да издържат. Богородице, какво ставаше? През целия си живот, за всичките години, прекарани по пътищата на Испания, не бе попадала в подобна буря. Ужасена, София падна на колене и придърпа мократа си пола над главата.

Синьо-бял камшик изплющя в небето. Мълнията се целеше точно в пещерата. И се стовари отгоре й. Целият свят се разтърси.

София усети как кожата й пламва. Замириса на опърлено и тя разбра, че това е собствената й коса. Чу грохот и тътен, и земята се разтвори около нея. Нещо се стовари върху й, забарабани по главата й, скрита под копринената пола. Не беше дъжд, макар да го чуваше как продължава да плющи върху плочите в двора. Отгоре май падаше чакъл и пясък. Но най-важното бе, че още е жива. Бавно и много предпазливо тя вдигна глава, отвори очи и се огледа.

Скалата отгоре, привидно монолитна, бе издухана от мълнията. От нея бяха останали само чакъл и дребни камъчета. Тя се надигна и надникна в зейналия проход. Небето над нея се обля с металическа светлина и тя видя пещерата.

София потърка очи. Мълнията беше опърлила кожата й и остави черен белег върху копринената пола, но не я уби. Да, беше будна и не сънуваше. Наистина виждаше помещение, издълбано или поне дооформено от човешка ръка. Някой грижливо беше подредил до стените глинени делви, дъбови сандъци и кожени мехове. Всичко беше много спретнато и чисто — малките сандъчета по-напред, големите отзад и отдолу.

Пристъпи плахо напред, сетне спря и се озърна, сякаш очакваше тайнственият господар на тези съкровища да се материализира във въздуха и да накаже натрапника. Не ставай смешна, каза си тя. Личеше си ръката на Мендоса. Само те биха могли да подредят така спокойно и методично това огромно богатство. Защо Робърт не й беше споменавал за него? Защо мълчаха старите семейни хроники? Защото тази тайна бе тъй добре опазвана, че накрая може би е била забравена. Това звучеше успокояващо и тя въздъхна по-бодро. Освен това бурята продължаваше да бушува отгоре. Никой нямаше да се подаде навън. Сега беше моментът да огледа.

Реши да започне от малките сандъчета, защото те най-лесно можеха да бъдат поместени. В подобни ковчежета и буренца носеха бутилки или наливаха вино от избите. Капаците им бяха заковани с гвоздеи. Но гьонената бяха запушени само с парцали, напоени с олио. София отпуши първото и надникна вътре. Съдържанието беше увито в същите парцали. Личеше си, че е пипано много внимателно. Сигурно вътре имаше нещо доста ценно. Измъкна първото пакетче, пое си дъх и го развърза.

Блясъкът на златото и мекото сияние на среброто затанцуваха пред очите й. Плоско златно блюдо, разделено на четири. Още едно блюдо, малко по-малко, също от злато и сребърна чаша, обсипана със скъпоценни камъни. И трите бяха изписани с някакви странни ъгловати букви, каквито не бе виждала дотогава. Не, беше ги виждала. Господи, познаваше тази азбука. И можеше да ги разчете.

Взе по-малкото блюдо, прокара пръсти по надписа и затвори очи. И чу мъжки глас. Той идваше от един белобрад, но още силен и държелив старец. В гласа проблясваха искрици смях дори когато произнасяше древната молитва. „Това е горчивият хляб, който на нашите отци ядяха в египетската земя. Всички вие, които сте гладни, елате и яжте. Всички вие, което се нуждаете, елате да ознаменувате Пасхата с нас. Днес сме тук. Догодина може да сме в Израел. Днес сме роби. Догодина може да сме свободни.“

Позна молитвата, позна и молещия се. Това бе любимият й дядо, Бенжамен Валон. Позна къде се намира — в Бордо, в дома на майка й Рахил и баща й Леон. Позна и себе си, малката Софи с дълги черни кадри и големи сини очи, любимо, желано и глезено дете с ангелски глас, което се учеше да чете и смята.

