Бевърли Бърн
Малката циганка (15)

13

Дворецът Мендоса бе видял много превратности на съдбата. Сега той се бе превърнал в затвор. Робърт освободи цялата прислуга, с изключение на Индаленсио. Хари Хоукинс го молеше на колене да му разреши да остане. Плачеше, че няма къде другаде да отиде и че службата на Мендоса е единственият смисъл на живота му, но идалгото не отстъпи. Накрая джуджето си тръгна, подсмърчайки, а Робърт пусна резетата на портите, затвори капаците на прозорците и пусна завесите от златотъкана дамаска, които някога бе описал на майка си с възхита и завист.

В четиринадесетте вътрешни двора розите, жасмините и бугенвилиите първо избуяха и дори завзеха околните стени, сетне пожълтяха и изсъхнаха, защото нямаше градинари да се грижат за тях, да ги подрязват и поливат през изгарящото андалуско лято. Повечето дървета обаче оцеляха. Корените им се впиха по-дълбоко в почвата и достигнаха до подземните потоци. Но плодовете на портокалите, лимоните, грейпфрутите и наровете гниеха по клоните. Само Индаленсио от време на време откъсваше по някой, когато господарят му приемеше да сложи нещо в уста.

Робърт ядеше рядко, винаги по различно време. Обикновено не знаеше дали е ден или нощ. Капаците на прозорците вината бяха плътно затворени. Единствено свещници осветяваха палата. Понякога му се случваше цяла седмица да не излезе на откритите вътрешни дворове, като особено грижливо избягваше Двора с портокаловите дръвчета, където бе слушал как София го зове и блъска вратата. Всеки път, когато малките й юмручета се бяха удряли в дървото, той бе потръпвал — сякаш ударите падаха върху него самия, довършвайки го, забивайки последните пирони в ковчега.

Никога нямаше да забрави. Нито София, нито клетвата си да оцелее и издържи достатъчно дълго, за да изплати със страдания своя грях. Но тази клетва, изречена пред обвинителните лица на предците му, бе последният израз на човешко чувство от негова страна. Оттогава се бе превърнал в ходещ труп. Вътрешният му огън бе угаснал, заместен от вкочаняващия студ на смъртта. Беше призрак, безполезен за живите мъже и жени, враг на самия себе си.

Кордова е мъртва, беше казал той на Лиъм. Но не бе само Кордова. Цялото му същество се бе съсредоточило върху едно нещо, а той го унищожи със собствената си ръка. Бе хвърлил наследството си на глутницата побеснели кучета, беше съсипал наследството, събирано десетки поколения. Нямаше прошка за такъв Мендоса.

Бенджамин може би щеше накрая да му прости, но той почина, а Бес скоро го последва. Оставаше Лиъм, но той си имаше достатъчно грижи и след като Робърт упорито отказваше да му отговори, накрая спря да пише. Пък и защо да пише, в Кордова вече нямаше хляб. Домът Мендоса вече изцяло се бе прехвърлил в Англия, но подобно на страната си, Лиъм се бореше за собственото си оцеляване. Откриваха се някои нови възможности, но Лиъм не бе такъв човек, че да ги съзре и да рискува. И нямаше време да се безпокои и за брат си, който бе излязъл предател. Много по-важно бе да се опита да спаси поне част от онова, което Бенджамин му бе завещал в Англия.

В Кордова кръвта се изцеждаше капка по капка. Падежите на заемите идваха един след друг и печалбите, докарани от колониите, отиваха в касите на кредиторите. Хората клатеха глави, когато станеше дума за рухването на могъщия банкерски дом, но имаше и други, по-важни новини. Времената бяха такива, французите окупираха Андалусия и бяха посрещнати, както навсякъде, от групички „герилерос“, които светкавично нападаха и се оттегляха през нощта. Те не знаеха що е милост към врага и сами не молеха за милост.

