Бевърли Бърн
Малката циганка (12)

11

Зората бе сивкаво петно в един мокър и черен свят. Колелата на колоната карети разбиваха гъстата жълта кал, която полепваше на парцали по спиците, пръскаше по ребрата на конете и бавно се стичаше надолу като тебеширени петна. Севиля едва се мержелееше в далечината, скрита под струите дъжд — размит мираж, крайна цел на едно невъзможно пътуване.

— Зле започва — отбеляза Пабло.

Никой от двамата му спътници не отговори.

София се загърна по-плътно в пелерината си. Чак сърцето й се беше вкочанило. Седнала между Пабло и Карлос, тя бавно се смразяваше от студ, който достигаше до душата й. Не усещаше телесната топлина на двамата мъже, нямаше дори далечно ехо от огньовете, които споделяше с двамата си любовници.

„Това е мъртвешкият студ.“ Мисълта дойде като внезапно прозрение и веднъж загнездила се в съзнанието й, отказа да излезе. Тази седмица някой щеше да умре в Севиля. Може би тя? София не знаеше. Но нямаше да се мине без смърт.

Пабло се наведе и вдигна кадифеното перденце, закриващо прозореца на каретата.

— Виж.

Карлос и София погледнаха в посоката, където им сочеше Пабло. Видяха редица мъже в раса, със спуснати качулки, наредени от подножието на хълма до върха му. Носеха къси, масивни оръжия — множество кожени ивици, усукани като змии и закрепени за яки дръжки от слонова кост. Единственият звук бе плющенето на камшиците по техните гърбове и рамене, докато мъжете напредваха бавно.

— Флагеланти — прошепна Карлос.

Тримата пътници проследиха с поглед мълчаливите редици, които се спуснаха по хълма и изчезнаха неизвестно накъде.

— Изстъпленията по време на Страстната седмица в Севиля — въздъхна Пабло. — Никога не съм могъл да го разбера. Но предполагам, че вие двамата сте свикнали.

София не отговори. Карлос измърмори нещо неразбираемо.

Дали се досеща, запита се тя. Беше ли обърнал внимание Пабло, че когато са тримата заедно, Карлос и София практически не отварят уста? О, Божичко, защо прие да дойде? Защото Пабло настояваше.

— Ще прекараме прекрасно, София — повтаряше той. — Стига си се притеснявала за циганите. С пръст няма да посмеят да те пипнат, докато си с мен. Това е най-добрата корида за сезона. Страстната седмица в Севиля, как можеш да изпуснеш такова нещо?

Беше като дете, открил отново радостта от живота. Не бе способен да се отдели от нея, имаше нужда от нея. Не можеше да го лиши от това. И ето я тук, в каретата, седнала между двамата мъже, всеки от които имаше безспорни права върху душата и тялото й.

В Севиля ги чакаше тяхната къща. Мендоса навсякъде имаха по някоя къща, която да ги очаква. Специално тази беше дадена назаем, обясни Пабло. От един гранд, който дължал толкова пари на семейството, че вземал мерки никога да не се случи в един и същи град с идалгото. Подобно на другите къщи, в които София се настаняваше със своя покровител за няколко дни или седмици, тази тук беше голяма, хубава и пълна с прислуга.

— Определено предпочитам къщата му, вместо дълга — захили се Пабло. — Горкият глупак не разбира това. Сигурно не знае, че Робърт брои ден и нощ жълтиците на Мендоса, а не аз.

София позволи на една прислужница да свали наметалото й. Колко естествено беше започнала да приема присъствието на прислугата. За десетте месеца, откакто Пабло я взе в леглото си и пое контрола над живота й, тя усвои маниерите и привичките на богатите дами.

Очакваха ги и всичко беше готово. София отиде до огъня, който пращеше в камината. Един лакей донесе вино и тя с благодарност пое чашата.

— Ще дойдеш ли с нас в granaderia, скъпа?

— Не, Пабло, предпочитам да остана, ако нямаш нищо против.

— Разбира се, че нямам — той пое ръката й и я притисна до устни те си. Тя усещаше погледа на Карлос. Пабло сякаш не забелязваше как я гледа той. Никога не забелязваше. В душата й се надигаше вик, а той не забелязваше и това.

— Как се държиш, когато сте сами с него? — беше попитала тя Карлос.

— Различно е — бе отвърнал той. — Когато съм с него, говорим за бикове и корида. Всичко е както преди.

Понякога си представяше един въображаем диалог между тях.

