Ърнест Хемингуей
Да имаш и да нямаш (4)

Глава четвърта

Спряхме на около миля от брега в тъмното. След залеза течението се беше засилило и забелязах, че тегли по към брега. Фарът Моро беше останал на запад, виждаше се сиянието на Хавана, срещу нас блещукаха Ринкон и Баракоа. Поех срещу течението, отминахме Бакуранао и наближихме Кохимар. Оставих я на дрейф. Тъмно като в рог, ама знам къде сме. На лодката нито една светлинка.

— Какво ще става, Хари? — обади се Еди. Страхът му пак заговори.

— А ти какво мислиш?

— Не знам — отвърна той. — Плашиш ме.

Аха-аха да се затресе от страх, а като се приближи към мен, дъхът му като на лешояд.

— Колко е часът?

— Ще сляза да видя — рече той. Върна се и каза: — девет и половина.

— Гладен ли си? — запитах го.

— Не знам. Знаеш, че така не мога да ям, Хари.

— Добре — казах аз. — Глътни едно.

Като отпи, попитах го как е. Каза, че бил добре.

— После пак ще ти дам — успокоих го. — Знам, че хич те няма, като си сух, а само това ни е пиенето на борда. Така че не се засилвай.

— Кажи, каква е работата?

— Слушай — казах аз в тъмното. — Отиваме в Бакуранао да качим дванадесет китайци. Като ти дам знак, ще застанеш на щурвала и ще правиш каквото ти казвам. Ще качим дванадесетте китайци и ще ги заключим долу в каютата. Сега иди да залостиш носовия люк отвън.

Той стана, силуетът му се открои в мрака.

— Хари, може ли сега да глътна малко?

— Не — казах аз. — Ще се подкрепяш колкото за кураж. Иначе не ми вършиш работа.

— Върша, Хари. Ще видиш.

— Ти си спиртосан — казах аз. — Слушай, един китаец ще ги доведе, тия дванадесетте. Дойде ли, дава ми пари. Като се качат всички, дава ми още. Видиш ли го, че почне да ми дава пари втори път, палиш и пълен напред към морето. Може да стане едно-друго, ама ти не обръщаш внимание. Каквото и да става, пълен напред. Разбра ли?

— Да.

— Излезем ли в морето, ако някой китаец насили люка да се измъкне от кабината, вземаш автомата и който се подаде — стреляш. Оправяш ли се с автомат?

— Не. Ще ми покажеш.

— Няма да запомниш. А с уинчестъра можеш ли?

— Просто презареждаш с ръкохватката и стреляш.

— Точно така — казах аз. — Само не прави пробойни в дъното.

— Нали сега може другата глътка, дето каза?

— Добре, ще ти дам малко.

Дадох му да си глътне хубавичко. Знаех, че както е изплашен, не може да се напие. Но и уискито щеше да го държи само до някое време. Сега, като пийна, Еди почти се развесели.

— Ще превозваме китайци значи. Бога ми, винаги съм казвал, че закъсам ли, ще возя китайци.

— Ама досега не беше закъсвал, а? — подхвърлих аз. Еди винаги ще те развесели.

Давах му още три пъти за кураж, преди да стане десет и половина. Забавен беше да го гледаш и ме отвличаше от мислите ми. Това чакане не го бях предвидил. Мислех си, стъмни ли се — готово, само да не попаднем в лъча, и излизаме при Кохимар.

Като наближи единадесет, видях двете светлини на носа, както се бяхме разбрали. Изчаках малко и потеглих. Бакуранао е делта, където едно време товарели пясък. Като придойде от дъждовете, рекичката пробива пясъчния праг и се влива в морето. Зиме северният вятър отлага нанос и заприщва устието. Преди там влизаха кораби да товарят гуава^[1], имаше и селище. Ама го съсипа ураган. И сега нищо, само една къща, построили я някакви gallegos с материали от порутените колиби, та да се събират там в неделя, когато дойдат от Хавана да прекарат деня край морето. Има още една къща — на надзорника, ама е по-навътре.