До Робърт стигаше по някоя вест от външния свят. Новините сякаш се процеждаха през дебелите стени и зарезените порти, но отминаваха покрай него, без да го засегнат. Вече не принадлежеше към света на хората. Грижите на живите същества си бяха тяхна работа. Неговият свят се ограничаваше с четиридесет и шестте стаи на двореца Мендоса и той блуждаеше из тях часове наред. От време на време спираше пред някоя стена, покрита с паяжина или се заглеждаше в оставените от него стъпки в прахта, напластен по мраморните плочи.

Мария Ортега дойде една вечер през 1809 г. Влезе през портичката откъм съдийската улица. Явно си бе запазила някой и друг ключ. Индаленсио я завари в двора с фонтаните, да стои загледана в пукнатата тръба от лазурит, която на времето водеше към басейн, издълбан от монолитно парче розов кварц.

— Доня Мария, не знаех…

— Къде е идалгото?

— Не знам, сеньорита. Някъде тук трябва да е, но… — той безпомощно сви рамене.

— Намери го и ми го доведи. Трябва да поговоря с него.

Слугата се върна след няколко минути.

— Съжалявам, доня Мария. Не желае да се среща с вас. Трябва да си тръгвате.

— Кажи му, че няма да мръдна оттук, докато не поговорим. Кажи му, че ако трябва, ще остана тук, докато пусна корени. Не можеш да ме изхвърлиш, Индаленсио. Не си толкова як.

След половин час Робърт влезе в двора през една от тайните вратички й застана до нея на лунната светлина. Мария ахна, сетне се хвана за главата. Това не бе същият човек, който бе видяла преди четири години. Беше напълно побелял. Очите му трескаво блестяха, а болката и угризенията бяха набраздили бузите и челото му. Носеше парцалив черен фрак, който висеше по скелетоподобното му тяло и черни бричове, омацани с кал и мръсотия. Но той бе последната й надежда. След няколко секунди успя да се овладее.

— Добър вечер, Робърт.

— Махай се.

— Първо трябва да поговорим.

— Нямам какво да ти казвам. Ти също нямаш какво да ми кажеш. Махай се.

— За Бога, Робърт, изслушай ме. Много вода изтече навън. Станаха страшни, невероятни неща. Ти можеш да сложиш край на това. Длъжен си да ни помогнеш да сложим край на това.

Той се засмя. Гласът му беше старчески и пресеклив.

— Погледни ме, Мария. Мъртъвците нищо не могат да направят. Недей да търсиш помощ от призраци.

Тя се изправи в целия си ръст, така че очите им бяха на еднаква височина.

— Напротив, дори един призрак може да стори много, ако носи името Мендоса. Нямаме водач, Робърт. Никой не може да издигне глас достатъчно високо, за да спре насилието, към което призовават свещеници и епископи. Твоят глас обаче все още е силен. Хората ще се вслушат в думите на Мендоса. Всичко, за което се борихме, всичко, в което вярвахме, е потопено в кръв. Трябва да сложим край на това.

— Аз се борих и вярвах единствено в дома Мендоса. Ти знаеше това. Никога не съм се преструвал. Загубих, съсипах Дома Мендоса и нищо не остана след катастрофата. Аз съм последният от този род в Кордова и вече съм мъртъв.

Тя опита друга тактика.

— Наполеон въведе нова конституция в Испания. Не си ли чул? Знаеш ли както пише там? — тя направи драматична пауза. Робърт дори не я погледна. — Прекрасна новина, Робърт! Може да донесе нов възход на дома Мендоса. Премахват се всички феодални монополи. Край на Местата. А осведомени хора ми казаха, че той все още е склонен да даде на Мендоса привилегията да основе Национална банка на Испания.

— На кой Мендоса? Не ме ли чу? Няма друг, освен мен, Мария, а аз съм труп. В банката вече няма нито пари, нито банкер. Затова имай милост, ако изобщо знаеш какво значи тази дума, и ме остави на мира.

Тя продължи, сякаш не го беше чута.

— В Конституцията пише и други неща. Инквизицията ще бъде премахната. Въвежда се свобода на религията. Няма вече защо да криеш, че си евреин, Робърт. Целият род Мендоса ще може да се върне към старата юдейска вяра. Нали това искаше. Никога не си ми го казвал, но знам, че е така.