„Любя я набързо — би казал Карлос. — Не заспивам до нея, както ти имаш навик. Вземам я, където и когато ми падне случай. И трябва да я видиш тогава, Пабло. Трябва да я видиш как се извива и стене, как жадува за това, което само аз мога да й дам. С теб е мила и нежна, а с мен е като разгонена кучка…“

Но този следобед подобен разговор нямаше да се състои. Матадорът и неговият покровител щяха да отидат до ранчото, където отглеждаха биковете за тази корида, най-престижната от всички. Щяха да огледат животните, срещу които Карлос щеше да излезе след три дни, когато свършеше Страстната седмица и започнеше Великденската фиеста. Щяха да си говорят за храброст, тактика, прийоми и новата техника с пелерината, която Карлос усъвършенстваше в момента. Нямаше да стане дума за София.

— Ще остана тук — повтори тя. — Внимавай, Пабло. Облечи се добре. Студено е.

Той й се усмихна и я докосна по бузата.

— Не се безпокой, мъниче. Почини си. Ще се видим ли сетне в църквата?

— Да, разбира се.

 

 

Подобно на катедралата в Кордова, главната църква в Севиля също бе изкарала пет столетия като джамия. Нейната кула — минаре беше издигната от маврите и бе дала на сградата името, известно на всеки местен жител — „La Giralda“. Тя се издигаше на края на района, в който някога живееха евреите, а сега се наричаше Кварталът на Светия Кръст.

Само няколко пъти бе влизала в La Giralda. Винаги прекарваше великденските празници в Триана и ходеше със Зокали и Фанта в кварталната църква „Света Ана“. Днес сводове на катедралата се извисяваха мрачно над нея, покрити с траурни ивици черен или червен плат. Погледна масивните носилки, по които бяха наредени великански статуи. След няколко часа щяха да ги понесат по улиците. Но както бяха наредени сега в дъното на църквата, очакващи покайващите се насочи, те изглеждаха поовехтели и безобидни.

— Ние сме там — каза Карлос, като я откри сред тълпата молещи се и я поведе за ръка към другия ъгъл. — Той те чака.

Пръстите му изгаряха плътта й.

— Той каза ли нещо?

— Много неща. Всичките за биковете. Колко пъти съм ти повтарял, той нищо не подозира.

— Карлос, не можем…

— Шшт. Не сега. Ела, той те чака.

Тя застана до него, вляво от централния олтар. Пабло Мендоса стоеше над клюките, недосегаем за тях благодарение на невероятното си богатство и пълното безразличие към общественото мнение. Подобно на всичко живо в Андалусия, и църквата дължеше пари на Мендоса. Дори и един епископ не би си позволил да критикува делата на Пабло. Ако някой в Севиля намираше за скандално гърбушкото да се появява на публични места с любовницата си, щеше много да се замисли, преди да сподели мнението си с някого.

Процесията влезе от задния вход. Послушник в бяло расо с кръст в ръка предвождаше свещениците и епископите, облечени в червено. Други послушници носеха свещи и размахваха кандилници, пълни с тамян. Отиваха до олтара двама по двама, покланяха се пред него и сетне се разделяха на две колони, които се нареждаха от двете страни на помещението, запазено за свещенослужителите от другата страна на олтара. Службата на Велика Сряда беше започнала.

Щом литургията свърши, множеството цехове и гилдии, които бяха дали обет да се покаят публично за греховете си на този ден, се наредиха около носилките със статуите и разгънаха хоругвите, бродирани с копринени и златни нишки. Босоноги, прегънати под чудовищно тежките статуи, те помъкнаха товара си из града, стенейки и молейки за опрощение на греховете им.

Улиците на Севиля гъмжаха от хора като мравуняк. От тълпата изникваха ръце, за да се докоснат до светите изображения, но се отдръпваха обратно и разчистваха пътя, щом идалгото се доближеше. Пабло, Карлос и София стигнаха до Пласа де Санта Мария в момента, когато часовникът отброи пет удара. След няколко минути по пътя за Гренада се появи нова процесия. Дванадесет матадори в парадни дрехи носеха изображението на El Cristo de la Salud, Христос Спасителя, покровителя на техния занаят. Обикновено статуята стоеше в селцето Сан Бернардо, но на този ден я внасяха в града. Карлос изчака на колене да минат край него.

Сетне отново се появиха флагелантите, които продължаваха да размахват бичовете си, а по белите им раса се кръстосваха кървави резки. Дъждът най-сетне престана и оранжевото зарево на залеза захлупи града.

Стоновете не спряха цяла нощ. Призори, легнала до заспалия Пабло, София още дочуваше плющенето на бичовете иззад тежките завеси, плътно спуснати над четирите прозореца.

