Бевърли Бърн
Малката циганка (3)

2

Мекото слънце позлатяваше рано призори Плаца де Коредера в Кордова. Беше септември 1798 година, денят на Богородица де лос Долорес, покровителката на града. Следобед щеше да има корида, борба с бикове. Но сутринта на площада бяха опънали пазар. Тълпи хора и коне се нижеха като цветни ленти край сергиите, който предлагаха всякакви храни и стоки. Цареше пълен хаос и невероятна олелия, но Фанта, старата циганка, се ориентираше без никакво затруднение. Острият й поглед се плъзна по навалицата и веднага забеляза плячката.

— Ей я там!

Фанта ощипа София по ръката, за да е сигурна, че е привлякла вниманието й.

— Виждаш ли я? Излиза от каляската на отсрещния тротоар. Това е доня Кармен.

София бързо забеляза жената — огромна маса мека плът, увита в черно. От глава до пети тя бе усукана в черна дантела и по-скоро се търкаляше, отколкото ходеше. Тъжна гледка.

— Това ли е? Нали разправяше, че била красавица?

— Казвах, че е била красавица на времето. Преди много години, когато още бе здрава. Каква си и ти, никога не слушаш какво ти казвам.

София бързо дръпна ръката си.

— Не, как да не слушам.

— Тогава се хващай за работа. Тя излиза от двореца само веднъж в годината. Синът й е роден на този празник и затова пали всяка година свещ пред Лос Долорес. Един Бог знае кога пак ще се случим в Кордова на празника, за да я хванем. Друг път може и да не се отвори такъв късмет.

Фанта се беше нагърбила с отглеждането на София от самото начало. Зокали я бе дал на старицата преди осем години, още като я доведе в пещерата. София никога не забрави думите му:

— Ей, дърта ялова вещице. Нямаш дете да те гледа на старини, така че вземай това. Тя не е съвсем с всичкия си, но пее като ангел. Пък и очите й си ги бива. Направи от нея добра циганка. Искам годеникът й да плати като хората.

Нямаше дете. Това бе голямата мъка на Фанта. София скоро научи, че за една циганка нямаше по-голям срам от това да е безплодна. Това проклятие бе сполетяло Фанта и племето я търпеше само защото знаеше билките и гледаше на карти. Това бяха ценни умения, но тя не допускаше някой чужденец да се възползва от тях.

— Дарбата ми е за нашата кръв — повтаряше тя. — Ако я използвам за някой гаджо, ще я загубя.

Не че това й пречеше да обещава златни планини на всяка жена, достатъчно наивна да й даде няколко монети срещу безвредни прахчета и примамливи видения. Но този път се беше прицелила на високо — към жената на най-богатия човек в Испания.

София бързо бе разбрала, че ако не иска да я бият, трябва да слуша Фанта. Така че претича през площада, промъквайки се пъргаво между коне, карета и пешеходци. След секунда застана между забулената в черно жена и входа на църквата.

— Сеньора, доня Кармен… моля ви, само за секунда, трябва да ви кажа нещо.

София се хвърли на земята в краката на жената. Туловището на доня Кармен не й позволяваше да се завърти и да я заобиколи, но тя не си даде труда да отвърне на момичето. Вместо това вдигна ръка в черна ръкавица. От каляската мигновено се отдели един лакей и София отхвръкна встрани под ботуша му.

Тя изохка от болка, но не се отказа.

— Доня Кармен, моля ви, умолявам ви. Трябва да ви кажа за съня. Важно е. Това може да промени всичко.

Докато нареждаше така, тя се вкопчи в някаква дантелена дипла и увисна на нея.

Лакеят измъкна кинжала от ножницата на кръста си.

— Хайде, цигане, разкарай се!

София хвърли поглед към мъжа и господарката му, сетне към старата Фанта, която следеше всичко от другия край на площада. Сви се, така че да стане по-трудна мишена за ножа и остана на мястото си. Без да пуска черната дантела, тя потърси погледа на жената й започна да нарежда като в скороговорка:

— Моля ви, изслушайте ме. Имах видение насън. Бог ми нареди да дойда и да ви намеря тук днес. Баба ми може да ви помогне. Оставете я да ви поговори с вас, моля ви. Имайте милост, за Бога, доня Кармен. И към самата себе си имайте милост.