Сякаш в просъница тя бръкна в делвата и извади парче плат. Широк копринен шал на сини и бели райета, с ресни отстрани. Плъзна поглед по него и от паметта й изникнаха ивици светлина и сянка, хвърляна от лека дървена решетка. Сенките падаха върху гърба на възрастен мъж, приведен в молитва. Решетката разделяше мъжката и женската част в синагогата. От дъното на паметта й се надигна старинна мелодия и тя тихичко затананика „Ти си маят Бог, Господи…“

София разбра, че тя е Софи Валон, еврейка, дъщеря на избрания народ, сключил договор с Бога, както дядо й често бе разправял. Седна на студения каменен под, притисна копринения молитвен шал до очите си и започна да хлипа, докато дъждът плющеше над четиринадесетте двора на Двореца Мендоса в Кордова.

 

 

Кадас също пострада от капризите на времето през последните две седмици, но най-острите пристъпи на дъжд, студ и жега бяха от минали, когато Робърт пристигна. Днес той трябваше да се срещне с Мария Ортега и съпруга й в десет часа вечерта. Докато се качваше по хълма зад черквата Санта Мария, в гърба му биеше сух и умерено хладен вятър.

На лунната светлина Робърт можеше да различи три кораба. Те се полюшваха спокойно в пристанището. Единият беше търговски: ха, дори английски. Червеното знаме се вееше на средната му мачта. На предната мачта от учтивост бе вдигнато знамето на домакините. По традиция то трябваше да носи герба на страната, която държеше пристанището. В случая това бе гербът на херцог Фарола, най-видният член на хунтата, поела властта в Андалусия.

— Хубав кораб, нали — разнесе се глас зад гърба му.

Робърт се извърна и видя Де Майя.

— Да, прав сте — отвърна той. — Предполагам, че той ще ви откара в Англия. — Де Майя кимна утвърдително. — Значи все пак ще успеете да се измъкнете. Радвам се, че хунтата не ви е докопала, дон Рикардо. Къде е доня Мария?

Де Майя махна към пристанището.

— Качи се на кораба. Решихме, че така е по-безопасно. Между другото, благодаря ви за селската вила. Останахме там няколко дни, докато не дойде време да тръгнем за пристанището.

Робърт промърмори, че за него било удоволствие да им услужи и подаде кожената чанта.

— Всичко е вътре, както се бяхме уговорили.

— Искам отново да ви благодаря — каза Де Майя, докато го вземаше. — Задължени сме ви, идалго. Но се надявам, че ще успеем да ви се отплатим. Разбирате, че това може да не стане много скоро.

— Да, знам. Мислили ли сте къде да отидете? След Лондон, естествено.

— Предполагам, че първата ни спирка ще бъде Буенос Айрес. Макар жена ми да предпочита Пуерто Рико. Трябва да преценим къде нещата са стигнали най-далеч.

— Рио де ла Плата има доста интересни залежи от полезни изкопаеми — кимна Робърт. — Но и захарта от Пуерто Рико не е за подценяване. На европейските пазари дават мило и драго за нея.

— Значи вие бихте избрали острова?

— Струва ми се, че островите имат известни предимства поради географските си особености — замислено отвърна Робърт. — Но за вас политическите съображения идват на първо място, нали?

— Да. Въпросът е кой пръв ще отхвърли испанското иго, Буенос Айрес или Сан Хуан. Ако знаем това, изборът ще дойде от само себе си.

— Може би брат ми ще ви подскаже нещо. Не знам как стоят нещата сега, но на времето английските Мендоса поддържаха редовни връзки с Ямайка. Оттам могат да се научат доста неща за Карибските острови и цяла Южна Америка.

— Нищо чудно — кимна Де Майя. — Но дали брат ви ще иска да ни помогне? Как ще реагира, когато двама испански бежанци му се стоварят на гърба?

— Това зависи от отношението му към мен — откровено отвърна Робърт. — Ако има интерес банката в Кордова да заработи отново, ще ви приеме като блудния син, а доня Мария като Савската царица, Ако пък не… — той сви рамене. — Е, във всички случай англичаните ще ви посрещнат с отворени обятия. Те много си падат по борците за свобода и обичат всички либерали, стига да не пожелаят да прилагат идеите си на английска територия.

Де Майя не се засмя.

— И на това се надявам — отвърна той и кимна към корабите, полюшващи се в пристанището. Въпреки късния час, моряците се суетяха по палубите и вкарваха товарите в трюма. — Някой от тях да е ваш?

