Ърнест Хемингуей
Да имаш и да нямаш (26)

Глава двадесет и шеста

Не знам, мислеше си Мария Морган, седнала на масата в кухнята, може би ако опитам да живея така — ден за ден, нощ за нощ, — след време ще свикна. Но тия проклети нощи. Да обичах повече момичетата, друго щеше да е. Но не ги обичам. Все пак трябва да направя нещо за тях. Трябва да започна нещо. Може би това, дето съм като мъртвец отвътре, минава. И какво от това? Но трябва да се заловя за нещо. Днес стана седмица. Страх ме е, че ако нарочно продължавам да си мисля за него, ще стигна дотам, че да не мога да си спомня как изглеждаше. Как се изплаших по едно време, че не мога да си спомня лицето му. Трябва да се заловя за някаква работа, колкото и да ми е тежко. Да беше оставил малко пари или ако бяха дали награда, щеше да е по-добре, ама нямаше да ми стане по-леко. Първото нещо — да се опитам да продам къщата. Тия копелета, дето го застреляха. Ах, тия мръсни копелета! Само това чувствувам. Мразя ги и ми е празно отвътре. Празна съм като празна къща. Трябва да почна нещо. Трябваше да отида на погребението. Но не можах. Все пак трябва да се заловя за нещо. Който умре, повече не се връща.

А пък какъв беше наперен и силен, и бърз, като някакво рядко животно. Само като го гледах как се движи, и ми ставаше нещо. През всичкото време бях тъй щастлива, че е мой. Лош късмет му излезе в Куба. После от лошо по-лошо, докато кубинец го уби. Кубинците носят нещастие на бедняците по брега. Носят нещастие на всички. И много черни имат там. Помня как ме заведе в Хавана, когато припечелваше добре, как се разхождахме в парка и един черен ми каза нещо, и Хари го удари, на онзи му падна сламената шапка, а пък Хари я взе и така я запрати, че тя отлетя на половин пряка и едно такси мина отгоре й. Така се смях, че ме заболя коремът.

Тогава за първи път си изрусих косата в онзи козметичен салон на Прадо. Занимаваха се с мен цял следобед, тя нали е толкова черна, че отначало не искаха да се захващат, а и мен ме беше страх, че ще изглеждам ужасно, ама все им викам: „Не може ли още малко по-светла?“, и човекът маже ли, маже с оная оранжева клечка с памук на края, топва в купата, пълна с нещо, което като че дими, ще кажеш, че се изпарява, и с гребена — кичур по кичур, маже, разресва, суши, а аз седя и сърцето ми се свива, и хем ме е страх, хем пак повтарям: „Вижте дали не може още малко по-светла.“

Накрая онзи вика: „Мадам, по-светла не мога, оттук нататък вече става опасно.“ После я изми с шампоан и я накъдри, а мен ме е страх да се погледна, викам си: „На какво ли приличам?“, а той я сресва на крив път и я вдига покрай ушите с къдричките на тила, пък тя нали е още мокра, не знам как ми стои, освен че ми стои другояче, и като се погледнах, не мога да се позная, и още неизсъхнала, сложи й той една мрежа и ме тури под сешоара. А мен все ме е страх. После, щом свърши със сешоара, той махна мрежата и фуркетите и като я разреса — същинско злато.

На излизане от салона се погледнах в огледалото, а тя така блести на слънцето и толкова мека и копринена, че като пипнах, не можах да повярвам и дъхът ми спря.

Тръгнах по Прадо към кафенето, дето ме чакаше Хари. Бях така възбудена, отвътре ми е едно такова особено, аха-аха да припадна, пък той, като ме видя, че идвам, стана и не може очи да откъсне от мен. И гласът му такъв дрезгав и особен, като каза: „Господи, каква си красива, Мария!“ А аз му казах: „Харесваш ли ме руса?“ А той: „Няма какво да приказваме. Да вървим в хотела.“ А аз казах: „Добре, щом е така. Да вървим.“ Тогава бях двадесет и шест годишна.

Той винаги беше такъв с мен и аз бях такава с него. Казваше, че не е имал жена като мен, а и аз знам, че мъж като него няма. Така ми е ясно, че повече не може, а сега той е мъртъв.

Сега трябва да се заловя за нещо. Знам, че трябва. Но като си имала такъв мъж и някакъв въшлив кубинец го застрелва, не можеш да почнеш изведнъж, понеже всичко отвътре ти е мъртво. Не знам какво да правя. Друго беше, когато го нямаше, защото е на път. Тогава той винаги се връщаше, а сега цял живот сама. И съм дебела и грозна, и стара, и него го няма да ми каже, че не съм. Сега трябва да си плащам за мъж, но само ще се разочаровам. Тъй е тя и няма как иначе.

Толкова беше добър с мен проклетникът и можеше да се разчита на него, все намираше начин да изкара нещо, та не се тревожех за пари. Тревожех се само за него, а сега край.

Човек, като го убият, после му е все едно. Като ме убият — какво ми е? Хари накрая бил просто уморен, така каза докторът. Дори не се свестил. Добре, че умря, без да се мъчи, Исусе Христе, защото какви ли мъки са били на лодката? Мислил ли е за мен, за какво ли е мислил? Като ти е така, я мислиш, я не. Трябва много да го е боляло. Но накрая — само умора. Божичко, да бях умряла аз! Ама от такива приказки полза няма. От никакви приказки няма полза.

Не можах да отида на погребението. Но хората не разбират. Не знаят какво ти е. Понеже истинският мъж е рядкост. Те просто не са срещали истински мъж. Никой не те знае какво ти е, защото не знаят за какво става дума. Аз знам. И как още. А ако живея още двадесет години, какво ще правя? Никой не може да ми каже и сега няма как, освен ден за ден, каквото дойде, и веднага да се заловя за нещо. Така трябва да направя. Но, Исусе Христе, нощем как ще изкарвам, ей това ми кажи.

Как се изкарва цяла нощ, ако не можеш да спиш? Сигурно ще разбера, както разбрах какво е да изгубиш мъжа си. Сигурно ще разбера. Всичко разбираш в този проклет живот. Къде ще ходиш, че няма да разбереш. Вече започвам да разбирам какво е. Умираш отвътре и ти става по-леко. Мъртва си отвътре като повечето хора през повечето време. Сигурно така е редно. Сигурно така става с човек. Е, аз започнах добре. Започнах добре, ако това е, дето трябва да направиш. Май че е това. Навярно е това. Върти го, сучи го, дотам стигаш. Добре. Значи добро начало. Сега водя.

Навън беше хубав, прохладен ден на меката субтропическа зима и листата на палмите се поклащаха от северния ветрец. Край къщата минаваха на велосипеди туристи, дошли на зимна почивка. В големия двор на отсрещната къща кряскаше паун. През прозореца се виждаше морето — сурово, синьо и като ново в светлината на зимния ден. Голяма бяла яхта влизаше в пристанището, а на хоризонта на седем мили от брега се виждаше танкер — малък, ясно очертан на синевата, той правеше западен обход на рифа, за да не хаби гориво срещу течението.