Лакеят вече се надвесваше с изваден кинжал.

— Оставете я — женският глас го спря в последния момент. — Ще я чуя какво има да казва.

Тя огледа свитата фигурка. Мърлява, като всички циганета. Имаше златни обици и гривни, макар да бе облечена в дрипи. Но какви очи. Те стигаха до сърцето на доня Кармен и й говореха по начин, на който не можеше да устои.

— Изчакай ме тук. На излизане от църквата ще поговорим.

След час двете циганки се бяха настанили в едно ъгълче на големия дворец Мендоса и разказваха историята за съня на София.

— Баба ми успя да го разтълкува, доня Кармен, защото тя владее тайните умения. Така успя да разбере и къде да ви намери, за да ви помогне в голямата беда.

Мария Кармен Родригес и пр., съпруга на могъщия Доминго Мендоса, знаеше, че всички цигани са лъжци и крадци и че не можеше да им се има и капчица доверие. Старицата отдалеч си личеше, че лъже, но не можеше да устои на момиченцето. Гъстите му черни къдри и златистата кожа напомняха на доня Кармен, че някога и тя бе красавица. Но очите на София нямаха равни. Те бяха тъмни като океанските глъбини и обрамчени с толкова гъсти мигли, че от тях сякаш падаше сянка върху бузите. Да я наблюдава й доставяше някакво болезнено удоволствие, порочна наслада. Видът на момичето засилваше гнева и отчаянието, вилнеещи в душата на доня Кармен. Може би онова същество, което май се казваше Фанта, на истина ще успее да й помогне.

 

 

— Циганката дойде, доня Кармен.

Прислужницата не вдигна очи към господарката си, докато правеше съобщението. Доня Кармен определено въвличаше цялата къща в грях като слушаше дъртата циганка. Помежду си слугите я наричаха „вещицата“. Цялото и племе бяха изчадия на дявола.

— Заведи я на обичайното място. Аз ще сляза след малко.

Кармен изчака прислужницата да излезе, преди да се надигне от леглото. Не искаше никой да й помага, докато се облича. Имаше дни, когато не можеше да понесе някой да я види, камо ли да я докосне.

Дори тя самата не можеше да се гледа. На всички огледала в огромната стая бяха метнати черни воали и само една свещ едва-едва мъждукаше. Капаците на прозорците винаги оставаха плътно затворени.

Цялата стена бе покрита с резбовани дървени ракли. Те бяха претъпкани с разкошни тоалети, за които навремето целият град си чешеше езика седмици наред. Кармен не им обърна внимание. Уви се в парче черно кадифе и се постара то да прикрива всяка част от тялото й — подутите колена и нозете, покрити с морави язви, чудовищно подпухналия корем, който я караше да прилича на бременна в последния месец, ръцете, тъй набъбнали от телесни течности, че кожата по тях, бледа и с морави вени, се бе опънала до крайност и се напукваше при всяко движение, оставяйки незарастващи рани. Не се успокои, докато не покри всичко с черното кадифе. Само тъмнокафявите й очи проблясваха отдолу и от време на време се белваха подпухналите пръсти, в които пръстените се бяха впили толкова дълбоко, че не можеше да ги махне.

Напоследък не й ставаха никакви обувки. Слезе боса по величественото мраморно стълбище: И то тънеше в мрак. Тя се ориентираше първо по хладния мрамор под краката си, сетне по вълнения турски килим и накрая по плочките във вътрешния двор, които приятно разхлаждаха пламналите стъпала.

Дворецът Мендоса наброяваше четиринадесет такива вътрешни дворове, пацио. Циганките я чакаха в Пацио де лос Наранхос, двора на портокаловите дръвчета. Той беше в най-югозападния ъгъл на просторната сграда, но човек, който познаваше разположението на къщата и скритите вратички между дворовете, можеше да стигне до там, без да влиза в никое от крилата на двореца. Кармен познаваше всяко ъгълче на огромната постройка като собственото си подпухнало и обезобразено тяло.