— За съжаление не. Още не съм се надигнал от гроба чак дотам, че да снаряжавам кораби. Но предполагам, че скоро ще мога да си позволя и това, дон Рикардо — спокойно отвърна Робърт. — Смятам, че скоро и това ще дойде.

— Не се съмнявам във вас — усмихна се под мустак Де Майя. — Бих искал да споделя с вас известни сведения. Ще ме извините, че пак ви споменавам за Фарола и хунтата. Този път ще се осмеля да бъда по-конкретен. Носи се слух, че пак ще свикат Кортесите, разпуснати от Наполеон.

Робърт от години не беше чувал да се споменава за Кортесите, испанския парламент.

— Ще го свикат тук, в Кадис. В Мадрид няма истински крал, а Уелингтън и английският флот ще ги закрилят тук, така че ще бъдат в безопасност. Всяка хунта ще изпрати представители от своята провинция. И ще подготвят конституция на Испания.

Де Майя го гледаше очаквателно.

— Какви ще бъдат тези самозвани депутати? Либерали като вас ли?

— Мнозина, да. Това е шанс, дон Робърт. За страната и за вас.

— Може би — промълви Робърт. — Ако смятат да провеждат истински реформи.

— Това ли бихте им препоръчали — попита Де Майя.

— Да. Изненадвам ли ви? А не би трябвало. Времената са други, независимо дали ни е приятно или не. Хората искат промени. А домът Мендоса не може да процъфтява в страна, която постоянно е на ръба на гражданската война. Няма нужда да си революционер, за да го разбереш.

— Прав сте — кимна Де Майя. — Значи за да възстановите могъществото на дома Мендоса, трябва първо да се оправите с Фарола и хунтата. За да станете от гроба, ви е нужна либерална конституция.

Робърт кимна.

— Рано или късно ще се погрижа и за това — той измъкна пакет, увит в намаслена хартия. — Бихте ли предали това на брат ми? Минах пътьом през Херес. Това е нова напитка, наречена шери милк. Разправях ви за нея.

— С Божия помощ ще го предам невредим в ръцете му — тържествено обеща Де Майя.

Робърт подаде ръка. Де Майя я стисна и тръгна надолу по хълма.

— Бог да те пази, бивши монаха — тихо подвикна Робърт след него. — С нетърпение ще чакам да ми пратите вести от Новия свят.

Когато събеседникът му се разтвори в тъмнината, Робърт прехвърли поглед върху търговския кораб. Моряците вече не се суетяха по палубата. Сигурно бяха напълнили трюмовете и се готвеха да отплават с прилива. Сети се за Руди Грауман, за златния товар, който бе докарал и за всички събития, разиграли се преди шест години.

На английския кораб отново се бяха размърдали. Някой се качваше на борда. Навярно Де Майя. Робърт съжали, че не бе взел далекоглед. Е, господарската осанка на дон Рикардо си личеше чак от тук.

— Дано имаш късмет — прошепна той. — Дано и двамата да имате късмет. Ако Лиъм иска и може да помогне, дълго ще има да си спомняме за тази вечер. Ако пък не иска, е, ще се наложи да измислим нещо друго.

Робърт вече прехвърляше нещо в ума си, докато слизаше по хълма.

* * *

— Най-проклетия климат на света — мърмореше Лиъм, надничайки навън. Декемврийската мъгла напълно закриваше улицата под прозореца.

Оттук не можеше да различи не само Гринич лейн, но и входът на къщата. Чу обаче как някой дърпа звънеца и стъпките на Джоузеф, изтичал да отвори на госта. Момчето винаги изникваше там, където се надяваше да стане нещо любопитно. Сега нямаше търпение да изчака икономът да посрещне посетителя, както му беше редът. Лиъм се усмихна, когато чу момчето да трополи нагоре по стълбите към неговия кабинет. Джоузеф почука и връхлетя вътре, без да изчаква отговора на баща си.

— Има писмо за теб, татко. Един просяк го донесе.

— Даде ли му едно пени — попита Лиъм и посегна към пакета.

— Дадох му две, татко. Той каза, че са му обещали два пенса. Много се зарадва, когато му ги дадох.

— Доста хора в Лондон биха се радвали да получат два пенса — промърмори Лиъм, оглеждайки восъчния печат. Не можеше да разбере откъде е. Вдигна поглед към момчето и се усмихна. — Хайде бягай да си учиш уроците. Доста работа имам.