— Щом си успяла да влезеш, сама ще намериш и пътя за връщане — той тръгна към вратата.

— Робърт, почакай. Моля те, само още една минута. Хари Хоукинс ме помоли да ти предам нещо.

Това име най-сетне събуди някаква искрица живот.

— Горкият Хари. Как е?

— Не е съвсем здрав, но е много щастлив. Когато го изгони, той отиде при брат Елиха. Сега е послушник в манастира, но е хванал треска. Ту го разтриса, ту му минава, на пристъпи, но всеки път го оставя все по-слаб.

— Това не ме изненадва — промълви Робърт. — Нали ти казах, това е краят на Мендоса.

Тя не разбра какво има предвид той, но предпочете да не се задълбочава.

— Хари ми даде писмо за теб — тя му подаде един плик, но Робърт не посегна да го вземе. — Хайде — каза тя, сякаш подмамваше дете. — Хайде, вземи го. За теб е. Хари показва къде е спасението за теб, за дома Мендоса и за цяла Испания.

Той отново се разсмя пресекливо.

— Това не може да е писмо, Мария. Трябва да е философски камък, който превръща камъните в злато. Не вярвам Хари Хоукинс да се добрал чак до такова нещо.

Той пак се обърна и този път не успя да го задържи. Мария остана до пресъхналия фонтан до зазоряване, като от време на време прокарваше пръсти по пукнатините в скъпоценния син камък. Накрая се призна за победена, стана и излезе на улицата. Но понеже не бе от тези, които се предават лесно, остави писмото на камъка.

 

 

Мина цяла седмица, преди Робърт отново да се отбие в двора с фонтана. Когато блуждаенето му го отведе до там, не забеляза плика. Есенните листа го бяха покрили с плътен кафяв килим.

Седна на мястото, където бе видял Мария и се опита да си спомни как изглеждаше тя, как се бе извивало тялото й през онези отдавна отминали дни. Но единственото лице, което изникваше от паметта му, имаше удивителни сини очи. София. Спомняше си само за нейните милувки. Понякога се улавяше, че си задава въпроса дали и тя си спомня за него. И тогава бързаше да прогони тези мисли, както бе прогонил всичко друго — един труп нямаше какво да си спомня.

Студеният вятър полъхна от север и Робърт потръпна. Сетне погледна надолу и забеляза, че листата до него са се размесили и под тях се подава някакво писмо. Поколеба се, посегна да го вземе, сетне се отказа и дръпна ръката си обратно.

Този фонтан бе тъй красив на времето. Трябва да имаше няколкостотин години. Навярно го бяха издялали мудехарите — араби, останали в Испания след реконкистата като занаятчии, работещи за християнските си господари. Старият ръкопис, който Бенджамин му беше дал да прочете в Англия, разказваше за мудехарите, които един древен Мендоса докарал да му украсят двореца.

Толкова поколения бяха преминали преди него. Кой ли щеше да дойде след смъртта му? Какво ли щеше да се случи, когато тялото му най-сетне приемеше истината, че е мъртъв и спреше да диша? Французите засега не го закачаха. Може би защото бе единственият човек в Испания, който не им причиняваше никакви неприятности? Но може би като умреше, французите щяха да разквартируват някой взвод в двореца. Или испанските патриоти щяха да го превърнат в своя крепост. За пръв път в историята на този край нямаше да се намери някой Мендоса, който да сложи ръка върху него. Е, все някога и това трябваше да се случи. Нямаше да се наложи да чака дълго. Скоро някой непознат щеше да се разхожда из двореца, щеше да разглежда цялото това повехнало величие и щеше да си каже, че някога тук са живели и властвали силни и горди мъже, докато един техен потомък не ги е предал.

И все пак… Вдигна неохотно плика и го отвори. Мина доста време, преди да се насили да прочете какво му е писало джуджето.

