Ърнест Хемингуей
Да имаш и да нямаш (24)

Глава двадесет и четвърта

Хората се тълпяха по тъмната улица пред желязната порта, затваряща входа на старата база за подводници, превърната сега в пристан за яхти. Пазачът кубинец имаше заповед да не пуска никого и множеството напираше към оградата да погледа между железните пръчки към тъмната вода покрай кея, в която се отразяваха светлините на яхтите. Тълпата беше безмълвна, както може да бъде безмълвна само тълпата в Кий Уест. С лакти и плещи хората от яхтата си пробиха път към вратата, където беше пазачът.

— Ей, забранено е да се влиза! — каза пазачът.

— Хайде де. Яхтата ни е там.

— Вход забранен за всички значи — каза пазачът. — Отдръпни се!

— Не ставай глупак — каза един от мъжете, избута го и тръгна към кея.

Тълпата остана зад тях извън оградата, а дребничкият пазач смутено оправяше фуражката си, дългите си мустаци и поразрошения си авторитет. Искаше му се да има ключ, че да заключи голямата порта. Както крачеха бодро по наклона, мъжете видяха пред себе си, после отминаха група хора, които чакаха при кея на бреговата охрана. Без да им обръщат внимание, те продължиха покрай стоянките на другите яхти до стоянка номер пет, и под светлината на прожектора стигнаха до трапа и се качиха на тиковата палуба на „Ню Екзюма II“. Влязоха в каюткомпанията, настаниха се в кожените кресла край дългата маса с разхвърляни по нея списания и единият от тях позвъни на стюарда.

— Скоч със сода — каза той. — За тебе, Хенри?

— Същото — каза Хенри Карпентър.

— Какво искаше тоя кретен на вратата?

— Нямам представа — каза Хенри Карпентър.

Стюардът, с бяла куртка, донесе двете чаши.

— Пусни онези плочи, дето ги извадих след вечеря — каза мъжът, който се наричаше Уолъс Джонстън.

— Съжалявам, сър, но съм ги прибрал — каза стюардът.

— Да те вземат дяволите — изруга Уолъс Джонстън. — Тогава сложи новия албум с Бах.

— Веднага, сър — каза стюардът.

Той отиде при шкафа с плочите, извади един албум и тръгна с него към грамофона. Разнесоха се звуците на „Сарабанда“.

— Видя ли се днес с Томи Брадли? — попита Хенри Карпентър. — Аз го видях, като пристигна самолетът.

— Не мога да го понасям — каза Уолъс. — Нито него, нито оная курва жена му.

— Аз харесвам Елен — каза Хенри Карпентър. — Бива си я.

— Пробвал ли си я?

— Разбира се. Много е добра.

— Пари да ми дават, не мога с нея — каза Уолъс Джонстън. — И защо, за бога, живее тук?

— Имат хубава къща.

— Хубаво е това пристанище на яхт-клуба — малко и спретнато — каза Уолъс Джонстън. — Вярно ли е, че Томи Брадли е импотентен?

— Едва ли. За кого ли не го казват. Той просто е лишен от някои предразсъдъци — да не ти ги изреждам.

— А на нея всички й се изреждат.

— Тя е извънредно приятна жена — каза Хенри Карпентър. — Ще ти хареса, Уоли.

— Не вярвам — каза Уолъс. — Тя притежава всичко, което най мразя у една жена, а Томи Брадли е събрал в себе си всичко, което мразя у един мъж.

— Много си краен тая вечер.

— А ти никога не си краен, защото ти липсва целенасоченост — каза Уолъс Джонстън. — Не знаеш какво искаш. Дори не знаеш какво представляваш.

— Да не говорим за мен — каза Хенри Карпентър, докато палеше цигара.

— Защо?

— Примерно защото съм дошъл с теб на глупавата ти яхта и най-малко половината от времето правя каквото ти искаш, с което ти спестявам необходимостта да даваш пари на разни морячета, кондукторчета и какви ли не още изнудвачи, дето знаят какво представляват те и какво представляваш ти.