От незапомнени времена дворецът на рода Мендоса бе тук, в сърцето на старата част на Кордова, притиснат между две улички, които сега се наричаха „Еврейската“ и „Авероес“. Улиците се бяха появили доста след построяването на двореца и се бяха оформяли бавно, с течение на вековете, докато градът следваше своята съдба.

Авероес бе известен арабски философ, а в продължение на седем века Кордова бе столицата на арабския халифат в Испания. Той беше най-големият град на областта, който маврите наричаха Ад Андалус, южната земя. Втората улица, Еврейската, минаваше по средата на еврейския квартал. Той се простираше окото нея от 1236 г., когато християните отвоюваха Кордова, до 1492, когато евреите бяха изгонени от Испания. Родът Мендоса играеше важна роля във всичко, което ставаше в града, за голяма част от събитията тяхната намеса се бе оказвала дори решаваща. От доста време бяга ревностни католици и никой не се осмеляваше да повтори стария слух, че Мендоса първоначално са били юдеи, сетне мюсюлмани, сетне пак са станали юдеи.

Не в това се криеха проблемите на Кармен. Далеч повече я измъчваха нейните собствени горчиви спомени. От тридесет години живееше в двореца, откакто Доминго Мендоса я бе довел като своя годеница. В началото си мислеше, че е благословена свише, защото се бе омъжила за един от най-богатите хора на света. Съпругът й носеше скромната титла идалго, рицар. Родът Мендоса не беше свързан с прочутите херцози, още по-малко със сто и деветнадесетте благородници от древни семейства, известни като грандове. Но Мендоса имаха повече пари, а следователно и повече власт от тях. Кармен приемаше условията на сделката, които баща и сключи от нейно име. Като съпруга на Доминго тя щеше да дели с нето власт и богатство. От своя страна тя трябваше да дари него и древния му род със син и наследник.

Пет пъти тя забременяваше и пет пъти раждаше мъртво дете. Докато през 1776 г. не се появи на бял свят синът й Пабло Луис. Момчето оживя, но с гърбица и полупарализирана ръка. И с душа, която се терзаеше не по-малко от нейната.

В началото Доминго не бе на себе си от радост и отказваше да види и разбере, че детето е сакато. Самозалъгваше се, че това са временни работи и че с годините момчето ще се оправи. Когато вече не бе възможно да си затваря очите, започна да мъкне Пабло по доктори из цяла Испания. Накрая му се наложи да признае, че дори богатството на Мендоса не може да купи здраве за обезобразеното тяло на Пабло Луис.

Тогава започна боят. Късно вечер, когато всички прислужници бяха заспали, Доминго се промъкваше до спалнята на съпругата си като любовник, тихо и потайно. Събличаше я със собствените си ръце, милвайки гладката нежна кожа и прокарвайки пръсти по тялото й. Сетне пръстите се стягаха и започваха да мачкат, а сетне и да удрят плътта. Първо с отворена длан, после с юмруци.

Никога не викаше, само съскаше, така че слугите да не чуят нищо.

— Курва! Вещица! Трябва да си спала с Дявола, за да родиш такива чудовища! Едно от мъртвородените момчета имаше копита. Опитаха се да го скрият, но аз го видях. И накрая ми раждаш син, целият белязан с твоите грехове. Кучка прокълната! Дяволът е твоят съпруг!

А Кармен стискаше зъби и се опитваше да не издава и звук под сипещите се удари. И без това не й бе леко, не биваше да допусне всичко живо да узнае колко я мрази мъжът й.

Накрая той влизаше в нея, с гневно ръмжене изливаше семето си дълбоко в нейния корем и си тръгваше, без да я погледне повече. Тогава, чак тогава тя заплакваше, но за кратко. Не й бе останало нищо, освен гордостта. Нямаше да си позволи да я загуби, като хлипа и се самосъжалява, докато очите й почервенеят и подпухнат.

Доминго никога не посягаше на лицето й. Когато на сутринта Кармен ставаше и се обличаше, по нищо не личеше какво я бе сполетяло през нощта. Напротив, изглеждаше великолепно. Имаше възможно най-разкошните и най-скъпи дрехи и всеки ден се обличаше, сякаш бе канена на бал при краля в Мадрид. И минаваше по улиците на Кордова, сякаш предизвиквайки целия град. Всичко живо трябваше да забележи, че доня Кармен си оставаше първата красавица.