Не трябва да се предавате, господин Робърт. Днес само вие можете да помогнете на Испания. Ето защо ще ви кажа нещо, което не съм споменавал досега. Винаги съм се молил да се обърнете в правата вяра. И продължавам да се моля. Но ако старата религия може да спаси дома Мендоса, и аз ще я благословя. Отидете в малката стаичка до женския двор. Под белега на стената има камък, който може да бъде вдигнат с лост. Бог да ви благослови, сър.

Ваш брат во Христа Бога…

 

 

Женският двор беше ограден от всички страни с изкусно издялани каменни решетки. Според семейните предания там е бил храмът на дома Мендоса през годините, когато родът е сметнал за по-благоразумно да приеме исляма. Това нямаше как да се провери, но все пак женският двор беше в най-старата част на двореца, пощадена при реконструкцията преди петстотин години. Стаичката, за която му писа Хари Хоукинс, бе малка, но много изящна, с поизбеляла червеникава мозайка на ябълки и фриз от тъмнозелени листа, виещи се около тавана.

Белегът на стената бе около половин квадратен метър. В четирите ъгъла имаше дупки от гвоздеи: Хари Хоукинс не бе направил чак толкова голямо откритие. Всички знаеха как се е появило петното на стената. Още при първото му посещение в Кордова, Доминго доведе тук Робърт и му заяви: „Разправят, че месинговата плочка е била закачена тук“.

— Но не знаеш какво е пишело на нея, нито къде се намира сега?

— Не — бе свил рамене Доминго. — Нищо повече не знам. Нали ти казах вече.

— Но не си замазал петното, нито си запълнил дупките от гвоздеи.

Доминго се бе прекръстил.

— Боже опази. Дори не съм си помислял да правя такова нещо. Това е семейно предание. Петното трябва да стои на стената, макар всички да са забравили причината.

На Робърт вече му бе все едно. Погледна към пода. Беше застлан с големи каменни плочи, а фугите между тях бяха запълнени с хоросан. Носеше къса кирка. Вдиша я и пъхна острието под камъка, за който бе писал. Хари Хоукинс. Оказа се по-лесно, отколкото очакваше. Почти не му се наложи да натиска кирката.

Подпря камъка на стената и освети дупката отдолу със свещ. Имаше само кал и глина. Разчовърка ги с острието на кирката. Личеше си, че си стоят така от векове. Нямаше нищо. Само един луд, който блуждае из двореца.

Посегна към плочата, за да я върне на предишното й място и тогава забеляза надписа от обратната и страна. Беше на иврит, а значи неразгадаем за него. Изруга от разочарование. Сетне под пламъка на свещта проблесна още един надпис, този път на испански. Някой идалго бе превел изречението на испански. Hay un tesoro en la cueva. В пещерата има съкровище. Почеркът май бе на Доминго.

Значи старецът все пак знаеше иврит. А може би бе накарал Хоукинс да му намери някой преводач. Да, явно така бе станало. Това обясняваше и как джуджето се е добрало до тази тайна. Но не виждаше какъв смисъл има в цялата тази работа. Първо, нямаше никаква пещера и второ, дори съкровището наистина да бе съществувало, Доминго отдавна го бе пропилял.

Робърт върна плочата на място. Поредната легенда, дошла от славното минало на Мендоса. Вече не можеха да му помогнат. Нищо не можеше да му помогне, защото бе мъртъв. Сви се на пода и заспа под петното на стената, останало от някой древен договор, който неговото семейство бе сключило с Бога, или с Дявола. Или с двамата заедно.

 

 

Огънят открояваше лицата на селяните. Мургави, ощавени от вятъра лица, привикнали повече на палещото слънце по нивите им, отколкото на сенките и дима в тази пещера, скътана по средата между Ла Рамбла и Пуенте Жентил. Никой не се усмихваше, когато срещнеше погледа на София. Всички бяха сериозни, замислени не изпълнени с обожание. От два часа им пееше андалуски песни — най-вече фанданго, тук-таме по някое фламенко, а накрая приключи с войнствена севилска саета.