— Ама си в едно настроение — каза Уолъс Джонстън. — Знаеш, че никога не плащам на изнудвачи.

— Така е. Твърде стиснат си, за да плащаш. Вместо това имаш приятели като мен.

— Нямам други приятели като теб.

— Не бъди толкова мил — каза Хенри. — Тая вечер нямам настроение за това. Можеш да си послушаш Бах, да нагрубяваш стюарда, да се понапиеш и да си легнеш.

— Какво те е прихванало? — изправи се другият. — Защо ставаш толкова неприятен? Знаеш, че и ти не си стока.

— Знам — каза Хенри. — Утре ще съм добро другарче. Но това ми е тежка вечер. Не си ли забелязал, че нощем е различно? Или ако си достатъчно богат, вече няма разлика?

— Говориш като ученичка.

— Лека нощ — каза Хенри Карпентър. — Не съм нито ученичка, нито ученик. Отивам да си легна. Сутринта пак ще сме другарчета.

— Колко загуби? Затова ли си такъв мрачен?

— Проиграх триста.

— Ето какво било. Така си и знаех.

— Ти винаги всичко знаеш, нали?

— Виж какво, проиграл си триста…

— Проиграл съм повече.

— Какво?

— Голямата печалба — каза Хенри Карпентър. — Вечният приз. Сега играя на една машинка, дето не пуска повече джакпот^[1]. Само че тая вечер се сетих за това. Обикновено гледам да не мисля за него. Сега ще отида да си легна, така че няма да те отегчавам.

— Не ме отегчаваш. Само че защо трябва да ме нагрубяваш?

— Защото съм грубиян и ти ме отегчаваш. Лека нощ. Утре всичко ще бъде наред.

— Ужасно си груб.

— Ще трябва да се примириш. Аз цял живот това правя.

— Лека нощ — каза Уолъс Джонстън обнадежден.

Хенри Карпентър не отговори. Слушаше Бах.

— Не си отивай така — каза Уолъс Джонстън. — Защо трябва да се палиш толкова?

— Хайде точка.

— Защо? И друг път си бил така и ти е минавало.

— Точка.

— Пий и ще те развесели.

— Не ми се пие и няма да ме развесели.

— Е, върви да спиш тогава.

— Отивам — каза Хенри Карпентър.

Такава беше онази нощ на „Ню Екзюма II“, екипаж — дванадесет души, капитан — Нилс Ларсен, пасажери — собственикът на яхтата Уолъс Джонстън, тридесет и осем годишен, магистър на изкуствата от Харвардския университет, композитор, източник на приходи — копринени предачници, неженен, intérdit de séjour à Paris^[2], добре известен от Алжир до Бискра, и един гост, Хенри Карпентър, тридесет и шест годишен, магистър на изкуствата от Харвард, сегашен доход — двеста и петдесет долара месечна издръжка от наследство по майчина линия, управлявано от настойнически съвет, преди — четиристотин и петдесет долара месечно, когато банката, управляваща наследствения фонд, още не беше заменила едни ценни книжа с други, после вторите ценни книжа с едни не толкова ценни книжа и накрая с дялов капитал в една административна сграда, от които банката искаше да се отърве, защото акциите не носеха дивиденти. Дълго преди намаляването на доходите му за Хенри Карпентър казваха, че ако го пуснат от пет-десет хиляди метра без парашут, той ще се приземи невредим край трапезата на някой богаташ. Но това, че го издържат, той заплащаше с добрата си компания и макар че рядко, и то едва напоследък, изпадаше в настроения като тазвечерното и наговаряше такива неща; приятелите му от известно време усещаха, че той започва да се пропуква психически. Ако те не бяха доловили това с характерния за богатите усет и инстинктивното желание на глутницата да се освободи от болното животно, щом е невъзможно да го разкъса, той нямаше да падне дотам, че да приеме гостоприемството на Уолъс Джонстън. Така или иначе, сега Уолъс Джонстън с малко особените си наклонности беше последната опора на Хенри Карпентър, който открито търсеше разрив и така защищаваше позицията си по-добре, отколкото подозираше. Грубите му думи, явните признаци, че му е омръзнало и не може да се разчита на него, го правеха интересен и привлекателен за другия, който лесно можеше да се отегчи от една постоянна отстъпчивост, като се има предвид възрастта на Хенри Карпентър. Така Хенри Карпентър отлагаше със седмици, ако не и с месеци, своето неизбежно самоубийство.

