Бевърли Бърн
Малката циганка (19)

17

Анжелина пресрещна Робърт на вратата. Той веднага разбра, че нещо не е наред. Черната й коса се вееше разчорлена, а по бузите се стичаха сълзи.

— Какво има — попита той.

— Изчезнаха, идалго. Ла Житанита и детето й, няма ги.

— Как така ги няма? Какви ги разправяш?

Робърт с усилие овладя паниката си. Стомахът му се сви. Съвсем отскоро се бе върнал в света на живите и пропастта продължаваше да зее изкусително само на крачка от него. Ако София беше избягала, щеше да рухне в нея и повече нямаше да излезе. Не мисли за това, не гледай към пропастта, слушай внимателно какво казва Анжелина.

— Преди три дни момчето не се прибра вечерта — Анжелина усукваше между пръстите си големия черен шал и го използваше за носна кърпичка. От време на време по цялото и тяло пробягваха тръпки от страх и притеснение. — Видяхме го в Пацио де лос Гатос, а после изчезна.

Робърт прокара пръсти по косата си и поклати глава.

— Анжелина, нали не се опитваш да ме убедиш, че Рафаел е избягал?

— Майчице! Не, идалго. Отвлекли са го.

— Кой го е отвлякъл? Велики Боже, какви глупости говориш? Къде е доня София?

— Нали ви казах — изскимтя тя. — И Ла Житанита изчезна. Беше като полудяла, пищеше и тичаше из двореца. И тогава, ох, идалго. Изведнъж се успокои и пребледня като мъртвец. Качи се в стаята си и като се върна, беше циганка. Същинска циганка, идалго, а не в костюма за сцената. Облечена като тях, вчесана като тях. Не я познах. Жените не я познаха. Градинарите не я познаха. И вие не бихте я познали. Родната й майка…

Робърт вдигна ръка.

— Разбрах, Анжелина. Не ми стана ясно само къде е в момента.

Анжелина отново започна да вие.

— Не знам. Богородице, ела ни на помощ. Не знам къде е, нито пък знам къде е детето — цялата хлипаше и си триеше сълзите с банданата.

Робърт хвърли поглед към каретата, спряна в Пацио дел Речибо. Доколкото знаеше, в двореца нямаше друга кола, нито коне. Отдавна бяха разпродадени.

— Доня София пеша ли тръгна?

— Не, дон Робърт — отвърна тя, хълцайки. — Взе магарето на един от градинарите. Ох, магаре, като някоя обикновена селянка. Цяла Кордова си беше помислила, че над двореца вече не тегне проклятие. Сега хората ще разберат, че мястото си е все така прокълнато. Дворецът Мендоса е прокълнат, хората в него са прокълнати и ние сме прокълнати, защото работихме в него и аз съм виновна за всичко, защото им казах…

— Стига! Стига си плакала, Анжелина. Стегни се. По дяволите, не сме прокълнати. Ограбили са ни и крадецът скоро ще съжалява за това.

Вече знаеше. Знаеше толкова ясно, сякаш го бе видял с очите си. София я нямаше. Не беше избягала. Циганите бяха отвлекли Рафаел по някаква тяхна си причина. Тя беше тръгнала за Триана, за да си го вземе обратно. Но щеше да е сама сред цялата тази сган. Безумие. Нямаше да успее сама, без помощ. Кръвта потече по-бързо в жилите му, яростта му придаде сила, а мислите му потекоха странно ясни:

— Разправи ми подробно кога и как е тръгнала.

Анжелина млъкна и го изгледа смаяно. Бялата коса си беше същата, тъмните очи си бяха същите, но лицето бе съвсем различно: Беше мъжко лице — властния и сияен идалго, за който бе чувала да разправят, но когото не бе виждала досега.

— Тръгна един час след като разбра, че е изчезнал. Нямаше и час, дон Робърт. Събота вечер, според мен някъде между осем и девет часа.

Преди три дни, няколко часа след като срещна Хари. Мисли, дявол да те вземе, мисли! До Севиля са четири дни път с магаре. Още не беше стигнала там. С добър кон можеше да вземе пътя за двадесет часа. Дори по-малко, но с наистина добър кон. Енрике вече е прибрал в конюшнята впряга, с който пътуваха до Херес. Но тези коне са капнали след дългия път. Пък и не бяха ездитни, а впрегатни животни.

— Анжелина, изпрати Енрике при търговците на коне. Кажи му да купи най-добрия им жребец — той хукна нагоре по стълбите, като тичешком даваше заповеди. — Вземи от конюшнята моето седло. Ще го познаеш по монограма на лъка.

Няколко секунди тя остана зяпнала, сетне се отърси от смайването и се понесе като могъщ боен кораб, с вдигнати платна и бълващи огън топове.

— Да, идалго, незабавно. Всичко ще бъде незабавно изпълнено.

Робърт вземаше по две стъпала наведнъж. Не ги беше почиствал от години, но знаеше къде стоят пистолетите.

 

 

Рояк дечурлига играеше на поляната между хълмовете, където циганите се събираха понякога на фиеста. Когато София мина покрай тях, те хвърлиха по някой поглед, но общо взето не й обърнаха внимание. В дългата си пола и мърлява блуза от домашнотъкано платно, със забрадка и златни обици, тя приличаше на човек от племето. София огледа децата. Рафаел го нямаше там. Е, не бе очаквала да е толкова лесно. Наведе глава и влезе в пещерата на Зокали.