— Почини си, Житанита — каза Хуан Санчес. — Сигурно вече си се уморила — той беше дребен, прегърбен човечец. Пушката изглеждаше прекалено голяма в неговите ръце. Хората му го наричаха Ел Моно, маймуната, а французите — „изчадие адово“. В Андалусия той бе герой.

— Мога и да продължа, ако искате — София наистина можеше да пее още часове наред, само и само да вдъхне малко надежда на тези хора, скрити по пещерите си, с измъчени и свирепи селски лица. — Ако ви харесва, може да попея. Още.

Зад гърба й Енрике дръпна една струна на китарата. Той беше неин кочияш през годините, когато живееше в Мадрид. Сетне, в известен смисъл, той я въвлече във войната.

— Разбира се, че ни харесва — отвърна Санчес. — Но съм се заклел утре да те предам жива и здрава на хората от Хаен. Страх ме е да си помисля как ще ме посрещнат, ако те докарам с прехрипнало гърло — той стана и протегна ръка. — Хайде, приготвихме ти място за спане.

В дъното на пещерата беше проснат чист сламеник, а около него имаше импровизиран параван от конопени чували.

— Не е като спалня на благородник — усмихна се Санчес. Повечето му зъби бяха изпадали. — Но това е най-доброто, което можем да ти предложим.

— От две години моите спални са все такива — върна му усмивката София. — Не бих ги заменила за нищо на света.

Наистина беше убедена в това. Вече бе взела решение.

Когато войната започна, София реши, че това не я засяга. Тя трябваше да води свои собствени битки и да се бори със собствените си врагове. Освен това трябваше да мисли и за Рафаел. Вече бе станала доста известна, сега бе на път да стане и богата, с което щеше да осигури бъдещето на сина си. Затова предпочете да не обръща внимание на френските униформи по улиците.

— Доня София — и каза нейният кочияш през пролетта на 1809 г. — Вече не мога да ви возя.

Бяха в Мадрид, в къщата на София край Толедската порта. Смяташе да потегли вечерта за Качерес, за да се види с Роза и Рафаел. Мисълта, че ще се наложи да си търси нов кочияш никак не зарадва София.

— Какво искаш да кажеш? Защо няма да можеш? Мислех, че си доволен от службата си при мен, Енрике. Мислех, че ти харесва…

— Доволен бях — беше я прекъсвал той. — Но сега не е време човек да търси добра служба.

— Заради войната, така ли?

— Да, сеньорита. Заради войната.

— Слушай, говориш глупости. Какво значение има един герилеро повече или по-малко?

Енрике бе свил рамене.

— Почти никакво. Но все пак…

Така да бъде. Имаше и други кочияши София реши да го освободи, но все пак го помоли да остане още една седмица при нея, докато му намери заместник.

— Трябва да бъде сигурен човек, Енрике, Нали разбираш?

— Разбира се, Житанита. Заради Качерес.

Качерес, където бе скрила сърцето си. Божичко! Толкова неща я терзаеха, толкова удари бе понесла. Семейството, което никога не бе имала и за което не можеше да си спомни, убитата от Пако дъщеря, постоянното угризение, че не е отмъстила за детето, споменът за Пабло Луис и за Карлос… И Робърт, Робърт Мендоса, който я бе накарал да изпие до дъно чашата на самотата и унижението. Но въпреки всичко именно той й бе дал най-голямото съкровище — Рафаел.

Същата вечер бяха потеглили за Качерес. Това би трябвало да бъде последното им пътуване заедно. Докато й помагаше да се качи в каретата, на София й се стори, че забелязва в очите му безмълвен укор.

— Разбери ме — бе казала тя. — Знам, че ти е трудно да го приемеш, но… — сетне бе млъкнала. Не можеше да се надява просто устроено същество като Енрике да осъзнае, че не са й останали душевни сили да се измъчва и за война, която почти не разбира и която не е в състояние да спре.