И тя се покайваше. Защо тогава не бе излязла навън през нощта, за да стене, пролива сълзи и оплаква съдбата си? Тя предаваше хора, които й вярваха. Не само Пабло, тя беше предала и Сара. Още една година бе отминала, а тя дори не се опита да отмъсти за смъртта на дъщеря си. Дори не бе видяла Пако. В началото новооткритият лукс бе притъпил омразата й, а сега новата вина я караше да мисли за други неща…

Някъде в тъмните улици мъжки глас поде класическа сиеста, изливайки душата в молитва. Песента влетя през отворения прозорец и София остана заслушана, докато гласа не се загуби в далечината. Бузите й бяха мокри от сълзи.

Процесиите продължиха да обикалят четиридесет и осем часа. Всяка се движеше по точно определен маршрут, неотменно следван от десетилетия. Всеки цех, гилдия и сдружение ревниво бранеше своите свети места от съперниците.

Богородица де ла Еспернаса беше изнесена от енорийската църква „Богородица Макарека“, а статуята на Исус Всеблагия — от църквата „Сан Лоренцо“. Кварталът Дел Соло също си имаше покровителка, Богородица де лае Ангусшас, а хората от Трихано се молеха на Богородица де ла Соледад. Следобед на Разпети петък изкараха и последната статуя и я понесоха по моста, който свързваше квартала Триана с града. По спокойните води на реката заиграха отраженията от раните на окървавеното тяло на Спасителя, изобразен в последния миг от живота му на земята, Христос де ла Екепирацион. Жителите на Севиля се събраха, за да съпроводят Исус по последния му път.

— Най-сетне свърши — изпъшка Пабло. — Велики Боже, ама че странен град. Странен град в странна страна. Знаете ли защо Откривателят избрал не Кадис, а Севиля за своя главна квартира?

София поклати глава.

— Защото — продължи Пабло — през 1492 г. заливът на Кадис бил претъпкан с кораби с евреи, които техните католически величества Фердинанд и Изабела били изхвърлили току-що от страната. Ние сме склонни да се отдаваме на крайности, скъпа. Това явно е част от националния ни характер. Най-вече в Севиля. Казват, че трима флагеланти умрели. Самобичували се до смърт. Някоя година се случва и повече да измрат, нали?

София кимна. Не можеше да откъсне очи от шествието, което се виеше от хълмовете Триана към катедралата.

— Някои хора имат да се покайват за много неща — каза тя.

Пабло проследи погледа й.

— Ти не си сред тях — нежно отвърна той. — Забрави за това, мъничката ми. Ти затвори тази страница. Вече нищо не могат да ти направят. Освен това днес е Великден, или поне утре ще бъде. Край на покаянията, време е да празнуваме — той взе ръката й. — Чак след като се запознах с теб, научих как да се радвам на фиестата.

 

 

Очистила се от безпокойството, София бе готова да празнува за едно с него. Беше Великден. Априлското слънце огряваше Плаца де Торос и зрителите крещяха от удоволствие, като гледаха как рогата на бика минават на милиметри от матадора, който беше техен съгражданин, Ел Севиляно. Виковете „Оле! Оле!“ разтърсваха сградите около площада. Докато бе безименно циганче, те го презираха, но откакто избра името на града им за свой прякор, Карлос се превърна в техен идол. „Оле!“ крещяха те, докато Карлос изпълняваше поредната серия от вероники и приключи с преметната зад гърба му пелерина, в една зашеметяваща гонера.

— Става все по-добър — отбеляза Пабло. — Все по безстрашен от ден на ден.

И всеки път, когато се любим, все по-малко го е грижа за живота му, добави наум София.

Потърси познато лице в тълпата. По едно време й се привидя Зокали, сетне Пако. Когато се вгледа по-внимателно, се оказа, че се е припознала. Те все едно нямаше да я разпознаят, сега бе жената на идалгото, с копринена рокля и дантелена мантиля. А дори да я познаеха, нищо нямаше да направят. Беше се издигнала прекалено на високо, за да посмеят да посегнат срещу нея. София съзнаваше това, но все пак продължаваше да се вглежда в лицата, търсейки частици от миналото си. То вече й се струваше толкова далечно, колкото и онези детски години, изличени от съзнанието й.

На окървавения пясък на арената Карлос довърши бика под тържествуващия рев на тълпата. Почетният председател на коридата му връчи двете уши на животното като знак за изключителна храброст и умение.

 

 

— Този път ще ти се наложи да вземеш решение — каза Мария. — Не можеш вечно да лавираш.

