Ърнест Хемингуей
Да имаш и да нямаш (9)

Глава девета

Разказва Албърт

Събрали сме се ние всички в кръчмата на Фреди и влиза оня високият тънък адвокат и казва:

— Къде е Хуан?

— Още не се е върнал — вика някой.

— Знам, че се е върнал, и трябва да го видя.

— Така де, ти го натопи да го съдят, пък сега си му защитник — каза Хари. — Няма какво да се навърташ и да питаш къде е. Виж да не е в джоба ти.

— Майната ти — вика адвокатът. — Имам една работа за него.

— Върви го търси другаде — вика Хари. — Няма го тука.

— Казвам ти, че имам една работа за него — настоява адвокатът.

— Ти и работа. Ти най-много да отровиш на някого живота.

Тъкмо тогава влиза оня старец с дългата побеляла коса на тила, дето продава — как им викаха на ония гумени хитрини — май презервативи. Иска четвъртинка и Фреди му налива, той натиква тапата и изскача на улицата.

— Какво ти е на ръката? — адвокатът пита Хари.

На Хари ръкава му забоден с безопасна на рамото.

— Не си я харесвах, та я отрязах — каза му Хари.

— Ама ти или някой друг ти я отряза?

— Двамата с доктора — вика Хари. Доста беше изпил вече.

— Аз кротувам, той реже. Ако режеха всяка ръка, дето бърка в чужд джоб, да знаеш колко щяха да са без ръце, че и без крака.

— Какво стана, та трябваше да ти я отрежат? — пита го адвокатът.

— Не е твоя работа — срязва го Хари.

— Не, сериозно. Какво се случи, къде беше?

— Върви да досаждаш на някой друг — пъди го Хари. — Знаеш къде съм бил и знаеш какво е станало. Затваряй си устата и не ми досаждай.

— Искам да си поговорим — настоява адвокатът.

— Казвай.

— Не тук, ей там отзад.

— А аз не искам да говоря с тебе. Добро от тебе никой не е видял. Ти си отрова.

— Имам те предвид за нещо. Нещо на сметка.

— Добре, този път ще те изслушам — съгласява се Хари. — За какво става дума? За Хуан ли?

— Не, не е за Хуан.

Минават те зад бара, влизат, дето са сепаретата, и остават там доста време. Докато ги няма, идва дъщерята на Люси Дебелата с онова момиче от тяхното заведение, дето са все заедно двете, сядат на бара и си поръчват кока-кола.

— Казаха ми, нямало да дават на момичетата да се движат по улиците след шест часа вечерта, нито в баровете — вика Фреди на дъщерята на Люси Дебелата.

— Така разправят.

— Ама че град ще стане — рече Фреди.

— Не ми разправяй… Подадеш си значи носа навън за един сандвич и кока-кола: арестуват те и петнадесет долара глоба.

— Само такива ловят сега — каза дъщерята на Люси Дебелата. — Дето са хора на живота. И не ходят намръщени.

— Не се ли случи нещо да промени живота в тоя град, ще стане лошо.

Тъкмо тогава Хари и адвокатът излизат и адвокатът казва:

— Значи ще бъдеш там, нали?

— Защо не ги доведеш тука?

— Не, няма да искат да дойдат. Там ще чакаш.

— Добре — казва Хари и отива на бара, а адвокатът излиза.

— Какво ще пиеш, Албърт? — пита ме той.

— „Бакарди“.

— Два пъти „Бакарди“, Фреди.

После се обръща към мен и ме пита:

— Какво работиш сега, Ал?

— В социалното подпомагане^[1].

— Какво правиш?

— Копая канавки, вадя стари трамвайни релси.

— Колко получаваш?

— Седем и половина.

— Седмично ли?

— Ами ти как мислиш?

— Тогава откъде пари за пиене?

— Пия сега, защото ме почерпи — казвам му аз.

Той се наведе малко към мен:

— Искаш ли да дойдеш на един рейс с мен?

— Зависи какъв.

— Ще поговорим за това.

— Добре.

— Ела в колата — казва той. — Довиждане, Фреди.