Докато две години по-късно не й бе отнето и това последно удоволствие. Дойде подпухването. Този път бе неин ред да обиколи всички лекари в Испания и да осъзнае, че никой не може да й помогне. И сега бе изпаднала дотам, че да слуша клетвите и обещанията на тази циганка.

— Доня Кармен! Очите ми се радват да ви видят. Сърцето ми пее, защото мога да ви направя една малка услуга.

— Ако успееш, това ще е първата услуга от теб. Мехлемът, който ми даде миналата седмица, не върши никаква работа — Кармен бе язвителна, но не и истински ядосана. Не можеше да си позволи да пропъди последната си надежда. — Ела да седнеш до мен на хладина. Тук, на пейката. Гледа ли ми на карти? Те казаха ли ти как да ме излекуваш?

— Всяка нощ ги питах за теб — отвърна Фанта. — И съм сигурна, че причината досега да няма резултат, е в луната. Прости ми, започнала съм да изкуфявам. Не се бях сетила да погледна дали е пълнолуние. Но сега направих нов мехлем. Сигурна съм, че този път няма грешка.

София се беше свила встрани от двете жени, в отсрещния ъгъл на двора, Фанта вече нямаше нужда от нея, но доня Кармен настояваше тя да идва. Двете жени не й обръщаха особено внимание, докато си приказваха, но тя не изпускаше и дума. Не, мислеше си София, и този мехлем няма да помогне на доня Кармен. Защото Фанта дори не се опита да направи нещо като хората. Тя не слагаше вътре билките, които събираше за племето, защото не искаше доня Кармен да се оправи. Доня Кармен бе гаджо, а Фанта не можеше да понася гаджо…

Сякаш усетила погледа й, Кармен се обърна към София.

— Какво мислиш за новия мехлем? Ще ме излекува ли?

София извърна очи.

— Фанта е много мъдра, най-мъдрата сред циганките. Тя може да ти помогне.

— Да, вече си ми го казвала — Кармен също се извърна. Измъчваше се, като гледаше момичето. Какво й даваше право да бъде толкова красива? Но гласът й, ах, гласът и песните. Напоследък те й носеха по-голямо облекчение от всичко друго. — Пей — нареди тя. — Единствената полза от теб е в гласа ти.

София знаеше много песни. Където й да спреше катунът, тя излизаше с тях по улиците и правеше каквото й наредят. Понякога я караха да прочете някое нареждане или обява, забита на вратата на църквата.

— Трябва да ги знаем какво искат — обясняваше Зокали — макар че не ни пука за законите им.

Той беше подскочил от радост, когато преди няколко години откри, че София може да чете. Никой циганин или циганка не владееше това умение. Четенето бе магия, с която се отравяха само богатите гаджо. Но все пак София също можеше да чете. Явно се беше научила, когато бе живяла със стареца сред гаджовците от другата страна на планината и май нямаше значение, че там буквите правеха думи на чужд език. Зокали се дивеше на това нейно умение, но не пропускаше да се удави и на собствената си дълбока проницателност.

— Можех да я оставя да умре от глад край пътя, до онова прокълнато село — натякваше той на мъжете от катуна. — Вместо това проявих повече съобразителност и сега имам свой собствен шпионин.

Рядко се налагаше да прочете нещо. Обикновено пращаха София да проси с някое бебе в ръце. „Дайте хляб за детето, Бог да ви благослови…“ Мразеше това, но се справяше много прилично. Друг път баламосваше жените, докато накрая не приемеха Фанта или някоя друга циганка да им гледа на карти или да им продаде магическа билка, както правеше сега с доня Кармен. Но каквото й да я карат да прави, тя се вслушваше в музиката, която се лееше по улиците или се процеждаше под затворените врати и спуснатите кепенци.

В Кордова бяха от два месеца, а тя вече бе научила и алегрия, и арат, и всички типични за Кордова варианти на класическото испанско фанданго. Но София знаеше, че доня Кармен не иска да слуша мелодии от Кордова. Тя жадуваше за песните, които София бе научила в пещерите край Севиля, тя жадуваше за фламенко.