— Защо да не мога — Робърт прокара длан по косата й, заслушан в пролетните песни на птичките под прозореца. Биваше си я тази жена. Не беше тесногръд фанатик като отец Елиха. Все повече оставаше с впечатлението, че Мария служи тъй предано на каузата на либералите не толкова от любов към свободата и равенството, колкото заради бъдещата власт. Робърт се чувстваше по-спокоен с жена, която не бе побъркана революционерка, а просто предпочиташе да е близо до властта. Затова Мария продължаваше да го притегля все тъй силно, колкото и преди седем месеца. Не беше влюбен в нея, но я разбираше. Понякога дори му бе по-приятно да си приказва с нея, отколкото да я носи към кревата.

— Смяташ ли, че нещо се промени, след като нарушиха Амиенския мир?

— Разбира се, че ще се промени. Англия отказва да се изтегли от Малта и обяви война на Франция. Наполеон с пълно основание е решил, че Англия ще продължава да му пречи, докато не я завладее.

— Благодаря, че ми изясни положението — сериозно отвърна той. — Нищо не разбирам от политика и добре че си ти, за да ме ориентираш.

— Стига си се закачал. Ти си Мендоса. Всичко разбираш.

— А ти коя си? Точно това никога не си ми обяснявала, Мария. Какъв е този род Ортега, който те е оставил на свобода, да правиш каквото си искаш?

— Никой не ме е оставял. Аз сама се освободих, Робърт. Мислех, че си го разбрал.

— Може би — той счупи един бадем и замислено го сдъвка. — И все пак това не е отговор. Откъде си се пръкнала? Дори ти трябва да имаш някакви родители.

— Разбира се, че имам. Или по-скоро имах. И двамата починаха. Родът ми е от Барселона, на север. Не съм ходила натам от години.

Прииска му се да я запита от колко години, но размисли. Ако го беше направил, сигурно щеше да му издере очите. Доколкото можеш да прецени, тя минаваше тридесетте. Някъде около тридесет и пет. Със седем години по-голяма от него. Беше си признала, че се е омъжвала, та дори, но отказваше да отговори дали съпругът й е жив или мъртъв, кой изобщо е бил. Все пак му беше казала нещо доста по-важно.

— Трябва да знаеш едно нещо. Аз не мога да имам деца.

Значи съпругът й, който и да бе той, надали е съжалявал, когато тя е напуснала дома им. А Робърт не трябваше да се притеснява дали няма да почука някой ден на вратата му с негово бебе на ръце. Като цяло сделката беше прекрасна, с изключение на вечното й натякване за избора, който трябвало да направи.

Робърт не смяташе да взема страна. Не виждаше защо трябва да се замесва. Предпочиташе да изчака и да види какво става. Наполеон настъпваше в Швейцария и Италия, създаваше военни лагери и арсенали в Болоня, Кале, Дюнкерк и Остенде. Намеренията му бяха очевидни — смяташе да направи десант в Англия, както бе предрекла Мария. Но за тази цел щеше да му се наложи да прекоси Английския канал, а Адинктън бе наредил на Нелсън да построи достатъчно селен флот, за да потопи всички френски кораби. Най-добре да почака.

Мария продължаваше да бъбри нещо. Той изплува от дрямката си и се обърна към нея.

— За Бога, жено, стига си приказвала. Не съм яздил посред нощ до това нещастно ранчо само за да те слушам как нареждаш — приключи той и се разсмя. Тя не се обиди. Прегърна го и повдигна устни към него, за да получи целувка. Взе я бавно, наслаждавайки се на всичко, което тя можеше да му даде. Слава Богу, не трябваше да се притеснява кой ще пере тези проклети копринени чаршафи.

 

 

Седмица по-късно доня Мария му изпрати вестоносец с бележка, която гласеше просто „Ела.“ Това го озадачи. Никога досега не бе го беше викала. Отбиваше се до ранчото, когато намереше за добре и тя винаги го чакаше там. Прецени все пак, че е по-добре да отиде. Можеше да се окаже нещо важно. Ако пък беше решила да се глези лесно щеше да се оправи с това. Но още докато подаваше юздата на коня си на протичалия слуга, разбра, че тя не е сама. Пред конюшнята вдясно от къщата беше спряла непозната карета.

— Робърт, тези хора държат да поговорят с теб. С Хавиер вече се познавате, а другият господин е…

— Позволете ми да ви се представя просто като Маноло, дон Роберто — мъжът, който беше прекъснал Мария, тракна с токове и се поклони. Носеше сиво-кафяв редингот и кафяви копринени чорапи, които щяха да се пръснат по късото му, мускулесто и набито туловище.

Хич не изглеждаше зле, този приятел, но Робърт бе готов да се обзаложи, че обикновено носеше униформа. Мария се суетеше около чашите. Робърт взе една, отпи и зачака. Усещаше се Хавиер се мъчи да разгадае изражението му и го погледна в очи.

