Бевърли Бърн
Малката циганка (7)

6

Няколко часа след като англичанинът си тръгна от Кордова, съпругата на Доминго Мендоса пак запълзя по пода на най-старата и дълбока изба в подземията на двореца. Търсеше отчаяно, прехвърляйки между подпухналите си пръсти съдържанието на мухлясалите древни сандъци.

— Тук трябва да е. Няма къде другаде да е — мърмореше си тя. Но намираше само стари тефтери, пълни с бележки за древни реколти.

Кармен затръшна с отвращение поредната ракла. Сетне замръзна. Счуха й се някакви стъпки. Напрегна слух, готова да духне свещта, която мъждукаше до нея. Нямаше никой, вероятно някой плъх ровичкаше в ъгъла. Сама беше.

Никому не би хрумнало да я проследи в утробата на двореца. Ами ако все пак натрапницата беше изпратила слугите си след нея? Мария Ортега обичаше да командва прислугата. Всекиму даваше да разбере коя е господарката в тази къща и цъкаше неодобрително с език, когато нещо се правеше по стария начин. По стария начин, както на времето преди Доминго да загуби всякакъв срам и да доведе любовницата си под същия покрив, под който живееше и законната му съпруга.

— Курва, puta, pimetera, pajaria — мърморейки под носа си обиди и клетви, Кармен пак затършува.

Никак не бе лесно да се преместят грамадните бъчви с вино, но тя провери зад всяка една от тях. Нищо. Но трябваше да е тук. Чула бе Доминго да разказва на англичанин. „Всички стари архиви говорят за плочата. Пише, че била направена от месинг, а буквите били издълбани от един роб мавър, най-добрият гравьор на света.“ Сетне летописците пространно обяснявали колко хубава била тази плоча и как ако нещо й се случело, домът Мендоса щял да рухне. „Но никой не я е виждал от петстотин години, а ние пак сме тук“

На дъното на избата Кармен притвори очи и извика в паметта си разговора. Англичанинът беше запитал: „И какво е пишело на плочата, идалго? Какво е било гравирано на нея?“

Сякаш бяха пред очите й — Доминго, англичанинът и онази puta, настанена на почетното място, да се тъпчат като прасета и да си мислят, че никой не ги вижда Кармен тихичко се захили. Старият дворец имаше много тайни коридори и тя ги знаеше до един. Никой не подозираше, че тя постоянно слуша и наблюдава. И бе видяла как съпругът й вдига рамене, свива се под погледа на курвата и признава, че думите трябва да са били на иврит, прокълнатия еврейски език, „така че дори да я видя, няма да разбера какво пише на нея.“

— Ами старите архиви? — беше попитал англичанинът. — Те не споменават ли какво е пишело на плочата?

— Не. Поне аз не съм намерил такова нещо. Предполагам, че всички са знаели за какво става дума, така че никому не е хрумнало да я записва специално. Никой не се е сетил, че следващите поколения може да не знаят надписа.

— С историците често се случва така — беше отбелязал англичанинът. — Винаги изпускат най-интересното.

Кармен си спомняше, че Мария Ортега се беше разсмяла звънко при думите на англичанина. Тя флиртуваше с него през цялата вечер, стрелкайки го с очи иззад ветрилото всеки път, когато Доминго погледнеше в друга посока. Тази puta я сърбеше между краката за младия англичанин. Сигурно презираше стареца, дето си мислеше, че я е купил. Ах! Как само се беше молила на Девата онази жена да сложи рога на Доминго в собствената му къща, а той да я хване и да я изхвърли на улицата.

Нямаше този късмет, но Девата сигурно се бе вслушала в молитвите й. Не си ли личеше пръстът на съдбата в това, че успя да чуе признанието на мъжа си? Тридесет и пет години Доминго не бе обелвал и дума за най-старата история на рода Мендоса. Не го бе чувала да признава за срамния им еврейски произход, докато го нямаше англичанинът. И така й бе дал оръжието, за което се молеше. Щеше да открие проклетата плоча и да я даде на инквизицията. И щеше да разправи на всички, че Доминго Мендоса е марано, че се е върнал скришом към прокълнатите еврейски обичаи. Щяха да го изгорят, а тя най-сетне да бъде отмъстена.

Кармен прекара четири часа в избата, но не откри нищо. Не се отказа толкова лесно. Търсеше вече седмици наред, преровила бе всичките четиридесет и шест стаи на двореца. Това бе последната й надежда. Трябваше бързо да намери плочата, иначе щеше да стане прекалено късно. Доминго беше болен. Кармен усещаше белега на смъртта върху него. Но нейният мъчител не заслужаваше да умре в леглото си.

— Не го оставяй да умре — молеше се тя, докато тършуваше в поредната стая. — Всевишни Боже, не оставяй Доминго да умре, преди аз да го убия.

 

 

У дома майката на Робърт прояви много по-голямо любопитство към дребните детайли в подредбата на двореца Мендоса.

— Ами завесите? — ненаситно питаше тя. — Ами какви прибори използват на масата?

— Завесите им са великолепни — обясняваше Робърт, хвърляйки закачлив погледи към баща си. Бенджамин Мендоса седеше с мъченическо изражение. Само от време на време пускаше по някоя демонстративна въздишка и тропаше нервно с пръсти по масата.

— Разкошно избродирани — не спираше Робърт. — Със същите копринени конци, както на паравана във вашата стая, майко.

— Китайски — изохка Бес. — Това е китайска коприна. Значи навсякъде има завеси, бродирани с китайска коприна?

— Не. Някои са от дамаска. Доколкото разбрах, внос от Франция. Великолепни цветове — той вдигна една вилица и я размаха безмилостно под носа на майка си. — И всичките им прибори са от масивно сребро. В сравнение с тях тези тук са като цигански дървени лъжици.

Приборите на масата на Бес бяха завещани от майка й. Имаха орнаменти от венецианско стъкло и сребърна обковка. До днес си ги обичаше. Госпожа Мендоса стана.

— Ще си легна. Боли ме глава. Това е от отвратителния въздух в Лондон. Само да можех да се пренеса в провинцията, както всички почтени жени, щях да се съвзема за броени дни.

