Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
To Have and Have Not, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване, корекция и форматиране
taliezin (2012)

Издание:

Ърнест Хемингуей. Избрани творби в три тома — том 2, 1989

Съставител: Димитри Иванов

Редакционна колегия: Мариана Неделчева, Димитри Иванов, Николай Попов

Редактор: Румен Митков, Невяна Николова

Художник: Антон Радевски

Художник-редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректор: Евгения Джамбазова, Людмила Стефанова

Издателство „Народна Култура“ — София

Печатница „Димитър Благоев“ — София

История

  1. — Добавяне

Глава тринадесета

В десет сутринта Хари стоеше на тезгяха при Фреди с още четирима-петима други. Двамата митничари току-що си бяха излезли. Бяха го питали за лодката и той бе казал, че не знае нищо.

— Къде беше снощи? — попита го единият.

— Тука вкъщи.

— До колко часа беше тука?

— Докато затвориха.

— Някой видя ли те тука?

— Много хора — намеси се Фреди.

— Каква е тая работа? — запита ги Хари. — Да не мислите, че ще взема да си открадна собствената лодка? Какво ще я правя?

— Само те питах къде си бил — каза митничарят. — Не кипвай.

— Не кипвам — отвърна Хари. — Кипнах, когато ми задържаха лодката без никакви доказателства, че е пренасяла алкохол.

— Имаше клетвена декларация — каза митничарят. — Не съм я давал аз. Знаеш кой я е дал.

— Добре де — каза Хари. — Само не казвай, че кипвам, като ме питат. За мен щеше да е по-добре да си беше останала вързана на кея. Щях поне да имам надежда, че ще ми я върнат. Ако е открадната, каква надежда, че ще си я получа?

— Никаква — отвърна митничарят.

— Върви си прошнуровай квитанциите — каза Хари.

— Недей да ми се троскаш — каза митничарят, — защото така мога да те подредя, че наистина да има защо да се троскаш.

— Това от петнадесет години го слушам — рече Хари.

— И от петнадесет години се троскаш.

— Ама не са ме и окошарвали.

— Тогава недей да се троскаш, че да не те окошарим накрая.

— Не се пали толкова — каза Хари.

Тъкмо тогава взе, че влезе онзи тъпак кубинец, таксиджията, с някакъв тип направо от аерогарата и Големия Роджър му вика:

— Хейсус, разправят, че си имал бебе.

— Да, сър — надува се Хейсус.

— Кога се ожени? — пита го Роджър.

— Миналия месец — не, ами месец преди миналия. Вие на сватбата ми не беше ли?

— Не — казва Роджър, — не бях на сватбата ти.

— Вие много загубил — казва Хейсус. — Защото много хубава сватба. Ами защо не дойде?

— Не ме покани.

— А, да — рече Хейсус, — забравих. Не поканих… Намерихте ли? — обърна се той към непознатия.

— Мисля, че да. Последно по толкова ли го давате рома?

— Да, сър — отговори му Фреди. — Това е истинско „Бакарди“. Carta del oro.[1]

— Слушай, Хейсус, защо мислиш, че бебето е твое? — пита го Роджър. — Бебето не е твое.

— Как така не мое? Какво значи не мое? Какво искате кажеш? Бога ми, не смейте говориш така! Какво значи не мое бебето? Купиш крава, значи и теленцето твое, не ли? Значи бебето мое. Бога ми, така е. На мене е. Да, сър!

И си излиза той с непознатия и с бутилката „Бакарди“, а хората се смеят, ама на Роджър се смеят. Голям образ е тоя Хейсус. Той и онзи другият кубинец, Суитуотър.

В същия миг влиза Устатия и вика на Хари:

— Митничарите току-що отидоха да ти вземат лодката.

Хари го погледна така, сякаш ей сега ще го убие. А Устатия си продължава най-спокойно:

— Видял я в мангровата горичка някакъв, както се возел на тия високите камиони на УПА[2], където строят лагера Бока Чика, и оттам телефонирал на митничарите. Току-що срещнах Хърман Фредерикс. Той ми каза:

Хари не отговори нищо, но вече нямаше лице на убиец и погледът му пак стана човешки. После каза на Устатия:

— Има ли нещо, дето да не го научиш?