На всяко такова местенце си има по един от бреговия надзор, но предполагах, че китаецът му е запушил устата и сигурно използува и лодката му. Като наближихме, усетих мириса на водорасли и онзи сладък дъх на зеленина, дето вее откъм сушата.

— Иди на бака! — казах на Еди.

— Тук няма на какво да се натъкнем — каза той. — Прагът се пада откъм другата страна, на влизане.

Досетихте се, нали, добър моряк е бил едно време.

— Следи за курса — наредих му аз и насочих лодката там, където знаех, че ще ни забележат. Нямаше прибой, значи щяха да чуят мотора. Не исках да чакаме и да гадаем дали са ни видели, затова включих за миг бордовите светлини — зелена и червена — и веднага ги угасих. Завих, така че да сме с носа към морето, и спрях пред устието на залива — моторът на празен хоп. Така закътани, почти не усещахме вълните.

— Ела — казах на Еди и му дадох да отпие една добра глътка.

— Трябва първо да натегнеш петлето, нали? — прошепна той.

Сега Еди беше на щурвала, а аз се пресегнах, отворих двата чохъла и издърпах прикладите наполовина.

— Точно така.

— Еха!

Невероятно наистина как му действува алкохолът и колко бързо.

Стояхме на място, сред храсталака мъждукаше светлинката от къщата на надзорника. Видях как двете сигнални светлини се спускат от носа, после едната се появи от другата му страна. Изглежда, бяха угасили другата.

След някое време към нас откъм залива се зададе лодка — гребецът я караше с кърмовото весло. Личеше си по движенията му, че гребе с дългото кърмово весло. Това ме успокои. Щом гребат с кърмовото весло, значи има само един гребец.

Лодката се изравни с нас.

— Добър вечер, капитане — поздрави мистър Синг.

— Елате зад кърмата и дайте лодката на борд — казах му аз.

Той нареди нещо на момчето с веслото, но то не можеше да даде заден ход с кърмовото весло, затова аз я хванах от планшира и я изтеглих на борд при кърмата. В лодката имаше осем души. Шестима китайци, мистър Синг и момчето, което гребеше. Докато я изтеглих наведен, очаквах всеки миг нещо да ме удари по главата, но всичко мина благополучно. Изтеглих ги така, че мистър Синг да се хване за кърмата.

— Първо да си уредим сметките — казах аз.

Той ми подаде парите и аз отидох при Еди на щурвала. Включих нактоузната светлина^[2] и ги огледах внимателно. Сториха ми се редовни; угасих светлината. Еди трепереше.

— Пийни — казах аз.

Видях как посегна към бутилката и я надигна.

Върнах се на кърмата.

— Добре — казах аз. — Шестимата да се качват.

Мистър Синг и кубинчето, което гребеше, придържаха лодката — можеше да се блъсне в нашия корпус, макар че морето беше сравнително спокойно. Мистър Синг каза нещо на китайски и всичките китайци започнаха да се катерят от лодката на кърмата.

— Един по един — спрях ги аз.

Той пак им каза нещо и шестимата един след друг се качиха на кърмата. Бяха от всички ръстове и размери.

— Вкарай ги отпред — наредих на Еди.

— Оттук джентълмени — каза Еди и аз разбрах, че е дръпнал добра глътка.

— Заключи кабината — казах аз, когато всички влязоха.

— Слушам, сър — рапортува Еди.

— Ще се върна с останалите — съобщи мистър Синг.

— Добре — съгласих се аз.

Отблъснах лодката и момчето заработи с веслото.

— Слушай — обърнах се аз към Еди, — я пусни тая бутилка. Вече насъбра кураж.

— Слушам, шефе — съгласи се Еди.

— Какво става с теб?

— Много ми харесва тая работа — каза Еди. — Значи казваш, просто запъваш петлето с палец.

— Пияница такъв! — сопнах му се аз. — Дай и на мен една глътка.

— Свърши се — каза Еди. — Жалко, капитане.

— Слушай! Сега само гледаш — дадѐ ли ми парите, пълен напред.