Мъжете вежливо се изправиха. Бенджамин целуна жена си по бузата.

— Починете си, скъпа. Убеден сън, че утре лондонският въздух няма да ви пречи толкова. Още щом тръгнете към ювелира, за да му поръчате нов комплект прибори и ще ви се стори, че небето се прояснява.

Робърт наблюдаваше малката сцена с едва прикрита усмивка.

— Мисля, че рано или късно ще се предадеш — каза той, щом Бес си тръгна.

Бенджамин поклати глава.

— Казах й, че смятам да купя двореца Сейнт Джеймс, Ако кралят склони да ми го продаде, ще се пренесем. Иначе си оставаме на Гринич лейн. Девет поколения Мендоса са живеели тук, така че и аз все някак ще преживея.

— Мислех си, че сме древен род — спокойно отбеляза Робърт. — За двеста и петдесет години Англия ни направи истински англичани. Но вече не съм толкова убеден.

Бенджамин подскочи.

— Какво искаш да кажеш? В какво не си убеден? Да не си въобразяваш, че за шест месеца в Испания си успял да станеш испанец?

— Не, разбира се, че не. Но дон Доминго споменаваше петстотин години, сякаш за пет месеца. Разказа ми за историята на рода по времето на маврите, а и преди тях. Трябва да признаеш, татко, че това вече е истинска история.

— Може би. Но това е колкото негова, толкова и наша история — Бенджамин измъкна ядката на един орех и я потопи във вино. — Ти си също толкова истински Мендоса, колкото и Доминго. Всъщност, още по-истински. Ти си обрязан. Не съм го питал, това няма нищо общо с бизнеса ни, но не вярвам той да е обрязан.

— И аз не съм го питал. Но независимо дали е обрязан, той знае как да използва инструмента между краката си — захили се Робърт. Той разказа на баща си за Мария Ортега.

— Неприятна история — Бенджамин изглеждаше отвратен. — Ако не можеш без любовница, поне не я дръж под един покрив с жена си.

— Предполагам, че наистина не бива, но все пак… Не съм виждал доня Кармен, но за нея разправят страшни работи.

— Празни приказки. Курвата си е курва, а съпругата е нещо съвсем различно. И щом стана дума за това…

— Моля те, татко. Току-що се прибирам. Недей да ме измъчваш още от прага с приказки за женитба.

— Добре. Ще говорим за други работи. Ела в кабинета ми да поприказваме за сериозните неща, а не за онези глупости, с които пълниш главата на майка си.

Говориха повече от час. Всъщност говори главно Робърт. Бенджамин слушаше, като от време на време кимаше и си записваше по нещо. Доволен беше. Не че имаше какво толкова да се радва от провала с Местата и загубата на инвестицията, но това бяха само пари. Да имаш син бе нещо съвсем различно, а неговият се оказа достоен наследник на рода.

— Прекрасно — заключи той, щом Робърт свърши с доклада си. — Справил си се много добре, момче. Гордея се с теб.

— Благодаря, татко. Сега ме извини, но изведнъж целия омекнах. Беше дълъг път. Искам да си легна, ако нямаш нищо против.

— Лека нощ. Наспи се добре — сетне, когато младежът беше вече на прага, Бенджамин го спря и посегна към едно чекмедже на бюрото си. — Робърт, изчакай един момент. Пазех го, докато не му дойде времето. Мисля, че вече си готов да го прочетеш.

Той му подаде една подвързана с кожа книга, Робърт я взе и хвърли един поглед на заглавието. Сетне вдиша очи към баща си.

— Какво е това?

— Хроника. Написана първо на испански, когато първият Мендоса е дошъл в Англия. Сетне е преведена, не знам точно кога.

Баща му се стараеше да говори небрежно, но някаква нотка в гласа му накара Робърт да разбере, че държи в ръцете си нещо много ценно и че за Бенджамин не е било лесно да реши кому да го връчи.

— Лиъм чел ли е това?

Бенджамин поклати глава.

— Не. Лиъм знае за хрониката точно толкова, колкото и ти преди няколко минути.

Робърт знаеше, че е любимецът на баща си. Все пак Лиъм беше по-големият син и обикновено правата му се спазваха до последната запетая. Освен това Лиъм бе дарил реда с наследник, малкия Джоузеф Саймън Мендоса, роден по време на пътешествието на Робърт. Мислеше си… Е, прекалено беше уморен, за да си мисли за каквото и да е.

— Сядам да я чета още щом се събудя.

— Добре, така и трябва — кимна Бенджамин. — Струва ми се, че ще те заинтригува. Във всички случаи с нетърпение ще чакам да чуя какво мислиш за нея.

Робърт отнесе книгата в стаята си и я остави на нощното шкафче. И утре е ден. Ох, колко беше хубаво човек да си е в къщи, в своята стая, а след малко и в своето легло. Съблече се, пъхна се под завивките и затвори очи. Сънят не идваше. Книгата го изкушаваше. Притегляше го и не му даваше да заспи, колкото и да бе капнал.

— Дявол да го вземе — изруга най-накрая той. Трябваше да прочете поне страничка-две.

 

 

— Какво е това?

През 1575 домът Мендоса се оглавяваше от дон Мигел Антонио и днес бе именният му ден, празникът на Свети Архангел Михаил. А по стечение на обстоятелствата и негов петдесети рожден ден. Очите му вече не бяха същите, затова той се надвеси по-ниско над жълтеникавата хартия, която му протягаше младежът от другата страна на масата.

— Разписка от вашата търговска къща. За хиляда златни дуката.

Събеседникът му се казваше Феликс Руес Забан. И неговият род живееше в Кордова от векове, но не бяха богати като Мендоса. Имотът им се състоеше от няколко лозя и една малка винарска изба. Феликс наскоро го беше наследил, заедно с дълговете на семейството. Но той бе надарен и с ум, както и с умението да надушва сделките.

— Намерих документа в един сандък на дъното на избата — обясни той. — Боя се, че прадедите ми са били добри винари, но некадърни счетоводители, така че не са държали сметките си в ред. Понякога изобщо не са водили сметки.