— Значи ме надхитрихте — отбеляза кметът на Мадрид.

Робърт се усмихна.

— Не знам точно в какво, но се радвам да го чуя.

Хавиер също се усмихна.

— Вие, дон Робърт, поехте контрола върху организацията, която аз от дълги години се борех да овладея. Вие се оказахте троянския кон.

— Сам-самичък да свърша същата работа, като цяла армия гърци? Чудно как досега не съм го осъзнал.

— Робърт — остро се обади Мария.

Той се извърна рязко и я измери с поглед. Очите му горяха. Тя се сви, стресната от внезапната му ярост.

— Може би ще е най-добре да пристъпим към същността на проблема — каза Робърт. — Разбирам какво желаете, дон Хавиер, но не виждам какъв смисъл има да го обсъждаме. Искахте да се срещнем, господа. Защо?

— Заради тридесет милиона реала — спокойно отвърна Маноло.

— Така ли? Това са много пари.

— Домът Мендоса е обещал да ги даде на краля след два месеца — отвърна Хавиер. — И въпреки че Мария се постара да осуети това, а и аз направих каквото зависеше от мен, вие докарахте парите от Англия. Сега са складирани в двореца Мендоса и чакат кога ще намерите за добре да ги предадете на краля.

— Бих казал, че шпионите ви си изкарват честно парите — кисело отбеляза Робърт. — Но аз не съм крил намеренията си.

— Не сте — съгласи се Маноло. — Това беше интересен ход.

— Мендоса рядко се промъкват изотзад.

Хавиер си наля чаша херес.

— Вие англичаните май имахте специален израз. Нещо като „да си точиш ножа“.

— Да, чувал съм да казват така — Робърт отпи още няколко капки от бледата течност в чашата си и пак зачака.

Маноло си прочисти гърлото.

— Позволете ми да изясня ситуацията. Движени от високопатриотични мотиви, Хавиер и Мария са положили всички усилия, за да не допуснат Карлос да получи помощ от страна на Мендоса…

— Карлос е законният крал на Испания — прекъсна го Робърт.

— Законен крал, точно така. Както Мария Луиза е законната кралица. Ще ви помоля да ми повярвате, дон Робърт, че всички испанци еднакво силно желаят доброто на родината си. Единственият спор е как най-добре да го постигнат.

— Много добре. Напълно съм склонен да ви повярвам. Самият аз не съм испанец, но също желая доброто на тази страна. Не мразя Испания, дон Маноло. Тогава защо да отказвам помощта, която моят дом е обещал на законния владетел на Испания? Доколкото разбирам, вие ми предлагате да постъпя точно така.

— Не сте съвсем прав — отвърна Хавиер. — Молим ви единствено да изчакате малко. И може би да изпратите тридесетте милиона не пряко, а чрез посредник.

— Кой посредник имате предвид? Може би доживотният пръв консул на Франция?

— Наполеон скоро ще стане крал на Испания — спокойно отвърна Мария. — Знам го от сигурен източник.

— Прекрасно — Робърт вдигна чаша. — Господа, аз реших да се провъзглася за крал на Кордова, а защо не и на цяла Андалусия. Щом всеки е тръгнал да си слага корона, защо не и аз? Каня ви да ми станете придворни.

— Вие ни се подигравате, дон Робърт — тихо каза Маноло. — Но ние говорим за сериозни неща, които носим в сърцата си. Карлос IV е олигавен идиот, а престолонаследникът Фердинанд е горе-долу същият. Кралицата, Бог да я благослови, единствена е способна да управлява. И търси консорт, който да е достоен за нея.

А, сега вече се сети. Маноло беше умалително от Мануел. Значи това беше Мануел де Годой, началникът на придворната стража, за когото разправяха, че е любовник на Мария Луиза. А явно мечтаеше и за още по-висока титла. По лицето на Робърт не пролича какво се е досетил.

— Тогава да говорим сериозно. Какво искате да направя?

— Забавете парите за Карлос — повтори Хавиер. — И помислете дали няма да е добре да инвестирате по-разумно тридесетте милиона реала. С по-голяма полза за дома ви.

— Каква полза?

Маноло прочисти гърлото си.

— Правото домът Мендоса да основе национална банка.

Велики Боже! Ябълката, която беше заседнала на гърлото на Доминго. Правото да контролира златото и среброто от колониите и да печата банкноти, гарантирани от държавата.

— Това е интересно предложение — тихо отвърна той. — Но кой ще ми даде тази привилегия?