Това не беше лъжа. И все пак Лиъм не отвори счетоводните книги, нито разпечата писмото. Все си мислеше за Джоузеф. Момчето скоро щеше да навърши тринадесет години. След няколко седмици трябваше да го обрежат. Не че Лиъм толкова настояваше. Мириам, жена му, беше намерила равин и уговорила датата. Мариам се чувстваше много по-тясно свързана със старата религия и еврейските традиции, отколкото Лиъм. А синът им се беше метнал на нея. Ето, например, наричаше Лиъм „татко“. Нито той, нито Робърт някога бяха наричали Бенджамин „татко“.

Усмивката му се стопи, когато се сети за Робърт. Често се сещаше за брат си, когато започнеше да мисли за Джоузеф. Може би защото брат му нямаше деца, а все някой трябваше да наследи двореца в Кордова. А може би защото Джоузеф много приличаше на Робърт през детските му години. Странно се бяха разминали пътищата им. Робърт надали щеше да види племенника, който Мариам скоро щеше да роди. Не можеше да се радва заедно с нея, че след толкова години отново бе забременяла. Лиъм въздъхна и си каза, че няма смисъл да оплаква счупеното гърне. И да плаче, и да не плаче, строшеното няма да стане ново. По-добре да отвори най-сетне това писмо. Счупи печата и разгърна листа.

Прехвърли набързо кратката бележка, сетне я прочете още веднъж бавно и внимателно. Тъкмо щеше да започне за трети път, когато съпругата му надникна в кабинета.

— Лиъм, търговецът на риба ще дойде всеки момент. Би ли ми дал два шилинга? От два месеца не сме му плащали.

— Да, разбира се, скъпа — Лиъм бръкна в чекмеджето, взе две монети и небрежно й ги подаде, сякаш това не бяха кажи-речи последните им пари за тази седмица. Правеше всичко възможно, за да прикрие от Мариам, че парите са на свършване. Тя прояви разбиране, когато след смъртта на Бенджамин и Бес се наложи да продадат новата къща в Ричмънд и да се върнат на Гринич лейн. Тогава Лиъм й обясни, че се налага да следи сделките по-отблизо. Но знаеше, че тя е отгатнала истинската причина. Трябваха му пари и ако къщата на Гринич лейн струваше повече, щеше да продаде нея. Така че живееше с цялото си семейство в центъра на Лондон, а не в провинцията, както си бяха мечтали с Мариам.

— Мариам — обади се той, вдигайки поглед от листа. — Довечера ще имаме гост. Би ли се погрижила да поднесат малко вино, бисквити и плодове. Според мен това ще е най-подходящо за един испанец.

— Испанец ли — ахна Мариам. — Нали не е брат ти?

Лиъм поклати глава.

— Разбира се, че не е Робърт. Първо, той не е испанец, макар последния път се държеше като такъв. И второ, той не е гост в тази къща. Това е толкова мой, колкото и негов дом — спокойно обясни той.

— Мъчно ти е за него, нали — Мариам отиде до Лиъм и го помилва по главата. Косата му бе взела да оредява, челото му се беше качило нагоре, но за нея това си оставаше все същата лъвска грива. Искрено го обичаше, което бе голям късмет и за двамата, понеже им се бе наложило да преминат през доста изпитания за последните седем години. — И аз съжалявам, че го няма тук. На всички щеше да ни е по-леко. Защо нему пишеш и не го поканиш да се прибере — попита тя, сякаш сега й беше хрумнало.

Лиъм погледна издутия корем на жена си, сетне прехвърли очи върху бележката, която още стискаше.

— Той ми е писал. Някакъв мъж казва, че носел писмо от него.

— Испанецът, когото трябва да посрещнем с вино и сладкиши — усмихна се тя.

— Точно така. Прати ми Джоузеф. Ще му дам да занесе поканата до този човек — той препрочете адреса. — Отседнал е съвсем наблизо. Джоузеф ще го намери за няколко минути.

Лиъм се смая, когато Де Майя се яви със съпругата си.

— Знам, че вашите обичаи са други — обясни мъжът. Говореше английски със силно испанско произношение, но съвсем разбираемо. — Освен това жена ми не разбира вашия език. Но сметнах, че и тя трябва да участва в разговора, защото имам да ви предложа нещо важно.