— Искате толкова пари — прекъсна го Мигел — Откъде знаете, че…

— Нищо не знам. Търсех нещо за историята на лозята, за добивите и качеството на гроздето през предишните реколти. Разписката беше… — той се поколеба — приятна изненада.

Мигел Антонио Мендоса си помисли, че изненадата не е чак толкова приятна за него. Хиляда дуката бяха много пари, дори за един Мендоса. Той пак погледна документа.

— Доста е нечетлив.

— Да, но все пак се разбира за какво става дума — Феликс също се надвеси над листа и засрича редовете. — Аз, Бенхаджмен Шимон Мендоса, давам на Жилберто Руес Трацито, винаря, кредит от хиляда златни дуката, да бъде изплатен при представяне на настоящото — прочете той на глас. — Тук също е добавено „като отплата за неоценимата му услуга.“ И следва подпис.

Мигел кимна.

— Да, някой наистина го е подписал.

— Вашият прародител.

— Може би. Как би могло да се докаже това? Бенхадж… Не се сещам за такъв човек.

— Има и дата под подписа. 17 юни 1391 година.

— Така ли? Значи който е подписал този лист, е сложил и дата. Това не прави хартийката валидна разписка, издадена от законния глава на търговската къща.

Младежът се облегна в креслото си.

— Дон Мигел, аз обичам да чета за миналото. А вие?

Възлестият пръст нетърпеливо тропна по масивното черно дърво на масата.

— Давай по същество.

— През юни 1391 г. в Кордова е имало сериозни безредици. Целият еврейски квартал е изгарял до основи.

Беше казано открито. Наглият младеж си позволяваше да му навре в очите неприятното минало, еврейската кръв на рода Мендоса. Нямаше смисъл да го отрича, всички знаеха за това.

— Предполагам, че това е била важна дата за моите прадеди — призна Мендоса.

— Може би този Жилберто Руес ги е приютил. Те са оцелели, нали?

Старецът сви рамене.

— Не знам подробностите. Все някой Мендоса трябва да е оцелял, щом родът още съществува.

Феликс се поколеба, сетне пъхна ръка в торбата, която бе донесъл и извади още нещо.

— Това беше при документа.

Дон Мигел остана загледан в плочката, която младежът му подаваше. Сетне раздразнено я опипа и захапа за ъгъла.

— Това нещо е златно, но какво общо имам аз с цялата тази работа?

— Не знам — призна Феликс. — Но си стоеше грижливо увито, а до него беше разписката. Май има някакви букви по него.

— Да, и аз имам очи — изсумтя дон Мигел. — Виждам, че пише нещо, но не мога да го прочета.

— И аз не мога. Но ми се струва… простете… струва ми се, че е написано на еврейски.

Мигел подскочи и изпусна плочката. Еретически писания. В неговата къща, в собствените му ръце. Инквизицията прочистваше Испания вече над сто години и бе приключила с основните си врагове. Но като се има предвид миналото на семейството, можеше да направи изключение…

— Не мога да чета еврейски писания — високо и отчетливо каза той.

— Никой не ви обвинява, че можете. Само си мислех, че може да е принадлежало на рода Мендоса — настоя Феликс — Някакво доказателство, че разписката е истинска.

Това беше логично предположение и за известно време се възцари мълчание. Дон Мигел обмисляше ситуацията. Мълчанието започна да изнервя младия Феликс Руес Той нямаше нито опита в преговорите, нито хватката на своя събеседник, така че пръв не издържа.

— Искам дългът да бъде върнат, дон Мигел. Това е мое право.

— Ако е имало дълг, наистина е твое право да си го поискаш — Мигел стана и задържа разписката в ръката си. — Бих искал да проуча по-внимателно този лист и да прегледам, старите счетоводни книги. Мога ли да задържа документа за ден-два?

Този път Феликс не се поколеба. Всички знаеха, че в сделките на Мендоса можеше да се вярва като на Всемогъщия Господ. И те, като него, можеха да правят злато от въздуха. Никога не лъжеха, защото не им се налагаше, пък и защото доверието в дома Мендоса струваше повече от пари.

— Разбира се, че можете да задържите документа и плочката, дон Мигел. Ще се върна вдругиден.

Мигел Антонио остана прав, изпровождайки младежа с поглед. Хиляда златни дуката. По всяко друго време подобен дълг просто щеше да бъде малко по-скъпичка дреболия. Но днес бе съвсем различно. Трябваше да се справи със сериозна криза, а тези пари можеха да се окажат последната капка, от която чашата да прелее. И Господ си правеше тази жестока шега с него точно на имения му ден.

Задушавайки се от безсилна злоба, Мигел размаха юмрук, към небето, сетне побърза да се прекръсти. Жена му тъкмо в момента трябваше да е в църквата и да се моли на Богородица. Не беше най-подходящият момент да хули Господа.

Годините, последвали царуването на Фердинанд и Изабела, донесоха много злато, но и разлюляха цяла Испания. Откриването на Америка накара всички глави да се завъртят от видения за слава и богатство, и мнозина поеха необмислени рискове. А за късмет точно тогава се случи две поредни поколения Мендоса да бъдат все дръзки мъже, склонни да заложат всичко на карта.

Дядото на Мигел Антонио имаше фатална слабост по колониалните авантюри. Достатъчно бе да му споменеш, че трите са нежни за инвестиция в колониите, за да бръкне до лактите в семейната каса. И всичко това, защото някога е бил приятел на Ел Колон. В най-голямата зала дори висеше портрет на откривателя на Новия свят. Защо? Бог може би знаеше, но Мигел със сигурност не.

Нито можеше да разбере защо баща му раздаваше стокова лека ръка кредити. В неговия случай дори нямаше някаква страст, която да извини всичко. Просто вземаше грешни решения, например с робите. Още през 1542 г., когато всичко живо беше разбрало, че либералите ще надделеят и ще забранят продажбата на индианци като роби, бащата на дон Мигел продължаваше упорито да инвестира в роботърговски кораби, натоварени с индианци от Испаньола и Панама.