— Владетелят на Испания — каза Маноло. — Ще подпише декрет и привилегията ще бъде ваша. И никой няма да оспори кралската воля. И двамата знаем, дон Робърт, че това е официалната процедура.

— Може би — отговори Робърт след няколко секунди.

— Може би какво? — попита Хавиер.

— Може би всичко ще стане така, както обещавате — Робърт остави празната чаша на масата. — Остават четиридесет дни до крайния срок, в който тридесетте милиона реала да бъдат докарани в Мадрид. Ще изчакаме да видим как ще се развият събитията дотогава. А сега, лека нощ, доня Мария. Лека нощ, господа. Благодаря ви за крайно поучителния разговор.

 

 

София предпочиташе да остава в малката къща край Толедската порта, когато двамата бяха в Мадрид. Още преди няколко месеца Пабло я купи от Хавиер и даде нотариалния акт на София.

Беше хубава юнска утрин. След няколко часа щяха да ходят на неделната корида. Тя седеше пред тоалетната си масичка и се приготвяше за излизане. Розовата копринена рокля, която щеше да облече, висеше окачена на вратата на гардероба в момента носеше само пет фусти. Гърдите й бяха великолепни, особено когато вдигнеше ръце, за да се среши. Пабло се беше отпуснал на леглото и я следеше с поглед, изпълнен с обожание.

— Много ми харесва, че си безсрамна — нежно каза той.

В началото тя не го разбра.

— А, това ли имаш предвид — тя хвана гърдите си и се разсмя. — Циганките казват, че над кръста няма нищо срамно.

— Тогава се радвам, че на времето си била циганка. Защото сега си моята Житанита — той помълча няколко секунди. — София, трябва да те питам нещо.

Пулсът й се учести. Всеки ден очакваше кога ще се стовари обвинението, което не би могла да отхвърли, кога ще я смаже товарът на изневярата. Но Пабло не изглеждаше ядосан. По-скоро се стесняваше за нещо.

— Какво има? — изрече тя, прекоси няколкото крачки до леглото и го помилва по бузата. — Всичко можеш да питаш.

— Способен ли съм да имам дете?

Тя се отдръпна смаяна.

— Не! Искам да кажа, не знам… Защо си решил…

— Не може да е от теб. Вече си родила една дъщеря. Мислех си, че щом съм способен да се любя, мога и да заплодя, но може би не е така, може би заради… — той вдигна сакатата си ръка и прошепна. — Сигурно е заради мен. Не си заченала досега, а сме заедно от една година.

София се извърна и прокара ръка по посребрените четки за коса, наредени на масичката.

— Искаш ли дете, Пабло? Копеле?

— Не копеле, не.

— Но ще бъде такова.

— Не и ако се оженим.

София не отговори няколко секунди.

— Вече съм омъжена, знаеш го — отвърна тя накрая. — Аз съм съпруга на Пако. Оженихме се в криптата на Санта Ана. Църквата благослови брака — тъжно добави София.

— Тези неща могат да се уредят. Циганинът Пако няма никакво значение, скъпа. В момента говорим за мен.

София поклати глава.

— Не, не е точно така. Никога не ми е хрумвало, че можеш да си мислиш за това. Взех мерки да не забременея. Предполагах, че няма да искаш дете от мен.

Сега беше негов ред да зяпне от изненада.

— Как си могла да направиш такова нещо?

— Не е трудно. Жените от моето племе знаят какви билки да използват.

— Но това е убийство. Нали на времето са те обвинили в същото нещо, за дъщеря ти, имам предвид.

— Да се премахне детето в утробата или след раждането е убийство. Това е против закона на ромите, макар жените гаджо постоянно идват да ни искат билки, които да махнат заченатото дете. Обикновено им даваме малко накълцан магданоз и се кълнем, че това е наша тайна билка. Но има истински билки, които не позволяват на жената да зачене. Те не са против закона на ромите.

— Но са против закона на църквата — кисело отбеляза той.

— Мислех си, че ти самият желаеш това, Пабло. Искрено съжалявам, ако съм те разочаровала.

Всъщност изобщо не съжаляваше. Как би могла да износи дете, без да знае дали е от Пабло или от Карлос? Ами ако родеше русо бебе със сиви очи? Какво щеше да си помисли тогава Пабло? Не, не си струваше дори да мисли за това.

— Боя се, че не съжаляваш — той стана и застана зад гърба й, загледан в нейното отражение в огледалото. — Виж себе си, виж и мен. Как би могла да искаш дете, което да бъде белязано като баща си? — той се извърна. — Голям глупак съм. Понякога успявам да си внуша, че наистина ме харесваш и забравям.

София скочи.