Парите, с които според него нямаше смисъл да са живее, бяха със сто и седемдесет долара месечно повече от онези, с които рибарят Албърт Трейси издържаше семейството си допреди три дена, когато го убиха.

На другите яхти, швартовани към другите пасарелки на гребеновидния кей, имаше други хора с други грижи. На една от най-големите яхти — красива, черна, тримачтова баркентина — лежеше буден един шестдесетгодишен търговец на зърнени храни, разтревожен от съобщението, което беше получил от кантората си, за проверките, започнати от ревизорите на данъчното. В този час той обикновено вече беше удавил тревогите си в скоч и достигнал състоянието, когато се чувствуваше закоравял и безогледен като старовремските крайбрежни пирати, с които действително имаше много общо по характер и нравственост. Но лекарят му беше забранил всякакъв алкохол за един месец, по-точно за три месеца — с други думи, бяха му казали, че до една година алкохолът ще го убие, ако не престане да пие поне за три месеца, поради което той нямаше да пие един месец — и сега той се тревожеше, защото, докато беше в града, му се обадиха от данъчното да го питат къде точно отива и дали възнамерява да напусне териториалните води на Съединените щати.

Той лежеше по пижама в широкото легло, подложил под главата си две възглавници, и се опитваше да чете на малката нощна лампа, но не можеше да се съсредоточи върху книгата — описание на пътешествие до Галапагос. Никога не бе водил жени в това легло. Ходеше в каютите им, после се прибираше. Това беше частната му каюта, така лично негова, както и кантората му. Никакви жени тук. Когато имаше нужда от жена, отиваше при нея и свърши ли, свършено, а сега, когато беше свършил завинаги, умът му имаше онази студена яснота, която едно време идваше след това като последица. Той лежеше, лишен от отпускащото замрежване, от химическия кураж, които толкова години бяха облекчавали ума и топлили сърцето му, и се питаше какво ли са открили от данъчното, какво ще преиначат, какво ще приемат като законно и какво — като укриване на приходи. Не се боеше от тях, само ги мразеше, тях и властта, която нагло щяха да упражнят, за да стопят собствения му мъничък резерв от закоравяла, устойчива жилава наглост — единственото ценно нещо, което беше натрупал, — и ако сполучат да го уплашат, да го съсипят.

Мисълта му не боравеше с отвлечени понятия, а със сделки, продажби, трансфери и подкупи. Боравеше с акции, с цифри, означаващи бали и хиляди бушели, с опции, холдингови дружества, тръстове и филиали и като ги прекарваше през главата си, знаеше — такива неща могат да се разкрият, че той години да няма мира. Не се ли спогодят — лошо. Навремето не би се тревожил, но нямаше я някогашната му настървеност — ни за борба, ни за друго, и сега беше сам на голямото, широко, старо легло и не можеше нито да чете, нито да спи.

Беше се развел с жена си преди десет години, след като двадесет години бяха спазвали външно благоприличие, и той никога не бе почувствувал липсата й, нито я бе обичал. Беше започнал с нейните пари, тя му беше родила двама синове, и двамата глупави като нея. Той се бе държал като добър съпруг, докато парите, които натрупа, станаха двойно повече от първоначалния й капитал и тогава си позволи да не я забелязва повече. Когато парите му достигнаха тази цифра, нейните главоболия, оплаквания и намерения престанаха да му досаждат. Той просто не им обръщаше внимание.