Дишаше малко задъхано — като пие, той така си диша. Та вървим нагоре по улицата към разкопаното, дето бяхме работили цял ден, и стигаме до ъгъла при колата му.

— Влизай — вика той.

— Къде отиваме? — питам го аз.

— Не знам — казва той. — Ама ще разбера.

Поемаме нагоре по улица „Уайтхед“, той мълчи, а на кръстовището свива наляво, пресичаме градския център, излизаме на другия край на „Уайтхед“ и оттам тръгваме към брега. Хари все си мълчи, взема по прекия път през пясъка и излизаме до булеварда. Като излязохме на булеварда, спря до тротоара.

— Едни хора ми искат лодката за някаква работа — казва той.

— Нали митничарите ти взеха лодката?

— Ония са чужденци и не знаят.

— Каква ще е тая работа?

— Казват, искали да прехвърлят един човек, дето трябвало да отиде до Куба за нещо си, ама не можел да пътува нито със самолет, нито с кораб. Каза ми го Устатия.

— Вървят ли такива курсове?

— Разбира се, колкото щеш след революцията^[2]. Това не е нещо нередно. Много хора пътуват сега така.

— Ами лодката?

— Ще трябва да я откраднем. Знаеш, че не са демонтирали запалването, така че мога да я подкарам.

— Нали е в базата за подводници, как ще я изведеш оттам?

— Ще я изведа.

— И как ще се върнем?

— Още не съм измислил. Ако не искаш да дойдеш, кажи ми.

— Защо да не дойда, щом ще изкарам някоя пара?

— Слушай — казва той, — сега получаваш седем и половина долара седмично. Имаш три деца, дето се връщат гладни от училище. Имаш семейство, дето му прималява от глад, а пък ето — аз ти давам възможност да изкараш малко пари.

— Не казваш колко. Когато рискуваш, трябва поне да знаеш има ли за какво.

— Сега, както и да рискуваш, много пари не се изкарват, Ал — казва той. — Виж мен. През риболовния сезон развеждах любители и изкарвах по тридесет и пет долара дневно. Стреляха ме, останах без ръка и без лодка заради един мизерен товар ром, дето я да е струвал колкото лодката, я не. Ама ще ти кажа едно — няма да си оставя децата да им къркорят червата и няма да копая държавните канали за една надница, дето не мога да ги нахраня с нея. То сега така и така не мога да копая. Не знам кой е направил тия закони, ама знам, че няма закон, който казва, че трябва да ходиш гладен.

— Аз стачкувах против тези надници — викам аз.

— И се върна на работа. Обвиниха ви, че стачкувате против благотворителността. Ти винаги си работил, така ли е? От никого не си искал милостиня.

— Няма работа — казвам му. — Сега никъде не можеш да намериш такава работа, че да караш на една надница.

— Защо?

— Не знам.

— И аз не знам — казва той. — Но докато има сити хора, и моето семейство ще бъде сито. Вас, бедняците, с глад ще ви прогонят. Ще ви изгорят бараките, ще построят хотели и ще направят Кий Уест курортен град. Така чувам аз. Чувам — купували парцели и после, когато гладът прогони бедняците да отидат да гладуват другаде, ще дойдат да правят райско кътче за туристите.

— Говориш като радикал — викам му.

— Никакъв радикал не съм — казва той. — Само ме е яд. Отдавна събирам яд.

— Как няма да събираш, като остана без ръка!

— Майната й на ръката. Станалото станало. Случват се и по-лоши неща от това да изгубиш ръка. Имаш две ръце и две други работи, дето те правят мъж. И да не са чифт, пак си мъж. И с една ръка си мъж. По дяволите, не искам да говоря за това. — Помълча, помълча, пък продължи: — Ама ония още са ми две. — После подкара колата и каза: — Хайде, да ги видим тия що за хора са.