Забравила бе колко дълъг и тесен е коридорът, забравила беше и миризмите от хиляди манджи, с които се бяха пропили стените, София стигна до мястото, където коридорът се разширяваше и се превръщаше в зала. Там спря.

Някаква жена стоеше с гръб към входа. Хвърляше карти на паянтова трикрака масичка. Човек можеше да я сбърка с Фанта, но разбира се, не бе тя. Да, това беше жената на Зокали, Тересита. София я позна по тесните рамене. В ъгъла клечеше друга жена и кърмеше бебе. Вдигна поглед, зърна София и очите й се разшириха, но само за секунда. Сетне заби поглед в земята и не каза нищо. Казваше се Имакулада. Бяха израснали заедно, на времето бяха приятелки.

София се озърна. Търсеше Зокали, но не го намери. Вместо това забеляза Хоселито. Още не я беше видял, другите мъже в пещерата също не гледаха към нея. Само Имакулада знаеше, че е тук, но тя продължаваше да кърми бебето.

— Благословен да е този огън — каза София. Всички се извърнаха към нея. — Дойдох да търся баща си, съгласно закона на ромите. Къде е Зокали?

Тересита я гледаше през рамо. Пръстите й бяха замръзнали с картата между тях.

— Съпругът ми почина. Една истинска дъщеря би дошла да го погребе — тя се изхрачи на пода.

— Не знаех — София се обърна към Хоселито. Претегли възможните последствия, ако не беше отгатнала правилно, но реши да рискува. Пристъпи към него и падна на колене. — Дойдох да искам справедливост от водача на моето племе, съгласно закона на ромите.

— Нямаш племе. Избяга от огъня ни.

По тона му разбра, че е познала. Хоселито беше наследил Зокали. Него бяха избрали за водач на племето.

— Аз съм дъщеря на този огън. Имам право да бъда изслушана.

— Някога имаше подобно право. Ти го загуби, като избяга — Хоселито посегна към каната с вино, но не я надигна. Наблюдаваше внимателно София.

— Не съм убивала детето си — София знаеше, че трябва да премине в нападение. — Кълна се в Сара Кали.

Тересита изсумтя. Събра с погнуса картите си и започна машинално да ги размесва, без да откъсва поглед от коленичилата жена.

— Това трябваше да го кажеш по-рано. А ти избяга като курва с кръв на гаджо, каквато си всъщност.

София не й обърна внимание. Тересита я мразеше открай време, така че не можеше да се надява на помощ от нейна страна. Не биваше да разчита и на това, че подвизите с герилеросите ще разнежат бившите й съплеменници. За циганите войната срещу драгуните на Наполеон си беше гаджовска работа. Тях не ги засягаше. София дебнеше всеки жест на Хоселито. Той бе единствената й надежда.

— Щях ли да дойда сама, по собствена воля, ако правдата не беше с мен? Не съм убивала Сара.

— Имаме основания да смятаме, че е така — призна Хоселито.

— Пако призна ли си…

Хоселито вдигна ръка и я накара да млъкне.

— Не споменавай това име.

— Какво търси тук — изръмжа някакъв мъж в полумрака. — Това е против закона на ромите.

— Аз решавам какъв е законът — отсече Хоселито. — Дошла е по собствена воля. Може да е права.

Надигна каната, отпи дълга глътка, сетне избърса брадичката си с опакото на ръката.

— Смъртта върви подир теб. Карлос е мъртъв, детето ти също е мъртво.

Тя пребледня като смъртник, пещерата се завъртя около нея, но изведнъж се сети, че той има предвид Сара, а не Рафаел. А той знаеше за тях двамата с Карлос. По очите му личеше.

— Карлос следваше собствената си съдба — каза София. — Всички трябва да следваме съдбата си.

Хоселито я оглеждаше замислено. Накрая кимна.

— Така е. Можеш да седнеш. Ще те изслушам.

София седна по турски и се облегна на стената на пещерата. Хиляди пъти беше сядала така, жестът идваше тъй естествено. Отблясъците от огъня, сенките, играещи по стената, спареният въздух — всичко си беше както преди. Познатата атмосфера й вдъхна увереност. Когато заговори, гласът й не издаваше, че вътрешно се гърчи от безпокойство.

— Братя и сестри, дойдох при вас, защото ми сториха страшно зло.

— Почакай — прекъсна я Хоселито. — Не можеш да искаш помощ от нас, преди да разгледаме старите обвинения. Ти избяга от племето.

Тя очакваше да й потърсят сметка за това и се бе подготвила.

— Пако ме обвини, че съм убила Сара и всички от племето му повярваха. Аз не съм я убивала, Пако я уби. Хвърли я към стената и разби черепа й.

Годините не бяха изличили спомена. Всяка дума я измъчваше и се забиваше в сърцето й, което кървеше за Сара също толкова, колкото и за Рафаел. И подхранваха омразата й към мъжа, който по за кон си оставаше неин съпруг и господар.

Хоселито кимна.

— Казах ти, че това вече ни е известно. Но няма да говорим за съпруга ти. Той вече е осъден. Ами ти?

— Тя е страхлива гаджо и курва — промърмори Тересита.