— Пабло, недей да говориш така. Не е истина. Много те харесвам. Наистина. Виждам истинския човек и не обръщам внимание на обвивката. Трябва да ми повярваш. Недей си тръгва… Моля те…

Той затръшна вратата, прекъсвайки фразата й по средата.

 

 

След двадесет минути прислужницата Хуана почука и влезе. София още седеше полуоблечена пред тоалетната масичка.

— Доня София, матадорът дойде.

Тя потръпна. На времето Фанта казваше „за вълка говорим, а той в кошарата“.

— Кажи му да изчака в двора. Ще дойда след няколко минути.

Избърса сълзите си и се напудри отново. Погледна розовата рокля, но още не си беше сложила корсета и не искаше да губи време, за да си играе с връзките. Наметна жълтия копринен пеньоар, завърза колана и взе черно лакирано ветрило. Забеляза, че ръцете й не треперят. Чувстваше се много спокойна и сигурна, изпълнена със самообладание. Беше взела решение.

Карлос чакаше под обсипаните с розов цвят олеандри в централния двор. Още не беше облякъл парадния си костюм.

— Защо си дошъл? — попита тя. — И защо не си се облякъл за коридата?

— Търся Пабло. Има проблем. От ранчото не са ни изпратили същите бикове, които огледахме онзи ден. Вместо тях са дошли други.

— Няма го тук. Хуана не ти ли каза?

— Да, каза ми.

— Тогава защо не го потърсиш някъде другаде?

Той пристъпи напред и я докосна по рамото, сетне пръстите се плъзнаха към гърдите й.

— Исках да видя и теб. Недей да ме гониш. Нещо лошо ли се е случило?

— Скарахме се с Пабло и още не съм се успокоила. Тръгвай си, Карлос.

— За какво се карахте? — присви очи той.

— Не за каквото предполагаш. Пабло иска да се оженим.

— Няма да стане — изсъска той. — Няма да го допусна. Освен това вече си омъжена.

— Знам. Той каза, че това можело да се уреди.

— Как да се уреди?

— Не знам. Вероятно с парите на Мендоса. Могат да купят всичко, включително и анулиране на брака.

Той се опита да я прегърне, но София го отблъсна.

— Недей. Недей посред бял ден. Хуана може да ни гледа.

— Чумата да я тръшне. Според теб тя дали те шпионира? Може би докладва редовно на Пабло и той знае всичко. Може би си играе с нас като котка с две мишки. Хайде да избягаме, София. Да се измъкнем от всички тези лъжи и преструвки. Как можеш да издържаш на такъв живот?

— Пабло не би наредил да ме шпионират. Той ми вярва. Именно затова е толкова страшно и затова не можем да избягаме — тя разтвори ветрилото. Лятната жега се усещаше дори под сянката на олеандровите дръвчета и асмите. — Иска дете.

— Господи Боже, защо ме измъчваш така. Не можеш да му родиш дете. И Дори да заченеш, откъде знаеш, че ще е от него?

— Не бих могла. Затова и не искам — гласът й беше спокоен и уверен. Как можеше да говори така, сякаш нищо не я разкъсваше отвътре? Но се налагаше. Налагаше се да довърши започнатото. — Взех решение. Смятах да ти го кажа чак след коридата, но щом си дошъл…

— Какво да ми кажеш?

— Че смятам да сложа край на това.

— Не разбирам.

Тя сви ветрилото.

— Напротив, разбираш. Повече няма да се срещаме. Край. Не мога да лъжа така Пабло. Иди си, Карлос. И не се връщай. Или поне не се връщай без Пабло.

— Просто така — тихо каза той. — Гърбушкото ти предлага да се ожените и ти реши да ме разкараш.

— Няма нищо общо с женитбата. Не знам дали ще приема. Знам само, че не мога повече да живея в страх и срам.

— А моите чувства?

— Не нося отговорност за тях, Карлос.

— Носиш отговорност. Откакто те измъкнах от ада в Мухергорда, живея заради теб. Имаш дълг към мен, София. Дължиш ми живота си.

— Не! — изплю думите тя. — Стига толкова, Карлос. Омръзна ми да слушам все това. Не можеш вечно да ме държиш в тази примка. Тръгвай си. За Бога, просто се махни. Всички испанки са готови да се хвърлят в краката ти. Замерят те с цветя, пращат ти бележки. Възползвай се от привилегиите на матадора и си намери жена, която няма да мрази и теб, и себе си всеки път, когато я докоснеш.

Той се надвеси над нея, изтръгна ветрилото и го хвърли в ъгъла.