Продължихме по булеварда — беше се надигнал бриз, разминавахме се с други коли, миришеше на водорасли, изхвърлени от прилива по укрепения бряг. Хари караше с лявата ръка. Винаги ми е бил симпатичен, безброй пъти сме плавали заедно, ама стана друг, откак си изгуби ръката и му взеха лодката и след като оня от Вашингтон даде клетвена декларация, че го видял да стоварва алкохол. На борда ли е, добре му е, слезе ли от лодката — не го бива. Май си търсеше оправдание да я открадне. Знаеше, че не може да си я върне, но поне ще изкара малко пари. На мен пък пари ми трябваха — да не ти разправям, ама не исках да се натапям.

— Хари, знаеш, че не искам да се насаждам — викам му.

— Ти така си се насадил, че няма накъде повече. От това да гладуваш по-лошо има ли?

— Не гладувам — казвам аз. — Защо, дявол да го вземе, все за глад ми говориш?

— Ти може би не, ама децата ти?

— Я стига — викам му аз. — Ще работя с теб, ама няма да ми говориш така.

— Добре — казва той. — Но ако не искаш, не се залавяй. Желаещи много.

— Приемам — викам аз. — Казах ти, че приемам.

— Тогава погледни по-бодро на живота!

— Ти гледай бодро. Взе да ми говориш като някой радикал.

— Горе главата — рече той. — Нямате дух вие, барабите.

— А ти откога не се броиш за бараба?

— От когато за първи път се нахраних като хората.

Зъл език има, от малък го знам такъв — жалост към никого. Ама и себе си никога не жали.

— Добре — съгласявам се аз.

— И спокойно — вика той.

А пък вече виждаме, че пред нас нещо свети.

— Тук ще се срещнем с тях — обяснява Хари. — И няма да си отваряш устата.

— Върви на…

— Спокойно — казва Хари, както завиваме по алеята на черния вход.

Хари си беше побойник и цапнат в устата, ама винаги ми е бил симпатичен.

Спираме ние колата пред черния вход и влизаме в кухнята. Жената на съдържателя готви на печката.

— Здрасти, Фреда — казвай Хари. — Къде е Устатия?

— Ей го вътре, Хари. Здравей, Албърт.

— Здравейте, мис^[3] Ричардс — казвам аз.

Познавах я още от времето, когато дойде в джунглата^[4], но две-три от най-работливите омъжени жени в града преди са били от занаята като нея и повярвайте — работлива жена е.

— Как са вашите вкъщи? — пита ме тя.

— Добре са.

През кухнята минахме в задната стая. Там заварихме насядали около масата Устатия и четирима кубинци.

— Седнете — казва на английски единият. Свиреп, набит, с голяма глава, с дебел глас и явно пийнал. — Как се казвате?

— А ти? — вика Хари.

— Добре — казва тоя кубинец, — твоята да е. Къде е лодката?

— При яхт-клуба — отговаря Хари.

— Кой е този? — пита го кубинецът и ме гледа.

— Помощникът ми — казва Хари.

Кубинецът ме мери с очи, а другите гледат и двама ни.

— Вижда ми се изгладнял — хили се кубинецът.

Другите не се засмяха. — Ще пиеш ли?

— Съгласен — казва Хари.

— Какво? „Бакарди“?

— Каквото пиете вие — казва Хари.

— Помощникът ти пие ли?

— Ще взема и аз едно — намесвам се в разговора.

— Никой не ти е предложил още — вика големият кубинец. — Просто питаха дали пиеш.

— Престани, Роберто — казва един от кубинците, младичък, почти момче. — Не можеш ли, без да се заяждаш?

— Защо пък да се заяждам? Само питах дали пие. Като наемаш някого, не го ли питаш пие ли?

— Налейте му — казва другият кубинец. — И дайте да говорим по работа.

— Колко искаш за лодката, приятелче? — обръща се към Хари кубинецът с дебелия глас, дето му викат Роберто.

— Зависи за какво ви е — отговаря Хари.

— Да ни закараш четиримата до Куба.

— Къде в Куба?

— В Кабаняс. Близо до Кабаняс. На брега малко под Мариел. Знаеш ли го къде е?

— Разбира се — казва Хари. — Само да ви закарам, така ли?

— Друго нищо. Закарваш ни и ни сваляш на брега.