София не се отлепи от пейката в ъгълчето на вътрешния двор. Остана да седи ведра и спокойна, със скръстени под парцаливия шал ръце. Запя без съпровод. Чистият й глас се извиси като камбанка в малкото пацио, трелите затанцуваха между листата на портокаловите дръвчета. Те се плъзнаха по гладката повърхност на басейна, покатериха се по високите стени и се разлетяха на воля. В песента се говореше за несподелена обич, за болка, за възмездие и тържество. „Някой ден той ще разбере какво е отхвърлил, ще моли за моята целувка, а аз ще му обърна гръб…“

Доня Кармен слушаше мълчаливо, с приведена глава, но тялото й се разтърсваше от ридания. След малко Фанта започна да пляска в такт с музиката, един дълъг такт, сетне четири кратки, сетне пак един дълъг. Дините й бяха музикален инструмент, също като гласа на момичето. Двата инструмента звучаха в безукорна хармония от незапомнени времена. Двете циганки заедно олицетворяваха душата на племето. Когато момичето пееше така, Фанта почти забравяше за кръвта й на гаджо. София пееше фламенко по-добре от която и да е циганка.

Сетне някъде от дълбините на къщата към тях се присъедини звукът от други ритмично пляскащи длани. Те също бяха в перфектен унисон с древната мелодия и се сливаха с протяжните гърлени извивки на София и с високите ноти, които тя държеше толкова дълго, че сърцето й щеше да се пръсне. „Възмездие ще сполети предателя, а аз ще се изпълня с радост“. Песента свърши, ритмичното пляскане на дланите — също.

Трите жени се обърнаха към вратата, която водеше към вътрешността на двореца. София и Фанта нямаше да се учудят, ако изпод ниската арка излезеше още някой циганин. Никой не се появи. Старата циганка се обърна към доня Кармен. Тя дори не я погледна, вглъбена в себе си. Фанта сви рамене. Каквото и да бе обяснението, то нямаше да вкара още някоя монета в кожената кесия, която висеше между повехналите й гърди.

— Доня Кармен, има още един начин да ви се помогне. Освен мехлема, искам да кажа. Присъни ми се.

— Много мило от страна на твоите сънища, че постоянно се занимават с мен. Какво има този път?

— Струва ми се, че в двореца броди призрак — отвърна Фанта. — Зъл дух, който ви желае злото.

Кармен сви рамене.

— Дворецът Мендоса е пълен с призраци. Родът на мъжа ми живее тук от няколко века. Един Бог знае всичките му тайни.

— Но специално този призрак е зъл. И аз мога да го прогоня — настоя Фанта.

— Разбирам. И как точно?

— Ще закопаете малко злато и скъпоценности под портокаловото дръвче, точно тук. Призракът ще ги вземе, ще се успокои и ще ви остави на мира.

Кармен знаеше, че я правят на глупачка. Но дали все пак тук не се криеше някаква истина? Ами ако Фанта наистина беше ясновидка, а не просто поредната алчна циганка? Ами ако беше вещица и я прокълнеше, когато напълно заслужено й покажеха вратата?

— Не знам. Ще си помисля и ще те известя — отвърна тя накрая. Надигна се, притиснала черния плат с едната ръка към себе си, докато с другата поставяше три монети на ръба на пейката. — Ето ти парите. Ела пак в петък. Тогава ще те уведомя за решението си.

Фанта и София излязоха от двореца както винаги, през масивната дъбова порта, която водеше от Пацио де лос Наранхос към Еврейската улица. Вратата беше дебела почти две педи и обкована с желязо.

— Ако се съгласи, как ще успеем да се промъкнем и да ги изкопаем — попита София, като се поотдалечиха.

Това беше разумен въпрос. Предложението на Фанта беше импровизиран вариант на една хитрина, често използвана от циганките. Наричаха я „големия номер“. Ако например на доня Кармен й трябваха пари, Фанта щеше да я посъветва да зарови златна гривна, та сетне да намери в дупката две, благодарение на някой благосклонен и щедър дух. И в двата случая всичко зависеше от сръчността на циганката, която трябваше да се върне незабелязано и да изрови скритото злато.