— Да, разбира се — Лиъм погледна червенокосата дама. Смущаваше го. Изглеждаше доста чувствена. Биваше я за една нощ, но не ставаше за съпруга. Да се надяваме, че въпросният Рикардо не споделя това мнение. Защото по думите на Робърт, двамата съпрузи щяха да са партньори в доста сериозно начинание. „Човек трябва да се съобразява с нея“, беше писал брат му. Лиъм прегледа още веднъж документите, разпилени по бюрото му.

— Доколкото разбирам, Робърт ви е упълномощил да действате като негови представители в Новия свят. Имате право да сключвате договори от името на Дома Мендоса от Кордова с всички нови и независими правителства, които си изберат в колониите.

— Точно така, сеньор — кимна Де Майя.

— Тогава какво, за Богя, искате от мен? Робърт ме моли да ви помогна да стигнете до Западна Индия. Това лесно ще се уреди. Но той намеква, че става дума за нещо далеч по-сериозно. За какво точно става дума, мистър Де Майя?

— Искаме от вас същите пълномощия, както от брат ви — отвърна Де Майя.

Лиъм скъси вежди и впери поглед в тавана над главите на гостите. Няколко секунди настъпи мълчание. Накрая англичанинът се обади.

— Имам известни връзки в Кинсън. Какво ще кажете да отплувате за Ямайка?

— И оттам накъде?

— Накъдето намерите за добре.

— И какво ще спечелим от това… отклонение, сър? Нали това е правилната дума?

— Да. Що се отнася до ползата, тя е очевидна. От дълги години домът Мендоса финансира кораби, които тръгват от Ямайка. Сега обмисляме дали да не основем там пълноценна банка с много по-широки пълномощия. Напълно е възможно през близките години Ямайка да започне да търгува с Куба или Пуерто Рико, или Рио де ла Плата. Стига, разбира се, те да извоюват независимостта си, както очаква Робърт — той сви рамене, сякаш това не го засягаше особено. — Е, тогава банката Мендоса от Ямайка може да основе клонове в столиците на тези новоосвободени страни.

— Защо да не го направи — спокойно отвърна Де Майя. — Но те са били испански колонии векове наред. Хората там ще продължат да говорят испански и да мислят като испанци, дори и да скъсат връзките с метрополията и да гласуват по-либерални конституции.

— Прав сте — съгласи се Лиъм.

Странно беше да чуе подобни думи от испанец, но Робърт предупреждаваше, че Де Майя е революционер и фанатик. Във второто писмо, където ставаше дума за бизнеса, брат му пишеше също, че може да има доверие на този испанец. Робърт несъмнено бе убеден в това, тъй като даваше много широки пълномощия на своя представител в Новия свят. Беше заложил всичко върху тези двамата. На истина, брат му признаваше, че „няма и пукната пара“ в Кордова. Нямаше друг избор, освен да рискува. Лиъм отново вдигна деловото писмо.

— Брат ми предлага отново да обединим усилията на нашите търговски къщи. През последните шест години ни се наложи да действаме поотделно, но преди действахме заедно.

— Това ми е известно, сеньор. Отдавна следя дейността на Дома Мендоса.

— Радвам се да го чуя. Значи осъзнавате, че можем да обединим усилията си, когато това ни е изгодно. Не бива да се притеснявате дали банката Мендоса ще успее да намери общ език с южноамериканските си партньори, които говорят и мислят като испанци.

Де Майя се усмихна и стана.

— Съгласен съм с вас, сеньор.

Той каза няколко думи на испански и съпругата му също се надигна. Мария Ортега се усмихна мило и снизходително кимна на брата на Робърт. Тримата се сбогуваха учтиво и си пожелаха успех.

— Ще се погрижа за прехвърлянето ви в Ямайка — обеща Лиъм. — Щом уредя нещо, ще пратя сина си да ви извести.

 

 

Вечерта, легнала в тясното и влажно английско легло, което беше намразила от пръв поглед, Мария произнесе присъдата си.

— Не може да стъпи и на малкия пръст на брат си. Бихме могли да подпишем всичко, което поиска, а после да правим каквото си поискаме. Само да не беше Робърт…

— Не мога да дам думата си, а сетне да я престъпя — отсече съпругът й. — Това е грях.