— Тишина — изрева към нея Хоселито. — Дръж си езика зад зъбите — сетне се извърна към София. — Спазваше ли закона на ромите?

— Доколкото бе по силите ми — отвърна тя. — И доколкото съдбата ми го позволяваше. Не съм предавала огъня. Кълна се, че не съм издавала на гаджовци тайните на ромите.

— Издавала ли си знаците?

— Никога — заяви тя.

— Не си разказвала за големия номер, нито за билките, нито си обвинявала ром пред съда на гаджовците?

— Никога, кълна се.

Гласът от сянката отново се обади.

— Тя оскверни песните ни. Пеела е за пари.

София вече бе разбрала на кого принадлежи той. Това беше Томас, братът на Зокали. Той не я обичаше. Впрочем, само Карлос, Фанта и може би Зокали някога я бяха обичали, а сега и тримата бяха мъртви.

— Пако пръв ме накара да пея за пари — отвърна тя. — А сетне заради него аз нямах избор, освен да пея или да се продавам за пари. Предпочетох да пея.

Хоселито се насочи към основния въпрос.

— Значи не си убивала детето си?

— Не съм, кълна се в Сара Кали — повтори тя.

Той я гледа изпитателно няколко секунди, сетне кимна.

— Така да бъде. Но ти избяга отдавна. Защо се връщаш сега?

София си пое дъх. Сега идваше най-голямото изпитание и всичко зависеше от Хоселито. Ако наистина спазваше закона на ромите, щеше да я подкрепи.

— Родих още едно дете — прошепна тя. — Момче, седемгодишно. Пако го отвлече.

— Негов син ли е?

— Не, Рафаел не е син на Пако. Баща му е гаджо, а не ром.

— Значи си курва — спокойно констатира Хоселито. — Тересита е била права.

— Може би. Но моите грехове не са грехове на сина ми. Законът на ромите гласи, че децата са благословия и че не бива да се вдига ръка срещу тях.

— Така е. Но защо смяташ — той се поколеба. — Защо смяташ, че човекът, който някога се наричаше Пако, ще вдигне ръка срещу него?

— Защото е зъл. Той е покварен човек, не почита закона. Всички знаете това. Отвлече Рафаел, защото ме мрази. И иска откуп. Нямам пари. Когато разбере, че нямам пари, какво ли ще направи с Рафаел?

Гласът й изтъня. Да чуе най-страшните си опасения, изречени на висок глас, бе мъчително изпитание. Всичко зависеше от това да не допусне самообладанието й да се пропука. София героично преглътна сълзите, които бяха на път да избият на повърхността.

Никой не отговори. Хоселито продължаваше да я гледа изпитателно. Надигна каната и отпи още една дълга глътка.

— Дори да си права — проговори накрая той — какво искаш от нас? Защо си дошла?

— Искам да отида в пещерата на Пако, да го обвиня пред всички и да си взема Рафаел обратно. Не мога да го направя без вашата помощ.

В стаята сякаш мина студен полъх. София усети, че нещо става. Хората се размърдаха. Тересита пак започна да хвърля карти на масата, а Имакулата намести по-удобно детето в скута си.

— Какво става — попита София. — Кажете ми!

Цялото грижливо поддържано достойнство рухна. Гласът й изтъня и по бузите рукнаха сълзи.

— Рафаел вече е мъртъв, нали? Мъртъв е, а вие сте знаели и…

— Стой спокойно — прекъсна я Хоселито. — Нищо не знаем, кълна се в този огън.

— Тогава ще ми помогнете ли?

— Не можем.

— Защо, за Бога? — София стана и се уви по-плътно в шала си. Огледа се наоколо, но видя само каменни лица и безразлични погледи. — Добре, щом не искате да дойдете с мен, отивам сама — тя се извърна и тръгна към изхода.

— София, почакай.

За пръв път Хоселито споменаваше името й. За пръв път се обръщаше към нея като към човешко същество, с което години наред са делили един огън, една храна и една вода.

— Щях да ти помогна, ако можех — каза той. — Но не мога. Законът на ромите не го допуска. Пако го няма. Само тялото му е сред нас. Отлъчиха го.

София чак сега разбра. Отлъчването бе почти толкова тежко наказание, колкото пребиването с камъни. Хората спираха да забелязват отлъчения. За тях той просто не съществуваше. Никой не говореше с него, никой не му обръщаше внимание, все едно, че го нямаше. Щом Пако бе отлъчен, никой не можеше да й помогне. Не можеха да го подложат на разпит, защото не биваше да говорят с него. Значи нямаше как да научат нещо за Рафаел.

— Кога го отлъчиха? Защо? — гласът и беше прегракнал от притеснение.

— Преди шест месеца — отвърна Хоселито. — Родният му катун произнесе присъдата. Правил е противоестествени неща с дъщерята на баща си.

София се облегна на стената.

— Богородице, значи никой не може да ми помогне. Рафаел, Божичко, Рафаел…

Някой пъхна чаша вино в ръката й. Беше Имакулада.

— Щом иска откуп — тихо каза тя — значи няма да нарани момчето.

София поклати глава.

— Не знам. Не съм сигурна. Той ме мрази. Всичко може да се очаква от него.

— Откъде знаеш, че именно твоят съпруг Пако е отвлякъл детето? — попита Хоселито.