— Няма да е трудно — изсумтя Фанта. — Ще пратя Карлос. Той е като коза. Без проблем ще се изкатери по тези стени.

София си пое дъх да каже нещо, но някакъв мъж внезапно им прегради пътя.

— Ей вие, циганките, искам да поговоря с вас.

Носеше огромна черна пелерина и широкопола черна шапка, надвиснала ниско над челото му. София не можа да различи чертите на лицето му, но Фанта явно го позна и се поклони дълбоко.

— Както желае господинът. Но с какво могат да му помогнат две бедни просякини като нас — каза тя подмилкващо се, както винаги, когато се обръщаше към някой особено презиран гаджо.

— Вие помагате само на себе си — отвърна мъжът. — Знам всичките ви трикове — той говореше на Фанта, но не откъсваше поглед от София. Очите му бяха черни и сякаш виждаха всичко, което ставаше в душата й. София сведе поглед. Той я караше да се срамува, да се чувства разголена и разгадана. — Искам да запомните, че няма да допусна да изиграете „големия номер“ на доня Кармен — заяви мъжът. Изобщо не повиши тон, сякаш нямаше нищо необичайно в това той да знае какво са замислили. — Не се и опитвайте. На горката жена и без това не й е леко, сега остава и да я ограбите.

— Нищо лошо не сме замислили — отвърна Фанта. Тя се пресегна сякаш да го докосне, но мъжът се дръпна. — Кълна се в Господ Бог Исус Христос. Исках само да помогна на доня Кармен.

— Няма да й помагаш обаче с „големия номер“ — повтори мъжът. — Няма да го допусна.

Сетне се обърна към София.

— Ами вие, сеньорита? Ще се закълнете ли, че не сте замислили нищо лошо и че желаете само здраве и щастие на доня Кармен?

София не можа да отговори. Не би могла да излъже под този пронизващ поглед. Фанта се пресегна и сграбчи ръката на момичето, костеливите й пръсти се впиха в нежната кожа.

— Кажи му, глупачке! Кажи му истината, иначе ще те набия до кръв.

София нямаше избор.

— Не желая нищо лошо на сеньората. Кълна се.

Мъжът се разсмя добродушно.

— Хитро се измъкна. Значи имаш и мозък, освен ангелско лице и глас — той пак се извърна към Фанта. — Не я бий. Отговорът й ми стига. На доня Кармен малко й олеква, когато поприказва с вас. Но не споменавайте вече за „големия номер“. Това вече е прекалено и тя сетне ще се разстрои, че е била толкова лековерна. Адиос.

— Кой беше този? — попита София, когато широката пелерина се скри зад ъгъла.

— Прокълнатият й син — Фанта се изплю на земята. — Дон Пабло Луис Мендоса, гърбушко със саката ръка. Само палачите още се обличат като него, със сомбреро и пелерина, особено пък през лятото. Така крие местата, дето го е белязал дяволът. Също като майка си. Проклети да са и двамата. Хайде да тръгваме, че ни чакат.

Спуснаха се по една безименна уличка зад ъгъла, която минаваше край част от стените на двореца. Внезапно Фанта спря и се захили.

— Виж — костеливият й показалец сочеше едва забележим белег, надраскан преди години. Беше кръст, циганският знак, който казваше „тук не дават нищо“ и който бе оставен като предупреждение за минаващите съплеменници. Фанта се наведе, вдигна един остър камък и драсна една черта през кръста. До него очерта кръг и сложи по средата му една точка. Всеки циганин, който минеше оттук, сега щеше да прочете, че тук би могла да падне някоя пара. Фанта се замисли за миг, сетне добави един триъгълник.

— Да разберат, че най-добре ще е да опитат с гадаене на карта — промърмори тя, докато се изправяше.

 

 

Следващите седмици София и Фанта бяха чести гости в Пацио де лос Наранхос, чак до края на октомври, когато стана време да се връщат в Севиля. Но не спомена повече „големия номер“. Каквото и да си мислеше Фанта за Пабло Луис, явно се побояваше от него.

— Слава Богу — рече Карлос, когато София му разказа за разговора. — Хич не бих искал да се промъквам в двореца Мендоса, за да крада.

— Да не би да ти е жал за тях? На мен ми е жал. Пълни са спари, но виж какво ги е сполетяло.