Той лежеше до нея, изопнат като мъртвец. Трудно му беше да повярва, че може да лежи в едно легло с жена и да не осъди душата си на вечни мъки.

Мария се извърна странишком, облегна се на лакът и прокара пръст по гърдите на Рикардо.

— А ти се боиш от греховете, нали, любов моя?

— Прибери си ръката.

— Защо? Не искаш да те милвам тук ли? Или тук? Но ти си мой съпруг, пред Бога и хората. Светата църква ни е съединила в брачен съюз. Защо да не те милвам?

— Защото е грешно. Не можем да имаме деца. Да опознаеш плътски някоя жена, без да желаеш дете, е чиста похот. А похотта е смъртен грях.

— Ти си по-голям светец и от папата — тихичко се засмя тя. — Дори той признава, че имаме право да се радваме един на друг, макар утробата ми да е безплодна. Какво съм виновна аз? Да не би да съм молила да бъда наказана по такъв начин?

— Понякога си мисля, че си молила — изсъска той през зъби. — Ти не би имала нищо против утробата ти да пресъхне, стига да можеш да блудстваш безнаказано с всеки срещнат.

— Значи ме смяташ за блудница — прошепна тя.

— Знам, че си блудница.

— Тогава защо не се възползваш от мен, щом съм ти под ръка, Рикардо? — тя посегна към лекия бамбуков бастун на съседната масичка. — Ето, ако искаш, накажи ме за моето блудство. Хайде, знам, че ти се иска.

Тя легна по корем и запретна нощницата си. Двете полукълба под кръста й се бялнаха на лунната светлина. Искаше да скочи от леглото, да строши бастуна в коляното си, да й каже веднъж завинаги какво мисли за нея и за извратеното й сладострастие и да заспи на пода. Но не можеше.

Някакъв дявол се беше вселил в него. Той го накара да вземе бастуна и да го стовари върху бялата й плът. И когато видя червената рязка и чу стона й, дяволът се надигна и го накара да замахне отново и от ново. Докато тя не избухна в плач, премесен с тържествуващ смях, а дяволът не го накара да проникне в нея и да намери единственото облекчение, на което можеше да се надява на този грешен свят.

 

 

На Гринич лейн господарите също будуваха в леглото. Мариам носеше ленено боне, което скриваше прошарената й коса. Нощницата й също беше от колосан лен. Високата яка и дългите ръкави целомъдрено прикриваха всеки намек за плът. Тя бе скромна жена, която имаше страх от Бога и силно развито чувство за дълг. В момента дългът й повеляваше да донесе някакво облекчение на мъжа си. Значи трябваше да го накара да говори и да му помогне да си изпее грижите.

— Изглеждаш ми притеснен, Лиъм. Нещо във връзка с писмото на Робърт ли е? Мислех, че ще се радваш да получиш някаква вест от него.

— Така е, наистина се радвам. Все пак… — той се размърда нервно под балдахина, който покриваше широкото легло. Не го свърташе на едно място, макар пухеният дюшек, метнат върху дебелия сламеник отдолу, да обгръщаше приятно тялото му. Той нагласи по-удобно юргана, преди да отговори — Притеснявам се, че Робърт е дал прекалено много свобода на този Де Майя. Ами ако го изтървем?

— Но нали от години насам оплакваше гибелта на търговската къща в Кордова? Нали проклинаше съдбата, че си загубил едновременно и брат, и търговски партньор? Сега ги получаваш обратно. Това не ти ли стига, Лиъм?

— Предполагам, че би трябвало да съм доволен и от това. Освен това Робърт хич не е глупав. Дал е много голяма свобода на двамата си агенти в политиката, но ги държи изкъсо, когато стане дума за пари.

— Тогава за какво се притесняваш?

— За себе си — прошепна Лиъм. — И за брат си. Казах ли ти, че е пратил две писма. Писани са някого дни едно след друго. Едното е за бизнес, а в другото ми разказва за себе си. Пише, че шест години бил като жив труп. Но възкръснал и открил, че има незаконен син. От горе на всичко майката е циганка, или почти циганка. Сякаш има някаква разлика.

— Циганка! Нали няма да се жени за нея, Лиъм? Не може да се ожени за циганка.