— Защото веднъж вече опита. Преди четири месеца, в Качерес. Искаше да измъкне Рафаел от ръцете ми, но аз почнах да го удрям, сетне дотича един свещеник и Пако избяга. А хората разправят, че същата вечер, когато Рафаел изчезна, в града се появил някакъв плешив циганин със златна обица. В Кордова, там живеем. Трябва да е бил Пако.

— Датите съвпадат — промълви замислено Хоселито. — Докато беше един от нас, не би се осмелил да престъпи така закона на ромите. Някой щеше да го разобличи. Но сега… — той сви рамене.

София отново тръгна към изхода.

— Трябва да поговоря с него.

— Не смятам, че ще можеш да разговаряш с него — обади се зад нея Хоселито.

София замръзна. Бавно се извърна и го погледна в очите. Хоселито беше потънал в мислите си.

— Защо да не мога — прошепна дрезгаво тя.

— Ще се скрие. Той сигурно очаква да дойдеш, за да си търсиш детето. Това е целта му, София. Той иска не пари, а мъст. След като ти избяга, Фанта тръгна да разправя навсякъде, че той е убил детето. Не можеше да го докаже, а теб те нямаше, за да се защитиш, но хората започнаха да се вслушват в думите й. Мнозина повярваха на Фанта. След това за Пако животът стана… — Хоселито се поколеба — стана по-труден. Не можеше да си вземе нова жена, дори някой да бе склонил да му даде дъщеря си, а такъв човек надали щеше да се намери. Може би заради това стори този… този грях със сестра си. И заради това го отлъчиха. Сега той смята, че ти си виновна за всичко и иска да си отмъсти.

София се разтрепери неудържимо.

— Значи Рафаел е в много по-голяма опасност, отколкото предполагах.

Никой не отговори. Хоселито се надигна и застана до нея.

— Ела. Ще поговорим навън — двамата бавно тръгнаха по тесния коридор към изхода. На входа той стисна съчувствено ръката й. — София, наистина ми е мъчно за теб. Щях да ти помогна, ако можех. Но законът си е закон. Знаеш как е. Ако науча нещо за онова момче, Рафаел, веднага ще дойда да ти кажа.

— Благодаря ти — прошепна тя. — Аз оставам в Севиля. Трябва да намеря някакъв начин да поговоря с Пако.

— Най-добре се върни в двореца Мендоса — отвърна Хоселито.

— Откъде знаеш за…

— Знам всичко за теб — прекъсна я Хоселито. — Знам, че ти викат Ла Житанита, знам и какво си направила по време на войната между гаджовците. Сега аз съм водач на катуна, а ти си дъщеря на този огън, независимо каква си станала по-късно.

Хоселито се наведе и излезе през ниския вход на пещерата. Беше се смрачило и децата се бяха прибрали. Но на поляната имаше някой.

— Не мърдай — разнесе се мъжки глас. Хоселито видя дулата на два пистолета да сочат право в гърдите му. — Търся жена на име София, Ла Житанита. Казвай къде е, иначе ще те напълня с олово.

— Няма да се наложи, сеньор — спокойно отвърна Хоселито. — Тя е зад гърба ми.

— Робърт, ти ли си — София се измъкна иззад Хоселито.

— София, слава на Бога, че си жива и здрава. Намери ли Рафаел?

— Не. А ти прибери пистолетите. Това е главатарят на моя катун.

Робърт осъзна какво му казва и я огледа по-внимателно. Отново се беше превърнала в циганката, която пееше по кръчмите. Не беше сигурен дали доня София ще се върне някога. Затъкна пистолетите в колана си.

— Значи циганите не са отвлекли Рафаел?

— Не циганите. Един циганин. Казва се Пако.

— Сигурна ли си?

Тя кимна.

— Тогава къде, по дяволите, е този проклет Пако? Защо стоим и си приказваме? Хайде да го хванем.

София се поколеба. Претегли шансовете им. Циганите бяха много, а те — само двама, но Робърт имаше пистолети. Не беше виждала пистолет в пещерата на Пако.

Хоселито чакаше и мълчаливо ги наблюдаваше. Робърт се обърна към него.

— Как се казваш?

— Казвам се Хоселито. Както София ти обясни, аз съм главатар на нейния катун.

— Слушай, този Пако не е ли един дебел циганин с гала глава — Робърт погледна София. — Това не е ли мъжът, с който те видях в досадата?

— Да. Това е съпругът ми.

— Къде е той — попита Робърт. — Тук ли е?

— Да, но е по-сложно, отколкото предполагаш.

София обясни. Робърт я изслуша внимателно, без да я прекъсва.

— Прекрасно — отсече той накрая. — Значи никой циганин не може да приказва с него, а той те очаква и е взел предпазни мерки. Но аз не съм циганин и той не би могъл да предвиди, че ще дойда. Заведи ме в неговата пещера и аз ще се споразумея с него.

Хоселито простена. Ако осквернеше пещерата на съседния катун, като вкара вътре един гаджо, София щеше да вкара двата клана в братоубийствена война. Хората на Хоселито и хората на Пако щяха да се избиват поколения наред.

— Не може да сторя подобно нещо — възкликна той. — Това е против закона на ромите.

— Какъв закон почитате вие? — попита Робърт. — Има ли значение за вас, че Пако е отвлякъл сина ми?

София ахна. Хоселито я погледна.

— Това ли е бащата на момчето?

— Не, не е — поклати отчаяно глава тя.