— Слушам, капитане.

Пресегнах се за другата бутилка, взех тирбушона и изтеглих запушалката. Отпих една голяма глътка, върнах се на задната палуба, набих запушалката в бутилката и я оставих зад двете дамаджани с вода.

— Ето го и мистър Синг — казах аз на Еди.

— Тъй вярно, сър! — отсече той.

Лодката, тласкана като гондола, приближаваше.

Изравниха се с кърмата ни. Този път ги оставих те да се държат за борда. Мистър Синг се хвана за скарата, по която изтегляхме големите риби.

— Да се качват един по един — наредих аз.

Нов комплект китайци се изкатери на кърмата.

— Отворѝ и ги вкарай в кабината — казах аз на Еди.

— Слушам, сър!

— Заключѝ!

— Слушам, сър!

Видях го, че е вече на щурвала.

— Добре, мистър Синг. Давайте останалото — казах аз.

Той бръкна в джоба си и ми подаде парите. Протегнах ръка и го сграбчих за китката, както ги държеше, а като политна към кърмата, хванах го с другата ръка за гушата. Усетих как тръгваме и порим напред. Бях твърде зает с мистър Синг, който ми създаваше доста труда, но виждах кубинчето да стои с весло в ръка на тяхната кърма, докато ние се отдалечавахме с мятащия се като риба на сухо мистър Синг. Наистина се мяташе като златоперка на въдица. Извих му ръката зад гърба, ама прекалих — усетих как подаде. Когато се счупи, той издаде смешен звук, изметна се напред и както го държах за гушата, ме ухапа по рамото. Като усетих, че ръката му подаде, пуснах я. Не беше вече опасна. Сграбчих го с две ръце за гърлото и да видиш как само се замята оня ми ти мистър Синг, същинска риба, а едната му ръка виси като откачена. Ама аз го поставих на колене и с два палеца на гръкляна така му превих назад тиквата, че изпука. Вярвай, не вярвай, ама на̀ — изпука.

Подържах го така, докато притихна, и го проснах на кърмата. Лежи си той по гръб, мирничък, с хубав костюм, краката му в кубрика. Така го и оставих.

Вдигнах парите от пода, отидох в рубката, включих нактоузната светлина и ги преброих. После поех руля и казах на Еди да потърси на кърмата едни железа, дето ми служеха за закотвяне, като ходехме за дънна риба или по каменисти плитчини, дето не искаш да си загубиш котвата.

— Нищо няма да намеря — каза той. Разбрах, че го е страх да слезе при мистър Синг.

— Поеми руля — казах аз. — И дръж курса.

В кабината се разшаваха, ама това не ме плашеше.

Намерих две железа, каквито ми трябваха, бях ги докопал от стария док за въглища при Тортугас, взех и две кълбета връв и завързах по една хубава тежест на двата глезена на мистър Синг. После, на около две мили от брега, го пуснах зад борда. Той бавно потъна в морето. Дори не му прерових джобовете. Не ми се занимаваше с него.

На палубата имаше малко кръв, дето му бе потекла от носа и устата, гребнах кофа вода от морето — за малко да литна през борда при тоя бърз ход, — измъкнах четката изпод кърмата и почистих палубата.

— Намали хода — казах аз на Еди.

— Ами ако вземе, че изплава? — попита Еди.

— Пуснах го на около седемстотин фадъма^[3]. Това не е малка дълбочина, братче. Като се надуе, ще се изкачи нагоре, но дотогава течението отдавна да го е отнесло и рибите да са го изяли. Дяволите да те вземат, не се безпокой за мистър Синг!

— Какво имаш против него? — запита ме Еди.

— Нищо — отвърнах аз. — По-лесен човек, с който да въртиш бизнес, не съм срещал. Все си мислех, че ми е скроил нещо.

— И защо го уби?

— За да не трябва да убивам другите дванадесет китайци.

— Хари — рече той, — трябва да ми дадеш една глътка, защото ми се повдига. Като видях как му клюмна главата, аха-аха да ми прилошее.

Дадох му.

— Ами китайците? — попита Еди.