— Хич не ме е грижа за тях. И ти няма какво да ги мислиш. Те са къде по-големи крадци от нас. Как според теб са натрупали всички тези богатства? Само че ако ме хванат в техния двор, ще ме обесят на място, без да се стига до съда. Така правят тия, дето са на власт, Фанта се цели прекалено на високо. И си позволява да рискува само защото и ти си с нея, защото жената те харесва как пееш.

— Пеенето — тихо повтори София. — Нищо друго си нямам, нали Карлос?

Вървяха подир магаретата по прашния път, водещ на юг. Сред циганите правилата по отношение на младежите и девойките бяха много строги. По изключение, докато пътуваха можеха да говорят, без никой да ги чува. Но постоянно ги наблюдаваха. Това бе някакъв компромис, така че разговаряха свободно, без да нарушават закона.

— И друга неща имаш — отвърна Карлос. — Ти си красавица, София, най-голямата красавица на света.

Гласът и думите му й харесваха. Всичко у Карлос й харесваше. Само той бе мил и вината готов да й помогне, Карлос никога не й натякваше, че е гаджо. София постоянно се опитваше да прикрие чувствата си към него — от свян не искаше той да разбере, пък и се боеше, че ако останалите се досетят какво става с нея, ще започнат да ги следят още по-строго. Така че само тръсна глава.

— Моята хубост няма нищо общо. Друго те питах.

— А, пак това ли — отвърна Карлос. — Никой не може да ти отговори. Откога ти го повтарям, но ти не ми вярваш.

— Трябва да има отговор. Нали си бил там, Карлос. Видял си мъжа, който ме е довел в селото, спасил си ме от разбойниците. Трябва да си забелязал нещо. Богородице, нищо ли не можеш да се сетиш?

— Нищо не знам за този човек. Не знаех нищо и за теб, преди да те видя. И ако ти не можеш да си спомниш, как бих могъл аз? Не се мъчи повече.

— Не мога. Разкажи ми пак за онази нощ — настоя София.

— Казах ти каквото знам. Някакви разбойници нападнаха селото и старецът се опитваше да те измъкне на сигурно място. Той умря и аз те занесох при Зокали и останалите от катуна. Доведохме те в Севиля и те оставихме при нас. Това е всичко.

Никога не би споменал пред нея за останалата част от историята, за камшиците, прерязващи хората на две, за смеха на главатаря, докато дъвчеше човешко месо. В сърцето си Карлос бе сигурен, че тя не може да си спомни нищо, защото онази нощ бе толкова ужасна, че умът й отказваше да се върне към нея. Освен това нещата, които й спестяваше, с нищо нямаше да помогнат да открие истината за своя произход. Така че нямаше защо да й припомня ужасите, през които бе минала. Това не бе кой знае какъв подарък за жената, която мечтаеше някой ден да направи своя съпруга.

 

 

Севиля бе основана в зората на вековете от търговията, финикийци и римляни идваха и си отиваха, но основната причина за нейното съществуване си оставаше неизменно тази.

За Севиля реката Гуадалкивир бе основният източник на богатства и главната връзка с останалия свят. Колумб предпочете да започне великото си начинание оттук и векове наред всеки златен галеон от Тихия океан и испанските колонии в Америка стоварваше кюлчетата си в Севиля. След време и Кадис, на югозападното крайбрежие, успя да се добере до тази привилегия, но тогава Севиля отдавна вече го беше изпреварила и сандъците и пращяха от злато.

Богатият град се издигаше царствено на левия бряг на реката. На десния бряг бе нейното незаконно дете, кварталът Триана. Така наричаха ниските хълмове, надупчени от безброй пещери, които океанските приливи бяха издълбали в мекия варовик през същата далечна епоха, когато се бе родила и реката. Пещерите принадлежаха на циганите. Те се бяха настанили там още с пристигането си в Испания, защото законите им забраняваха да разпъват катуните си, ако са повече на брой. Все пак Триана не им принадлежеше изцяло. Те я споделяха с бедняците и измета на Севиля.