— Напротив — Робърт гледаше не към Хоселито, а към нея. — Аз съм бащата на Рафаел — простичко заяви той, без да повишава тон. — Нали така, София?

Прекалено много сили бе хвърлила в битката и прекалено дълго се бе мятала в отчаяние. Не можеше да издържи повече. София сведе поглед и прошепна толкова тихо, че двамата мъже трябваше да напрегнат слух, за да я чуят.

— Да, но това не променя нищо.

— Това променя всичко — тихо отвърна Робърт.

София понечи да отвърне, но Хоселито я изпревари.

— Да, това донякъде променя нещата: Най-висшият закон на ромите гласи, че мъжът има право да защитава сина си при всякакви обстоятелства. Вие не сте от нашето племе, сеньор, но може би… Не мога да реша сам. Ще трябва да свикам катуна на съвет — той се извърна и изчезна.

— Как разбра? — мрачно попита София.

— Мислех само за момчето, докато препусках насам. Освен това осъзнах какво изпитвам към него. Обичам това момче, София. И щом се вслушах в гласа на кръвта си, тя ми каза, че Рафаел е мой син. Защо ме излъга?

Тя поклати глава.

— Сега не мога да ти обясня.

Той кимна и не настоя повече. Минаха няколко минути.

— Къде, по дяволите, изчезна този Хоселито? Да не е заспал?

— Говори с мъжете от катуна. В момента не можем да направим нищо, освен да чакаме.

— Ти сигурно знаеш как се стига до пещерата на онова копеле. Нали сте били женени.

София отново поклати глава безпомощно. Чувстваше се капнала, нямаше сили да започне да обяснява на Робърт моралния кодекс на циганите.

— Почакай — каза тя. — Скоро ще свършат. И ако решат да ни помогнат, тогава…

От пещерата изникнаха три сенки. Хоселито и още двама цигани.

— Ела — махна главатарят на Робърт. София също се надигна да дойде с тях, но Хоселито я спря. — Ти стой тук. Това е мъжка работа. Бащата ще потърси своето право, ти няма какво да се бъркаш.

Тя сведе глава и ги остави да влязат в лабиринта от пещери без нея.

 

 

Пако не ги посрещна в пещерата. Вместо това един мъж пристъпи напред. Казваше се Чичи и го бяха избрали за главатар на катуна, след като отлъчиха Пако.

— Добре дошъл, Хоселито — поздрави той. В очите му не се четеше никакъв поздрав. Двамата не се обичаха, а отгоре на всичко Хоселито и мъжете от неговия клан изглеждаха ядосани. Чичи ги огледа внимателно. Погледът му се задържа на четвъртия пришълец. — Довел си гаджо в пещерата ми. Наруши закона на ромите. Защо?

— Защото мъж от тази пещера е нарушил по-висш закон. Отвлякъл е сина на този човек.

Чичи огледа един по един мъжете от катуна си. Никой не изглеждаше гузен.

— Никой тук не би сторил подобно нещо. Естествено, ако някое момче случайно ни попадне в ръцете и чуем, че родителите са склонни да дадат откуп… — той пак огледа хората си. Всички изглеждаха чисти. Чичи се извърна към Хоселито. — Ти си лъжец и оскверни пещерата ми.

— Не съм излъгал. И престъпникът не е сред тези мъже.

— Тогава кой? Всички сме тук и… — циганинът внезапно млъкна. — А, разбирам — каза той някак уморено и кимна към най-тъмния ъгъл на пещерата.

Всички проследиха погледа му, но в сянката не можеше да се различи нищо. Един от хората на Хоселито взе свещ от масата и освети ъгъла. Пако се беше свил там като звяр. Беше се стопил през последните месеци. Парцаливите дрехи висяха по измършавялото му тяло. Той се озърташе обезумяло, търсейки откъде да се измъкне. Хоселито и хората му препречваха единствения изход.

Хоселито се обърна към Чичи.

— Това кучешко лайно не съществува за ромите. Да излезем и да оставим гаджото да се разправя с него. Нас това не ни засяга.

Това беше някакъв компромис, но Чичи не изглеждаше особено въодушевен. Никак не му харесваше да остави един гаджо да вилнее из пещерата му. Но тя така и така си беше осквернена, щеше да се наложи да подлагат и нея, и себе си на разни очистителни церемонии. Пък и с малко късмет проблемът с Пако щеше да се реши веднъж завинаги. Чичи кимна и неговите хора излязоха навън заедно с Хоселито.

Робърт погледна Пако.

— Трябва да си поговорим.

— Нямам какво да ти кажа, гаджо. Прибери пистолета. Не ме плашиш. Ако ме застреляш, никога няма да открие сина си. И да не ме застреляш, пак няма да го откриеш — той захихика. — Няма да ти кажа къде е. Скрил съм го на сигурно място и той от ден на ден слабее, съхне и вехне. А аз отивам и си го гледкам. Може да издържи още една седмица, преди да пукне.

Робърт огледа изпитателно маската на злото, която се хилеше пред него. Сетне прибра пистолета и измъкна от джоба на сюртука си сгъваем нож.

— Мисля, че ще ми разправиш всичко, което знаеш. Трябва ни само малко търпение.