— Мислех, че може да те интересува — рече Устатия със същия безизразен глас.

— Не е моя грижа — каза Хари. — Като вземат на човека лодката, поне да я пазят.

Стоят те двамата така и мълчат — чак когато Големия Роджър и другите се ометоха, отидоха в задната стаичка.

— Беля човек си — рече Хари. — Каквото хванеш, все накриво тръгва.

— Да не съм ти аз виновен, че са я видели от камиона. Ти си избра мястото. Ти си скри лодката.

— Млъквай — отсече Хари. — Имаше ли по-рано такива високи камиони? Това ми беше последният шанс да изкарам някоя пара честно. Последният шанс за рейс на сметка.

— Щом научих, веднага ти казах.

— Като лешояд си.

— Хайде стига — рече Устатия. — Искат да тръгнат привечер.

— Как не!

— Нещо нервничат.

— В колко часа искат да тръгнат?

— В пет.

— Ще намеря лодка. Щом съм казал, и на оня свят ще ги закарам.

— Не е лоша идея.

— Не дрънкай! С моите работи няма да се занимаваш.

— Слушай бе, грубиян, аз гледам да те измъкна и да ти намеря нещо…

— И после все накриво тръгва. Който се хване с теб, все пати.

— Стига си налитал.

— Спокойно — рече Хари. — Да помисля. Досега какво — мислих и измислих нещо, а ето че трябва друго да измисля.

— Защо не искаш да ти помогна?

— Ще дойдеш тук в дванадесет часа и ще донесеш парите, залога за лодката.

 

 

Когато се върнаха в общото помещение, Албърт тъкмо влизаше и отиде при Хари.

— Съжалявам, Албърт, няма да те взема — каза му Хари.

Дотук го беше измислил.

— Няма да ти искам скъпо — рече Албърт.

— Съжалявам — каза Хари. — Вече не ми трябваш.

— Толкова евтино по-добър от мене няма да намериш — рече Албърт.

— Отивам сам.

— Не е рейс за сам човек — каза Албърт.

— Млъквай! — рече Хари. — Ти какво разбираш?

В обществените строежи да не би да ви учат как да оправяте работата на хората?

— Върви по дяволите — ядоса се Албърт.

— Може и да ида — отвърна Хари.

Погледнеш ли го, разбираш, че мисли напрегнато и не му е до приказки.

— Иска ми се да дойда — настоя Албърт.

— Нямам работа за теб — рече Хари. — Ще ме оставиш ли на мира?

Албърт си излезе, а Хари остана пред тезгяха и се загледа в автоматите — онзи с петцентови монети, двата десетцентови и онзи двадесет и пет центовия, а също картината „Последният отпор на генерал Къстър“ на стената, все едно, че ги вижда за пръв път.

— Ама Хейсус добре му отговори на Големия Роджър за бебето, нали? — рече му Фреди, като потопи кафеените чаши в кофата със сапунена вода.

— Дай едно пакетче „Честърфийлд“ — каза Хари.

Притисна пакетчето до себе си с отрязаната ръка, отвори го в едното ъгълче, извади цигара и я сложи в устата си, после пусна пакетчето в джоба и запали цигарата.

— В какво състояние ти е лодката, Фреди? — попита го той.

— Току-що изкалафатена — отвърна Фреди. — Тип-топ е.

— Искаш ли да я дадеш под наем?

— Докъде?

— До отсреща.

— Само със залог колкото струва.

— Колко струва?

— Хиляда и двеста долара.

— Трябва ми на мен — каза Хари. — Даваш ли ми я на доверие?

— Не — рече Фреди.

— Гарантирам с къщата си.

— Не ти искам къщата. Искам хиляда и двеста долара на ръка.

— Добре — рече Хари.

— Първо донеси парите — каза Фреди.

— Като дойде Устатия, кажи му да ме чака — каза Хари и излезе.

Бележки

[1] Златен етикет (ит.). — Б.пр.

[2] Администрация за трудов напредък. — Б.пр.