Когато дойде ред на неговото поколение, Мигел се опита да компенсира грешките на предшествениците. Той бе далеч по-предпазлив, но пък нямаше късмет. В американските колонии трябваше да има вече поне сто хиляди испански заселници и те трябваше да внасят буквално всичко от метрополията. На пръв поглед финансирането на търговски кораби беше непоклатима инвестиция. Но не и когато Бог е решил да си играе със своите творения. Три кораба на длъжници на дома Мендоса изчезнаха в океана само за последните девет месеца. И в трите случая собствениците фалираха и дългът им беше прехвърлен в графата „загуби“.

А сега това — дълг от мрачното минало на стойност хиляда златни дуката. Прекалено много му идваше, както и да го погледнеш. Може би в съкровищницата в градината щяха да се съберат хиляда дуката, но те бяха наистина последните. Именията Мендоса се простираха с километри и струваха безброй пъти повече, но в момента нямаха нищо в брой.

Но не тези мисли се въртяха в главата на дон Мигел Антонио, докато стоеше загледан в стената надвечер, на своя рожден ден. Тревожеше го синът му, Ромон. Имаше вече един век, откакто Мендоса поне официално бяха приели християнството, но никой от тях не пожелал да се замонаши. Докато не се появи Ромон. Тогава молитвите на Ана, жената на Мигел Антонио, се сбъднаха и най-малкият й син пожела да влезе в ордена на доминиканците. И двамата родители останаха доволни. Мигел — защото една връзка с църквата нямаше да навреди на бизнеса. Но сега и двамата родители не знаеха какво да правят.

Вчера Ромон неочаквано се прибра. Обяви, че е решил да не влиза в манастир. Защо? Причината бе толкова ужасна, че Мигел се боеше дори да помисли за нея. Господи, как бе възможно такова нещо! Как може моят син да желае да приеме юдаизма!

— Това е заради книгите — беше проплакала миналата нощ Ана, докато лежаха будни в семейното легло. Скоро щеше да се съмне, но и двамата не ги хващаше сън. — Казвах ли ти, че трябва да го пратим при францисканците. Всички даминиканци са луди. Учат, учат, учат, и за какво? Карат ги да учат дори еврейски и им дават да четат разни страхотии.

Знам — беше признал съпругът й. — Но вече е прекалено късно да ми натякваш „казвах ли ти“. Млъкни и ме остави да помисля.

Но нищо не му беше дошло на ум, както и сега не му идваше. А вече се стъмняваше. Ана скоро щеше да се върне от църква. Рамон сигурно си стоеше в стаята, а нищо чудно и да се молеше на еретическия си Господ. Господи, какво да стори?

 

 

Вечерта устроиха специално празненство. Разпънаха маси в западното крило. То бе издигнато от лудия дядо на Мигел, в чест на новооткритите колонии на запад, в Америка. Беше наел мудехари, испански маври, да го украсят и не бе жалил парите. Стените бяха покрити с пъстра глазура и мозайки, а по пода цветните плочки оформям сложни мотиви. Залата бе достойна за султан, а тази вечер блюдата сякаш излизаха от приказките.

Масите пращяха под тежестта на ястията. Три колета се въртяха на шиш от няколко часа, фазани, напълнени със стафиди, гнездяха под храсти от сладкиши, оризът беше подправен с канела и боядисан в жълто от шафрана. Имаше и кристала купа, пълна с новия плод, наречен „домат“, който конкистадорите бяса донесли от Новия свят. Друга една преливаше от ядливите грудки, на които викаха „картофи“, също дошли от колониите. Мигел потръпна, като си помисли за разноските по празненството. Но като вдигна глава и се огледа наоколо, разбра защо жена му бе решила да не жали парите.

Целият род се беше събрал. Петдесет и две погледа го гледаха очаквателно. Брат му, двете сестри с техните семейства, седемте му деца, шест от тях с половинките си, седемнадесет внука — дори Рамон бе на пуснал уединението си и се държеше така, сякаш се бе прибрал единствено за да отпразнува петдесетия рожден ден на баща си. Ана бе постъпила правилно. Цяла Кордова щеше да научи за това празненство.

Дон Мигел се постара да изглежда радостен и весел, както се очакваше от него, но като прокара поглед по събраните роднини, видя само нови проблеми. Всички те разчитаха на търговския дом Мендоса, за да се нахранят и облекат. Всички бяха убедени, че дон Мигел ще осигури добри доходи за синовете им, богата зестра за дъщерите и охолна старост за самите тях. А само той разбираше, че домът Мендоса е на път да рухне под тежестта на толкова много готованци.

Най-сетне празненството свърши. Дъщерите го целунаха за довиждане и се прибраха по домовете на съпрузите си, а оженените синове му пожелаха лека нощ и се отправиха към апартаментите си, разпръснати из двореца. Безброй пристройки се бяха нароили в течение на вековете. Вече имаше тридесет и четири стаи и жителите на Кордова отдавна наричаха къщата „двореца Мендоса“.

Тази нощ обаче дон Мигел не се чувстваше като човек, който живее в дворец. Погледна Рамон и Ана, сетне прехвърли погледа си върху слугите, които разчистваха масата.

— Елате в кабинета ми. Трябва да поговоря насаме с вас.

Ана беше пребледняла и трепереше. Целият ден тя се беше люшкала между молитви и плач. Беше и се наложило да събере цялата си сила, за да се появи на празненството. А сега и съпругът й я викаше на разговор, който по право трябваше да проведе сам, на четири очи със сина им Господи, дай ми сили…

Мигел се настани на обичайното си място зад масата и вдигна очи към жената и сина си.

— Сядай, жено. И гледай да не припадаш. Искам да ме слушаш внимателно, а не да лежиш в несвяст на пода. Рамон, какво реши?

Момчето наведе глава. Никак не му бе леко да вижда как родителите му страдат заради него.

— Няма какво да решавам. Друг е решил вместо мен.