 

 

Катуните на Чичи и на Хоселито чакаха в пълен състав на поляната, когато Робърт излезе. Той бе прекарал четиридесет минути насаме с Пако. Отвътре се бяха разнесли писъци, но нямаше изстрел. Сега всички забелязаха, че пистолетите на гаджото си стояха затъкнати в пояса. Той изглеждаше напълно спокоен, но бялата му риза и сюртукът бяха оплескани с кръв.

Няколко жени се прекръстиха.

— Още ли е жив — попита някой.

Робърт кимна. Чичи хукна към пещерата си. Останалите не помръднаха.

Робърт се огледа за София. Тя стоеше малко встрани от останалите със затворени очи. Молеше се.

— София — нежно я повика той. — Знам къде е Рафаел. Хайде да тръгваме.

Тя простена от облекчение и се спусна към него. Видя кръвта, но първата й мисъл беше за Рафаел.

— Как е той? Къде е?

— Копелето се закле, че Рафи е жив. Бил в някаква стара къща. Улица „Санта Ана“ номер три. Знаеш ли къде е това?

— Да, да, знам — тя хукна по пътеката, която водеше към гаджовския квартал на Триана. Робърт се завтече подире й.

— София, чакай малко — извика запъхтяно Чичи, завтекъл се след тях. София го изчака няколко секунди. — Това е за теб — той й подаде нещо, увито в стар шал. — Съпругът ти е починал — той се извърна към Робърт и София забеляза, че погледът му е изпълнен с уважение. Или може би със страх. — Доста се е мъчил, но си го заслужаваше. Няма да плачем за него.

София не отговори. Пъхна пакетчето в джоба си и пак хукна надолу. Робърт се поколеба за секунда, размени още един поглед с циганина и я последва.

 

 

„Санта Ана“ беше тясна уличка, която криволичеше на един хвърлей от реката. Оттук се виждаха мачтите на три кораба, завързани за близкия кей. Чуваше се суетнята от пристанището, но самата улица беше безлюдна. Робърт се огледа. Много къщи и до една без номера.

— Каза, че бил изоставен склад.

София не попита как е принудил Пако да му разкаже всичко това. Това бе сетната й грижа. Не обръщаше внимание и на ужасната воня, която се разнасяше наоколо. Искаше да повика Рафаел, да изкрещи високо името му и да се ослушва за отговор, но не посмя. Това бе свърталище на бандити, крадци и просяци, които биха им прерязали гърлата за няколко реала. И двамата с Робърт говореха шепнешком, а той държеше готов и един от пистолетите си.

— Номер три може да е третата къща, броено от реката — прошепна тя.

— Да — Робърт отиде до началото на улицата и започна да брои къщите. Трудно беше да се каже къде свършва една олющена стена и започва следващата. Намери третата врата от лявата страна и я натисна. Заключена, със спуснато резе.

— Мога да разбия ключалката с един изстрел — каза той мрачно. — Но шумът ще привлече любопитни погледи.

— Почакай — София се обърна и огледа третата врата от отсрещната страна на тясната уличка. Това бе широка двойна порта, но и двете й крила бяха потрошени, разбити и изскубнати от пантите. — По-скоро е тук, нали?

— Май си права — отвърна Робърт, обнадежден.

Един голям камък поддържаше изкъртената порта да не падне. Той го ритна встрани и едно от олющените крила се свлече на земята със скърцане. Пъхнаха се в отворената дупка и се оказаха в нещо като вътрешен двор. Плочите бяха хлъзгави от тиня и слуз, кафеникава речна вода се процеждаше през незнайни пори. Половин дузина котки измяукаха възмутено при вида на нашествениците.

— Оттук — Робърт посочи вътрешния вход Вратата беше зарезена отвън с яка дъска. Бутна я и отвори. Зад нея се откри обширно помещение, потънало в мрак. Най-страшното нещо вътре беше миризмата — вонеше неописуемо на някаква смес от довлечени от реката боклуци и котешка пикня. Робърт прокле собствената си глупост, задето не бе взел факла или поне свещ от пещерите на циганите.

— Рафи — тихо повика София. — Рафи, момчето ми, тук ли си? Мама е, детето ми. Дойдох да те прибера у дома.

Заслушаха се, но никой не отговори.

— Ще трябва да се оправяме пипнешком — каза Робърт. — Няма друг начин. Спускаме се надолу. Ти ще си отляво, а аз отдясно. Обади се, ако напипаш някоя врата или вход.

Сякаш навлизаха в мъчителен кошмар. София се подхлъзна и падна един път, като цялата се омаца във вонящата слуз, която покриваше пода. Надигна се и пак заопипва каменната стена. Тъкмо стигна до някаква издатина, когато чу Робърт да я вика.

— София, ела тук. Ориентирай се по гласа ми. Тук има някакви стъпала, спускат се надолу.

Успя да го намери и двамата започнаха да слизат по тесните изронени стълби, които сякаш нямаха край. Робърт водеше. Тя се държеше за рамото му, за да остави и двете му ръце свободни — едната да опипва пътя, а другата за пистолета. Стигнаха до дъното.

— Тук е наводнено. Почакай за секунда. Няма опасност да се удавим, едва достига до коляното. Рафи! — извика той. — Рафи, чуваш ли ме?

София чу някакво сподавено хлипане.

— Рафи, мама е дошла. Къде си — тя се ослуша. — Чух нещо — прошепна тя на Робърт. — Някъде вляво.