Имаше дарба за спекулант: притежаваше необикновена сексуалност, а тя дава увереността, присъща на добрия играч, и още здрав разум, превъзходен математически ум, постоянен, но сдържан скептицизъм, чувствителен към надвисващите беди, както точен анероиден барометър към атмосферното налягане, усет за момента, предпазващ го от опити да налучка пода или тавана. Към това се прибавяше липса на морални задръжки и умението да се харесва на хората, без да ги обича или да им се доверява, като в същото време можеше да ги убеди, че им е сърдечен приятел — не безкористен приятел, а приятел, който е толкова заинтересован да успеят, че автоматически става техен съучастник. Всичко това, заедно, с неспособността да изпитва угризения или състрадание, го беше извело там, където бе сега. И ето че лежеше в своята копринена пижама на райета, покриваща старческите му гърди, издутото коремче, онова, което някога бе гордостта му — вече несъразмерно голямо и безполезно малките му измършавели крака, лежеше в един креват и не можеше да заспи, защото за първи път се каеше.

Каеше се, че бе преиграл с хитрините си преди пет години. А можеше да си плати данъците, без да прави фокуси, и ако ги беше платил, сега щеше да е наред. Лежеше и се разкайваше, докато заспа. Но тъй като разкаянието беше намерило пукнатина и бе започнало да прониква през нея, той не знаеше, че спи, защото умът му продължаваше да работи като буден. Така че нямаше да си отпочине, а на неговата възраст това скоро щеше да го довърши.

Беше свикнал да казва: „Не съм вчерашен, че да се тревожа“, а сега така се насилваше да не се тревожи, че не можеше да заспи. Пропъждаше тревогите, докато заспи, но тогава те се връщаха — стар човек, лесна плячка.

Нямаше защо да се тревожи какво е причинил на хиляди хора, докъде ги е докарал или как са свършили, кой се е изнесъл от къщата си в Лейк Шор^[3], за да държи пансионче в Остин^[4], чия дъщеря, вместо да тръгне на първите си балове, е тръгнала да става сестра — ако й провърви — в някой зъболекарски кабинет, кой свършва като нощен пазач след последния завой на шестдесет и три годишен жизнен път, кой се е застрелял в ранна утрин преди закуска, кое от децата му го е намерило и каква гледка е видяло, кой сега се качва на въздушната железница от Бъруинди^[5] и се опитва да продава — ако му дадат да продава — първо облигации, после автомобили, след това — от врата на врата — домакински уреди и принадлежности („Не щем амбулантни търговци, махай се!“ — тръшват му вратата в лицето), докато за разлика от баща си — полетял от четиридесет и втория етаж безшумно като орел, пикиращ с прибрани крила — той стъпва на третата релса^[6] пред влака Аурора — Елджин, а джобовете на пардесюто му все още са натъпкани с непродаваемата комбинирана яйцеразбивачка-плодоизстисквачка. („Само една демонстрация, госпожо. Закрепвате я тука, завинтвате тази принадлежност ей така. Гледайте сега.“ — „Не, не ми трябва.“ — „Само я опитайте.“ — „Не ми трябва, вървете си“.) И така, той излиза на тротоара пред дървените къщи, пустеещите дворове и оголените елши, където никой не желае такъв уред, нито нещо друго, и улицата извежда до коловоза на линията Аурора — Елджин.

Някои предпочитаха дългото падане от прозореца на апартамента или кантората, други сядаха спокойно в гаража за две коли и пускаха мотора, трети оставаха верни на традиционните „Колт“ или „Смит енд Уесън“ — тези добре конструирани уреди, които премахват безсъние и угризения, лекуват рак, избавят от фалит и с едно свиване на показалеца гръмко ти проправят изход от безизходни положения, тия възхитителни американски изделия, тъй удобни за носене, тъй безотказни, така ефикасно прекратяващи американската мечта, когато от съновидение тя стане кошмар, и само едно неудобство — после близките трябва да чистят бъркотията.

Хората, които разори, бяха прибягвали до тези различни изходи, но това не го бе тревожило. Все някой трябваше да изгуби, да не е вчерашен, че да се тревожи.