— Кой по-точно? — изрева Мигел. Лицето му се наля с кръв, вените по врата му се издуха. — Кой е решил, че трябва да станеш отстъпник, престъпник и еретик? Кой е решил, че трябва да повикаш инквизицията и да изложиш на опасност живота на всички тези мъже, жени и деца, които видя събрани тази вечер? Кой? Кажи ми и аз ще го удуша с тези две ръце.

— Не можеш, татко — прошепна момчето. — Бог ме призова да постъпя така. Богът на нашите отци, на Мойсей, Авраам и Исак.

— И аз вярвам в Бога — Мигел снижи глас и загледа сина си право в очите. — Този Бог се казва Исус Христос. И Светата Троица Бог Отец, Бог — Син и Бог — Свети Дух. И той е славен от Светата Римска Апостолическа църква, а ти си еретик и ако не се покаеш, вечно ще гориш в ада.

Ана хлипаше. Не можеше да се сдържи. Рамон погледна не баща си, а нея.

— Майко, моля те… — не получи отговор, така че се обърна към дон Мигел.

— Кълна се пред Бога, че ако можех още да вярвам в това, което ти току-що каза, нямаше да се отказвам от църквата. Нищо на този свят не би могло да ме накара да ви причиня подобна мъка. Но не става дума за този свят и аз нямам избор.

Раман се изправи с горящ поглед. Цялото му тяло трепереше, докато търсеше подходящите думи.

— Само да можехте да видите красотата на юдаизма, неговата чистота. Това учение с тъй завършено, татко, тъй изящно и обмислено. Всичко е взето предвид и си личи пръстът Божи. В юдаизма няма сблъсък между живота и религията, всичко се слива в единство… — той млъкна, като видя дон Мигел да вдига ръка.

Баща му се бе преобразил пред очите му. Целият му плам се беше изпарил и сега пред него стоеше един уморен старец.

— Добре. Говориш глупости, но, виждам, че си искрен. Щом вярваш в това, не би ме послушал, каквото и да ти разправям. Но искам добре да осъзнаеш какво си на път да сториш, Ромон. Като юдей ти не би могъл да останеш в Испания. Ако нарушиш закона, ще те хванат, ще те изправят пред инквизицията и първо ще те изтезават, а сетне ще те изгорят жив. Напоследък са се побъркали по аутодафетата. Хората искат зрелища. В нощта, преди да те качат на кладата, по улиците на Коредера, ще тръгне процесия със зелени кръстове. Ще качат един зелен кръст на олтара в катедралата, та всички да видят. И на сутринта, докато стъкмяват кладата за теб на Плаца де ла Калабера ще конфискуват цялото имущество на твоите роднини. Но по това време ние с майка ти отдавна ще лежим в килиите на инквизициите, ако не ни изтезават. Може и да бъдем вече мъртви. Твоите братовчеди, племенница и лели, братята и сестрите ти, всички, които видя тази вечер, ще бъдат разорени и пак ще са имали късмет, ако са ги оставили живи.

Той млъкна. В стаята се възцари мълчание. Дори Ана спря да плаче, вцепенена от страшните му думи.

— Това ли иска от теб твоят Бог, сине?

Главата на младежа безпомощно клюмна. Пръстите му се впиха в резбованите дръжки на креслото.

— Трябва да стана юдей — прошепна той. — Трябва да изкупя отстъпничеството на нашите прадеди. По закон ние сме евреи.

И тогава дон Мигел направи нещо странно. Оправи раздърпаните си дрехи, избърса потта от лицето си с една кърпа. Стана, отиде до шкафчето в ъгъла, извади стъкленица с вино и наля три чаши. Изглеждаше спокоен, делови, дори ведър. Сякаш цялото му вълнение, всичките му драматични речи, се бяха изпарили.

— Виж, опитай това. Успокой се. Имам план.

Рамон вдигна глава.

— Няма ли да ме предадеш на инквизицията.

— Аз ли? Сега вече съм сигурен, че си полудял. Да не мислиш, че вярвам на техните клетви и заплахи? Каквото и да разправят, няма да бъда хвърлен в ада, задето съм защитавал сина и семейството си. Ами ти? Още ли те влече мъченичеството, или си склонен да живееш като евреин, а не само да умреш като такъв?

— Разбира се, че предпочитам да живея — отвърна без колебание Рамон. — Талмудът е категоричен по този въпрос…

Писъкът на Ана прекъсна надигащият се цитат.

— Недей да споменаваш прокълнатите си еретически книги под моя покрив — предупреди го дон Мигел. — Майка ти смята, че ако доминиканците не те бяха научили да четеш на иврит и не ти бяха дали тези гнусотии, нямаше да стигнеш дотук. И поне в това не греши.

Рамон нищо не отговори. Щеше да се наложи Бог да му прости, задето не е защитил Талмуда. Все пак при тези обстоятелства…

Мигел се обърна към жена си.

— Върви да си лягаш, жено. Исках сама да видиш с очите си, че направих всичко по силите ми, за да го разубедя. Сега, като се убеди, ни остави да поговорим. И можеш да спиш спокойно. Всичко ще бъде наред. Обещавам ти.

Ана се надигна. Краката й още трепереха. Трудно й беше да повярва, че дори могъщият й съпруг е способен да уреди такова нещо. Но искаше да му повярва, затова се постара да заглуши съмненията. Кимна на двамата, защото не бе сигурна доколко владее гласа си и излезе.

— А сега — обади се Мигел — ето какво искам от теб.

Говориха цяла нощ. Зазори се, преди да се убедят, че всеки детайли на плана е изпипан до съвършенство и няма как да се провали.

— А, има още една дреболия — каза Мигел, когато се надигнаха да излизат. — Любопитен съм дали една разписка, която ми донесоха вчера, е истинска. Можеш значи веднага да приложиш познанията си по иврит за благото на търговския дом. Утре ще прехвърлиш старите хроники. Тези, които са водени на стария ни език, са заключени на сигурно място в съкровищната в градината. Гледай никой да не те види, иначе инквизицията веднага ще ни надуши, колкото и да се пазим. Но веднага ела да ми кажеш, ако откриеш нещо за някой си Бенхадж.