Насочиха се към звука, който София се надяваше и молеше да не е плод на нейното въображение. Заобикаляха масивните колони, които поддържаха горните етажи на сградата. Робърт откри първата, като се блъсна в нея. Сетне се постара да заобикаля останалите. Намериха Рафаел завързан за четвъртата.

Той седеше във водата със запушена уста и стегнати ръце. Краката му бяха завързани за дебелата колона. София се свлече на пода до него и лекичко го залюля.

— Всичко е наред, момчето ми, всичко е наред. Ето, дойдохме. Ще те заведем у дома. Страшното свърши, детето ми.

— Дръж се, момче — изсумтя Робърт. — Ще те отвържа, докато преброиш до три.

Остави пистолета и измъкна ножа от джоба си. Тъмно беше, но той се сети с какво е покрито острието и побърза да го изтрие в бричовете си. Сетне преряза парцала, с който беше завързана устата на Рафаел.

— Мамачита и братовчедът Робърт — прошепна детето. Гласчето трепереше, но думите звучаха ясно и смислено. — Знаех, че ще дойдете.

— Добро момче — Робърт мушна острието под въжетата, които стягаха ръцете и краката му. — Истински мъж от рода Мендоса. Не се съмнявахме в теб.

— Жаден съм — каза Рафаел. — Нищо не съм пил толкова дни и нощи. Циганинът каза, че щял да ми даде да пия, но нищо не ми даде.

— Почакай още мъничко — отвърна София. — Още само няколко минути, момчето ми. Ще те изкараме оттук и ще се напиеш колкото ти душа иска.

— Готово, свободен е — обади се Робърт, срита встрани последното въже и взе момчето на ръце. Тръгнаха нагоре по стълбите толкова бързо, колкото им позволяваше тъмнината.

Изкачването продължи цяла вечност, но накрая стигнаха до партера, сетне прекосиха двора и излязоха на улицата, Робърт спря и изчака, за да привикнат очите му към лунната светлина. Огледа се, за да избере пътя за връщане и внезапно зърна някаква фигура да се плъзга към тях.

— Поеми момчето — той подаде Рафаел на София, измъкна пистолета и запъна ударника. Силуетът изглеждаше някак познат, но светлината идваше откъм гърба му и лицето оставаше в сянка.

— Дон Робърт, доня София, вие ли сте?

— Енрике — обади се София. — Ние сме. Намерихме Рафаел.

Енрике дотича при тях.

— Слава на Бога, на Света Богородица и на всички светии. Препуснах след вас с каретата, дон Робърт. Реших, че ще ви трябва някаква кола, за да докарате обратно доня София и детето, щом ги намерите. Минах край пещерите на Триана и някакъв човек, на когото май викаха Хоселито, ми обясни къде да ви открия.

— Добри човече, — каза Робърт — случайно да имаш нещо за пиене? Момчето е страшно жадно.

Енрике се ухили до уши. Зъбите му се белнаха на лунната светлина.

— В каретата, идалго. Спрял съм я на няколко метра оттук, а вътре има стомна с вода от чешмата на края на града.

Рафаел полагаше героични усилия да се държи храбро и мълчеше, прегърнал майка си здраво с две ръце. Но като видя как вратата на каретата се затваря плътно зад него и му дадоха да се напие, не можа да се удържи. Притисна се до рамото на София и даде воля на сълзите си.

Робърт гледаше детето, своя син. Гледаше София, притиснала го плътно до гърдите си, най-сетне спокойна и щастлива. Не чувстваше ни най-малко угризение за начина, по който бе постъпил с Пако в пещерата.

— Карай към двореца — нареди той на Енрике. — Връщаме се у дома.

 

 

Първите есенни дъждове дойдоха три дни след връщането им в Кордова. Робърт стоеше до малкия прозорец с желязна решетка и гледаше калта, която се стичаше надолу по улица „Авероес“. Току-що му беше хрумнало, че ако пороят бе връхлетял няколко дни по-рано, реката щеше да придойде и да наводни подземието на изоставения склад. Момчето щеше да се удави. Или Пако щеше да го умори от глад. И в двата случая би загубил сина си, тъкмо когато го беше открил.

София дойде при него в стаята със счетоводните документи и взе някаква папка. Не бяха оставали насаме, откакто се прибраха от Севиля. Тя не се откъсваше и за миг от детето.

— Рафи е заспал — каза тя. — Мисля, че чак сега се отпусна. Наблюдавах го, вече се е успокоил. Кошмарите спряха. Искам да проверя сметките на домакинството. Докато беше в Херес, продадох някои мебели, за да дам поне половин заплата на прислугата. Не се притеснявай, постарах се да бъда дискретна.

Той пропусна домакинските подробности покрай ушите си.

— Защо ме излъга?

Тя замръзна, както бе забила поглед в счетоводната книга.

— Не посмях да ти кажа истината — отвърна накрая София. — Не можех да допусна да изгониш и детето ми, както изгони мен.

— Не съм те гонил. Или поне не така, както ти се струва на теб. Бях като побъркан, светът около мен бе рухнал. Заложих всичко на един зар и загубих.

— А Мендоса никога не губят. Знам. Но все пак ме изгони.

— Онази вечер в селската къща ли имаш предвид — те се спогледаха, възкресявайки всеки за себе си спомена за онези часове, когато телата им бяха споделили толкова много наслада. — Когато ми каза, че ме обичаш?