— Трябва да ги разкарам колкото се може по-бързо. Преди каютата да е завоняла.

— Къде ще ги свалиш?

— Ще ги закараме на пясъчната ивица — обясних аз.

— Да свърна ли?

— Да, само че полека.

Приближихме се бавно към рифа, пред нас се белееше пясъчният бряг. Рифът е доста под водата, а зад него — равно песъчливо дъно чак до брега.

— Марш на бака и казвай дълбочината!

Той пусна футщока във водата и ми направи знак да дам още напред, после пак. Накрая се върна и ми направи знак да спра. Включих на заден.

— Имаме към метър и половина.

— Котвата — казах аз. — Ако се случи нещо, срязваме въжето или направо късаме.

Еди започна да пуска котвата и когато тя опря на дъното, натегна въжета. Лодката се извърна с кърмата към брега.

— Дъното е пясък, ще знаеш — рече той.

— Колко е под кърмата?

— Да има най-много метър, метър и нещо.

— Вземи уинчестъра — заповядах му аз. — И внимавай.

— Да дръпна веднъж — примоли се той. Голям страх го гонеше.

Дадох му да отпие и свалих автомата. Отключих вратата на каютата, отворих я и извиках:

— Излизайте!

Никакъв отговор.

После един китаец подаде глава и като видя Еди с уинчестъра, шмугна се обратно.

— Излизайте! Никой няма да ви закача — казах аз.

Пак нищо. Само каканижене на китайски отвътре.

— Марш навън! — изкомандува Еди. Бога ми, пак е докопал бутилката значи.

— Оставяй тая бутилка — казвам му, — че ще те бумна през борда.

— Хайде, излизайте — викнах им — или ще стрелям.

Гледам, един наднича иззад вратата. Явно беше видял брега, защото пак взеха да каканижат на китайски.

— Хайде — повтарям аз, — че ще стрелям.

Излизат.

Честна дума, голям мръсник трябва да си, за да изтрепеш ей така тия китайци, а и много работа, остави, че мръсна.

Излязоха те, страшно уплашени, вярно — нямат оръжие, ама са дванадесет души. Отстъпих към кърмата, както държах автомата.

— Скачай през борда! — заповядах аз. — Няма един бой вода.

Не мърдат.

— Скачай!

Пак не щат.

— Ей, жълти плъхоядци — закани се Еди, — хайде, хоп през борда!

— Затваряй си пиянската уста — спрях го аз.

— Не можеш плуваш — продума един китаец.

— Няма нужда плуваш — казах аз. — Не е дълбоко.

— Хайде, скачайте — викна им пак Еди.

— Ела тук на юта — рекох на Еди. — Дръж пушката с една ръка, с другата футщока и им покажи колко е дълбоко.

Той им показа, вдигайки високо намокрената в долния край летва.

— Няма нужда плуваш? — запита ме същият китаец.

— Не.

— Истина?

— Да.

— Къде ние?

— Куба.

— Проклет лъжец! — изруга той, като се прехвърли през борда, отначало увисна на ръце и после се пусна. Главата му потъна, но след това се подаде — водата му стигаше до брадичката.

— Проклет лъжец! — повтори той. — Мръсен лъжец!

От яд му беше дошла голяма смелост. Каза нещо на китайски и останалите почнаха да скачат от кърмата.

— Готово — казах на Еди, — вдигай котва.

Когато поехме към морето, луната се показа и ги освети — подали глави над водата, напредват към брега, той се белее, а зад него храсталаци.

Отминахме рифа, погледнах още веднъж назад — бряг, а зад него започват да се очертават планините. Взех курс към Кий Уест.

— Сега да поспиш — казах на Еди. — Не, почакай, слез долу и отвори всички илюминатори да се измирише кабината. И ми донеси йода.

— Защо ти е? — попита ме той, като го подаде.

— Порязах си пръста.

— Ако искаш аз да управлявам.

— Поспи — казах аз. — Ще те събудя.

Той се изтегна на койката в кубрика над резервоара с горивото и скоро заспа.