— Не пише какво смета да прави с нея, но си личи, че е много привързан към момчето. Смята да го признае за свой наследник.

— Наполовина циганин, наполовина евреин — каза замислено Мариам. — Един Бог знае какво ще излезе от това.

— Наполовина такъв, наполовина онакъв, но до мозъка на костите Мендоса. Поне Робърт смята така. В Кордова пак има Мендоса и домовете ни отново могат да се съюзят. В Херес са измислили някакво ново вино. Испанецът ми донесе една мостра. Пробвах го, наистина е изключително. Робърт иска да го внасям. Предлага да го внасям в бутилки със залепена лентичка хартия, на която да пише „Мендоса-Руес“.

— Имаш ли достатъчно начален капитал? — спокойно попита Мариам.

— Само за няколкостотин бутилки — призна Лиъм. — Но ще му пиша, че не мога да си позволя да купя повече. Не е много, но поне ще възстановим търговските връзки.

— Добре, това е добро решение, Лиъм. Тогава пак трябва да те попитам: за какво се притесняваш?

— Прекалено е далеч от мен — отвърна той след няколко минути. — Пътищата ни се разделиха. Всеки от нас изстрада много, далеч един от друг, а преди бяхме заедно за добро и лошо. И синовете ни, нашият Джоузеф и момчето на Робърт, Рафаел, няма да се познават.

— Той потупа издутия корем. — А това момче…

Мариам притисна ръката му по-плътно до корема си, окуражавайки го да продължи.

— Баща ни мечтаеше истински да обединим търговската къща. Робърт да движи нещата в Кордова, а аз в Лондон, на равни начала, без да има по-старши и по-младши клон, както бе на времето. Но тези деца идват от различни светове. Дори ние с Робърт да възстановим връзките, децата ни неминуемо ще се сблъскат. Ще започне борба за надмощие. Това е написано на стената, Мариам. Като пророчеството, което видял Соломон.

— Не Соломон, а Даниил — автоматично го поправи Мариам. Не преставаше да се учудва на невежеството на съпруга си по отношение на светите книги. А беше мъж и можеше да чете и пише. Естествено, тя бе неграмотна, но всяка вечер баща им разказваше по нещо от Библията. Изучаването на Талмуда и Тората бе най-святото задължение на всеки евреин. Заниманията със светите книги бяха своеобразна молитва. А Лиъм… В този момент мислите й кривнаха в друга посока. След няколко секунди тя се усмихна.

— Лиъм, ще ми отговориш ли на два въпроса?

— Какви въпроси? Късно става, Мариам. Време е за сън. Утрото е по-мъдро от вечерта.

— Е, аз не искам велики мъдрости. Само два отговора. Първо, истина ли е, че Уелингтън е изгонил французите от Испания?

Той я изгледа смаяно.

— Какво, за Бога, си се загрижила за Уелингтън?

— Не вспоменавай всуе името Господне. И би ли ми отговорил, ако обичаш, дали това е истина. Да или не?

— На практика е успял да ги изгони. Правителството твърди така, а според Робърт френските драгуни вече не се мяркали в Андалусия.

— Добре. А сега следващия въпрос. Колко дни ще стои този испанец в Лондон?

Лиъм поклати глава.

— Не мога да отгатна защо питаш, но няма да стои дълго. Най-много месец. Защо?

— Няма значение. Ще ти кажа, когато подготвя всичко.

Лиъм се усмихна снизходително и я потупа по ръката.

— Както искаш, скъпа — каза той. Мариам понякога имаше странни приумици, но иначе беше добра съпруга. Винаги му олекваше, когато поговореше с нея. Лиъм се обърна настрани и скоро потъна в сън.

Мариам дълго остана будна, прехвърляйки наум всички подробности от плана си. Джоузеф беше схватливо момче. Испанецът на Робърт нямаше да стои дълго в Лондон, но щяха да се намерят други. Те щяха да го научат да говори испански. Още утре щеше да поразпита за учител. Но щеше да обясни на Джоузеф, че това е изненада и не бива да казва нищо на татко си, докато не научи този странен език. Дотогава войната ще е свършила. И какво би могло да попречи на Джоузеф да отиде до Испания, да се запознае с чичо Робърт и братовчеда Рафаел и да възстанови семейната връзка. Нищо, каза си тя и заспа с усмивка на уста.