Мигел се поколеба за момент, сетне бръкна в пищното чекмедже на бюрото си.

— Искам да разбера също какво пише на това тук — каза той, пъхайки висулката в дланта на сина си.

След четиридесет и осен часа Феликс Руес Забол отново седеше в кабинета на дон Мигел. На масата между тях беше поставено тапицирано с кожа ковчеже с месингова обковка. Дълго беше колкото ръката му и високо четири педи. Беше заключено. Феликс не можеше да откъсне очи от него.

— Открили сте, че казвам истината. Документът си е в ред, нали?

— Разписката наистина е в ред. Или поне някога е имало един Бенхадж Мендоса, който е управлявал дома ни преди близо двеста години. Не се е проявил кой знае с какво, затова не бях чувал за него.

Феликс май не споделяше интереса на дон Мигел към семейната история на Мендоса.

— Това в ковчежето моите пари ли са?

Дон Мигел се усмихна.

— Вие сте млад и нетърпелив, драги ми приятелю. Това не носи успех в бизнеса. Пийнете чаша вино с мен. Напитката е доста специална и се надявам да ви хареса.

На масата имаше сребърна кана и дон Мигел напълни две метални чаши от нея. Виното беше тъмнозлатисто и тежко. Имаше дъх на орехи и плътен вкус, който изпълваше устата още от първата глътка.

— Доста прилично, нали?

Феликс не отговори веднага. Отпи още веднъж и дълго прехвърля течността по небцето си. Сетне доближи чашата до прозореца, надникна вътре и я помириса.

— Наистина впечатляващо — промърмори той. Въпреки че ръцете му се бяха изпотили от алчност, той си оставаше преди всичко винар. Отпи отново. — Необичайно, но с прекрасен вкус. Откъде го имате, дон Мигел? Как сте попаднали на него?

— Много просто. Отидох в градчето Херес де ла Фронтера и го купих от един дребен лозар.

— Че това е наблизо, на четири дни езда. Ходил съм в Херес де ла Фронтера, но не съм пил подобно вино.

— Така ли? Е, маже би когато пак мина оттам, ще ви донеса и на вас. А сега, Феликс, да се върнем към деловата част.

Мигел Антонио отключи катинара на ковчежето и вдигна капака. Вътрешността му беше облицована с червено кадифе и напълнена със златни монети. Цялата стая сякаш стана по-светла.

— Ето ги и твоите хиляда дуката.

Всъщност бяха само деветстотин четиридесет и седем, толкова успя да събере. Но това нямаше значение.

Феликс се надвеси над парите. Очите му блестяха от алчност.

— Никога не съм виждал толкова пари накуп. Каквато и услуга да е направил моят прадядо на вашия, Бог да благослови и двамата.

— Амин — откликна събеседникът му и се прекръсти. Сетне тържествено извади разписката.

— Мога ли да я унищожа?

Феликс кимна. Дон Мигел накъса листа на малки парченца, които струпа на купчинка в ъгъла на масата. Сетне стана.

— Бихте ли изчакали няколко минути? Ще повикам някой слуга до го отнесе до вашия дом. И може би ще е по-добре да му наредя да се въоръжи.

— Да — отвърна Феликс. — Това е разумно. Почакайте само жена ми да научи. Тя не вярваше, че ще обърнете внимание на подобна стара хартия.

— Женски приказки. Всеки испанец знае, че домът Мендоса си плаща дълговете.

Дон Мигел тръгна да излиза, вероятно за да повика въоръжения слуга. Но на прага се поколеба.

— Феликс, чудя се дали… Не, важност няма смисъл. Вие не сте заможен, така че не можете да си позволите никакви инвестиции. Само богатите използват парите си, за да им носят повече пари.

Младежът присви очи и изгледа стария дон.

— В момента не съм чак толкова беден. Имам хиляда дуката. Какво имахте пред вид, дон Мигел?

Мигел се обърна, но все още си оставаше на прага. Не се върна на мястото зад масата.

— Хрумна ми, че вие може би сте по-учен от прадедите ви. Всъщност съм убеден, че е така. Нали вие намерихте документа. Но все пак…

— Аз определено съм по-умен от баща ми и дядо ми. Имам планове за лозята и избата. С тези пари, и ако реколтата се окаже добра, и ако времето не ни изненада, смятам да купя още земя.

— По хълмовете край Кордова ли? Естествено, че да. Но от там ще вадите същото вино, както семейството ви от поколения наред. Съвсем прилично вино, разбира се, но няма да свърши работа.

— Каква работа? Какво имате пред вид?

Мигел се постара гостът му да разбере, че в момента е подлаган на обстойна преценка.

— Може би… Защо пък не? Защо пък да не дам шанс на момчето да забогатее? Какво като е от бедно семейство. Е, добре. Седни, Феликс. Чуй ме сега.

Той бавно се върна на мястото си, като пътьом небрежно затвори капака на ковчежето. Жлътиците вече не им намигаха изкусителна.

— Смятам да инвестирам в производството на вино. Ще купя цял район с лозя. Всъщност вече го купих. В Херес Купувам и избата, за която споменах преди малко. Там правят виното по специална технология, която е измислена от бившия собственик. Всяка година, след като изстискат гроздовете, смесват ширата с вино от предишна реколта. Добавят и малко бренди. Сетили са се и за някои много хитри начини как да претакат и стабилизират виното, но ти ще разбереш техническите подробности по-добре от мен. Знам само, че с тази технология за виното от Херес няма добра или лоша година. Колкото и некачествена да е реколтата, виното от предишните години я подобрява.

— Но това е забележително. За пръв път чувам подобно нещо.

— Опита виното. Ако искаш, можеш да го пробваш пак — Мигел отново напълни чашите.

— Дори е по-добро, отколкото ми се стори в началото — каза Феликс. — Дон Мигел, маже ли да науча тази техника? Ако ми позволите да видя как го правят, това би могло да промени живота ми.

— Но разбира се, млади ми приятелю. Заради дълга на моя прадядо към вашия Ако това е вашето желание, така да бъде. Все пак аз си мислех за една по-интересна възможност.