Не, няма защо да мисли за тях, нито за страничните последици от всеки успешен удар — за да спечели един, друг трябва да загуби. Да не си вчерашен, че да се тревожиш. Стига му и тая мисъл колко по-добре щеше да е, ако преди пет години не беше прекалил с хитрините, а на неговата възраст мислите защо постъпих така, а не иначе не след дълго отварят пробойна, през която шурват тревогите. Какво ще се тревожи, да не е вчерашен. Та нали за всяка тревога той има лек — скоч със сода. По дяволите лекарските съвети. И така, той звъни на сънния стюард да му донесе едно, изпива го и не е вече вчерашен. Освен за смъртта.

А на съседната яхта спи едно приятно, скучно и порядъчно семейство. Съвестта на бащата е чиста и той спи здрав сън, легнал по хълбок, в рамката над главата му един клипер се носи под напора на вятъра, нощната лампа свети, книгата е паднала до леглото. Майката спи дълбоко и сънува градината си. Тя е на петдесет години, но е хубава, здрава, добре поддържана жена, която изглежда привлекателна в съня си. Дъщерята сънува годеника си, който пристига с утрешния самолет, върти се в съня си, смее се на нещо и без да се пробужда, свива се като котенце, докато коленете й почти опират брадичката. Тя е къдрава и русокоса, с нежно хубавичко лице и в съня си прилича на майка си като момиче.

Те са щастливо семейство и се обичат. Бащата е достоен гражданин, човек заслужил, противник на сухия режим, не е фанатик, великодушен е, умее да се поставя на мястото на другия и почти никога не излиза от кожата си. Екипажът на яхтата е добре платен, добре хранен и удобно настанен. Всички ценят собственика и обичат жена му и дъщеря му. Годеникът е от братството „Череп и кости“, получил е най-много гласове за успех и популярност^[7], все още мисли повече за другите, отколкото за себе си, и поради това — твърде добър за което и да е момиче, с изключение на такова мило момиче като Франсис. Вероятно той и за Франсис е прекалено добър, но ще минат години, докато Франсис разбере това, а с малко късмет може и никога да не го разбере. Абсолвентите, които са на висота в „Черепи кости“, рядко са на висота и в кревата, но за такова мило момиче като Франсис намерението е толкова важно, колкото и изпълнението.

Както и да е, сега всички те спят спокойно. А откъде са дошли парите, които са ги направили толкова щастливи и които те използуват така полезно и приятно? Парите идват от продажбата на милиони бутилки с едно нещо, което всеки употребява и което струва на производителя три цента литърът, а се продава един долар половинката, петдесет цента четвъртинката и двадесет и пет цента стограмовката. Но най-икономично е да купуваш половинката и ако получаваш десет долара седмично, за теб тя е толкова достъпна, колкото и за милионера, купуващ качественото. Дава обещания ефект и още нещо в добавка. Благодарните потребители от цял свят не престават да пишат какви нови приложения са му открили, а пристрастените са му верни както годеникът Харолд Томпкинс на „Череп и кости“ или Станли Болдуин^[8] на Хароу. Няма самоубийства, когато парите се печелят по този начин, и всички спят здрав сън на яхтата „Алзира III“ с капитан Джон Джейкъбсън, екипаж — четиринадесет души, пасажери — собственикът и семейството му.

На кей номер четири има една десетметрова йола с двама от онези триста двадесет и четирима естонци, които са плъзнали по света с ветроходни яхти от осем до единадесет метра и изпращат кореспонденции до естонските вестници. Тези пътеписи са много популярни в Естония и авторите им получават между долар и долар и тридесет цента за колонка. Тези дописки са същото, което са бейзболната и футболната хроника за американските вестници, и излизат в рубриката „Саги за нашите безстрашни пътешественици“. В топлите морета няма да намериш що-годе добре уреден яхт-клуб без поне двама загорели и изрусели естонци, които чакат хонорара за последната си дописка. Пристигне ли чекът, заминават за друго пристанище и написват друга сага. И са щастливи. Почти толкова щастливи, колкото хората на „Алзира III“. Хубаво е да си безстрашен пътешественик.