 

 

По южния път обикновено имаше много пътници, но не и през нощта. Пътуването беше опасно и в мирно време, а сега, когато по него патрулираха френски драгуни и испанските герилеро поставяха засади, бе още по-опасно. Но София не можеше да си позволи да пътува през деня. Ако хората научеха, че има незаконно дете, никой нямаше да стъпи на концертите й.

Енрике беше опитен кочияш и уверено водеше впряга, но след четири часа път дръпна юздите.

— Проблем ли има?

— Вижте, сеньорита — посочи той с камшика.

Тя се обърна. Дълга редица от дървени кръстове се точеше от двете страни на пътя. На всеки висеше по един човек.

— Богородице — ахна София. — Не мога да повярвам на очите си! Не, не, не!

Енрике се смъкна от седалката, преценил, че разпънатите хора имат по-голяма нужда от утеха и помощ, отколкото господарката му. София проследи с поглед как той отива до първия кръст. Не можеше да откъсне очи от него. Пипнешком потърси чантата си, намери една кърпичка и я притисна до устата си. Енрике спря пред първия труп. София не можеше да се удържи. Трябваше да слезе от каретата и също да погледне.

Застана до Енрике, но той не й обърна внимание. София дълго гледа застиналите в предсмъртна агония черти на разпнатия, сетне се обърна към кочияша си. По бузите му се стичаха сълзи.

Той бавно тръгна между кръстовете — без да бърза, спирайки за по няколко секунди пред всеки от тях. София го последва. Препъваше се, на моменти губеше равновесие, но не можеше да спре. Трябваше да се поклони пред всяка една от жертвите, да извърви пътя до края. Сетне Енрике я хвана под ръка и я заведе обратно в каретата.

И чуха стон.

София замръзна. Пръстите на Енрике се стегнаха върху ръката й. После я пусна и хукна обратно към кръстовете. Тя го видя как търси оцелелия и когато спря, разбра, че го е намерил. Енрике бе замръзнал пред последния кръст в редицата. София не усети как краката сами я понесоха натам.

— Дали е…

— Да, май да. Струва ми се, че е жив. Видях устата му да се отваря и затваря.

София пусна кърпичката и протегна ръце. Искаше да свали човека от кръста, но още докато посягаше, осъзна колко безнадеждно е положението. Краката на човека бяха промушени с огромен гвоздей, здраво забит в дървото. Двете му китки бяха заковани по същия начин. Почти нямаше кръв, пък и дори да бе текла през деня, слънцето я бе изсушило. Само малки кафяви ивички се точеха от ръцете и краката на разпнатия.

— Успял е да се дръпне нагоре и да диша — прошепна Енрике. — Разпънатите умират от това. Тялото им увисва на гвоздеите и те не могат да дишат. Задушават се.

— О, Божичко, о Божичко — бе единственото, което намери да каже тя. — А сега? Дали вече е мъртъв?

— Не знам. Може би.

— Тен пиетас… — устните едва се разтвориха, но и двамата доловиха шепота. — Тен пиетас.

Имайте милост. Каква милост? Всевишни Боже, как би могла да помогне на този човек? София усета, че бузите й се стичат сълзи. Енрике също хлипаше. Но дори да изплачеха цяла река от сълзи, с нищо нямаше да облекчат мъките на този човек. Нека умре, помоли се тя. Велики Боже, сложи край на мъките му. Мъжът отново простена.

София си пое дъх. Сетне, движена от внезапен импулс, отвори уста и запя.

Трелите на саетата се лееха прозрачни и чисти. Гласът не й изневери. На него винаги можеше да разчита. Не откъсваше поглед от лицето на разпнатия — по едно време й се стори, че й се усмихва — и продължаваше да пее.

— Стига толкова, доня София — докосна ръката й Енрике. — Достатъчно пяхте. Вече е мъртъв. Трябва да тръгваме.

Последните звуци отлетяха в мрака.

— Мъртъв ли е? Сигурен ли си, Енрике?

— Да. Дълго се мъчи, но…

— Не е възможно!

— Наистина беше дълго, сеньорита. Честна дума. Почти час. Вашите песни му помогнаха.