Тесните вонящи улички приютяваха крадци, джебчии, проститутки и сакати просяци, занаятчии, които едвам изкарваха насъщния с двете си ръце и зависеха от прищевките на заможните жители от отсрещния бряг. Триана бе техен дом, както бе дом за циганите. И за София.

Никой не знаеше колко роми живеят по пещерите. Имаше ги със стотици, може би дори с хиляди. Отдалеч хълмовете изглеждаха пусти, безжизнени и безмълвни, но отблизо човек започваше да различава отворите на пещерите и купчините камъни отгоре, бележещи комините. В прокопаните под хълмовете лабиринти всяко семейство имаше своя пещера. Десетина такива семейства правеха клан — катун или табор — който останалите наричаха по името на главатаря. София се радваше, че кланът Зокали я е приел, но се побояваше от главатаря.

Всъщност нямаше за какво да се притеснява. Зокали никога не би я докоснал. Когато се налагаше да я бият, той поверяваше тази задача на Фанта. Що се отнася до останалото, един цигански главатар никога не би пожертвал девствеността на никоя от поверените му жени. Иначе бъдещият жених не би дал прилична цена. Но от време на време я поглеждаше по начин, който я караше да изтръпва. Всички мъже я гледаха с такива очи, с изключение на Карлос. Само той не я плашеше. В погледа на другите трептеше някакво хищно пламъче.

Останалите момичета не споделяха страховете й. Те с удоволствие коментираха интимните части на мъжете и обсъждаха на висок глас евентуалните им достойнства. На София й се гадеше само при мисълта за женитба, освен ако младоженецът не бъдеше Карлос. Знаеше, че той смята да я поиска. Надяваше се да я дадат на него. Но Зокали сигурно щеше да настоява за голям откуп, а Карлос не бе заможен. Все пак и двамата бяха гаджо. Може пък Зокали да се погнуси да разводнява още веднъж чистата ромска кръв. И той, както всички други, недолюбваше външните хора.

София знаеше какво мислят в племето за нея и бе свикнала с това, но от време на време в душата й се надигаше носталгия по нещо полузабравено, по някаква човешка топлина, която нямаше нищо общо с нещата, които мъжете правеха нощем с жените. Веднъж, когато бе вдигнала висока температура, почти го бе усетила на ново. Фанта й бе забъркала някакви билки.

— Изпий ги, давам ги и на другите. Ще се разоря, ако вземеш да умреш сега, когато най-сетне успях да ти вкарам нещо в главата — беше изсумтяла циганката.

Но бе видяла в очите на старицата да проблясва някакво чувство, истинска загриженост и внимание. Някога и един друг човек ме гледаше по същия начин, помисли си тя. Преди много години, преди нощта на писъците… И смътният спомен отново се разтопи, разтвори се в общата мъгла.

Като разпилени звуци от забравена песен, парченца от нейните спомени се връщаха от време на време, за да я измъчват. Понякога това бе музика — провлачени и жални мелодии, каквито не бе чувала от тогава, мелодии от друг свят. Понякога бяха сцени, миризми или някъде в дъното на паметта и прошумоляваше парче плат или се мярваше познат жест. Имаше бяла коприна, бродирана с непознати за нея черни букви, светлини, играещи между квадратчетата на дървена решетка и фигури, движещи се точно на ръба на сянката, отвъд която ставаха неузнаваеми. Понякога до нея долиташе смях, весела глъчка и топла вълна на уют и сигурност.

Кой? Кога? Колкото и отчаяно да се опитваше да се улови за тези спомени, да ги задържи и разгледа отблизо, не успяваше да разкъса завесата, която обгръщаше тайнственото и необяснимо минало и защитаваше неразрешимата тайна.

— София, ела тук.

Отново се беше разсеяла, докато се мъчеше да си спомни. Остави гърнето, което търкаше с пясък поне от половин час и отиде при Зокали. Когато му потрябваше нещо, той привикваше най-близката жена. Това не бе необичайно.

— Приготви си дрехи като хората — спокойно нареди той, сякаш й казваше да му донесе вино. — Ти ще представиш нашия табор следващата седмица, на бдението за Сара.

Това бе всичко. Без обяснения, без тръби и барабани. Просто я уведоми, че тя, презряната гаджо, е била удостоена с най-високата чест, която би могла да се падне на една циганска девойка.