На „Иридия IV“ спят един професионален зет на свръхбогаташи и любовницата му Дороти, жената на високоплатения холивудски режисьор Джон Холис, чийто мозък е на път да надживее черния му дроб, поради което му предстои накрая да се обяви за комунист, за да спаси душата си, тъй като вътрешностите му са твърде прогнили, за да бъдат спасени. Зетят, едър, красив като рекламен афиш, лежи по гръб и хърка, но Дороти Холис, жената на режисьора, е будна, облича халата, излиза на палубата и поглежда отвъд тъмните води на пристанището към светлеещата линия на вълнолома. Хладно е на палубата, вятърът развява косите й, тя ги приглажда над загорялото си чело и се загръща в халата, а зърната на гърдите й са настръхнали от студа. Иззад вълнолома се появяват светлинките на катер. Тя ги гледа как се приближават равномерно, скоро катерът стига до входа на заливчето, прожекторът над рубката светва, лъчът се плъзва по водата, заслепява я, отминава и се спира при стоянката на бреговата охрана, където осветява групата чакащи и новата, черна, лъскава линейка на погребалното бюро, която служи и за катафалка.

Добре ще е да взема луминал, мисли си Дороти. Трябва да поспя. Горкият Еди се е насмукал като кърлеж. Не е безразличен към мен, напротив, и е много мил, но така се насмуква, че веднага заспива. Толкова е мил. Разбира се, ако се омъжа за него, той ще тръгне с други. Но все пак е мил. Бедничкият, как се е напил. Дано не му е лошо на сутринта. Ще си изчеткам косата и ще поспя. Приличам на вещица. Искам да съм красива заради него. Той е мил. Трябваше да си доведа камериерка. Но нямаше как. Дори и Бейто не можех да взема. Как ли се чувствува бедничкият Джон? О, и той е мил. Дано му е по-добре. Горкият му черен дроб. Да бях там да се погрижа за него. Трябва да отида да поспя, че утре да не приличам на плашило. Еди е мил. И Джон с неговия черен дроб също. О, бедният му черен дроб. Еди е мил. Само да не се беше напивал така. Какъв е едър, весел, чудесен във всяко отношение. Утре може да не се напие толкова.

Тя слезе долу в каютата си, седна пред огледалото и започна редовните сто сресвания с четка. Усмихваше се на себе си в огледалото, докато дългата остра четка минаваше през хубавите й коси. Еди е мил. Да, мил е. Само да не се беше напил толкова. На мъжете все им има по нещо. Виж например черния дроб на Джон. Не можеш да го видиш, разбира се, сигурно изглежда ужасно. Добре, че не се вижда. Макар че в мъжа всъщност няма нищо грозно. Колко са смешни, като си мислят, че са грозни. Но пък черният дроб? Ами бъбреците? Бъбреци en brochette^[9]. Колко бъбрека имаше човек? Два. И всичко е по две, с изключение на стомаха и сърцето. И мозъкът е един, разбира се. Готово. Сто сресвания. Обичам да си разресвам косата. Това е почти единственото, дето хем да е полезно, хем приятно да го правиш. От нещата, които човек прави сам, естествено. О, Еди е мил. Дали да не отида при него? Не, много е пиян. Горкото момче. Ще взема луминал.

Тя се погледна в огледалото. Беше извънредно красива, с изящна фигурка. О, ставам, помисли си тя. Не навсякъде съм еднакво добре, но ставам засега и още някое време. Във всеки случай трябва да се поспи. Обичам да спя. Да можеше веднъж поне да ми дойде онзи здрав, естествен сън, дето го имахме като деца. Но това е — порастваш, омъжваш се, раждаш, пиеш без мярка, после правиш неща, дето не трябва. Но мисля, че имаш ли здрав сън, едва ли ще ти навредят. Освен прекомерното пиене, разбира се. Горкият Джон и черният му дроб. И Еди. Във всеки случай Еди е много мил. Сладур. Я да взема луминала.

Тя направи гримаса на отражението си в огледалото и прошепна:

— Я си вземи луминала.