— Така ли? Каква? Кажете ми.

— Успях да купя тази изба само защото родът на собствениците й е на път да угасне. Останал е само един старец, който прави това вино по специалния си начин. Наоколо има и други, които също изкарват нещо подобно на пазара, но тяхното вино не маже да се мери с това, което пиете в момента. В момента търся някой добър винар, vinatem. Човек, който да контролира поддържането на лозята и правенето на вино. Старецът ще го научи как, но все пак е по-добре моят човек вече да знае нещо за правенето на вино.

Феликс се отпусна в креслото. Пръстите му се впиваха в дръжките на креслото, но иначе почти не си личеше какви усилия му струва да остане привидно спокоен.

— Разбирам от вино, дон Мигел. Всъщност аз съм се родил във винарска изба. Само като подуша бъчвата и мога да кажа дали виното е добро или лошо.

— Да, така и мислех. Но каква полза ще имаш, Феликс, ако просто те взема като наемен работник? Не така човек трябва да изплаща дълговете на своите прадеди — той потупа небрежно по капака на ковчежето. — Нито пък с някакви си хиляда дуката.

Дон Мигел се надвеси над масата и гласът му се сниши съучастнически:

— Не съм ти каза още най-хубавото. Имам и подписан договор да изнасям толкова вино от Херес, колкото мога да произведа. Не за колониите. В друга… посока. Има едни островитяни, които дават мило и драго за него. Викат му херес, или на техния език май звучи като „шери“.

Феликс зяпна.

— Англия!

— Шшт, не говори толкова силно!

Феликс послушно сниши глас.

— Но ние воюваме с тях. Как сте успели?… — дрезгаво прошепна той.

Мигел вдигна ръка.

— Не ми задавай подобни въпроси. Стига ти да знаеш, че подобни сделки могат да се уредят. Търговията си върви, каквото и да разправят разни крале и кралици.

Феликс поклати глава.

— Само един Мендоса би могъл да се захване с такова нещо. Нищо чудно, че сте толкова богат, дон Мигел.

— Да — кимна старецът. — Парите при пари отиват. Така е устроен светът. Никога не го забравяй. А това ни води право в същината на проблема. Смятам, че за да изплатя дълга на моя прадядо, трябва да ти дам възможност и твоите хиляда дуката да докарат още пари. Феликс, искаш ли да станем съдружници в това начинание? Ако си съгласен, съм готов да приема това ковчеже и една година работа без заплата в Херес като твоя вноска, която да се равнява на десет процента от предприятието.

Феликс едва се удържа да не скочи от радост. Беше толкова въодушевен, че не го свърташе на едно място. Да станеш съдружник на Мендоса си бе гаранция за богатство и сигурност. Никой Руес досега не се беше издигал толкова нагоре в обществената йерархия. Но се постара да спази приличието. Погледна дон Мигел и сви устни.

— Десет процента може би няма да стигнат, дон Мигел. Имам и семейство — четири деца, а чакам и пето. Какво ще кажете за двадесет процента?

В гласа му прозвучаха жални нотки, докато изричаше последното. Вече проклинаше алчността си.

Мигел Антонио дълбоко се замисли. Видимо се бореше със себе си, но накрая отсече:

— Да. Съгласен съм.

Стиснаха ръце, за да потвърдят сделката.

— Двадесет процента! — отбеляза по-късно той пред Рамон. — Бях готов да му дам и петдесет. Помогни ми сега да върнем тези пари в съкровищницата.

Дон Мигел беше казал истината пред Феликс, с едно изключение. Наистина беше купил винарската изба и лозята преди няколко месеца. Но до вчера не му беше и хрумнало да изнася виното за Англия. Определено можеше да се уреди, но като се има предвид отношенията между Филип II Испански и кралица Елизабет в Англия, транспортът беше доста рискован и скъп. Само нуждата да изкара Рамон спешно от Испания му подсказа тази идея.

Чиста печалба си беше и това, че не позволи на Феликс Руес да си тръгне с всичките му оборотни пари. Значи късметът на дома Мендоса все още работеше. Дано да е така, защото Рамон щеше да има нужда от късмет. Бог да го закриля.

Бъдещият юдей напусна бащиния си дом след една седмица. Първата му спирка беше Амстердам, в Холандия. Този преход не беше толкова опасен, колкото втория, но все пак си имаше риск. Холандия си оставаше провинция на Испания, но протестантската ерес бързо се разпространяваше там. Колкото и да се стараеше инквизицията, не успяваше да изкорени новата зараза. Доминиканското расо на Рамон му осигуряваше пълното съдействие на властите, но му създаваше проблеми с местните хора. Все пак той беше Мендоса, така че се оправи.

Трудното започна чак в градчето Зюдерзее. Там трябваше да намери един човек, когото баща му някога бе познавал.

— Разбира се, той няма друг избор, освен да отрича — беше му обяснил Мигел. — Но между нас казано, той си остава евреин, макар да е приел кръщението.

Този марано дължеше пари на рода Мендоса, Дон Мигел беше спокоен, че поне няма да изхвърли сина му още при първото изречение. Останалото зависеше от Рамон. Той отново се оправи. Прекара близо месец под покрива на холандеца и постепенно домакинът му спря да се страхува. Целта бе постигната. Уредиха прехвърлянето на Рамон в Англия, но по дълъг и обиколен маршрут. Дори му прошепнаха някои имена на хора, с които да се свърже в Лондон.

Ако имаше друг избор, Раман надали щеше да се спре на Англия. Страната определено беше красива, заможна, кипеше артистичен живот, пък и се крояха велики планове за бъдещето. По времето на Елизабет Тюдор островът беше избегнал вътрешните войни. Въпреки това той на практика бе във война с Испания и Франция, което принуждаваше всички да спазват строги икономии. Протестантските пастори пък зорко следяха за благочестието на населението.

При управлението на Елизабет I, дъщерята на Хенри VIII и Ана Болейн, страната открито бе скъсала с Рим. Католическата литургия беше забранена и протестантската библия замести латинския требник. Що се отнася до евреите, официално в цялото кралство нямаше нито един такъв. Още през 1290 г. крал Едуард I Плантаженет беше решил въпроса с един замах. Просто беше изгонил с едикт всички евреи от владенията си.