— Да, когато заченах Рафаел — кимна София. Усети как между тях протича нещо, могъщ поток, който я свързваше с този мъж, а тях двамата със сина им. Дали и той го усещаше? Опита се да отгатне по очите му. Те я гледаха изпитателно, но не можеше да се разчете какви мисли препускат зад тях. Усещаше ли какво изпитва тя към него, знаеше ли, че още го обича? Не, още не бе дошло времето. Не биваше да бърза.

— Отхвърли ме в момента, когато Рафаел бе създаден — повтори тя. — Няколко дни по-късно отново ме отхвърли. Исках да те видя. Блъсках по вратите. Знаех, че си вътре, че ме чуваш, но не ме пуснаха да вляза.

Той кимна, без да откъсва поглед от лицето й.

— Чух те тогава. Бях в Пацио де лос Наранхас.

— Тогава не ме питай защо не съм ти казала за Рафаел. Не можех да допусна и той да бъде отблъснат по същия начин.

— Разбирам защо не си ми казала нищо, щом се е родил. Но защо продължи да лъжеш и след като го доведе тук? Не може да не си разбрала колко го харесвам. Ако не го бяха отвлекли, нямаше да разбера, че е мой син. Нали нямаше да ми кажеш? — той пристъпи напред. За миг потръпна, очаквайки да я прегърне. Но той само настояваше, надменно и властно, да получи обяснение. — Нали съм прав?

— Да.

— Защо? Дявол да те вземе, София! Нямаш право да постъпваш така. Той е мой син. Толкова мой, колкото и твой.

— Не, не толкова. Ти беше половин човек, затворен в създадена от самия него тъмница. Трябваше отново да излезеш на бял свят, Робърт и трябваше да станеш достоен за Рафаел.

— Но ти все пак го доведе при мен — отвърна той. — Защо го доведе, щом не беше убедена, че имам право да се нарека негов баща?

— От самото начало смятах да го доведа някой ден. Не исках да го лиша от наследството му. Но войната ме принуди да го доведа по-рано, отколкото бях планирала.

Робърт изведнъж клюмна и отклони поглед. София усети как напрежението между тях спадна. Права беше, не биваше да избързва. Робърт бе почти изцелен, но му трябваше още малко. Не беше готов за любовта й.

Той отново заби поглед в калната улица, шибана от струите дъжд.

— Е, това вече няма никакво значение. Какво наследство би могъл да получи? Един дворец, няколко лозя, ниви и никакви пари, за да живее достойно или да гради бъдещето си. Забравих да ти кажа, от Херес няма да дойдат никакви пари. Поне през близките няколко години.

Облегна се на стената, скръсти ръце и започна да разказва за винарната.

— Така че повечето новини са лоши — заключи той. — Вчера написах дълго писмо на Лиъм, но не му възлагам особена надежда. Дори писмото да стигне до него, дори случайно да е склонен отново да ме признае за брат и да пожелае да свържем пак Кордова и Лондон. До колкото мога да преценя, в Англия нямат пари за скъпи вносни напитки, а Лиъм не би могъл да намери начален капитал. Младият Федерико е дестилирал същинска амброзия, но ако боговете не слязат от Олимп, няма кой друг да я купи.

Тя го загледа с пламнал поглед. Пред нея се бе изправил предишният идалго. Мисълта му течеше ясна, логична, разпознаваща и свързваща най-важните елементи. Когато той заговори за новото шери, направено от Федерико Руес, тя едва удържа ликуването си. В него се бе надигнал предишният ентусиазъм, а описанието на виното напълни устата й със слюнка.

— Мляко от Херес. Харесва ми това име, Робърт, наистина ми харесва. А идеята да го продаваш в бутилки с етикет е блестяща.

— Може би. Но нямаме особена полза от нея.

— Днес не, но положението скоро ще се промени — отвърна тя уверено. — Само трябва да потърпим малко и Уелингтън ще оправи всичко.

Той се разсмя.

— Значи продължаваш да разчиташ на великия английски бог Уелингтън? Е, може пък и да сътвори някое чудо — отиде до лавицата и взе някаква счетоводна книга. — А междувременно аз ще проверя какви приходи бихме могли да извлечем от кортихото и от другите имения. Може пък и да издържим. Не бива да се предаваме.

— Не, не бива.

София тръгна да излиза, но се спря на прага. И тя нямаше да се откаже от него. Щеше да работи и да чака. И някой ден всичко щеше да си дойде на мястото. Някой ден той щеше да я обича толкова силно, колкото го обичаше тя.

 

 

Вечерта се сети за пакета, който й беше дал Чичи. До сега мисълта й беше постоянно заета с други неща.

София пазеше полата, с която бе пътувала за Севиля. Колкото и да бе мръсна и вмирисана, полата си оставаше символ. Племето я беше приело обратно, а нуждата да отмъсти на Пако нямаше да я тормози повече. Беше се помирила с миналото си. Щеше да пази тази пола цял живот.

Измъкна я и бръкна в джоба. Пакетът си стоеше, където го бе оставила. Старият шал носеше възлите, направени от Чичи. Развърза ги, разгърна шала и разгледа предмета, който бе изпаднал в дланта й. Обица във формата на змия с рубин на върха на езика. Към нея още беше прикрепено ухото на Пако.