Взе си луминала с чаша вода от хромираната гарафа-термос на шкафчето до леглото. Действува зле на нервите, помисли си тя. Но трябва да се спи. Какъв ли щеше да е Еди, ако бяхме женени? Сигурно щеше да тича подир някоя по-младичка. Навярно са така устроени, че и те като нас не могат иначе. На мен то ми е нужно, при това да е много, и ми идва добре, и няма значение дали е със същия или с някой нов. Важното е да го имаш и винаги ще ги обичаш, щом ти го дават. Дори да ти го дава един и същ. Но те не са устроени така. Искат да е друга, или по-млада, или някоя, дето не е за тях, или която прилича на някоя друга. Или ако си чернокоса, искат руса. Ако си руса, хукват подир червенокоса. А ако си червенокоса, ще търсят кой знае какво. Сигурно еврейка, а като се наситят, ще искат китайка или някоя, дето не й е на така, ами на иначе. Знам ли? Може пък чисто и просто да се изморяват. Не можеш да им се сърдиш, че са такива, но и аз не съм виновна, дето Джон е изпил толкова много, че сега не го бива. Биваше го. Чудесен беше. И как още. Наистина. И Еди. Но сега е пиян. На път съм да стана кучка. А може вече да съм станала. Съмнявам се дали човек усеща кога е минал границата. Освен ако не ти го кажат най-близките приятелки.^[10] Мистър Уинчъл^[11] мълчи по въпроса. А няма да е лошо да го включи в новините. Кучкоразгонване: Мисис Джон Холис се е разгонила по южното крайбрежие. По-интересно е от окучванията^[12]. И по-разпространено. Но и женското тегло не е малко. Колкото по-добре се държиш с един мъж, колкото повече му показваш, че го обичаш, толкова по-скоро му омръзваш. На мъжа, дето е истински мъж, много жени му дай, но пък е уморително да се мъчиш да бъдеш много жени едновременно. И накрая какво — и това ще му омръзне и някоя никаквица ще ти го отмъкне. Накрая всички ставаме кучки, но кой е крив? Кучките се забавляват най-добре, но голяма празноглавка трябва да си, за да бъдеш както трябва кучка. Като Елен Брадли. Глупава, добронамерена и пълна егоистка, затова е както трябва. Сигурно и аз вече съм кучка. Казват, ти самата Не си даваш сметка и все си мислиш, че не си. Навярно има мъже, дето няма да им омръзнеш и все ще те харесват. Сигурно има. Но къде са? Тези, които познаваме, са израсли с погрешни представи. Дай да не ровим в това сега. Само това не — да си припомняш всички тия танци и разходки с автомобил. Дано подействува тоя луминал. Господ да го убие и Еди. Нямаше защо да се напива толкова. Не беше честно. Никой не е крив, че природата го е направила такъв, но какво общо има това с напиването. Сигурно съм кучка и половина, но ако лежа така, без да мигна цяла нощ, ще полудея, а ако взема много от това проклето лекарство, утре цял ден ще ми е зле. Пък и то понякога не действува, и все едно ще бъда кисела и раздразнителна. О, какво пък, защо не? Не обичам така, но какво да се прави? Какво да направиш освен — хайде, давай, макар че, но все пак, о, какъв е сладък, не, не е, аз съм сладка, да, сладко е, сладко ми е, така сладко, сладко и не исках, но какво да правя, правя го вече, той е сладък, не, не е, дори не е тук, аз съм тук, винаги съм тук, тази, дето няма къде да върви, не, никога. Мила, сладка. Да, сладка си. Сладка, сладка, сладка. О, колко сладка. И ти си аз. Това е и толкоз. Защо не винаги? Както сега. Готово. Добре. Е, какво пък? Какво толкова по-различно? Щом ми е хубаво, значи няма нищо лошо. А ми е хубаво. Само че ми се доспа. Ако се събудя, ще го направя пак, преди да съм се разсънила.

И тя заспа, като си спомни, вече в просъница, да се обърне така, че да не лежи на възглавницата по лице. Колкото и да й се спеше, не забравяше, че е лошо за лицето да го зариваш във възглавницата, когато спиш.

В пристанището имаше още две яхти, но на тях всички спяха, когато катерът на бреговата охрана довлече при тъмния кей „Барабела“, лодката на Фреди Уолас, и швартова на стоянката.