Но макар Англия да спазваше по-старателно от другите европейски страни папските инструкции срещу юдейската религия, тя не бе напълно изкоренена. В края на XIV век в Лондон имаше малка, но процъфтяваща колония от сефарадски евреи, преселници от Иберийския полуостров. Те се представяха за протестанти, избягали от инквизицията, но тайно следваха старите ритуали. Естествено, това не можеше да заблуди английските власти, но те не посягаха на чужденците, защото те бяха ценен мост за търговията с Испания и Португалия. Както бе изтъкнал и дон Мигел, войната не трябваше да се бърка с търговията.

През 1588 г., докато Елизабет I произнасяше прочутата си реч пред своите полкове в Тилбъри: „Знам, че ми е било дадено тяло на слаба и крехка жена, но имам сърцето и кръвта на крал…“ и докато английският флот громеше испанската армада, търговските планове на дон Мигел се увенчаха с успех. Бившият доминикански послушник Рамон тайно стана евреинът Авраама за пред хората протестантът Реймънд Мендоса. Беше се обзавел с жена, три деца и къща на Гринуичкия булевард, в Източен Лондон, с изглед към Тауър. Търговията му с вино от Херес процъфтяваше.

Благодарение на него и на дон Мигел — както и на винарския талант на Феликс Руес — корабът на дома Мендоса гордо се понесе по вълни от херес.

 

 

— Наистина това е безкрайно ценна книга, татко — Робърт остави подвързания с кожа том на бюрото на Бенджамин.

— И аз съм на същото мнение — спокойно отбеляза баща му. — Смятам, че това е забележителен документ.

Робърт се вгледа в лицето на баща си. Добър човек беше. Учтив и доброжелателен, предпазлив в бизнеса, любящ съпруг и баща, Бенджамин не приличаше на човек, който тайно крои някакви сложни планове. И все пак Робърт подозираше, че вчерашният му жест не е бил случаен. От няколко часа мислеше все за това. Накрая не се стърпя.

— Защо ми я даде?

Бенджамин се надвеси да прибере книгата в чекмеджето. Лицето му остана скрито за Робърт, докато отговаряше:

— Поради същата причина, по която те изпратих в Испания.

— Мислех си, че си ме изпратил да проверя инвестицията ти в онази история с Местата.

— О, и заради това. Не беше лош начин да навлезеш в проблемите — той заключи чекмеджето. — Но щях да измисля някакъв друг повод, ако не беше опитът да се нападне Местата.

— Повод за какво? Дявол да го вземе, защо ме мъчиш с гатанки?

— Успокой се, момче. И недей да ругаеш — Бенджамин провери още веднъж дали чекмеджето е добре затворено и като се увери, че всичко е наред, погледна към Робърт. — Слушай ме сега внимателно. Брат ти Лиъм е най-големият ми син. Когато умра, той ще оглави дома Мендоса.

— Знам. Винаги съм го знаел.

— Не ме прекъсвай. Лиъм ще наследи бизнеса на дома Мендоса тук, в Англия. При други обстоятелства на теб щеше да ти се наложи да работиш под негово ръководство. Лиъм щеше да бъде, как да се изразя… конституционен монарх. При това добър. Той е почтен и компетентен. Но ти, Робърт, си способен на много по-велики дела. Искам ти не само да царуваш, но и да управляваш.

Робърт зяпна баща си. Разбираше за каква новина го подготвя той, но умът му отказваше да го приеме. Поклати глава.

Бенджамин се надвеси над него, надделявайки без усилие над неговата съпротива.

— Вече познаваш историята. Разбрал си, че ние сме в правото си. Ние сме част от рода, Рамон Мендоса е бил син на Мигел Антонио. Рамон е един от моите прадеди, а ти си негов пряк потомък от десето коляно. Но ние няма да излагаме претенциите си пред някой човешки съд. Става дума за морално право. А нашето морално право е безспорно. Може и да не сме много вярващи, но сме опазили вярата си. Все някак съумяхме да останем евреи, макар и да не ходим в синагога. Поне обрязваме синовете си и не приемаме никой друг господ, за разлика от онези в Кордова.

На вратата леко се почука. Влезе прислужница с поднос.

— А, ето кафето — каза Бенджамин. — Благодаря.

Махна на момичето да ги остави сами и напълни чашките от сребърната каничка.

— Чаят е подходящ за след обяд, но сутрин човек има нужда от кафе, за да си раздвижи кръвта.

Робърт бавно отпи и се опита да подреди мислите си.

— Инквизицията още е сила в Испания.

— Така е, но вече е позагубила зъбите си, както ти сам ми съобщи. А времената се менят, момче. Усещам го във въздуха. Лондонският дим, от който се оплаква майка ти, ще стигне до Мадрид, а сетне и до Кордова. Отсега го виждам. Ще има и тежки моменти, трябва да си предпазлив, но никога няма да ни се отвори по-добра възможност. Доминго е с единия крак в гроба. Всичките ми информатори го потвърждават. Няма да изкара до края на годината. А Пабло Луис е злобен гърбушко, който по цял ден се чуди как да изтребва невинните бикове.

— Доминго знае ли какво си намислил? И съгласен ли е?

Бенджамин се усмихна.

— Разбира се, че не знае. Доминго сам си вярва, че когато му дойде времето, сакатият син ще се преобрази и ще поеме юздите, както и други от рода Мендоса са го правили вече. Пък и се залъгва, че ще живее още дълго. Мисли си, че още има време да уреди нещата, да подготви Пабло…

И това беше човек, което Доминго смяташе за плах и предпазлив. А Робърт мислено се бе съгласил с него.

— Татко, мисля, че разбирам какво имаш предвид.

— Сигурен съм, че разбираш, Робърт. Подготвям се, откакто стана ясно, че Доминго няма да има здрав и способен син. Затова и се постарах да научил испански. Ти ще си следващият идалго. Искам да отидеш в Кордова и да оглавиш дома Мендоса.