София знаеше, че са му помогнали. Знаеше също, че трябва да се включи във войната.

 

 

В пещерата на герилеросите Хуан Санчес продължаваше да я гледа с почуда, сякаш все още не можеше да повярва, че тя наистина е пред него.

— Преди някого години ви зърнах веднъж, доня София. Преди войната. Пеехте в градините на Алхамбра, в Гренада. Не можех да си купя билет, но се покатерих по стената, когато пазачът гледаше в друга посока. Никога не съм и сънувал, че ще пеете само за мен и за още десетина като мен.

— Никой от нас не предполагаше какво всъщност значи войната. Ти от Гренада ли си? — попита тя.

— Бях. Сега — той сви рамене. — Сега съм от ада, или поне французите разправят така.

— Но когато ги изгоним, сигурно ще се върнеш в Гренада?

— Може би, но не вярвам.

— Защо? — София наистина беше изненадана. Знаеше колко привързани са селяните към родните ниви.

— Там ме чака само кръв. Драгуните убиха жена ми и четири от децата ми. Петото, дъщеричката, ослепиха и тя умря след няколко дни. Бях в маслиновата горичка до къщата. Всичко чух и видях, но не можех да им помогна. Драгуните ни обвиниха, че сме укривали герилероси. Дотогава не знаех какво е герилеро.

София беше чула стотици подобни истории. Безсмислено беше да се опитва да ги утеши с някакви банални дума. Можеше само да им попее. Докосна бузата му с ръка.

— Лека нощ, Хуан Санчес. Надявам се, че тази нощ ще спиш добре.

Когато Ел Моно се върна при огъня, още държеше ръката си допряна до бузата, по която го беше помилвала. Един от герилеросите драскаше с въглен нещо по парче кожа. Санчес се надвеси над рамото му.

— Очите не са добре. Има по-големи очи.

Мъжът направи още няколко щрихи с въглена.

— Така е по-добре — кимна Санчес.

Това се беше превърнало в своеобразно състезание. Всяка група герилероси, на която гостуваше Ла Житанита, й правеше портрет. Когато се срещаха за обща акция, сравняваха портретите. Картините обикаляха. Някой бяха попаднали дори в ръцете на французите и се носеше слух, че са обявили награда за главата й. Според някои дори французите не биха изпаднали чак дотам, че да обявят награда за главата на една жена, но това нямаше особено значение. Все едно, никога нямаше да я хванат. Герилеросите я предаваха от група на група като истинско съкровище.

Нещо прошумоля в храстите пред пещерата. Санчес пусна картината и посегна за ножа си. Другата му ръка вече бе сграбчила мускета, подпрян на стената. За по-малко от пет секунди всички в пещерата се разпръснаха по местата си, въоръжени и готови за битка. По пътеката се зададе някакъв човек. Буташе пред себе си френски драгун в омацана с кръв униформа. Едната ръка на драгуна беше отсечена от китката. Испанецът, който го беше пленил, носеше кожена чанта. Ръката, която я беше стискала, още се люшкаше, прикована с верига към дръжката.

— По-лесно ми беше да я отрежа, отколкото да кълцам веригата — обясни човекът. — Добър вечер на всички.

— Защо си ни довел тази свиня — изсумтя Санчес.

— Май разбира малко испански. Може пък и да ни каже нещо, ама реших, че трябва да дам и на другите да се позабавляват.

Ел Моно кимна.

— Добре, само го закарайте по-настрана. Тя заспа. Не искам да я буди посред нощ с писъци.

На сутринта София и Енрике потеглиха, охранявани от трима мъже. Когато наближиха пътя, тя забеляза трупа. Беше гол, ръцете и краката му бяха забити в земята с кестенови колчета. Тъй и не беше успяла да свикне с тези жестокости. Извърна глава и го отмина.

— Не се притеснявай, Житанита — обади се един от герилеросите. — Французинът е ял нещо развалено и просто се е задавил.

София не можа да се удържи да не го погледне отново. Отрязаният полов орган на французина се подаваше от устата му.