— Триста долара.

— Много е. Какво ще кажеш за това — плащаме на ден и гарантираме за две седмици?

— По четиридесет долара дневно плюс хиляда и петстотин залог, ако се случи нещо с лодката. Трябва ли да вадя открит лист?

— Не.

— За масло и гориво плащате вие — казва Хари.

— Даваме двеста долара да ни закараш и да ни свалиш на брега.

— Не става.

— Колко искаш?

— Вече казах.

— Много е.

— Не е — казва Хари. — Не ви знам какви хора сте, какви са ви намеренията, кои са ви враговете. Зима е, а ще правя двоен курс — отиване и връщане. Така или иначе, рискувам лодката. Ще ви закарам за двеста долара, стига да броите хиляда долара гаранция за всеки случай, ако стане нещо с лодката.

— Това е справедливо — казва им Устатия. — Повече от справедливо.

Кубинците взеха да говорят помежду си на испански. Не им разбирах, но знаех, че Хари разбира.

— Добре — рече едрият кубинец, дето му викаха Роберто. — Кога може да тръгнем?

— Утре вечер — няма значение в колко часа.

— Може да поостанем до другиден — рече един от тях.

— Ваша работа — казва Хари. — Само трябва да ме предупредите навреме.

— Лодката наред ли е?

— Разбира се — каза Хари.

— Красавица — потвърди младият кубинец.

— Къде сте я виждали?

— Мистър Симънс, адвокатът тук, ми я показа.

— Аха — рече Хари.

— Ще пиеш ли? — предложи друг кубинец. — Бил ли си често в Куба?

— Няколко пъти.

— Говориш ли испански?

— Така и не го научих — каза Хари.

Видях как Устатия го погледна, ама той е такъв мръсник, че му е по-приятно да слуша лъжи, отколкото истини. Например, когато дойде да уговаря Хари за тая работа, не му каза направо. Уж искал да види Хуан Родригес, един пристанищен плъх, дето и майка си ще окраде. Устатия пак го беше натопил, за да му бъде после защитник.

— Мистър Симънс говори добре испански — каза кубинецът.

— Той е образован човек.

— Разбираш ли от навигация?

— Колкото да отида и да се върна, да.

— Рибар ли си?

— Да, сър — рече Хари.

— А как ловиш риба с една ръка? — запита онзи с голямата глава.

— Ловя двойно по-бързо — отговори Хари. — Нещо друго?

— Не.

Всички заговориха на испански.

— Щом е тъй, тръгвам — каза Хари.

— Аз ще ти обадя за лодката — рече Устатия на Хари.

— Да внесат гаранцията — каза Хари.

— Това ще уредим утре.

— Добре, лека нощ — каза Хари.

— Лека нощ — отвърна му младежът с приятния глас. Едроглавият не каза нищо. Другите двама приличаха на индианци и цяла вечер не продумаха, освен на испански, когато говореха на онзи, главанака.

— Ще се видим после — рече Устатия.

— Къде?

— При Фреди.

Излязохме пак през кухнята и там Фреда попита:

— Как е Мария, Хари?

— Сега е добре. Вече се успокои и излезе — отвърна Хари.

Настанихме се в колата, той потегли към булеварда и се умълча. Мислеше нещо.

— Вкъщи ли да те закарам?

— Да.

— Сега живееш на шосето, нали?

— Да. И какво, тръгваме ли?

— Не знам — казва Хари. — Не знам ще го правим ли изобщо тоя рейс. Утре ще се видим.

Сваля ме той и аз още влязъл-невлязъл, моята ме подбра — пак закъсняваш, пак пиеш, пак не си навреме да седнеш с нас на масата. Питам я аз мога ли да пия, като нямам пари, а тя — бил съм пиел на вересия. Питам я кой ще ми дава на кредит, като ме знаят, че съм на обществените строежи, а тя все това си знае — не можела да ми понася пиянския дъх и да съм седнел на масата. Седнах, децата ги нямаше, отишли да гледат бейзбол, а тя ми носи вечерята и не ми говори.