— Остави ме. Да не си полудял? Ще пищя…

Ръката му се стрелна и я зашлеви през лицето — веднъж, втори път, после пак и пак. Ударите бяха много по-силни от плесницата, която бе получил през онази първа нощ преди една година. София се свлече на земята, хлипайки. Жълтият пеньоар се разтвори и гърдите й се люшнаха навън.

— Всички цигани бият жените си, нали? — обади се нечий мек глас. — Разправят, че обичаите им били такива.

София вдигна обляното си със сълзи лице. Пабло стоеше до жасминовия храст. Черната му пелерина и сомбрерото се открояваха на фона на яркозелените листа и белите цветове. И по тъгата, която струеше от очите му се виждаше, че е разбрал всичко.

— Не — прошепна София. — Нищо не си разбрал. Ние с Карлос се познаваме от деца. Никога не сме ти го признавали, но…

— Стига — прекъсна я той. Гласът му беше спокоен. Само очите крещяха от болка. — Стига толкова лъжи, София. Няма нужда от тях. Странно как боят може да бъде толкова интимен акт, колкото сексът — той се обърна към матадора. — Карлос, трябва да се облечеш. След по-малко от час си на корида. Ако не побързаш, няма да има време да се помолиш. — Погледът му отново се насочи към София. — Извинявам се, че ви обезпокоих. Върнах се само да кажа, че съжалявам, задето повиших тон и че те моля да дойдеш с мен на площада да видим поредния триумф на Карлос. Лош късмет, нали? Тази история е наистина тъжна, а аз се оказах такъв глупак.

 

 

Идалгото не можеше да не дойде. Стоеше на обичайното си място зад бариерата на Плаца Майор. Тълпата около него нададе възторжен рев, когато пуснаха първия бик за този следобед. Това не беше бикът, който Пабло очакваше да види. Животното бе червеникаво, с несиметрично разположени рога. Дамгата на плешката показваше, че идва от същото ранчо, но не беше същото животно. Още в първата му атака имаше нещо необичайно, сякаш някак кривна встрани.

Хората наоколо усетиха, че нещо не е наред. В гласовете им, на дигащи се като вълна след вълна, започна да се примесва някаква нотка на безпокойство. Пабло си пое дъх и усети как в сърцето му затрепка пламъче на надежда. Сетне внезапно разбра какво ще стане. И се зарадва.

Карлос стоеше зад борладерото, пролуката в оградата, запазена за матадора. Най-довереният му помощник, който Пабло му беше намерил още преди четири години, излезе на арената и накара бика да профучи няколко пъти край пелерината му. Това се наричаше „да закове бика“, да позволи на тореадора да прецени противника си.

Ела, матадоре, помисли си Пабло. Ела и виж какво съм ти под готвил.

Обикновено трепереше, когато Карлос започнеше да обработва бика. Тогава имаше чувството, че той, Пабло, държи в сакатата си ръка пелерината, сякаш тълпата приветства него, Пабло. Тогава се потапяше цял във възбудата от опасността и в замайването от кръвта и победата. Днес цялото му тяло трепереше, когато животното нападна. Днес не беше матадор, а бик.

Ще те убия, защото уби всичко, заради което живеех. Ти имаше всичко, а аз имах толкова малко. И ти посегна дори на това малко, оскверни го и ми го открадна. Виж рогата ми. Добре ги огледай. Огледай ги, преда да се забият в теб.

Ударът се стовари при втората терция, докато забиваше бандерилите.

Виждаш ли колко те презирам, матадоре? Дори не си дадох труда да те убивам, когато правиш прословутите си трикове. Няма да допусна да умреш на върха на славата си. Просто минавам и небрежно те помитам. Отказа се от бандерилеросите и предпочете сам да забиеш железата в мен. Защото си опиянен от радост. Смяташ, че най-сетне си прогонил побъркания гърбушко и жена му е твоя. Но няма да й се радваш, матадоре. Минавам покрай теб, извръщам глава и те закачам с рога. Сега и двата ми рога са в корема ти, матадоре. И като разтърси глава, те ще се забият по-дълбоко, ще разкъсат червата ти и ще прережат сърцето.

След двадесет минути някой се сети за идалгото, който бе покровител и най-добър приятел на матадора и отиде да го потърси. Той стоеше край оградата и хлипаше, сякаш оплакваше собствената си смърт.

На следващата сутрин го откри личният му прислужник. Идалгото висеше от полилея в спалнята си в двореца Мендоса на Кале дел Кампо. Носеше позлатения параден костюм на тореадор. Никой не беше виждал да го облича досега. Сигурно го беше поръчал тайно, вероятно доста отдавна. Кройката прикриваше гърбицата и сакатата ръка.